Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf of the plains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Степният вълк

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-874-1

История

  1. — Добавяне

33.

Всички познаваха врага, срещу когото се изправяха, но гледката на огромната татарска армия все пак ги шокира. Тя се движеше като бавно петно по земята — тъмна маса от конници, каруци и гери. Темуджин и братята му бяха разузнали петстотин мили на север. Положението беше тревожно. Но те не трепнаха. Мъжете, които яздеха редом със синовете на Есугей, знаеха, че са готови за битката. И да имаше страх в редиците, той не се проявяваше. Всички гледаха хладнокръвно. Само постоянната проверка на стрелите разкриваше напрежението им, когато чуха в далечината предупредителните рогове на татарите.

Темуджин препускаше неуморно през зелената морава върху заякналата от пролетната трева кобила и непрекъснато крещеше заповеди към по-пламенните водачи. Елук беше най-лошият от тях, лявото крило все се откъсваше напред и трябваше да се задържа. Накрая Темуджин реши, че това е преднамерено неподчинение на заповедите му. Отпред татарите се трупаха около герите и в далечината се чуваха слабите им викове. Слънцето светеше ярко и Темуджин усещаше топлите му лъчи върху гърба си като благословия. Провери за пореден път собствените си стрели, бяха готови в колчана, както винаги. Искаше да удари татарите в пълен галоп, но знаеше, че трябва да забави набирането на скорост до последния възможен момент. Татарите напредваха на юг най-малко от три луни и яздеха всеки ден. Надяваше се, че не са така бодри като собствените му воини, нито пък толкова жадни да убиват.

На миля от врага прехвърли тежестта си напред и увеличи темпото. Хората му го последваха в безупречен строй, само Елук за пореден път се напъна да бъде първи. Темуджин изсвири предупредително към него и улови яростния му поглед, докато вълците се връщаха обратно в строя. Тропотът на копитата го оглуши, той чуваше възбудените викове на конниците, силно присвили очи срещу все по-силния вятър в лицата им. Постави първата стрела на тетивата. Скоро въздухът щеше да се напълни с тях. Може би някоя щеше да намери гърлото му и да го изхвърли от седлото, за да прегърне за последен път земята под себе си. Сърцето му биеше бясно, но страхът му изчезна. От татарите засвистяха първите стрели, но той все още не даваше сигнал за галоп. Всичко трябваше да бъде съвършено. Щом войските се приближиха, той избра подходящия момент.

Заби пети и викна „Чух!“ на кобилата си. Тя реагира веднага и скочи напред. Изпитваше същото вълнение като него. Строят го следваше и Темуджин опъна лъка с цялата си сила. Сякаш издържаше тежестта на възрастен човек само с двата си пръста, но захватът му си остана спокоен. Чувстваше ритъма на галопа вътре в себе си. После настъпи моментът на пълната тишина, когато кобилата летеше, без да докосва земята.

Татарите вече препускаха в галоп. Темуджин рискува да хвърли поглед към хората си. Двете редици се носеха в равнината и всички седемстотин бойци бяха с опънати лъкове. Той се озъби от напрежението в раменете и пусна първата си стрела.

Чу се изплющяване, което отекна в хълмовете около тях. Стрелите полетяха в синьото небе и сякаш увиснаха за миг, преди да се гмурнат в татарските редици. Много от тях паднаха на земята, забивайки се чак до перата. Още повече разкъсаха плът, изхвърлиха конниците от седлата и от живота с един-единствен удар.

Преди Темуджин да види резултатите, последва отговор и стрелите се издигнаха над него. Никога не беше виждал толкова много и усети как над редицата му пада сянка. Татарските стрели се движеха бавно и той ги гледаше и се мъчеше да не трепне от лошото предчувствие. После те сякаш забързаха и се понесоха към тях, бръмчейки като насекоми. Пръстите му трескаво затърсиха колчана, хората му стреляха отново, преди татарските стрели да ударят като чук редицата им.

