Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (17)

Епилог

Биймс Пикет се чувстваше малко като Том Сойер, сякаш раната му беше значка или най-малкото трофей. Но беше само прострелян. О, колко му харесваше как звучи думата „прострелян“. Тя внушаваше как на косъм се бяха развили нещата и как той се бе хвърлил настрани, осуетявайки усилията на професионален убиец от световна класа.

Джорджия бе обявила, че мотелът е почти изчистен от мистичните еманации. Имало остатъчно въздействие, може би в праха под къщата, нещо подобно на мириса на нафталин по пуловер току-що изваден от шкафа за дрехи. Океанският бриз щеше да го разкара скоро.

Малката кола, в която бе влязъл, потегли рязко, включи се в трафика, лудешки задмина един камион и се провря под носа на стреснат пешеходец. Но Пикет продължаваше невъзмутимо, държейки с една ръка волана, а с другата кашона, заклещен зад неговата седалка — кашон с една бройка „Ексер-Джини“. Очевидно това бяха чудесни устройства за заздравяване на коремните мускули. Бог му бе свидетел, че той имаше нужда от това. Трийсет и петте долара бяха разумно похарчени. Джорджия се бе захванала сериозно с него: диета, модни дрехи, подстригване за по двайсет долара. Беше си поставила за задача да го цивилизова и направи съвременен човек. Роуз бе отправила същата заплаха по отношение на Ендрю, особено след като той си бе признал всичко и бе поел на свой гръб гаврата кредитната им карта. Но след това бе поомекнала. Джорджия обаче гледаше на Пикет като на предизвикателство.

— Значи, нов акумулатор, а?

Чичо Артър кимна и направи абсурдно широк завой в обратна посока, за да излезе на „Мейн стрийт“.

— Корозирала е цялата. Бронята е полепнала с водорасли. Някой беше патентовал машина за обработка на кафяви водорасли. Знаеш ли, че съм продавал такива по бреговете на Мейн^[1]?

— Така ли? А къде беше през последните дни?

— Насам-натам. Почивах. Ти ходил ли си в Скотсдейл?

Пикет поклати глава.

— Не. А ти там ли беше? В Аризона? Мислехме, че потъна.

— Аз ли?

— Не си бил в Скотсдейл.

— Не съм се удавил. А какво стана с мустаците ти?

— Приятелката ми ме накара да ги обръсна.

— Добро момиче. С остро око.

— Значи си бил в Скотсдейл?

— Само веднъж. Страхотно място. Продавах улуци за дъжд. Лош избор за град като Скотсдейл. Направо можеш да фалираш — чичо Артър се ухили на Пикет и отвори очи малко по-широко, вероятно за да намекне, че той не беше фалирал.

Пикет бе задоволен. Той знаеше къде е бил чичо Артър. Може да се подуши по тапицерията на колата. Това, че една кола все още можеше да върви, след като е паднала в океана и е била погълната от риба, си беше чисто доказателство за нещо… но дали ставаше дума за нещо механично или нещо духовно, Пикет не беше съвсем наясно. Може би и за двете.

Пикет се бе опитал да обясни нещата на Роуз и Ендрю. Той лично бе очаквал завръщането на чичо Артър. Точно това подозрение го бе отвело в „Спокоен Свят“ тази сутрин. Беше почукал на вратата на чичо Артър, след което тя се разтвори и на прага застана старецът в шлифер и с очила за четене. Не чу добре името на Пикет, затова го отведе при гаража и му продаде една „Ексер-Джини“. Просто така. А сега двамата бяха на път за „Кука за котле“.

Пикет се засмя й се плесна по коляното. Целият номер бе в това, че Ендрю и Роуз все още смятаха стареца за умрял. Точно след минута и половина — е, по-малко, ако чичо Артър пак минеше на червено — Пикет и той щяха да спрат пред вратата на „Куката за котле“, а може би щяха пътем да отнесат някой от часовниците за паркиране или да се блъснат в перваза на тротоара, а защо не и да паркират върху него. Ендрю и Роуз, които седяха до прозореца, щяха да поемат дълбока глътка и да разлеят кафето си. Ендрю щеше да се задави и да стане от стола си, прекатурвайки го назад. Щяха да изтичат навън, пощурели от радост и почуда, направо като побъркани, а чичо Артър много спокойно и с всички подробности, сякаш на света не можеше да има нищо друго, което да им бъде по-интересно, щеше да разкаже как е продавал улуци в пустинята, въпреки че малката му електронна кола миришеше като дълбоководна миниатюрна подводница на китове и море и от ударената й броня висеше сноп водорасли.

