Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (15)

14.

И понеже толкова дълго изследвахме този лабиринт без резултат, следва — по силата на човешката логика — че повече няма да се занимаваме с него, та дори и центърът му да се намира наблизо и там да ни чака обяд с шампанско край фонтан.

Робърт Луис Стивънсън — „Свадливата възраст и младостта“

Когато се събуди рано сутринта много преди съмване, лъжицата беше в джоба на панталоните му. Тя падна и издрънча в краката му, когато той се наведе да ги вземе. Кой я бе оставил там? Котките? А защо не, помисли Ендрю, пристъпвайки на пръсти в спалнята. Котките най-вероятно бяха долу и играеха на карти с папагалите, опосумите и жабите, обмисляйки заговор срещу Съветите.

Роуз още спеше, а къщата бе тъмна и смълчана. Ендрю слезе долу, излезе на задната веранда, свали тухлата и капака от аквариума на жабата и зарови лъжицата сред камъчетата, с които бе посипано дъното, поставяйки като допълнителна маскировка парче вкаменено дърво над това място.

Жабата си плуваше напълно невинно както обикновено, сякаш изобщо не бе провалила плановете на един маниак снощи, но не пропусна да се скрие сред евкалиптовите цепеници, преди Ендрю да я намери и сложи обратно в съда. Жабите, мислеше си Ендрю, са абсолютно непроницаеми създания. Ендрю искаше да достави на жабата удоволствие по някакъв специален начин, но нищо не му идваше наум. Така че жабата се спусна на дъното, настани се върху вкамененото дърво и обърна към Ендрю безизразния си взор като наемен убиец специалист по бойните изкуства, който не крие сериозните си намерения. Беше напълно ясно, че който и да посмееше да опита да вземе лъжицата, трябваше да се справи най-напред с нея и щеше да съжалява, че се е осмелил.

Доволен от резултата, Ендрю се хвана на работа и час по-късно продължаваше да мие в мрачно настроение мръсните чинии в кухнята. Прозорците бяха разтворени, той долавяше познатата смесица от мирис на пустиня, дъх на пелин и аромат на разпукващи се сапунени мехурчета, характерна за бриза, носещ се откъм Санта Ана. Заведението беше вече почистено и масите подредени отново, въпреки че трябваше да чакат чак до следващия петък. На плота до него мълчаливо лежеше евтино „уоки-токи“, чийто звук бе усилен до максимум.

Кризата вероятно щеше да се разрази точно днес. Търсенето на съкровището бе насрочено за довечера. Луната щеше да бъде пълна. Утринните лъчи над покривите на изток излизаха като от кървава рана и се размиваха в небето, а въздухът тежеше от пеещия вятър. Две малки земетресения разтърсиха земята малко след два сутринта, последвани от трето два часа по-късно — дълбоко и разтърсващо, което ги бе накарало да скочат в леглата, изтръгнати от дълбокия си сън. Още при първото земетресение Роуз бе станала и се бе разходила из къщата, убедена, че е чула долу нещо да пада на пода. Странно, но по време на третото не се бе събудила, но то бе разсънило Ендрю достатъчно, за да се захване със заведението.

Никога преди не се бе чувствал така изпълнен с предчувствия, с абсолютната сигурност, че всичко на този свят е свързано, че подобно на Пикетовите пръстени и змии всичко се върти в един огромен сложен порядък — вятърът, ритмичното разбиване на океанските вълни, реещите се над главите чайки, далечните крясъци на папагалите, приглушените от земната твърд отгласи на подземни катаклизми — и всичко това е взаимосвързано, представлявайки едновременно с това материализация на нещо още по-голямо, макар и невидимо, нещо надвиснало над тях.

И ако призовяха Ендрю, той щеше да откликне, забравяйки за дивотиите с въдиците и живарниците, пълни с глупости. А ако настъпеше утрешния ден, Роуз щеше да го разбере. Макар сега да мислеше, че той не е с всичкия си, по-късно тя щеше да го разбере. Защото вятърът откъм Санта Ана носеше със себе си съдбата му над стари вестници, прах и окапали листа.

Вече бе спирал пред прозореца половин дузина пъти, наблюдавайки небето да просветлява, чудейки се на студената, смълчана утрин. Някъде в полите на хълмовете, недалеч от планините Сан Габриел, бе избухнал пожар и въпреки яркото изгряващо слънце, северозападният хоризонт оставаше катранено черен. Усещаше странна отмалялост, някаква лекота и слабост, сякаш тялото му бе изрязано от стиропор и оплетено от онзи пушек, който се виеше над хълмовете. Ако имаше късмет, щеше да е свършил с чиниите и дори може би щеше да е измил умивалника, преди да са му позвънили, така че когато Роуз надникнеше и видеше, че пак го няма, поне щеше да разбере, че не се бе мотал без работа и че не е оставил поредната бъркотия за мисис Гъмидж.