Препускащите в пълен галоп мъже падаха от седлата и виковете им мигновено заглъхваха далеч назад. Темуджин усети как нещо го блъсна в бедрото и рамото и рикошира настрани. Не бе успяло да пробие бронята. Той изрева триумфално и почти се изправи на стремената, за да прати втора стрела към враговете. Зрението му бе замъглено от вятъра, не виждаше подробностите, но подбираше целите си и убиваше с безжалостна страст.

Бяха нужни само няколко мига преди да достигнат първите татарски конници, но те му се сториха цяла вечност. Докато приближаваха, Темуджин закрепи лъка си на куката на седлото, за да не го изгуби. Изтегли изкования от Арслан меч и чу зловещото съскане, с което излезе от ножницата. Всеки миг беше цяло столетие, имаше време в изобилие. Грабна висящия на гърдите му рог, поднесе го към устните си и изсвири три пъти. С периферното си зрение видя, че крилата се придвижват напред, сграбчи меча с две ръце и препусна напред.

Налетяха на татарите с трясък. Конете тичаха един срещу друг с пълна скорост, но ездачите не се отказваха и ударът ги изхвърляше с гръм от седлата. Армиите се сблъскаха челно, стрелите летяха срещу лица и гърла от няколко крачки разстояние. Смъртта беше бърза и само за миг и двете страни изгубиха дузини мъже. Темуджин видя, че доспехите се полезни, и отново изрева предизвикателно към врага. Един татарски воин профуча край него, но той го съсече преди да изчезне някъде назад. Друг пусна стрела от толкова късо разстояние, че тя проби бронята, заби се в гърдите му и го накара да изкрещи. Усещаше как върхът й се движи и разкъсва кожата му с всяко движение. Замахна с меча и отсече главата на стрелеца.

Кръвта напои дрехите му и закапа между железните пластини на бронята. Атаката бе смазала първата редица на татарите, но отзад имаше още и те не се бяха огънали. Редиците започнаха да се разкъсват на отделни групи бясно биещи се мъже, които изстрелваха стрели с изтръпнали пръсти, докато лъковете им не ставаха безполезни и те посягаха към мечовете. Темуджин се огледа за братята си, но те бяха изчезнали в бъркотията. Убиваше отново и отново, а кобилата му го носеше напред и настрани само с леко докосване на коленете. Един татарин крещеше срещу него, а отворената му уста вече бе пълна с кръв. Темуджин заби острието в гърдите му и дръпна жестоко назад, за да го освободи. Друг го нападна странично с брадва и я стовари върху доспехите. Ударът не проникна през пластините, но силата му отхвърли Темуджин настрани. Усети, че бедрените му мускули ще се скъсат, докато се мъчеше да остане в седлото, но нападателят му вече беше изчезнал.

Вълците на Елук си проправяха път вляво от него. Някои се бяха спешили и вървяха заедно сред татарите, пускайки стрела след стрела. Носеха кожени доспехи под деловете си и от мнозина стърчаха счупени стрели. Някои имаха кървави капчици около устата, но продължаваха да се бият и напредваха към центъра на татарите. Елук яздеше редом с тях с покрито с кръв лице и сечеше с меча на Есугей.

Умиращите коне ритаха бясно и представляваха сериозна опасност за всеки, който ги приближи. Темуджин заобиколи един от тях и видя затиснат под него олхунутски воин. Погледите им се срещнаха, той изруга и скочи от седлото да го измъкне. Докато се навеждаше, друга стрела го улучи в гърдите, но желязото я спря. Ударът го просна по гръб, но той бързо се изправи и задърпа мъжа, докато не го освободи. Недалеч на земята лежеше пълен колчан и Темуджин го грабна, преди да скочи обратно в седлото и да вземе лъка си. Препусна отново напред, като опъна лъка с всички сили. Татарите сякаш не забелязваха загубите си и все още не се огъваха. Той извика предизвикателно към тях и воините му го видяха отново на седлото. Това ги въодушеви и те продължиха да убиват с нов приток на сили. Знаеше, че това няма да продължи дълго. Видя олхунутите да натискат отдясно, но те не бяха достатъчно, за да обградят противника. Когато стрелите им свършиха, започнаха да мятат брадвички в татарската маса и избиха мнозина, преди да изтеглят мечовете си.

