Кон Игълдън
Степният вълк (12)

11.

Бехтер и Темуджин стояха сгушени един до друг, мокри до кости в ситния дъжд. Преди мръкване бяха стигнали обраслото с дървета дере сред хълмовете. По клисавата блатиста земя ромолеше поточе. Тясната цепка в земята бе приютила черностволи борове и бели като кости брези. Отекващият плясък на вода плашеше момчетата, треперещи сред сплетените като голямо гнездо корени.

Преди да се стъмни, Хулун ги беше пратила да съберат нападали фиданки, да довлекат дълги гниещи дънери и да ги закрепят с кал към изкривеното стебло на едно ниско дърво. Ръцете и гърдите им бяха изподраскани, но тя не им позволи да почиват. Дори Темуге беше носил наръчи борови клонки и ги бе трупал на купчина, докато най-сетне завършиха грубото убежище. Не беше достатъчно голямо да побере Бехтер и Темуджин. Хулун ги бе целунала с благодарност, а двамата стояха горди и я гледаха как влиза на четири крака вътре с бебето. Хазар се сви в краката й като треперещо куче, а Темуге пропълзя след тях, като тихо подсмърчаше. Известно време Хаджиун остана с по-големите момчета, но се олюляваше от изтощение. Темуджин го хвана за ръката и го бутна при другите. Едва успя да се побере вътре.

Главата на майка им се отпусна бавно на гърдите й, докато малкото момиче сучеше. Темуджин и Бехтер се отдалечиха колкото може по-тихо и затърсиха място, където да скрият лицата си от дъжда, за да успеят да заспят.

Не намериха никакъв подслон. Плетеницата от корени беше малко по-привлекателна от перспективата просто да легнат в калта, но невидимите буци и чворове ги тормозеха, както и да се наместваха. Щом задремеха, върху лицата им падаха ледени пръски и ги будеха за няколко замаяни мига, през които се чудеха къде се намират. Нощта продължи безкрайно.

Когато за пореден път се събуди и раздвижи схванатите си крака, Темуджин се замисли за изминалия ден. Странно беше да изоставят бащиното тяло. Всички се обръщаха назад да видят как бледото петънце става все по-малко. Хулун забеляза изпълнените им с копнеж погледи и това я раздразни.

— Родовете винаги са били около вас — каза им тя. — Досега не ви се е налагало да се криете от крадци и скиталци. Сега обаче трябва да се скрием. Дори един-единствен пастир може да ни избие всички, а така справедливостта никога няма да възтържествува.

Новата, сурова реалност ги смразяваше колкото и дъждът, който заваля сякаш да ги обезсърчи още повече. Темуджин примигна от струйка вода, стичаща се върху лицето му. Не знаеше дали изобщо е спал, макар да усещаше, че е минало време. Стомахът му стържеше и той се зачуди как ли щяха да си набавят храна. Ако Елук им беше оставил поне един лък, можеше да се изхранят с мармоти. А сега щяха да измрат от глад само за няколко дни. Вдигна глава и видя, че дъждовните облаци са отминали и звездите отново осветяват земята. От дърветата продължаваше да капе, но той се надяваше, че утрото ще бъде по-топло. Влагата се бе просмукала до костите му, а дрехите му бяха покрити с кал и листа. Усети хлъзгава тиня между пръстите си, когато сви юмрук и се сети за Елук. Някаква борова игличка се заби в дланта му, но той не обърна внимание и безмълвно прокле предателя. Стисна юмрук още по-силно, цялото му тяло се разтресе и той видя зелени проблясъци под клепачите си.

— Пази го жив — прошепна той към бащата-небе. — Пази го силен и здрав. Пази го жив, за да го убия.

До него Бехтер изсумтя в съня си и Темуджин отново затвори очи. Копнееше часовете да се изнижат по-бързо и утрото да настъпи. Искаше същото като по-малките си братя — майка му да го прегърне и да реши всички проблеми. Знаеше обаче, че трябва да бъде силен заради нея и заради братята си. Едно беше сигурно — те щяха да оцелеят и един ден той щеше да убие Елук и да вземе меча на Есугей от мъртвата му ръка. С тази мисъл отново потъна в сън.

