Кон Игълдън
Степният вълк (26)

25.

Вен Чао остана три дни в лагера, докато обсъди всички условия. Позволи им да му пъхнат в ръцете мехове айраг, преди да спусне златните завеси на носилката си и Юан да даде знак за потегляне.

Останал сам, Вен се почеса. Сигурен беше, че в герите е хванал въшки. Това беше истинско изпитание, както и бе очаквал. Но тези хора изглеждаха готови за война с татарите, както се беше надявал Тогрул. И нищо чудно, помисли си Вен, докато го носеха из степта. Племената се нападаха помежду си дори през зимата. А сега, след като първата пролетна трева пробиваше замръзналата земя, щяха да се заемат още по-усърдно с това. Винаги е било така. Вен се усмихна. Четеше трудовете на Шун Ци и подремваше, като от време на време правеше бележки по полетата. Първият министър беше прав, че изпрати човек с неговите дипломатически умения, помисли си той. Дребният Джанг не би могъл да сключи подобна сделка дори с обещания за понита и доспехи. Фъфлещият евнух едва ли щеше да скрие отвращението си от сватбената церемония, на която Вен Чао беше свидетел предишния ден. Той потрепери при мисълта за горещото питие от мляко и кръв, което му бяха дали. Шун Ци несъмнено би аплодирал самообладанието му. Жената Бьорте бе жилава и корава също като съпруга си, спомни си Вен. Изобщо не беше негов тип, но младият разбойник като че ли я намираше привлекателна. Какво ли не би дал сега за една нощ с някоя от Върбовите жени! Но в тази сурова страна нямаше място за стройни напудрени бедра и нещастният Вен за пореден път прокле работата си.

На четвъртия ден от пътя той тъкмо се канеше да заповяда да спрат за ядене, когато излезлият на разузнаване Юан се върна в галоп. Вен заслуша нетърпеливо от покритата носилка резките заповеди на офицера. Трудно му беше да играе ролята на благородник, когато наоколо ставаха разни интересни неща. Въздъхна. Любопитството му неведнъж го беше излагало на опасности.

Когато Юан най-сетне приближи носилката, Вен бе прибрал свитъците и се бе стоплил с глътка от бистрата течност, която правеха племената. Тя поне вършеше работа, макар да бледнееше пред оризовото вино в родината му.

— Този път какво има, Юан? — попита той. — Тъкмо се канех да подремна преди обяд.

Всъщност само един поглед върху зачервеното лице на офицера бе накарал сърцето му бясно да затупти. Имаше нужда от почивка, сигурен беше. Прекалено много време бе прекарал сред племената и скоро щеше да му се прииска той самият да грабне меч като някакъв прост войник. Тук подобни неща можеха да се случат, дори и с най-цивилизованите хора.

— Конници, господарю. Татари — каза Юан, като докосна с чело заледената трева.

— Е, и какво? Нали се намираме на татарска земя? Нищо чудно да срещнем неколцина от тях, докато пътуваме на юг към кераитите. Остави ги на мира, Юан. Ако се изпречат на пътя ни, убий ги. Тревожиш ме за нищо.

Юан сведе отново глава и Вен побърза да заговори, за да не посрами първия си страж. Човекът бе докачлив като евнух, щом станеше дума за чест.

— Това беше грубо, Юан. Прав беше да ме уведомиш.

— Господарю, тридесет души са, всичките добре въоръжени и с отпочинали коне. Могат да идват единствено от по-голям лагер.

Вен заговори бавно, като се мъчеше да запази самообладание.

— Не разбирам какво ни засяга това, Юан. Не биха посмели да посегнат на представител на Дзин. Кажи им да ни заобиколят.

— Мислех си… — започна Юан. — Питам се дали да не пратим конник обратно до лагера, който посетихме, господарю. Да ги предупредим. Татарите може би търсят именно тях.

Вен изненадано примигна към офицера.

— Както виждам, май си се привързал към нашите домакини. Това е слабост, Юан. Какво ме е грижа, че татарите и монголите се избиват помежду си? Нима първият министър не ме е натоварил именно с тази задача? Честно казано, мисля, че се забравяш.

В същия миг друг страж извика предупредително и Вен и Юан чуха приближаването на конниците. Юан остана на мястото си.