И точно когато бършеше последната чаша, от „уоки-токи“-то се разнесе пукот. Ендрю натисна бутона за разговор и каза:

— О.

— Излезе — беше гласът на Пикет.

Ендрю хвърли на земята кърпата за подсушаване.

— Чака ли го такси?

— Откъм твоята страна. Би трябвало да го видиш през прозореца. Но не си губи времето. По-добре излез отзад и заобиколи пред портичката на градината. Аз съм легнал на седалката. Не тръгвай към моята кола, преди да ти свирна. Но тогава тичай с всички сили, за да го прехванем. Той е взел със себе си торбичката с монетите.

— С монетите ли?

— Не си ли спомняш онази торба с десетачета в чекмеджето му? Е, взел ги е със себе си.

Ендрю изключи устройството, пъхна го в джоба на палтото си и порови из килера за провизии които да вземе със себе си. После, без да гаси светлината, за да не привлече ненужно вниманието на Пениман, той се измъкна тихо през задната врата, прекоси с няколко скока буренясалата градина на мисис Гъмидж, бутна портичката и надзърна покрай ъгъла точно в мига, когато таксито се отдалечаваше. В същия миг Пикет натисна клаксона, изправи се на седалката и включи двигателя на своя шевролет. Ендрю се понесе и секунди по-късно скочи в отворената врата на колата, а Пикет потегли на скорост.

Последваха таксито по магистралата Пасифик Коуст и оттам излязоха на „Сийл Бийч булевард“. Движението още не бе оживено, така че се придържаха на около двеста ярда зад него. Ендрю разкъса опаковката пуканки, изтръска малко в шепата си и се захвана звучно да ги унищожава една по една. — Какво още имаш? — попита Пикет.

— Я да видя — потупа се Ендрю по джобовете. — Замразен чипс и меденки.

Пресякоха Уестминстър, докато Пикет шофираше с лявата си ръка и изтръскваше в устата си с дясната съдържанието на плика с меденките.

— Обзалагам се на десет цента, че знам къде отива.

— Разбира се, че отива там. Но какви са намеренията му? Смята ли и той да копае?

Пикет сви рамене.

— Не знам дали не е по-добре да се отправим за „Спокоен Свят“ и да събудим чичо Артър. Може би той ще иска да узнае, че играта започва.

— По-добре да не го правим — възрази Пикет. — Мисля, че сега по-важното е да го проследим. Иначе може да пропуснем всичко интересно. И освен това след онзи ден не знам дали на портала няма да ни чакат с нетърпение. Не можем да си позволим да се забъркваме в неприятности. Не сега.

Ендрю кимна и пусна празната кутия в морето от боклуци, книги и якета на пода. Точно тогава таксито спря на паркинга пред пазарния комплекс на „Спокоен Свят“. Пикет мина с колата си покрай него, насочи се нагоре по една странична уличка и спря точно пред магазина за понички на мисис Чапман.

— Наведи се — нареди той.

И двамата се снишиха. Ендрю можеше да види над облегалката на седалката Пениман, който почукваше с бастуна си през паркинга, запътил се към далечния банкет на улицата откъм петролното поле. След малко той се скри от погледите им зад ръба на стена от сгуробетон. Ендрю и Пикет изскочиха от колата, притичаха до стената и надникнаха над нея. Пениман подбираше пътя си и вятърът вдигаше в краката му малки вихрушки прах.

— Само за секунда — каза Ендрю и се стрелна към магазина за понички.

— Две с глазура — съобщи Пикет в гърба му. — И забрави за кафето. Може да ни се наложи да бягаме.

Няколко минути по-късно Ендрю се върна, опитвайки се да напъха странично в устата си една от пухкавите адски вкусни понички на мисис Чапман.

— След първите шест ще си почина — обяви той и поднесе на Пикет отворения плик.

Пикет измъкна една поничка за себе си.

— Насочил се е към петролното поле в участъка срещу парогенератора, където Артър пусна костенурките си. Сега още няма никакъв смисъл да го следваме там — ще ни забележи моментално. Но когато навлезе из олеандрите…

— Точно така — съгласи се Ендрю, гледайки над оградата. Пениман вече се беше отдалечил доста и завиваше към полето.

— Ето, сега навлиза — съобщи Пикет. — Броим до десет!… Хайде! — Двамата се втурнаха приведени по пътя, завиха към петролното поле и района на старата сонда, а след това се скриха зад планината от палети, иззад която бяха наблюдавали манипулациите на чичо Артър с костенурките.

Пениман надникна през шубраците на олеандрите, после се наведе и изчезна сред тях.

Пикет сложи ръка на рамото на Ендрю:

— Нали го видя къде влезе? Даваме му секунда. Да вървим!