 

 

Станаха веднага щом се съмна достатъчно, за да виждат изцапаните си лица. Очите на Хулун бяха подпухнали от изтощение, но тя събра децата около себе си. Единственият мях с вода се предаваше от ръка на ръка. Мъничката й дъщеря нервничеше и вече се бе омазала в пресни изпражнения. Нямаха резервни пелени и бебето нададе рев, който сякаш щеше да продължи безкрайно. На Хулун не й оставаше друго, освен да не обръща внимание на писъците, но детето отказваше да суче. Накрая дори търпението на майка им се изчерпа и тя остави голата си гръд да виси навън, докато малкото момиченце стискаше юмручета и ревеше към небето.

— Ако искаме да оживеем, трябва да си намерим сух подслон и да тръгнем на лов и риболов — каза тя. — Покажете кой какво има, така че всички да знаем.

Забеляза, че Бехтер се колебае, и се обърна към него.

— Не крий нищо, Бехтер. Всички ще умрем за по-малко от едно обръщане на луната, ако не ловуваме и не се стоплим.

На светло беше по-лесно да намерят място, където дебелата покривка от иглички не беше подгизнала. Хулун свали дела си и потрепери. Всички видяха тъмното мазно петно на мястото, където сестра им бе изпразнила червата си през нощта. Миризмата ги лъхна и накара Хазар да запуши носа си. Хулун не реагира, но устата й се сви в тънка линия. Темуджин видя, че майка им едва се сдържа. Тя простря дела на земята и постави нежно дъщеря си върху него. Движението стресна малкото момиче и то се загледа в братята си с насълзени очи. Мъчително бе да я гледат как трепери.

Бехтер се намръщи, извади един нож от колана си и го остави долу. Хулун провери острието с палец и кимна. Бръкна в собствения си пояс и развърза тежка плитка от конски косъм. Беше я скрила под дела си през последната нощ, докато търсеше нещо, което би им помогнало в предстоящите изпитания. Намотките бяха тънки, но здрави и се присъединиха към ножовете на останалите братя.

Освен ножа си, Темуджин можеше да добави единствено пояса, с който препасваше своя дел. Беше дълъг и добре изплетен. Не се съмняваше, че Хулун ще му намери някакво приложение.

Всички гледаха като омагьосани как Хулун извади от дълбокия джоб на дела си малка кутия от кост. В нея имаше неравно парче стомана и хубав кремък, които бяха оставени настрана едва ли не с благоговение. Тъмножълтата кутия беше прекрасно украсена и Хулун я погали с пръсти.

— Баща ви ми я подари, когато се оженихме — каза тя, взе един камък и разби кутийката на парчета. Всяко парче кост бе остро като бръснач. Подреди ги внимателно, подбра най-добрите и ги вдигна в ръка.

— Това е за рибарска кука, а тези две — за върхове на стрели. Хазар? Вземи връвта и намери камък, за да изработиш куката. Изкопай с ножа си червеи и намери някое закътано място. Днес имаме нужда от твоя късмет.

Хазар взе своята част без следа от обичайната си веселост.

— Ясно — каза той и нави връвта от конски косъм около юмрука си.

— Остави достатъчно за примка — каза му тя, докато той се изправяше. — Ще ни трябва черво и сухожилия за лък.

Обърна се към Бехтер и Темуджин и им даде по едно парче остра кост.

— Вземете ножовете и направете лък от брезата. Виждали сте как се прави.

Бехтер натисна върха на костта в дланта си, за да я пробва.

— Ако имахме рог или конски косми за тетива… — започна той.

Хулун замръзна и погледът й го накара да млъкне.

— Една примка за мармоти няма да ни спаси живота. Не съм казала, че искам лък, с който би се гордял баща ви. Просто направете нещо, с което да можете да убивате. Или искате да легнем в листата и да чакаме студът и гладът да ни убият?