Вен затвори очи за момент. В тази страна не можеше да има мир и спокойствие. Тъкмо си помислиш, че си го намерил, и някой ще препусне край теб, търсейки враг за убиване. Усети вълна от носталгия да се надига у него, но я потисна. Това щеше да бъде участта му, докато не го отзовяха обратно.

— Ако така ти харесва повече, кажи им, че не си виждал разбойниците. Кажи им, че тренирам хората си, за да са готови за пролетта.

— Твоя воля, господарю.

Вен гледаше приближаващите татарски воини. Май наистина са тръгнали на война, призна той, макар изобщо да не го беше грижа за Темуджин и за парцаливите му гери. Не би пролял и една сълза, дори и всички татари бъдат избити, а с тях — и монголските племена. Тогава най-сетне щеше да може да се прибере у дома.

Видя Юан да говори с водача им — масивен мъж, увит в дебели кожи. Потрепери при вида на този противен воин. Определено нямаше да се унизи да говори с него лично. Татаринът изглеждаше ядосан, но на Вен изобщо не му пукаше. Хората му бяха подбрани от личната охрана на първия министър и всеки един от тях струваше повече от половин дузина пищящи диваци. Самият Юан беше спечелил меча си на общоармейски турнир и бе заел първо място в дивизията си. Поне в това отношение Вен нямаше забележки.

Татарите вилнееха и размахваха мечове, хвърляха свирепи погледи към носилката, а Юан седеше невъзмутимо в седлото и клатеше глава. Единствено младежката гордост не им позволяваше да продължат нататък и Вен си помисли дали да не излезе и да им напомни кой е. Дори мърлявите татари знаеха, че не бива да докосват представителя на Дзин и той изпита облекчение, щом приключиха с представлението си и продължиха нататък, без да се обръщат назад. Вътрешно малко се разочарова, че не бяха извадили оръжия. Юан щеше да ги изколи. Разсеяно се запита дали Темуджин е готов да се сблъска с такава сила. Реши, че не го е грижа. Ако открият монголския лагер, щеше да победи или едната, или другата страна. И в двата случая щеше да има по-малко диваци, които да смущават съня му.

Отрядът изчезна и Вен усети, че стомахът му се бунтува. Изпъшка раздразнено и извика на Юан да приготвят малкия павилион, в който изпразваше червата си, скрит от любопитни погледи. Беше направил всичко възможно да се чувства удобно, но удоволствията на двора го преследваха в сънищата му. Не бе докосвал жена от много, много време. Може би ако напишеше смирено писмо, дребният Джанг щеше да уреди завръщането му. Не. Подобна мисъл бе непоносима.

 

 

Татарите нападнаха веднага щом чуха предупредителния рев на роговете. Препуснаха в галоп и яздеха с опънати лъкове, готови да запратят смъртоносна стрела в гърлото на всеки, който се изпречи на пътя им.

Темуджин и братята му изхвърчаха от герите преди да заглъхнат първите рогове. Воините заемаха позициите си без паника. При главния вход вдигнаха преградите от земята и забиха пръти, за да ги застопорят. Така конниците не биха могли да препуснат направо между герите. Щеше да им се наложи да заобикалят преградите и да се забавят.

Темуджин гледаше как хората му приготвят стрелите си и ги подреждат на замръзналата земя. Тъкмо приключиха, когато се появи първият враг, увит в смрадливи кожи.

Татарите яздеха по трима в редица, високо в седлата и търсеха мишени. Явно разчитаха на страха и объркването и Темуджин се ухили. Усети как земята трепери под краката му и му се прииска да носеше меча, който му беше направил Арслан. Вместо него държеше некачествено татарско оръжие. Но и то трябваше да му свърши работа.

Първите ездачи видяха преградата пред себе си. Двама отклониха конете си покрай нея и объркаха третия. Видяха мъжете в сянката на препятствието и инстинктивно пуснаха стрелите, но те се забиха в дървото. В този миг Хаджиун и Хазар се изправиха и тетивите им избръмчаха зловещо. Стрелите се забиха в двама галопиращи татари и ги стовариха на земята завинаги.

Отначало боят беше същинска касапница. Татарите, които яздеха зад другарите си, се оказаха блокирани от трупове и понита без ездачи. Двама прескочиха барикадата, преди Хаджиун и Хазар да стрелят отново. Но се озоваха на открито пространство с насочени към тях лъкове от всички страни. Едва имаха време да извикат, преди тъмните стрели да се забият в телата им, да прекъснат бойните им викове и да ги съборят на земята.