Отново се втурнаха, стараейки се да го правят колкото може по-тихо, убедени, че Пениман не може да ги види, но обезпокоени, че може да ги чуе. Вятърът все пак щеше да заглуши стъпките им. Олеандровите храсталаци бяха гъсти и преплетени, обхващаха един участък от пътя около петнайсетина ярда широк и от три ярда разстояние изглеждаха като непревземаема стена. Но веднага зад листака някой бе изсякъл тунел и човек можеше да мине под най-външните клони, излизайки след малко в задната част до плетената ограда. Олеандрите се бяха сплели с оградата, така че с течение на годините старата ограда от бодлива тел бе станала едно цяло с шубрака.

— Ето го — прошепна Ендрю.

Той различаваше мястото, където оградата беше разсечена и запретната от едната си половина, за да бъде пристегната с обикновена тел. Образуваше се нещо като врата на панти, а отвореното крило се задържаше в това положение от клоните на олеандрите. Телта, използвана за придържане, беше лъскава и чиста и най-вероятно бе вплетена в мрежата на оградата преди не повече от месец-два. От другата страна на оградата се намираше територията на флотския арсенал, половината засадена с домати, другата половина — угар, очакващ есенните тикви. Колчетата на доматите бяха единствената възможност за прикриване, така че бе изключено да продължават по-нататък, защото щяха да бъдат видени. Освен това те самите можеха да виждат като на длан Пениман, който пристъпваше през буците пръст на браносаната нива. На известно разстояние в западна посока се виждаше облак прах, оставен от трактор, разораващ земята, а на изток се издигаха зелените гърбици на бункерите с оръжия.

Ушите на Ендрю долавяха бръмченето на мухите и слабото жужене в далечината на невидим самолет.

— Боже, колко е самотно тук — прошепна той и довърши втората си поничка.

Пикет мълчеше.

— Какво прави той, как мислиш? — Ендрю захапа третата и веднага разбра, че повече не му се иска. Нямаше как, доизяде я, питайки се откъде бе в него тази страст към поничките и защо не можеше да ги остави на мира.

— Гледай — каза Пикет.

Ендрю погледна и веднага разбра какво правеше Пениман. Той буквално засяваше полето със сребърни моменти — хвърляше ги с цели шепи. После се премести двайсетина фута по-нататък, продължавайки да разпръсква десетачетата в широк кръг, който явно щеше да го изведе обратно при олеандрите.

— Но какво, за Бога…? — промърмори Ендрю.

— Същото както костенурките, пристегнати с колани — обясни Пикет. — Целта е да бъдат привлечени двата сребърника.

В същия миг Пениман откри една от костенурките. Те го видяха да я вдига и после веднага да я пуска, когато създанието героично се изпика върху обувките му. Ругатнята му ясно прозвуча в неподвижния въздух. После той отново се наведе и започна да прави нещо с животинката, явно сваляйки сребърния й колан, преди да продължи посева със следващата шепа десетачета. Вече гледаше в краката си, внимавайки за следващи костенурки.

 

 

Към седем и половина си бяха у дома след половин дузина кафета в „Кука за котле“. Вятърът откъм Света Ана се бе усилил и въздухът беше изпълнен с шумоленето на клони, примесено с най-различните случайни удари и трясъци на един оставен на волята на вятъра. Ендрю се качи да посети леля Наоми, носейки със себе си нова купичка с „Уийтабикс“ и всичко необходимо за всеки случай. Както можеше да се очаква, тя седеше на прозореца и наблюдаваше океана пред няколкото съседски покрива. Две от котките й седяха до нея.

Прибоят стоварваше вълните си в основите на кея, гребените на вълните облизваха дъното му и се пръскаха на бяла пяна от поривите на духащия откъм брега вятър. Дълги застрашително надигащи се вълни се разбиваха на около двеста ярда от брега, пречупваха се в разбушувалия се океан, бързо набираха мощ отново и се стоварваха в плитчините с гръм, който сигурно се чуваше на мили оттук. Спасителите бяха оградили с кордон входа за кея; който стенеше под натиска на стихията. През почти равни интервали откъм хоризонта се надигаше могъща вълна, бързо се приближаваше и се разбиваше в перилата на кея, блъскаше водите си известно време около караулката в самия му край и после се изтегляше в пенливи струи за нова атака. Плажът беше почти изцяло под водата, а приливът продължаваше да се надига.

Радиото на леля Наоми работеше. Съобщаваха, че земетресенията от ранната утрин са били с епицентър в хълмовете на Холивуд и че има поражения в зоологическата градина. Избягалите животни — главно маймуни и свине — бродели из Грифит Парк, макар някои да бяха съумели да се доберат през хълмовете до уличките на китайския квартал. Прилепи на ята бяха излетели от каньоните, напускайки досега неизвестни пещери и разломи, а сухото корито на Лос Анджелис ривър се бе напукало като черупката на орех, освобождавайки ручейчета подземна вода през множеството пукнатини.

— Напомня малко за звука на първата тръба, а? — изкоментира Ендрю, допълвайки купичката с ядки.

Леля Наоми кимна:

— Никога не съм си помисляла, че ще доживея да го видя — тя потупа една от котките, която гледаше втренчено към купичката с ядки.