Бехтер се намръщи, раздразнен от това, че го укорява пред всички. Без да поглежда към Темуджин, той взе ножа си и се отдалечи, стиснал здраво парчето кост в юмрука си.

— Мога да закрепя едно острие към пръчка и да направя копие за риба — каза Хаджиун.

Хулун го погледна с благодарност и си пое дълбоко дъх. Взе най-малкия нож и му го подаде.

— Добро момче — каза тя и докосна лицето му. — Баща ви е научил всички ви как да ловувате. Едва ли сте предполагали, че това ще има такова значение, но ще имаме нужда от всичко, което знаете и можете.

Погледна нищожните им притежания върху дрехата и въздъхна.

— Темуге? Мога да запаля огън, ако намериш нещо сухо за горене. Каквото и да е.

Малкото дебело момче стана с трепереща уста. Още не бе започнало да се възстановява от ужаса на новата ситуация. Останалите момчета виждаха, че Хулун е на път да рухне, но за Темуге тя беше здрава като скала и той я прегърна. Тя го остави за миг в обятията си, после го пусна.

— Намери нещо, Темуге. Сестра ти няма да издържи още една нощ без огън.

Темуджин трепна, когато малкото момче избухна в ридания. Хулун не го и погледна и то побягна под високите дървета.

Темуджин протегна неловко ръка, искаше да успокои майка си. Докосна рамото й и за негова радост, тя наклони глава настрани, а лицето й докосна ръката му.

— Направи ми лък, Темуджин. Намери Бехтер и му помогни — каза тя и вдигна очи към него.

Той преглътна болезнено от глад и я остави с бебето, чийто рев отекваше сред мокрите дървета.

 

 

Намери Бехтер по звука на острието, с което сечеше млада бреза. Подсвирна тихо, за да даде знак на другото момче, че приближава. Брат му го изгледа кисело. Без да каже и дума, Темуджин задържа тънкото стебло, за да може Бехтер да го отсече по-лесно. Ножът беше добре изкован от желязо и се забиваше надълбоко. Бехтер изливаше гнева си върху дървото и Темуджин трябваше да събере смелост, за да държи ръцете си неподвижни, докато досами пръстите му се сипеха удар след удар.

Не след дълго успя да притисне фиданката до земята и оголи белезникавите й фибри. Лъкът щеше да е почти безполезен, помисли си мрачно Темуджин. Трудно му беше да не мисли за прекрасните оръжия в герите на вълците. Залепяха брезовите кори за варените ивици овнешки рог и стритите жили и ги оставяха цяла година да се сушат на тъмно, преди да сглобят заедно отделните парчета. Всеки лък беше истински шедьовър и можеше да убива на разстояние повече от двеста алда.

В сравнение с тях лъкът, над който сега се потеше с брат си, беше детска играчка, а от него щеше да зависи животът им. Темуджин изсумтя с горчива насмешка, когато Бехтер затвори едното си око и най-сетне вдигна парчето бреза, по което кората още се белеше. Видя как брат му стиска зъби в отговор и се изненада, когато Бехтер рязко замахна, счупи лъка в друго стъбло и хвърли парчетата на земята.

— Чиста загуба на време — яростно каза той.

Темуджин погледна към ножа в ръката си, внезапно осъзнал, че са абсолютно сами.

— Колко далеч могат да стигнат за един ден? — запита Бехтер. — Ти можеш да проследяваш. Познаваме стражите като братята си. Мога да мина покрай тях.

— Защо? — попита Темуджин. — За да убиеш Елук ли?

Видя как очите на Бехтер пламват за миг, докато обмисля идеята, но брат му поклати глава.

— Не. Няма как да се доберем до него, но бихме могли да откраднем лък! Само един лък и няколко стрели, и ще можем да си набавим храна. Нима не си гладен?

Темуджин се опита да не мисли за болката в корема си. Беше гладувал и преди, но винаги знаеше, че накрая го чака топла храна. Сега нещата изглеждаха много по-лоши и коремът го белеше. Надяваше се това да не е първият знак на разстройството, което идваше с болестите от лошата храна. На място като това всяка слабост щеше да го убие. И той като майка си знаеше много добре, че с настъпването на зимата те ще бъдат на тънката граница между оцеляването и купчината кости.