Друг татарин се опита да прескочи първата преграда. Но понито му се блъсна в нея, събори я и счупи поддържащия прът. Хазар се претърколи настрани, но кракът на Хаджиун остана затиснат и той изруга от болка. Лежеше безпомощен по гръб, а към него препускаха още врагове. Оставаха му броени мигове живот.

Един конник го видя и опъна лъка си, за да го закове за земята. Преди да успее да пусне стрелата, Арслан пристъпи до него и прокара острието на меча си през гърлото му. Татаринът рухна и понито му препусна уплашено. Стрелите бръмчаха около тях, докато Арслан измъкваше Хаджиун. Хазар се беше отпуснал на коляно и пускаше стрела след стрела към татарите, но беше твърде неспокоен и шестима от тях пробиха невредими.

Темуджин ги гледаше как наближават. След като първата преграда падна, нападателите продължаваха направо към главната пътека. Двама от хората му се изправиха срещу тях, но паднаха със стърчащи от гърбовете стрели. Втората преграждаща група се обърна и стреля след нападателите, а покрай братята му препуснаха още шестима души. Изходът от сражението беше на косъм независимо от всичките му приготовления.

Изчака татаринът да пусне стрелата си, после пристъпи напред и заби острието в бедрото му. Кръвта го опръска, мъжът изрева и дръпна свирепо юздите. Изгуби самообладание и обърна понито си към един гер, който рухна с трясък на разцепващо се дърво и го катапултира през главата на коня.

Шестимата нападатели най-отпред обърнаха лъковете си към Темуджин и го принудиха да скочи към първото попаднало му прикритие. Един воин препусна към него с ръмжене, за да забие стрелата си в гърдите му. Темуджин се претърколи и се изправи с протегнат меч. Мъжът изкрещя, когато острието се заби в корема му, и стрелата изсвистя над главата на Темуджин. Рамото на понито го блъсна и го стовари на земята. Той се изправи замаян и се огледа.

В лагера цареше хаос. Татарите бяха изгубили много хора, но оцелелите яздеха тържествуващо и се оглеждаха за мишени. Мнозина бяха оставили лъковете и бяха извадили мечове. Темуджин видя, че двама препускат към Арслан и посегна към лъка и стрелите си. Първата се оказа счупена, останалите се бяха пръснали. След трескаво търсене намери една здрава. Чу вика на майка си и докато се обръщаше, Бьорте се втурна навън от гера след малката Темулун. Сестра му тичаше ужасена и двете не видяха препусналия към тях татарин. Той затаи дъх. Арслан беше въоръжен и кален в битки и Темуджин направи своя избор.

Опъна тетивата и се прицели във воина, който се канеше да сграбчи Бьорте. Внезапно чу тропот и осъзна, че към него се носи друг татарин, вече замахнал с меча да отсече главата му. Нямаше време да се защити и падна на коляно в мига, в който пусна тетивата, като отчаяно се мъчеше да не изпусне целта. Стрелата се удари в земята и отскочи. После нещо го блъсна толкова силно, че светът се разтърси и той падна.

Джелме застана до баща си, докато двамата татари се носеха срещу тях.

— Наляво — излая Арслан и отстъпи крачка вдясно.

Татарите видяха движението, но бащата и синът бяха чакали до последния момент и нападателите не успяха да реагират.

Върхът на острието на Арслан докосна врата на единия мъж, а Джелме едва не отсече главата на втория. И двамата умряха веднага, а понитата им препуснаха без посока нататък.

Водачът на татарите беше загинал при първата атака срещу барикадите. От първоначалния им отряд бяха останали едва дузина мъже. Лагерът се намираше в подножието на един хълм. Нямаше начин да препуснат през него и да продължат, затова оцелелите крещяха и се въртяха, съсичайки всичко около себе си. Арслан видя двама да се гърчат и пищят, свалени от седлата и наръгани с ножове. Кървава битка беше, но основната татарска сила бе унищожена. Малцината оцелели се бяха навели ниско към шиите на конете си и препускаха обратно натам, откъдето бяха дошли, а стрелите свистяха подире им.