Чу грохота на копита, преди да види Хазар, който пристигаше с резервите. Те бяха заобиколили бойното поле, скрити от близките хълмове. От гърба на кобилата си Темуджин успя да види, че плътната редица лети с безразсъдна скорост напред, водена от Хазар. Татарите по фланга се опитаха да се обърнат срещу тях, но бяха прекалено нагъсто. През рева на битката Темуджин чу как много от тях запищяха, смазвани от собствените си другари.

Бронираните коне и мъже удариха фланга на татарите като копие и потънаха дълбоко в тях, оставяйки кървава следа след себе си. Татарските стрели се забиваха в животни и хора, но те не намалиха скоростта, докато сред рев и писъци не прорязаха път чак до центъра на врага.

Темуджин видя, че татарите се огъват и изгуби дар-слово от свирепата възбуда, която изпълни гърдите му. Полетя в масата воини. Кобилата му се разтърсваше от болка, щом стрелите улучеха кожата и желязото на гърдите й. Колчанът се изпразни отново и Темуджин продължи с меча на Арслан, съсичайки всичко живо пред себе си.

Огледа се за офицерите си и видя, че са събрали отново редиците и се движат като един. Хаджиун и Арслан бяха повели олхунутите. Те следваха дивия пробив на Хазар към центъра и напредваха с крясъци. Мнозина бяха останали без коне, но продължаваха напред и понасяха безвредни удари с доспехите си, а същевременно убиваха с всяко замахване. Татарите чуха виковете им зад гърбовете си и изпаднаха в паника.

Мъжете започнаха да се уморяват и битката се забави. Някои воини и от двете страни бяха изтощени и стояха неподвижни, като се мъчеха да си поемат дъх. Мнозина ставаха лесна плячка на по-бодри бойци и на лицата им се изписваше отчаяние, щом откриеха, че силата им ги е напуснала. Тревата в краката им беше червена от кървава плът и осеяна с тела, някои от които слабо размахваха ръце срещу спускащия се над очите им мрак. Лекият вятър се носеше между бойците и изпълваше измъчените им дробове с миризмата на кланица. Татарите най-сетне започнаха да се огъват и да отстъпват назад.

Елук се хвърли като обезумял към група врагове. Беше покрит с толкова кръв, че приличаше на изцъклен дух на смъртта. С мощните си юмруци и лакти стоварваше противниците на земята и ги тъпчеше. Вълците напредваха с него и татарите едва успяваха да вдигнат мечовете си, преди ужасът да ги смаже. Някои бягаха, а други се опитаха да повдигнат духа на останалите, сочейки с мечове към семействата около герите зад гърба им.

Все още на седлото, Темуджин виждаше бледите лица на жените и децата, които гледаха как мъжете им се сражават. Не го беше грижа за тях. Бащата-небе награждаваше силните. Слабите щяха да паднат.

— Бием ги! — изрева той и хората му отвърнаха, като го видяха да язди с тях. Бяха изтощени, но почерпиха сила от неговото присъствие. Битката продължи. Пръстите на Темуджин бяха хлъзгави от кръвта, когато грабна рога на гърдите си и изсвири три пъти, давайки знак за обкръжаване на врага. Дланта му се отпечата върху полираната повърхност, но той не забеляза. Елук и Хаджиун потеглиха напред. Всички колчани бяха празни, но мечовете продължаваха да се въртят и най-накрая татарите се пречупиха и побягнаха към герите, където щяха да бъдат напълно обкръжени. Ясно беше, че се готвеха да дадат последен отпор там. Очакваше го с нетърпение.