— Умирам от глад — каза той, — но никога не бихме могли да влезем в някой гер, без да вдигнем тревога. А дори и да успеем, ще ни проследят обратно дотук и Елук няма да ни пощади за втори път. Тази счупена пръчка е всичко, с което разполагаме.

Момчетата погледнаха към съсипаната фиданка и Бехтер я грабна в пристъп на безумен гняв, прекърши безполезното дърво и го запрати в храстите.

— Добре, да започнем отначало — мрачно каза той. — Въпреки че нямаме нито тетива, нито стрели, нито лепило. Със същия успех можем да уловим животно и като мятаме камъни по него!

Потресен от избухването му, Темуджин не каза нищо. Както всички синове на баща си, и той беше свикнал до него винаги да има някой, който знае какво да прави. Може би бяха свикнали прекалено много с това. Откакто ръката на баща му се бе отпуснала в неговата, той се чувстваше изгубен. Понякога усещаше, че така нужната му сила се разгаря в гърдите му, но продължаваше да очаква всичко това да свърши и старият живот да се върне отново.

— Ще сплетем тетива от плат. Мисля, че ще издържи колкото за два изстрела. В края на краищата, разполагаме само с две стрели.

Бехтер изсумтя в отговор и посегна към друга фиданка, гъвкава и дебела колкото палеца му.

— Е, дръж здраво, братко — каза той и вдигна тежкия нож. — Ще направя лък, който ще може да стреля поне два пъти. А след като всичко се провали, ще ядем трева.

 

 

Хаджиун настигна Хазар високо в дерето между хълмовете. Брат му стоеше толкова неподвижно, че едва не го подмина, докато се катереше по камъните. Погледът му се отклони към малкия вир и той забеляза фигурата в края му. Хазар си беше направил проста пръчка от дълга брезова клонка. Хаджиун му подсвирна, за да го предупреди, че е тук, и приближи възможно най-тихо, загледан в бистрата вода.

— Не съм хванал нищо. Досега не съм видял риба, по-голяма от пръста ми — прошепна Хазар. — Май не им се ядат червеи.

Двамата загледаха безжизнената стръв във водата. Хаджиун се намръщи замислено.

— Ще ни трябват повече от една-две рибки, ако искаме всички да ядем довечера — каза той.

Хазар изсумтя.

— Ако имаш някаква идея, казвай. Не мога да ги накарам да лапнат въдицата.

Хаджиун дълго не проговори. Двете момчета щяха да се наслаждават на спокойствието, ако не беше болката в коремите им. Накрая Хаджиун стана и започна да сваля оранжевия си пояс. Беше дълъг три алда, колкото трима легнали един след друг мъже. Сигурно нямаше да се сети да го използва, ако Темуджин не беше добавил своя в купчината на Хулун. Хазар го погледна и на устата му заигра усмивка.

— Решил си да поплуваш ли? — попита той.

Хаджиун поклати глава.

— Мрежата ще ни свърши по-добра работа от въдицата. Така ще можем да уловим повече. Мисля си дали не мога да заприщя потока с плата.

Хазар извади разкъсания червей от водата и остави безценната кука.

— Може и да се получи — каза той. — Ще ида нагоре по течението и ще тръгна обратно, като бия по водата с пръчка. Ако успееш да препречиш потока, може и да загребеш няколко рибки.

Момчетата погледнаха с неохота ледената вода. Хаджиун въздъхна и уви плата около ръцете си.

— Хубаво. По-добре е, отколкото да седим и да чакаме — каза той и потръпна, когато нагази във вира.

От студа момчетата охкаха и трепереха, но бързо завързаха краищата на пояса. Един корен им свърши чудесна работа на единия бряг на потока, а една скала — на другия. Това беше повече от достатъчно и Хаджиун забрави студа, когато видя как една малка рибка докосва оранжевата преграда и се стрелка обратно. Хазар отряза ивица от пояса, завърза с нея ножа си за една пръчка и така си направи късо копие.