— Ще дойдеш ли с нас да търсим съкровището тази нощ?

— Чувствам се много изморена — поклати тя глава.

— Може би доктор Гарибалди…

— Доктор Гарибалди вече не се занимава с моя случай — отговори тя с пренебрежителен жест. — Предполагам, че е рак… цялото това кървене… а той е такъв глупак, че не може да го разбере.

Ендрю не знаеше какво да каже. Някак незабелязано и за него самия той беше заобичал леля Наоми и всичките й котки, може би защото бе разбрал какво я беше движило през годините, или още по-точно, защото бе разбрал какво й бе пречило през годините. Тя се бе превърнала в негов съмишленик, особено с нейния ентусиазъм към ядките „Уийтабикс“ и радостта, която изпитваше от чаша кафе. Беше се оказало, когато той се бе потрудил да й обърне внимание, че съвсем не е глупачка и че без никакво съмнение много добре разбираше какво прави той с парите, които му даваше в аванс… и не просто разбираше, а може би дори… одобряваше?

Снощи, преди да отворят за посетителите, тя надълго и нашироко беше говорила, при това напълно сериозно, на тема чаши за пиене, споменавайки за разликите във вкуса на бирата, когато се пие от халби и от бутилки, непропускайки да вмъкне една тънка забележка относно незаслужено пренебрегваните добродетели на хартиените чаши. Той бе рискувал да сподели за войната, която бе водил с чашите за уиски в кухненския бюфет, и тя му бе предложила да помогне. Оказваше се, че е пълна с философия и е съвсем наясно, че всички малки всекидневни удоволствия, всички чудесни дреболии, са, както сама се бе изразила, украшенията на човешкия дух. Ендрю чувстваше, че се просълзява, мислейки сега за всичко това.

— Ами — започна той, — Пикет и аз ще отидем там. Да копаем за съкровището, искам да кажа. Според мен, ще стане голямо приключение.

— Може би по-голямо, отколкото би ти се искало — каза леля Наоми.

Настъпи мълчание. След това по радиото отново започнаха да бърборят за някакво сблъскване в морето, за рибарска лодка, която била излязла към Сан Педро и опитвайки се да се пребори с вълнението, се сблъскала край носа на остров Каталина с огромен, покрит с ракообразни кит…

Ендрю се замисли.

— Има нещо във вятъра — обади се той.

— И в океана — тя помълча, преди да продължи: — Защо не отделиш малко време днес на Роуз? Неделя е. Изведи я на разходка. Ето, вземи — тя взе портмонето си от нощната масичка бръкна в него. — Яжте навън — тя му подаде четири двайсетачки и затвори пръстите му върху тях, без да се главоболи този път да ги записва в бележничето си.

 

 

Нощта падна рано. Сякаш нямаше време за здрач. Над развълнуваните води на океана се издигна пълна луна и хвърли сребристото си сияние над браздите на нивата за тикви, където двеста-триста души се движеха насам-натам, вечеряха на открито и говореха с приглушени гласове. Апокалиптичното време някак бе свалило градуса на карнавалната атмосфера, която Ендрю беше очаквал. Сякаш хората, насядали кой където завари, долавяха напрежението във въздуха. Когато от време на време някое от децата надигнеше глас, това звучеше също така неуместно като в църква и от него нощта сякаш започваше да вибрира.

Някой бе дотъркалял варели за петрол, пълни с нарязани дъски за строеж, които бяха полети с бензин и запалени, така че тук-там из паркинга се издигаха пламъците на някаква имитация на лагерни огньове. Кой знае защо ефектът беше странен и почти навяваше мисълта за надвиснал катаклизъм, вместо да топли и създава ведро настроение.

Когато пристигнаха с метрополитена, Ендрю имаше усещането, че хората едва ли не трябва да му аплодират, сякаш бяха длъжни да знаят кой точно е той. Но те нямаше да повярват, дори ако им се кажеше, и изглеждаха настървени да копаят и да намерят херметически запечатания пръстен или талоните за вечеря в ресторанта с морска храна. Бяха донесли значително количество инструменти за копане. Децата носеха градински лопатки. Ендрю беше взел лъжицата, а Пикет бе с празни ръце.

Забелязаха Пениман веднага, защото той вървеше сам на около петдесетина ярда от останалите. Някъде в началото на колоната паркирали коли се виждаше таксито му. Шофьорът седеше вътре и четеше вестник. Пениман вървеше леко накуцвайки, сякаш имаше нещо в обувката си. Ендрю бе готов да се обзаложи, че става дума за някакво забранено от правилата иманярско устройство, но съзнаваше, че нищо не може да се направи. Основните играчи тази нощ нямаше да се съобразяват с правилата. Те само привидно щяха да бъдат спазвани, доколкото бе възможно.

