Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (6)

5.

И в такъв случай мисля, че ако няма други по-сериозни възражения от Ваша страна, аз мога да кажа онова, което считам, че е истината: че Бог е определил Красотата да се превърне в един от елементите, в които човешката душа непрекъснато да намира упование…

Джон Ръскин — „Лекции върху архитектурата и изобразителното изкуство“

— Какво, какво! — прошепна той, като си помисли в първия миг, че е преглеждал наскоро липсващите книги и просто е забравил да ги върне на местата им. А може и изобщо да не ги бе изваждал от кашоните. Може още да бяха в гаража. Но не беше така и той ясно го съзнаваше. Беше направо невъзможно: книгите ги нямаше и толкова. Някой ги беше взел и изглеждаше напълно ясно кой бе този човек. Разгневен, той взе химикалка от шкафчето и се огледа за лист хартия. Не видя, затова извади хартиената носна кърпичка от джоба си, опъна я върху шкафчето и започна да пише върху нея: „Щастливо си подскачам“ липсваше, която бе надписана на Мортън Джонуоли от Уолт Кели. Нямаше ги и две книги на Дон Блендинг: „Хавайски нощи“ и „Къщата на скитника“ — и двете надписани, макар подписите практически да не струваха нищо. Какво друго? Нищо особено. Неподписан екземпляр на Уидърспуун „Ливърпулски срещи“ и екземпляр от книгата на Герхарди „В очакване на Рая“. Това беше, поне на пръв поглед. Един странно селективен крадец — луд или някой, който е посветил част от времето си, за да проучи как стоят нещата.

Ендрю мушна химикалката в джоба си и напипа там лъжицата. Извади я, огледа се за някое тайно място и след като не му хрумна нищо по-добро, я пъхна на полицата зад съчиненията на Чарлз Дикенс.

— Роуз! — извика той, крачейки към вратата. Кражба в дома им — това беше последната капка. — Роуз!

Роуз се показа от кабинета с парцал за бърсане в ръката.

— Какво има? — попита тя. — Какво се е случило?

— Кражба, ето какво. Книгите ми… откраднати.

— Всички?

— Не, избрани екземпляри. Знаел е какво да търси. Твоят човек с шапката. Той е бил. Не каза ли, че той само е разгледал някои книги в библиотеката?

— Ами, така беше — каза Роуз. — Поне докато аз бях там. Едва ли се е промъкнал обратно, докато аз си мислех, че е с мистър Пениман на верандата.

— Ще ти кажа, че точно това е направил. Виж какво, нека отсега нататък аз да разговарям с тези хора, а? Както вървят нещата, ще ни откраднат и дрехите от гърба.

Роуз се обърна към стаята, от която бе излязла.

— С удоволствие — съгласи се тя. — Разговаряй с когото пожелаеш.

— Ще го направя, да знаеш — извика Ендрю след нея, осъзнавайки в същия миг, че сопването му бе прозвучало меко и глупаво. Не беше сигурен, че дори на него самия е ясно какво искаше да каже с това. Но, Господи, нямаше да позволи да го крадат, и то в дома му! Още по-малко от някой дебелак в източен халат с клоунска шапка. Накъде отиваше светът? Нима започваше да се вмирисва под носа му? Той изтрополи гневно нагоре към спалнята на леля Наоми, готов да даде на котките да се разберат, ако някоя от тях го пожелаеше. Но те явно бяха излезли през прозореца, а леля Наоми спеше в креслото си. Взе полупразната чиния и излезе, мърморейки под носа си, докато слизаше по стълбите.

Остави я на кухненския плот, излезе в задния двор и отвори капака на кофата за боклук, мислейки, че е постъпил прибързано с изхвърлянето на плика с отровата, макар да не му бе съвсем ясно по каква причина точно в този момент иска да го задържи — кого или какво иска да отрови. Крадецът, естествено, отдавна се бе изпарил.

Изведнъж осъзна, че крачи безцелно, като изплашен, че светът може да рухне върху главата му, а той не знае с какво да го подире. Трябваше да направи нещо, все пак. Явно живееше в свят на плъхове, които ставаха все по-смели и по-смели с всеки изминал ден. Кофата за боклук беше празна. Отровата я нямаше. Изненадан, той отвори и другата кофа. Опосумът също го нямаше. Може би санитарните инспектори бяха дошли за опосума, но бяха намерили и отровата и бяха взели и нея. Е, да вървят по дяволите.