— Моли се на бащата-небе за няколко по-големи — каза Хазар. — Трябва да се справим.

Хаджиун остана във водата. Мъчеше се да не се тресе прекалено силно, докато брат му се отдалечи и изчезна от поглед. Нямаше нужда да му казва, че трябва да се справят.

 

 

Темуджин се опита да вземе лъка от брат си и Бехтер удари кокалчетата на ръката му с дръжката на ножа.

— Остави го — каза раздразнено той.

Темуджин наблюдаваше как по-голямото момче огъва брезата, за да промуши примката на тетивата в единия край. Трепна, очаквайки всеки момент да чуе пукане, което щеше да означава провал на третия им опит. Отначало негодуваше срещу припряността на Бехтер при изработването на оръжието, сякаш дървото и тетивата бяха врагове, които трябваше да се смажат и покорят. Бехтер отблъскваше всеки опит за помощ и едва след като се провали няколко пъти, преглътна и позволи на брат си да държи дървото, докато го огънат. Вторият лък се бе счупил, а първите две тетиви бяха издържали точно колкото да бъдат обтегнати, след което се скъсаха. Слънцето се издигаше над главите им, провалите се трупаха един след друг и страстите се накаляваха.

Изплетоха новата тетива от три тънки ивици, които отрязаха от пояса на Темуджин. Тя беше дебела и тежка и видимо завибрира, когато Бехтер отпусна лъка и трепна в очакване. Не се скъса и момчетата въздъхнаха с облекчение. Бехтер я дръпна с палец и обтегнатата тетива дълбоко избръмча.

— Готови ли са стрелите? — попита той.

— Само едната — отвърна Темуджин и показа правата брезова клонка с острието от кост, прикрепено здраво за дървото. Трябваше му цяла вечност да оформи парчето във форма, която да може да върже така, че деликатният заострен край да се подава от сцепеното дърво. На няколко пъти затаяваше дъх по време на работа. Знаеше, че ако счупи върха, нямаше да намери заместител.

— Дай ми я тогава — протегна ръка Бехтер.

Темуджин поклати глава.

— Направи си сам — каза той и дръпна стрелата. — Тази си е моя.

Видя яростта в очите на Бехтер и си помисли, че брат му ще го удари с току-що изработения лък. Може би го спря единствено времето, което бяха изгубили за направата му, но Бехтер най-сетне кимна.

— Би трябвало да очаквам нещо такова от теб.

Съвсем преднамерено остави лъка по-далеч от Темуджин и намери камък, на който да направи стрелата си. Темуджин стоеше сковано и гледаше, раздразнен, че му се налага да работи с този глупак.

— Олхунутите не те споменават с добро, Бехтер. Знаеш ли това? — каза той.

Бехтер изсумтя, плю върху камъка и затърка парчето кост напред-назад.

— Не ми пука какво мислят за мен, братко — отвърна мрачно той. — Ако бях станал хан, щях да ги нападна още тази зима. Щях да им покажа колко струва тяхната гордост.

— Гледай да споделиш това с майка ни, като се върнем — каза Темуджин. — Много ще се зарадва да научи плановете ти.

Бехтер го изгледа убийствено с малките си тъмни очи.

— Ти си просто дете — след малко каза той. — Никога не би могъл да водиш вълците.

Темуджин усети как гневът го изгаря, но не го показа.

— Сега няма начин да разберем, нали? — каза той.

Бехтер не му обърна внимание и продължи да търка костта.

— Вместо да стоиш тук, защо не свършиш нещо полезно? Например да намериш дупка на мармот?

Темуджин обърна гръб на брат си и се отдалечи, без да си направи труда да отговори.