Между разпалените огньове бяха изнесени две маси със сгъваеми столове. Край тях насядаха половин дузина дами, приличащи на пенсионерките от „Спокоен Свят“, и започнаха да прибират от всекиго по пет долара, давайки в замяна билети и малки карти, готови да отметнат в дългите списъци намерените съкровища. Ендрю позна в една от жените посетителката, която щеше да пише във вестника, но не й се обади, защото бе прекалено неспокоен за дребен светски разговор. Така че след като двамата с Пикет платиха билетите си, бързо се отправиха към пътеката, която отвеждаше в полето, където колелата на една червена електронна кола вдигаха малък облак прах. Колата, подскачаща по неравностите на пътеката, возеше най-стария човек на земята. Чичо Артър най-сетне бе благоволил да се появи и Ендрю беше безкрайно доволен да го види.

Задоволството му обаче се поизпари, когато старецът с мъка бутна вратата навън и се смъкна от колата. Беше рошав и раздърпан и изглеждаше толкова стар, че като нищо би могъл да мине за разопакована мумия в стъклена кутия. Ендрю и Пикет спряха като вкаменени. Гледката уби в зародиш опита на Ендрю да махне приветствено с ръка. Пикет обаче направи крачка напред и вежливо се здрависа, без да успее да скрие удивлението си от челото на чичо Артър, върху което съвсем отчетливо се виждаше розов знак във формата на кръст. Ако Пикет и Ендрю не знаеха онова, което знаеха, сигурно щяха да го възприемат за белег.

Тихата нощ изведнъж бе разтърсена от глас зад гърба им, който изрече:

— Ти!

Ендрю се извърна рязко и видя мистър Пениман, който гледаше към челото на чичо Артър.

За един кратък миг сълзливите очи на чичо Артър се избистриха и той погледна остро към Пениман.

— Аз — отговори той простичко.

Пениман се изсмя гръмогласно и на Ендрю му се прииска да го цапне по мутрата. Но това вече беше отминал етап и тази нощ нямаше да има време за подобни неща. Използвайки възможността да го огледа отблизо, Ендрю видя, че Пениман е препасан в безвкусен колан от сребърни долари в тройна редица, пристегнат върху сребърна ризница. Този път беше оставил бастуна си, но се подпираше на сребърна лопата. Той с нищо не показа, че е забелязал присъствието на Ендрю и Пикет, но изглеждаше доволен, че най-сетне е разбрал, кой е действителният му противник. Обърна се и закуцука към събралата се тълпа, която се натискаше в очакване на старта пред ограничителното въже.

— Лъжицата е в колата — прошепна Ендрю, когато Пениман се отдалечи достатъчно.

— А? — наведе се към него чичо Артър, опрял треперещата си ръка на фуния върху ухото.

— Казвам, лъжицата е в нас!

— Проклета луна! — въздъхна старецът, но дори това усилие го разтърси целия. Той отстъпи крачка назад, едва не се спъна и затвори очи за момент.

После примигна към двамата приятели, сякаш се събуждаше, и изгледа Ендрю с присвити очи.

— Едно време бях в Албърта^[1] — каза той, кимайки.

Ендрю преглътна с труд, мъчейки се да разбере каква беше тази работа с Алберта. Нещата кой знае защо не се връзваха едно с друго. Може би чичо Артър още не бе казал онова, което бе важното…

Но изглеждаше, че го е направил. Той стоеше пред тях, примигваше начесто и се клатеше под вятъра.

— Строяхме път — поясни той.

— Аха — намеси се Ендрю. — Говорехме за лъжицата…

В същия миг се разнесе експлозия — кълбо жълт огън освети целия западен хоризонт, сякаш целият Лонг Бийч бе хвръкнал във въздуха.

— Петролен пожар! — извика Пикет. — Изглежда, е на Сигнал Хил!

Друга експлозия разтърси нощта и нов език светло син пламък се изтръгна и облиза небето. Нощта изведнъж се събуди с писъка на сирени, а от изток полъхна горещ вятър.

Тълпата стоеше безмълвна. Ако бе побягнал, макар и само един, всички щяха да го последват. Но цяла минута изтече и хората гледаха замръзнали, невярващи на очите си. Постепенно осъзнаха, че нищо не може да се направи и няма къде да се бяха. Пожарът не представляваше заплаха, той беше на няколко мили оттук. А и те бяха платили по пет долара… Старицата-журналистка дръпна въжето и пусна всички на полето, крещейки за купчини монети, диамантени пръстени, играчки. „Ура!“, извика някой и изведнъж всички се оживиха и разтичаха, сякаш от запад ги осветяваха фойерверки, а не избухналите резервоари с гориво.

Чичо Артър отново погледна с присвит поглед Ендрю и попита:

— Ти синът ли беше?

— Господ да ни е на помощ — прошепна на себе си Пикет.

— Аз съм племенникът — обясни Ендрю. — Помните ли ме?

— Разбира се — отговори старецът. — Естествено. Брадатия, с овцете. Отряза ли я?

— Какво да отрязвам? Аз не нося брада.