Видя, че хората му се втурват след него, и изсвири дълъг сигнал, за да забави темпото. Вървяха през мъртъвците към татарските гери. Побягналите бяха по-малко от двеста, само толкова бяха останали живи. Темуджин вече не се боеше от тях. С раздразнение видя, че хората на Елук са се увлекли в избиването и не са се подчинили на сигнала му. За момент си помисли дали да не ги остави сами при герите, но не можеше просто да гледа как Елук става лесна плячка. Татарите щяха отново да извадят лъкове и стрели. Който и да се изпречеше срещу тях, щеше да бъде принуден да мине през опустошителна буря. Може би Елук бе прав да не се бави. Темуджин стисна зъби, изсвири сигнал за атака и препусна през чупещите се кости на мъртвите.

От герите полетя разкъсан поток стрели. Някои бяха изстреляни от жени и паднаха наблизо, но други имаха достатъчно сила да отнемат живота на мъжете, дори когато тържествуваха от победата си. Чу как бойците му дишат тежко, докато пришпорват конете си напред. Не можеха да бъдат спрени. Стрелите се удряха в тях и отскачаха от железните пластини на броните, като само ги караха да се олюляват за миг. Темуджин се наведе. Разстоянието до врага се стопяваше и той беше готов да завърши започнатото.

 

 

Всичко свърши. Последният отпор на татарите не можеше да възкреси лежащите на групи мъртъвци. Бяха задържали за известно време строя, но конниците на Хазар ги премазаха. Темуджин се огледа. Бойците от трите племена търсеха плячка в каруците и като никога действаха като един. Бяха се били и победили заедно и той смяташе, че ще им бъде трудно да се върнат към някогашното недоверие — поне към хората, които вече познаваха.

Слезе уморен от седлото и се намръщи, когато разкопча задържащите нагръдника ремъци. Дузина железни пластини бяха откъснати, а много от другите бяха огънати. В дебелата тъкан имаше три счупени стрели. Две от тях висяха вяло, но третата стърчеше и Темуджин реши да я махне. Откри, че не може да я издърпа сам. Опита, но нещо сякаш се завъртя в мускулите му и от силната болка му се зави свят.

— Дай да ти помогна — каза Темуге до рамото му.

Темуджин погледна към най-малкия си брат и му махна да го остави на мира. Изобщо не му беше до приказки. След отминаването на бойната треска тялото му започна да се събужда за ударите и болежките, които беше понесло. Искаше само да свали тежката броня и да седне на земята, но не бе в състояние да направи дори и това.

Темуге приближи, но Темуджин не му обърна внимание. Пръстите му опипваха разбитата броня и стрелата, която се издигаше и спускаше заедно с дъха му.

— Не може да се е забила дълбоко — промърмори Темуге. — Ако си в състояние да стоиш мирно, ще я извадя.

— Направи го тогава — отвърна Темуджин. Стисна зъби, когато Темуге разряза с ножа си плата около стрелата и бръкна под дебелата тъкан, за да хване другата страна. С бавно издърпване свали нагръдника и го остави да падне, докато оглеждаше раната. Коприната не се бе разкъсала, но беше вкарана дълбоко в гръдния мускул. От раната капеше кръв, но Темуге изглеждаше доволен.

— Още малко по-навътре и щеше да си мъртъв. Мисля, че мога да я измъкна.

— Виждал ли си как се прави? — попита Темуджин и погледна надолу към него. — Трябва да извъртиш стрелата, докато излиза.

За негова изненада Темуге се ухили.

— Зная. Коприната я е уловила. Просто не мърдай.