 

 

Вечерята беше мизерна. Хулун беше поддържала огъня, макар че мокрите листа пушеха и пращяха. Още една нощ на студа щеше да ги убие, но тя се страхуваше, че някой може да види светлината. Дерето между хълмовете би трябвало да скрие местоположението им, но въпреки това тя накара синовете си да се съберат около огъня и да го закрият с телата си. Всички се чувстваха слаби от глада, а Темуге имаше зелено около устата — беше опитал да дъвче треви и повърна.

Двете риби бяха единственият резултат от усилията им през деня. Уловиха ги по-скоро с късмет, отколкото с умение в речния капан. Бяха малки като хрускави пръстчета и очите на всички момчета бяха вперени в тях.

Темуджин и Бехтер горяха в мълчалива ярост един към друг след отчайващия следобед. Темуджин намери една дупка на мармот, но Бехтер отказа да му даде лъка и Темуджин му се нахвърли в гнева си. Двамата се затъркаляха един през друг по подгизналата земя, една от стрелите се счупи под тях и звукът прекъсна боя им. Бехтер опита да грабне втората, но Темуджин се оказа по-бърз. Вече беше решил да вземе назаем ножа на Хаджиун и на следващия ден сам да си направи лък.

Хулун потрепери. Чувстваше се зле, докато държеше клонките в пламъците и се питаше кой от синовете й ще гладува. Хаджиун и Хазар заслужаваха поне да вкусят месото, но знаеше, че собствената й сила е най-важното, което имаха. Ако припаднеше от глад или дори умреше, всички щяха да загинат. Стисна ядосано зъби, когато погледът й падна върху двете по-големи момчета. Имаха пресни синини и й се щеше да ги напердаши заради глупостта им. Те не разбираха, че няма да има нито спасение, нито почивка. Животът им зависеше от двете малки рибки в огъня, които едва стигаха за една хапка.

Мушна черната плът с нокът, като се мъчеше да не се предаде на отчаянието. По пръста й потече бистра течност, щом стисна рибката, и тя доближи уста до нея, затворила очи в екстаз. Не обърна внимание на протестите на стомаха си, разкъса рибката на две парчета и ги подаде на Хаджиун и Хазар.

Хаджиун поклати глава.

— Първо ти — каза той и от очите й бликнаха сълзи.

Хазар го чу и спря, както поднасяше парчето към устата си. Подуши опеченото месо и Хулун видя как устните му се овлажняват от слюнка.

— Мога да издържа малко повече от теб, Хаджиун — каза тя. — Ще ям утре.

Това бе достатъчно за Хазар, който шумно засмука костите. Очите на Хаджиун потъмняха от болката на глада, но той поклати глава.

— Първо ти — повтори той. Подаде главата на рибката и Хулун нежно я взе.

— Мислиш ли, че мога да ти отнема храната, Хаджиун? Да отнема храната на скъпия си син? — Гласът й стана по-твърд. — Яж или ще я хвърля в огъня.

Той трепна при тази мисъл и веднага взе рибката. Всички чуха как костите хрускат в устата му и той погълна хранителната хапка.

— А сега е твой ред — каза Темуджин на майка си.

Посегна към втората риба с намерението да й я даде. Бехтер удари ръката му и Темуджин едва не му се нахвърли отново във внезапен пристъп на ярост.

— Мога и да не ям тази вечер — каза, овладявайки гнева си, — Бехтер също. Раздели рибката с Темуге.

Не можа да понесе гладните погледи около огъня и внезапно стана, предпочитайки да се отдалечи. Чувстваше слабост и леко се олюляваше. Тогава Бехтер протегна ръка, взе рибата, и я счупи на две. Пъхна по-голямото парче в устата си и протегна остатъка на майка си, без да може да я погледне в очите.

Хулун скри отвращението си от породената от глада дребнавост на децата си. Всички усещаха, че смъртта е близо, трудно им беше да останат силни. Прости на Бехтер, но последното парче беше за Темуге, който бързо го засмука, оглеждайки се за още. Темуджин се изплю на земята, като нарочно улучи парчето на Бехтер с храчката си. Изчезна в мрака, преди брат му да успее да се изправи. Влажният въздух бързо изстиваше и всички се приготвиха за още една мразовита нощ.