— Имахме едно устройство — започна той, мислейки напрегнато, — което можеше да ти изгори цялата брада. Направо можеше да ти изпече главата като картоф, ако не внимаваш. Предлагах го по домовете. Мисля, че го предлагах. Как бих искал сега да имам едно такова в ръцете си — той изгледа Пикет с особено тежък поглед. — Споменах ли, че съм бил в Алберта? Защо не избръснеш тези проклети смешни мустаци? — поинтересува се той. — Изглеждаш като проклета стоножка.

— Донеси лъжицата — каза Пикет, усмихна се и кимна на чичо Артър. После сръчка Ендрю така, че едва не го запрати към колата. — Седнете, сър! Ще ви бъде по-леко.

— Ох — махна отвратено с ръка чичо Артър към него и се отпусна на седалката на колата си. Бог му беше свидетел колко далече беше стигнал, но неговата роля във Войната за сребърниците се изчерпваше, поне за тази нощ.

— Проклетата луна! — изсъска Пикет, докато Ендрю забързано се връщаше с лъжицата в джоба си. — Защо всичко трябваше да се случва точно тази нощ?

— Не знам дали не трябва да се погрижим за него. Да повикаме някого — Ендрю погледна с тъга към стареца, чиято глава се бе отпуснала върху гърдите му. Той изглеждаше дълбоко заспал и дишаше с труд.

— Нали е на две хиляди години — каза Пикет и се отправи към полето. — Няма да умре, преди да му е дошло времето, а ако е дошло, нека Господ да е на помощ на всички ни. И всички лекари на света не биха стрували и монетата в телефона, с която да ги повикаш.

 

 

В продължение на цял час късметът не ги споходи. Ендрю носеше лъжицата в задния си джоб, но това не му харесваше. Винаги му се бе струвало, че в нея има нещо отвратително, но сега се чувстваше така, сякаш в задния му джоб бе намерил убежище някакъв пулсиращ отровен гущер. Топъл при това и то не защото беше притиснат до плътта му. От десет минути насам беше ставала все по-гореща и по-гореща, така че накрая се наложи да я извади и увие в носната си кърпичка. След това се бе поохладила, за да се нагрее и охлади още два пъти, докато се препъваха по браздите на нивата.

Хората около тях щастливо копаеха осветената от луната земя. Чуваха се писъци и крясъци. Едно момче изтича покрай тях, виейки от възторг, притиснало до гърдите си малка пластмасова кутийка, пълна с фалшиви диаманти. Друго размахваше шепа кристали за полилеи. Слаба жена в прекомерно къса рокля изрови голям колкото юмрука й аметист, после тихо изруга и го хвърли обратно в дупката, а миг по-късно малко момиченце, което едва ли имаше четири годинки, го вдигна и заразглежда на лунната светлина, възхитено от мекото сияние на камъка. Около половин час след старта от края на полето се разнесе възторжен крясък. Диамантеният пръстен беше намерен. Половината от търсачите си тръгнаха, ръмжейки недоволно.

Навсякъде можеха да се намерят сребърни десетачета, пръснати безразборно. Ендрю и Пикет намериха костенурка без колан, която съвсем целенасочено се бе запътила към заграждението. Оставиха я да върви където пожелае. Стана един часа. Пениман неуморно се трудеше: можеха да го видят методично да забива сребърния връх на лопатата си в изчислени от него точки.

Точно тогава лъжицата започна отново да се нагрява. И Ендрю започна да схваща за какво ставаше дума. А ставаше дума, при това буквално, за детската игра „топло-студено“. Щеше да заложи на това предположение. Спряха да бродят неориентирано и започнаха да следват сигналите на лъжицата, преструвайки се заради Пениман, че нямат нищо предвид. Когато минаха покрай стареца, на не повече от десетина фута, върхът на сребърната му лопата застина във въздуха, а дръжката се завъртя, отскубна се от ръцете му и цялата лопата се заби на шест фута от него, така че острието й потъна в почвата.

— Да вървим! — прошепна Пикет настойчиво и Ендрю се престори, че не е забелязал странното поведение на Пенимановата лопата. Когато го подминаха и отново обърнаха глави, той трескаво копаеше сред облак прах, разхвърляйки големите буци настрани.

— Лъжицата ли беше причината за това? — попита Ендрю.

— Трябва да приемем, че е така — каза Пикет. — Или е намерил една от монетите. Но дори да е така, ние не можем да се откажем. Не можем да се бием с него. Не още. И още по-малко можем да го правим, докато носиш лъжицата в задния си джоб. Защото по този начин той може да свърши, като спечели всичко. Още ли е гореща, или започва да се изстудява?

— Направо пече — отговори Ендрю. — Ох!

— Там! — извика Пикет тихо.

Между буците блестеше с отразена светлина къс сребро. Наведоха се да погледнат. Лъжицата в джоба на Ендрю започна да вибрира и той трябваше да се пребори с неудържимото желание да я измъкне оттам и да я захвърли колкото може по-далече. Струваше му се, че тя тежи цял тон и притиска краката му в изкопаната земя с такава сила, че той ще си остане прикован на място.