Като пое дълбоко дъх, Темуге хвана хлъзгавата дървена стрела и заби нокти в дървото, за да намери опора. Темуджин изпъшка от болка, когато върхът засили натиска си. Гърдите му се разтресоха неконтролируемо като кожата на кон, когато се мъчи да се отърве от мухите.

— В обратната посока — каза той.

Темуге се изчерви.

— Хванах я — отвърна той и Темуджин усети, че свиващият се в спазми мускул се отпусна, когато върхът се завъртя в плътта му. Стрелата се беше въртяла, преди да го улучи. Сръчните пръсти на Темуге я завъртяха на другата страна и върхът излезе с лекота, последван от съсиреци кръв.

— Натисни раната с нещо за известно време — каза Темуге. В гласа му се долавяше тихо тържество и Темуджин му кимна и го потупа по рамото.

— Много спокойна ръка имаш — каза той.

Темуге сви рамене.

— Нали не беше в мен. Ако бях аз, щях да рева като дете.

— Не, нямаше да ревеш — каза Темуджин. Протегна ръка и прегърна брат си, преди да се обърне. Внезапно изражението му се промени толкова бързо, че Темуге рязко се завъртя да види причината.

Елук се беше качил на една от татарските каруци и държеше мях с айраг в едната ръка и окървавен меч в другата. Дори от това разстояние изглеждаше енергичен и опасен. Гледката върна живота в крайниците на Темуджин и прогони изтощението му. Темуге наблюдаваше Елук, който крещеше нещо на вълците.

— Не го помня — промърмори той, докато двамата се взираха над окървавената трева. — Опитвам се, но беше преди много време.

— Не и за мен — озъби се Темуджин. — Виждам проклетото му лице дори когато спя.

Изтегли бавно меча си и Темуге се обърна към него, уплашен от изражението на брат си. Чуваха, че мъжете се смеят около каруците. Някои приветстваха Елук, а той им крещеше нещо.

— Трябва първо да си починеш — каза Темуге. — Раната не беше дълбока, но те е отслабила.

— Не. Сега е времето — отвърна Темуджин и тръгна напред.

Темуге почти тръгна с него, но видя как Хаджиун и Хазар се споглеждат и тръгват към брат си. Не искаше да вижда още една смърт. Не можеше да понесе мисълта, че Темуджин може да бъде убит, и страхът стегна стомаха му. Зави му се свят. Ако Елук излезеше победител, всичко постигнато щеше да бъде изгубено. Темуге гледаше спокойното отдалечаване на Темуджин и внезапно разбра, че трябва да бъде до него. Те бяха синовете на Есугей и моментът бе настъпил. Направи една треперлива стъпка, след което забърза да настигне брат си.

 

 

Елук се смееше гръмогласно на нещо, което бе извикал някой от бойците. Бяха спечелили славна победа над татарските нашественици. Беше се сражавал смело и хората му го бяха последвали в самото сърце на битката. Не се превъзнасяше, когато приемаше поздравите им. Беше изпълнил своята част, че и отгоре, и сега богатствата на татарите ги очакваха. Жените под каруците щяха да бъдат част от празненството. Много момичета щяха да бъдат отведени при вълците, за да раждат деца на дружинниците му. Племето щеше да се умножи и щеше да се знае, че вълците са изиграли роля в тази победа. Опиянен от радостите на живота, той стоеше горе и чакаше вятърът да изсуши потта му. Толуй се бореше с двама дружинници и се смееше на усилията им да го съборят. Тримата изпопадаха на земята, Елук се разсмя и кожата му се опъна под напукващата се засъхнала кръв. Остави меча и разтърка лице с огромните си длани, за да махне мръсотията от битката. Когато вдигна очи, видя Темуджин и братята му да вървят към него.