Видя, че един се връща от другата страна на лагера и се приготви да го убие, застанал неподвижно на пътя на понито. В последния момент съзря ритащите крака на пленницата и това го спря. Лявата му ръка се стрелна да дръпне Бьорте, но пръстите му едва докоснаха края на дрехата й. Ездачът отмина. Арслан видя, че Хазар следи татарина със стрела на тетивата, и изкрещя.

— Спри, Хазар. Спри!

Заповедта отекна във внезапно притихналия лагер. Не повече от шестима татари бяха успели да се измъкнат и Арслан вече тичаше към понитата.

— На конете! — изкрещя той. — Грабнали са една от жените. На конете!

Озърна се за Темуджин, видя безжизненото тяло и спря ужасен. Темуджин лежеше сред мъртъвци. Едно пони със счупен крак трепереше до него и по хълбоците му се спускаше белезникава пот. Арслан избута животното настрани и коленичи до младия мъж, когото беше спасил от вълците.

Видя много кръв и усети, че сърцето му болезнено се свива. Протегна ръка и докосна раната в главата на Темуджин. Изкрещя от радост, защото видя, че тя все още кърви. Лицето на Темуджин бе наполовина потопено в локвата кръв и Арслан го повдигна.

— Жив е — прошепна той.

Темуджин беше в безсъзнание и Арслан го отнесе в първата палатка. Братята му препуснаха след нападателите, като само хвърлиха поглед към тялото в ръцете на ковача. Лицата им бяха мрачни и гневни. Арслан не искаше да е на мястото на татарите, които те щяха да уловят днес.

 

 

Арслан положи Темуджин в гера на майка му и го остави. Темулун плачеше горчиво в дъното. Хулун вдигна очи от сина си и посегна към иглата и конеца.

— Успокой дъщеря ми, Арслан — каза тя и се съсредоточи за предстоящата работа.

Арслан сведе глава и отиде до момиченцето.

— Искаш ли да те гушна? — попита той.

Темулун кимна през сълзи и той я вдигна във въздуха. Тя го погледна и той се насили да се усмихне. Напрежението от боя отслабваше. Той се усети замаян, сърцето му биеше прекалено бързо, за да стои спокойно на едно място. Хулун мушна кокалената игла в скалпа на Темуджин и Арслан видя, че момиченцето трепва и отваря уста, за да се разреве отново.

— Всичко е наред, мъничката ми. Ела, ще те отнеса при Елуин. Търсеше те — каза той. Не искаше детето да вижда труповете навън, но пък не можеше да стои в гера, без да прави нищо. Надяваше се Елуин да е все още жива.

Тъкмо се канеше да излезе, когато Темуджин рязко изохка. Арслан се обърна и видя, че очите на младия мъж са отворени и ясни и наблюдават сръчно шиещата го Хулун.

— Не мърдай — каза тя, когато синът й се помъчи да стане. — Трябва да те закърпя добре.

Темуджин се подчини и очите му откриха Арслан край вратата.

— Разказвай — нареди той.

— Пречупихме атаката им. Хванаха Бьорте — отвърна Арслан.

Докато говореше, Хулун дръпна конеца и част от скалпа на Темуджин се набръчка. Арслан подхвърли Темулун в ръцете си, но тя вече се бе успокоила и се бе заиграла с едно сребърно копче на дела си.

Хулун попи с парче плат кръвта от очите на сина си. Скалпът му продължаваше да кърви силно, но шевовете вършеха работа. Тя заби отново иглата в плътта и усети, че Темуджин се напряга.

— Трябва да ставам, майко — промърмори той. — Свършваш ли?

— Братята ти препуснаха след тях — бързо каза Арслан. — Няма смисъл да тръгваш и ти, поне засега. Изгубил си много кръв и не е нужно да рискуваш.

— Тя е моя жена — отвърна Темуджин и погледът му стана леден.

Майка му се наведе сякаш да го целуне, но вместо това скъса със зъби конеца. Той седна веднага щом тя се отдръпна и докосна с пръсти шева.

— Благодаря ти — каза той. Очите му престанаха да гледат свирепо и Хулун кимна, докато изтриваше кръвта по бузата му.

Арслан чу гласа на Елуин отвън и излезе, за да предаде Темулун на нейните грижи. Върна се с мрачно изражение, докато Темуджин се опитваше да се изправи. Младият хан се олюляваше и се бе хванал за централния стълб на гера, за да остане на крака.

— Днес не бива да яздиш — каза Арслан. — Можеш да вървиш по следите на братята си. Остави ги да я намерят.