Оказа се костенурката, която Пикет бе видял. Беше полузаровена, сякаш се бе опитала да преспи останалата част от пролетта. На гърба й се виждаше нарисуваният вече поолющил се пейзаж и беше пристегната с колан от среброто на навахите.

— Внимавай — предупреди Ендрю, когато Пикет се наведе, за да я вдигне от земята. — Нали помниш какво се случи на Пениман тази сутрин?! — Мисълта за Пениман напомни на Ендрю, че старецът може като нищо да ги наблюдава, затова той пристъпи зад гърба на приятеля си, за да го заслони. Не си струваше да се саморазкриват пред Пениман в този момент. Ендрю видя, че той продължава да копае, макар и вече не така настървено, сякаш се бе поуморил.

— Мили Боже — промърмори Пикет. — Ще погледнеш ли това?

От долната страна на костенурката, залепена сякаш по магнитен път за колана, имаше топка слепени десетачета, голяма колкото портокал. Пикет я откъсна и преобърна в ръката си, накланяйки я под лунната светлина. — Ето едната — каза той, прокарвайки пръст по периферията на една по-голяма монета, която се открояваше сред десетачетата. — А, не, и двете са тук. Залепили са се като сандвич една за друга. Имаме и двете.

Ендрю натисна с ръка джоба си, в който лъжицата се дърпаше и танцуваше. Беше сигурен, че ако не я натиска, тя ще откъсне джоба му. И двамата продължиха да бродят, преструвайки се, че все още търсят. Пениман сериозно се бе вживял и мушкаше наслуки с лопатата — беше се отказал от дупката, която с такова настървение бе копал допреди малко. Ендрю беше сигурен, че всеки миг той ще се сети какво се бе случило с лопатата му и ще се нахвърли върху тях. Без никакво съмнение той щеше да изпита безкрайно подозрение, когато те напуснеха нивата и се отправеха към дома. Почти всички си бяха тръгнали вече, но Пениман сигурно си мислеше, че Ендрю и Пикет ще стоят докато успеят или докато не признаят поражението си. Затова да си тръгнат, значеше да признаят, че са успели.

Лагерните огньове бяха изгаснали. Самотен газов фенер гореше на масата, където старицата от редакцията на „Спокойна разтуха“ четеше книга. Тя махна радостно на Ендрю, посочи към списъка на масата и разтвори широко очи, питайки се дали не бе намерил нещо хубаво. Той също й махна в отговор, събрал цялата си воля да изглежда спокоен и може би едва-едва разочарован, макар в действителност вътрешно да се тресеше от безпокойство. Ако Пениман не ги бе видял да говорят с чичо Артър, ако не беше видял кръста на челото на стареца, тогава съществуваше минималният шанс да си помисли, че те са дошли просто за да се поразсеят с изкопаване на фалшиви скъпоценности и дребни монети и сега си отиваха у дома, защото са уморени, както всички останали хора.

Сега положително всичко ще разбере, мислеше си Ендрю.

— Сложи топката с десетачетата в багажника — каза той на Пикет, докато двамата забързано се отправиха към метрополитена. — Аз ще взема лъжицата отпред при нас.

— Добре — съгласи се Пикет. — Нека бъдат разделени. И нека потеглим оттук сякаш нищо не е било. Само ако Пениман се опита да ни настигне и се хвърли към таксито, само тогава ще настъпиш педала.

Те затвориха капака на багажника, качиха се в колата и потеглиха.

Ендрю се насилваше да кара бавно по неравностите.

— Какво по дяволите прави онзи?

— Мисля, че… Да. Намери я. Костенурката. Трябваше да вземем с нас проклетия колан! Защо, дявол да го вземе, забравихме да вземем колана? Сега вече знае. Захвърли лопатата си настрани. Идва насам. Сега настъпи яко!

И Ендрю настъпи, превключвайки на втора, понесъл се към края на черния път.

— Само да не заседнем в нивата! — предупреди го Пикет, когато се забодоха в една бразда.

— Нали ме познаваш — ухили му се Ендрю и измъкна колата на заден ход, — страшилището на „Спокоен Свят“.

И метрополитена се понесе като камила през пустинята. Светлините на магистралата светеха пред тях, където все още имаше няколко самотни коли, пълни с хора, които се чудеха къде да отидат. Луната беше жълта и огромна и сякаш отразяваше пожарите, които бушуваха на север и запад. Сигнал Хил беше целият в пламъци и представляваше раздухвана от вятъра огнена топка. Гумите на колата изхвърляха назад камъчета и пръст.

— Каква нощ! — прошепна Пикет.

— Точно каквато би трябвало да очакваме — каза Ендрю. — След нас ли са?

— Да. Не. Виждам фаровете му.

Метрополитена се сгромоляса на платното на магистралата и със свистене на гумите се понесе наляво по „Студебейкър роуд“.