Намръщи се, наведе се и вдигна меча си. Каруцата беше висока, но той предпочете да скочи, вместо да слезе с гръб към тях. Приземи се стабилно пред синовете на Есугей, а на устните му заигра усмивка. Двамата с Темуджин бяха единствените ханове, свидетели на победата. Макар кераитите да се биха добре, дебелият им водач беше на сигурно място в герите на юг. Елук пое дълбоко дъх и се овладя. Вълците го бяха видели да скача и започнаха да се събират около хана си. Олхунутите и кераитите също спряха да грабят и дойдоха на групи по двама-трима да видят какво ще се случи. Кръвната вражда между водачите им се беше разчула и никой не искаше да пропусне битката. Жените под каруците продължаваха да вият, а воините се събираха около Елук и Темуджин.

— Беше славна победа — рече Елук и огледа събиращите се мъже. От вълците бяха оцелели стотина. Те вече не се усмихваха, щом усетиха заплахата. Другите ги превъзхождаха многократно и всичко можеше да се реши единствено между двамата, които бяха довели всички дотук.

— Това е стар дълг. Нека няма отмъщения — извика към воините Елук. Очите му блестяха, когато погледна Темуджин. — Не съм искал да проливаме кръвта си, но аз съм хан на вълците и не ще отстъпя.

— Предявявам претенции към народа на баща си — каза Темуджин и огледа редиците воини и дружинници. — Не виждам хан на мястото, където стоиш.

Елук се разсмя и вдигна меча си.

— Тогава ще те накарам да го видиш — рече той. Видя, че Темуджин е махнал част от бронята си, и вдигна ръка. Темуджин остана неподвижен, докато Елук развърже доспехите от варена кожа, които бяха спасили живота му в битката. После също вдигна ръце и братята му свалиха и неговата броня. Двамата останаха само по туники, гамаши и ботуши, с тъмни петна от пот, които изсъхваха на ветреца. И двамата криеха изтощението си и се тревожеха, че другият изглежда по-свеж.

Темуджин вдигна меча си и огледа оръжието на Елук. Държеше го, сякаш беше перце. По време на упражненията с Арслан и Юан той беше виждал лицето на Елук хиляди пъти. Действителността обаче бе различна и той не можеше да си наложи спокойствието, от което отчаяно се нуждаеше. Елук беше станал сякаш по-висок. Мъжът, който бе оставил семейството на Есугей да умре в степта, беше неимоверно силен. Вдъхваше боязън дори и без доспехи. Темуджин поклати глава, сякаш за да прогони страха.

— Ела ми, мършо — промърмори той и очите на Елук се присвиха.

Двамата сякаш експлодираха и с бързи стъпки се понесоха напред. Темуджин парира първия удар и ръката му се разтърси от сблъсъка. Гърдите го боляха там, където стрелата бе разкъсала мускула. Той се бореше да овладее яростта, която можеше да го убие. Елук го притисна силно и завъртя меча като брадва с такава сила, че трябваше да отскача, за да избягва зашеметяващите удари. Докато поемаше и връщаше атаките, дясната му ръка изтръпна. Воините от трите племена се бяха насъбрали около тях, но никой не издаваше и звук. Темуджин обикаляше около противника си, спираше, а щом Елук разсечеше въздуха, пристъпваше напред-назад.

— Станал си по-бавен — каза му Темуджин.

Елук не отговори, но лицето му се изчерви. Хвърли се напред, но Темуджин отби острието и заби лакът в лицето му. Елук незабавно отвърна и юмрукът му се стовари тежко в незащитените гърди на Темуджин.

Болката го заля и Темуджин разбра, че Елук се е целел в кървавото петно на туниката му. Изръмжа и с ярост се хвърли напред. Елук посрещна атаката и отново го удари в гърдите. Върху засъхналата кръв по туниката потече нова струйка. Темуджин извика и направи крачка назад. Елук отстъпи с него, Темуджин излезе от обсега на меча му и силно заби своя в ръката на вълка. Ако противникът му беше по-слаб, щеше да остане без ръка, но Елук бе целият в мускули. Въпреки това раната му беше ужасна и от нея бликна много кръв. Елук не погледна безполезната си ръка, но кръвта се стичаше по пръстите му на големи капки към земята.