Не можеха да ловят риба на кея заради пораженията, които хората смятаха, че бурята му беше причинила. Районът отново бе заграден и от мястото, където се намираха, се виждаха искрите на електрожена, с който трима мъже работеха, увиснали на скеле над океана. Роуз и Ендрю, разбира се, знаеха, че причината не беше в бурята, а просто, че една гигантска риба бе изкъртила края на кея, но нямаше полза да го твърдят. Колкото по-малко се разбереше, толкова по-добре.

Затова бяха хвърлили въдици от скалистия пристан малко по на юг и отпиваха кафе от термоса. Поне до момента рибата изобщо не кълвеше, но това не ги вълнуваше ни най-малко. Заслужаваше си да станат поне заради изгрева. А това, че бяха излезли двамата на риболов и че цялата лудница и всички злодейски планове бяха зад гърба им, това си беше направо празник. След по-малко от час имаха среща с Пикет в „Куката“ на бекон с яйца. Във въздуха се долавяше полъхът на наближаващото лято, а утринта бе топла и прекрасна.

— Значи си била ти — каза Ендрю. — Била си замесена в цялата тази история от самото й начало.

Роуз сви рамене и хвърли пластмасовата си стръв на двайсетина ярда навътре. После бавно започна да намотава.

— Лъжицата принадлежеше и на мен, така както принадлежеше на леля Наоми, когато мъжът й умря или по-точно, когато мисис Гъмидж го уби. Но последното не го знаех. А би трябвало да се досетя. — Тя се замисли. — Бедният чичо Артър — въздъхна тя накрая.

— Бих искал… ами… — той остави мисълта си недовършена и превключи на по-жизнерадостна вълна: — Значи ти хранеше опосума под къщата, а? Признай си. И тухлата върху капака на аквариума — пак ти си я свалила нарочно. Направо съм изумен. Никога не би ми хрумнало. Дори и за миг. Обзалагам се, че си и таен почитател на „Уийтабикс“. Понякога… понякога не мога разбера каква си. Понякога ми се иска… — той бе стигнал до края на жизнерадостната тема.

— Понякога просто трябва да спреш да преценяваш. Между другото, къщата изглежда великолепно — имам предвид боята. Казвах ли ти го вече?

— Да — въздъхна Ендрю. — Каза ми го. Но можеш да ми го кажеш още няколко пъти, ако държиш. Господи, как само мразя да боядисвам.

— Искаш ли да ти помогна?

Ендрю понечи да каже „не“. После помисли. Истината бе, че искаше, при това даже много искаше.

— Да — отговори той. — Шоколад? — И той й подаде опаковката.

— Шоколад ли? — погледна подозрително Роуз. — Толкова рано сутринта? И откъде го изрови?

— Истината е, че винаги имам по няколко в сандъчето с такъмите. Няма нищо по-хубаво от това, когато си на риба.

Тя обели едно от двете парчета в опаковката и го захапа. Един рак изпълзя изпод скалите и я погледна. Тя му хвърли троха от кокосовия пълнеж на сладкиша и го нарече „мистър Краб“.

Ендрю се захили. Крабът се скри от погледите им, отнасяйки лакомството. Роуз сгъна рибарски нож и го сложи в сандъчето. Оставаше им още половин час до срещата в „Кука за котле“.

— Най-добре да тръгваме — предложи тя.

Ендрю кимна.

— Последно хвърляне — той използваше старата си макара с корда за четиринайсетфунтов улов и поплавък от една унция. — Гледай сега — каза той, закачи на дънната кукичка парченце шоколад, после заметна въдицата в ниска дълга дъга. Изчака лекото трепване в момента, когато куката бе докоснала дъното. Роуз, скептична, но весела, наблюдаваше Ендрю да обира кордата.

И точно в този момент, сякаш вселената беше на тяхна страна, кордата трепна, дръпна се, Ендрю малко я отпусна, намигна на Роуз, подсече и като се наведе към силно огъналия се прът, започна да намотава макарата.