— Ти би ли го сторил? — попита Темуджин. Беше затворил очи от замайването и сърцето на Арслан се сви, като видя колко е решителен. Въздъхна.

— Не, щях да тръгна след тях. Ще доведа понитата.

Излезе навън. Хулун застана до сина си и хвана свободната му ръка.

— Това, което имам да ти казвам, няма да ти хареса — промърмори тя.

Темуджин отвори очи и примигна от новата струйка кръв.

— Казвай, каквото и да е — каза той.

— Ако братята ти не успеят да ги настигнат до вечерта, те ще я наранят.

— Те ще я изнасилят, майко. Зная. Тя е силна.

Хулун поклати глава.

— Не знаеш. Ще бъде посрамена. — Замълча за момент, чакаше го да разбере. — Ако я наранят, ще трябва да бъдеш много силен. Не можеш да очакваш от нея да бъде същата. Нито с теб, нито с който и да било мъж.

— Ще ги избия — обеща Темуджин, усещайки как гневът пламва в него. — Ще ги изгоря и ще ям от плътта им, ако го сторят.

— Това би донесло мир на теб, но не би променило нищичко за Бьорте — каза Хулун.

— Какво друго ми остава? Тя не може да ги убие. Това, което се случва не е по нейна вина. — Откри, че плаче, и яростно избърса кървавите сълзи от бузите си. — Тя ми имаше доверие.

— Не можеш да поправиш това, синко, ако успеят да се изплъзнат от братята ти. Ако я откриеш жива, ще трябва да бъдеш търпелив и мил.

— Зная! Обичам я. Това е достатъчно.

— Беше — не отстъпи Хулун. — Занапред може и да не бъде.

 

 

Стоеше на студения вятър и главата му туптеше. Докато чакаше Арслан да доведе понитата, Темуджин се огледа, надушвайки миризмата на кръв. Лагерът беше пълен с обезобразени тела. Някои все още се движеха. Един татарин лежеше по гръб като мъртъв, но пръстите му мърдаха около двете стрели на гърдите му като някакви бледи паяци. Темуджин извади ножа от колана си и с олюляване тръгна към него. Мъжът беше на няколко мига от смъртта си, но въпреки това Темуджин коленичи до него и опря острието в пулсиращото му гърло. Пръстите на татарина замръзнаха и той безмълвно обърна очи към него. Щом погледите им се срещнаха, Темуджин бавно натисна надолу, преряза трахеята и видя, че тя засмуква въздух и кръв.

Когато се изправи, все още стъпваше несигурно. Слънцето изглеждаше прекалено ярко. Изведнъж се обърна и повърна. Чу Хулун да говори нещо, но думите й достигаха до него през някакъв рев и не успя да я разбере. Двамата с Арслан спореха дали да потегли и Темуджин видя как ковачът се мръщи нерешително.

— Няма да падна — каза им той и се хвана за седлото. — Хайде, помогнете ми да се кача. Трябва да ги последвам.

Наложи се двамата да му помогнат да се качи в седлото, но щом възседна коня, Темуджин се почувства малко по-сигурно. Поклати глава и трепна от изгарящата болка.

— Джелме? — извика той. — Къде си?

Синът на Арслан бе покрит със засъхваща кръв, а мечът му все още беше изваден, докато вървеше сред труповете към тях. Темуджин, смътно си даде сметка, че никога досега не го беше виждал разгневен.

— Докато ни няма, трябва да преместиш лагера — каза Темуджин, като заваляше думите. Усещаше главата си прекалено голяма и сякаш всеки момент щеше да клюмне. Не чу отговора на Джелме. — Пътувай нощем. Отведи ги сред хълмовете, но се движи на юг към кераитите. Ако Тогрул има мъже като нас, ще изтрия татарите от лицето на земята. Ще те потърся, щом намеря жена си.

— Твоя воля, господарю — каза Джелме. — А ако не се върнеш?

Това трябваше да се каже, но Темуджин отново трепна. Болката стана почти непоносима.

— Тогава намери долината, за която сме си говорили, и отгледай синове и овце — най-сетне отвърна той.

Беше изпълнил дълга си на хан. Джелме бе чудесен водач и хората на Темуджин оставаха в сигурни ръце. Стисна здраво поводите. Братята му едва ли се бяха отдалечили много. Оставаше единствено отмъщението.