Темуджин кимна и се озъби. Врагът му бе отслабен и той не искаше да го довършва бързо.

Елук нападна с бясна скорост. Всеки сблъсък разтърсваше силно Темуджин, но той тържествуваше, защото усещаше, че силата на Елук се топи. Докато отстъпваха, вълкът рани Темуджин в бедрото. Десният му крак се подгъна, той остана на място, а Елук го заобиколи. И двамата вече се бяха задъхали, изчерпали и последната енергия, останала след сражението. Умората бе пречупила силата им и единствено волята и омразата ги държаха прави един срещу друг.

Елук се възползва от наранения крак на Темуджин, като се хвърли в атака и отстъпи пъргаво настрани, преди младежът да успее да реагира. На два пъти остриетата им се срещнаха на косъм от врата на Темуджин, а Елук посрещна ответните удари с лекота. Но беше започнал да залита. Раната на ръката му продължаваше да кърви и той внезапно се олюля, а очите му се замъглиха. Темуджин погледна ръката му и видя, че кръвта продължава да блика. Чуваше я, че капе в праха всеки път, щом Елук останеше неподвижен. Кожата на вълка започна да пребледнява.

— Умираш, Елук — каза Темуджин.

Елук не отговори, пое си тежко дъх и нападна отново. Темуджин избегна първия удар, остави втория да мине покрай него и Елук се оказа съвсем наблизо. Удари го с бързината на змия, Елук с олюляване отстъпи назад, а краката му се подгънаха. Високо в гърдите му се отвори дупка и от нея бликна кръв. Елук се преви, но опита да се задържи прав. Лявата му ръка не реагираше и той почти изпусна меча, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Баща ми те обичаше — каза Темуджин, докато го гледаше. — Ако му беше останал верен, сега щеше да стоиш до мен.

Кожата на Елук стана отвратително бяла, той отчаяно се мъчеше да си поеме дъх и да събере сили.

— Но ти оскверни доверието му — продължи Темуджин. — Затова просто умри, Елук. Вече не си ми нужен.

Елук се опита да каже нещо, но устните му се обагриха в кръв и от устата му не излезе нито звук. Падна на коляно, а Темуджин прибра меча си в ножницата и зачака. Дълго време Елук се бори със смъртта, но накрая рухна и остана да лежи на земята. Гърдите му престанаха да се движат и Темуджин видя, че един от вълците пристъпва напред. Напрегна се за нова атака, но разпозна Басан и се поколеба. Мъжът, който го беше спасил от Елук, застана над мъртвото тяло и го погледна. Лицето му бе тревожно. Без да каже нито дума, Басан се наведе, вдигна меча с вълчата глава и се изправи. Подаде оръжието с дръжката напред и Темуджин го пое, приветствайки тежестта му като стар приятел. За момент му се стори, че ще изгуби съзнание, но братята му го задържаха на крака.

— Откога чаках този момент — тихо промърмори Хазар.

Темуджин се отърси от обхваналата го апатия и си спомни как брат му бе изритал трупа на Сансар.

— Отнеси се достойно с тялото, братко. Искам да се наложа над вълците, а те не ще ни простят, ако го поругаем. Нека го отнесат на хълмовете и да го предадат на соколите. — Огледа смълчаните редици от трите племена. — После искам да се върна в лагера и да получа своето. Аз съм ханът на вълците.

Усети вкуса на прошепнатите думи. Братята му го стиснаха по-здраво, но лицата им не издадоха нищо.

— Ще се погрижа — каза Хазар. — А сега някой да превърже раната, преди да ти изтече кръвта.

Темуджин кимна, напълно сломен от умора. Басан не беше помръднал и той си помисли, че трябва да говори на потресените вълци около него, но това можеше да почака. Нямаше къде да отидат.