— Тук е много открито — оплака се Ендрю. — Нито има къде да се скрием, нито можем по някакъв начин да се отървем от него.

— Просто карай, както никога не си го правил! Аз ще следя за полиция.

И Ендрю потегли към дома. Ако се стигнеше до схватка, той искаше това да стане на познат терен, в близост до съюзници — Роуз и леля Наоми. Освен това брегът неясно защо го привличаше… с кея и с разбиващите се вълни. Беше настръхнал от течащия във вените му адреналин. Сетивата му бяха изострени и той се чувстваше уверен. Вече чуваше океана, който се блъскаше като огромна раковина и да въздишаше със звука на рухващи епохи.

Те прелетяха по магистралата и завиха назад по „Пасифик Коуст“ към река Сан Габриел.

— Виж! — извика Ендрю.

— Какво, какво? — Пикет въртеше глава във всички посоки и се взираше Бог знае в какво наистина.

Ендрю беше видял прасе — огромно, голямо колкото малък хипопотам. Излизаше от леглото на реката и се отправяше към околия Ориндж. То се заклати на прекомерно малките си копита, вперило невиждащ поглед, макар че погледна за миг метрополитена, който профуча покрай него. Ендрю намали, двамата извиха шии и без да може да обясни защо, Ендрю махна с ръка над покрива на колата и примигна със светлините. След малко колата навлезе в града.

— Върви в нашата посока! — извика Ендрю ликуващ по неясни причини.

— Да — въздъхна Пикет. — Това е добър знак. Не виждам Пениман. Сигурно сме му се изплъзнали. Измъкнахме се оттам в последния възможен момент.

Завиха на ъгъла с „Мейн Стрийт“, после надолу по малка уличка и накрая се озоваха пред дома. В кухнята светеше. Несъмнено леля Наоми или Роуз ги чакаше и хапваше, за да си запълни времето.

 

 

Оказа се мисис Гъмидж. Ендрю беше смаян. На плота лежеше пластмасов плик, пълен с бял прах. На печката беше сложен чайника, а на плота се виждаха още чашата за чай на леля Наоми и кутия чай марка „Ърл Грей“.

— О! — извика тя и хвърли кърпата, която държеше, върху пластмасовия плик. Но Ендрю вече го бе познал. Тя не бе реагирала достатъчно бързо. Това отровата за плъхове с антикоагулиращо действие, с която той така наивно си бе мислил, че ще може да заблуди Роуз преди една седмица. Мисис Гъмидж я бе извадила от кофата за боклук. Останалото беше ясно: думите на Пениман за „лични вендети“, настойчивостта, с която мисис Гъмидж преследваше леля Наоми да пие чай, чаша след чаша, необяснимите вътрешни кръвоизливи, от които тя страдаше…

— Убийца! — изрева Ендрю, дръпна настрана кърпата и изпразни съдържанието на плика в умивалника. Отвори и двата крана, проклинайки се за глупостта, с която…

— Недей! — извика на свой ред Пикет, махайки с топката десетачета. — Това е улика! Не я изливай в умивалника!

— Ау! — изкрещя Ендрю и се плесна по задния джоб. Оттам се издигаше дим, придружен с острата миризма на изгоряла тъкан.

— Лъжицата! — кресна Пикет, а Ендрю замахна с ръка, издърпа димящата носна кърпичка и моментално пусна лъжицата на пода, където тя подскочи, за да се доосвободи от кърпичката, и започна да се върти бързо, все по-бързо и по-бързо, като побесняла стрелка на компас.

Мисис Гъмидж скочи от стола си. Хвърли се покрай Ендрю, който се опита да й прегради пътя, но тя се хвърли върху въртящата се лъжица, разбрала какво е това и жадна да го притежава. Ендрю я ритна настрани към задната врата и аквариума на жабата, после се обърна, за да я прогони.

— Изведи я оттук! — извика той на Пикет.

Мисис Гъмидж отстъпи към дневната, сякаш предавайки се, но изведнъж рязко се извърна, отвори чекмеджето с ножовете и извади от него голям нож за разфасоване на месо. Без нито дума, тя замахна към Пикет, който се изви и отскочи назад. Изумен от наглостта й, Ендрю изостави преследването на лъжицата, сграбчи керамичната кана до ръката си и замахна да я хвърли към нея. Проклинайки, жената изскочи през отворената врата, следвана по петите от Ендрю с каната в ръка, който се чудеше как да я спре, преди да е сторила някаква поразия.

Вратата на дневната с трясък се разтвори и в рамката застана Пениман с револвер в ръка. Лицето му бе мъртвешки бледо, а ръката му опасно потрепваше. Потрепваха и ъгълчетата на устните му, главата му бе някак вдървено извита настрани, брадичката му бе щръкнала напред, сякаш някаква невидима сила го натискаше отзад по тила…

— Аз ще взема това — съобщи той на Пикет.