Върна се обратно. Беше едва девет часа, а нощта се оформяше като една от най-неприятните от месеци насам. До половин час Роуз щеше да си легне и нямаше да му проговори. Беше начумерена. Но, за Бога, да покани престъпници в дома им и да им разреши да си избират от книгите му — това не беше хубава постъпка. Той влезе в библиотеката и седна на един стол, но почувства веднага, че не може да остане седнал. Имаше нужда от разходка, това беше. Разходка в мъглата. Обичаше миризмата на мъгла и миризмата на океана малко по-нататък. Беше като еликсир.

Отправи се към предната врата и в мига, когато ръката му посегна към дръжката, осъзна, че не може просто така да излезе. Роуз щеше да помисли, че е излязъл сърдит и по никакъв начин после нямаше да може да я убеди, че просто е искал да прочисти главата си. Върна се обратно в кабинета, където тя седеше и шиеше калъф за възглавница.

— Прииска ми се да поизляза — каза Ендрю и й се усмихна.

— Много хубаво.

— Само да се поразходя. Трябва да помисля по някои въпроси.

— Каква чудесна идея.

— Този проклет човек с халата…

Роуз поклати глава и се намръщи. След това взе в ръце калъфа и го обърна наопаки, разглеждайки шева в ъгъла. Повече не каза нищо.

Секунда по-късно Ендрю се измъкна навън и излезе в мъглата на нощта. Чувстваше се по-обречен от когато и да е било. Изглежда имаше сили, които заговорничеха срещу него. Съвсем неочаквано се сети за двете хиляди долара на леля Наоми и си помисли, че може би някои неща се бяха развили както трябва.

И в този момент, сякаш всички мрачни събития тази вечер бяха съзрели удобна възможност да скочат и напълно да омърсят всичко — той почувства отвращение към парите в портфейла си. Какво друго означаваха те, освен че той зависеше от старата леля Наоми? Ето Роуз — тя седеше в кабинета и шиеше, правеше нещо, за Бога. А той какво беше? Един човек, който дебнеше наоколо, за да изтръгне с измама парите на една сбъркана старица, която се преструваше, че презира, без да го чувства наистина. Той беше достойният за презрение. Той беше подъл и жалък и по този въпрос не можеше да има две мнения. Роуз го бе разбрала какъв е още в началото. И щеше да бъде голям късметлия, ако тя изобщо някога му проговореше. Не тя му бе откраднала книгите. Истината бе, че тя се бе примирявала с тях. Защото те задръстваха всеки свободен ъгъл с къщата. Но Роуз не го упрекваше за това. Дори ги почистваше от прах. С радост ги бе подреждала по лавиците, докато той просто ги бе оставил разхвърляни насам-натам. И не беше нейна вината, че някакви субекти, принадлежащи към тайни общества, се бяха промъкнали, за да ги откраднат.

Всъщност, какви бяха тези „общества“? Какви бяха тези типове с халати и смешни шапки? Напоследък подобни работи започнаха да витаят във въздуха: Пикет с приказките си за отровните риби; Пениман, които сновеше в тъмнината, създавайки впечатлението за човек, обсебен от странно познание; леля Наоми с нейната лъжица и изненадващия й страх от сребърни четвъртинки долари; а сега и този „атлант“ или какъвто там беше, крадящ книги. Той като че ли много добре знаеше какво му бе трябвало, сякаш бе навестявал дома им по-рано и бе проучил това, което му бе необходимо.

Мъглата се стелеше тежка и влажна. Нямаше и помен от бриза. Той вървеше по уличката, мина покрай задната част на „Синьор Корки“, излезе отляво на „Мейн стрийт“, подмина заведението на Уолт, после „Кука за котле“ и половин дузина тъмни магазини, за да се озове накрая на стария кей. Какво означаваше всичко това? Беше ли прав Пикет? Ставаше ли нещо? Нещо тайнствено и огромно? Възможно ли бе шепа древни старци да манипулират развоя на събитията по света и, дори последното да беше истина, какво правеха те в Сийл Бийч? Мисълта му се стори много забавна и той едва не се изсмя на глас, но нощта беше толкова тъмна, мъглива и смълчана, че смехът му нямаше да подейства. По-скоро щеше да направи нещата още по-ужасни.

И все пак тази мисъл… няколко старци, които като кукловоди им нареждаха какво да правят, караха ги да подскачат, да танцуват, да се кланят и да раболепстват, сякаш човечеството бе един огромен фарс и се намираше в прискърбното положение да не може никога да схване една шега, защото то самото представлява нечия шега. Тази мисъл му изглеждаше съвсем правдоподобна, особено в такава нощ.

Е, дори и така да беше. Защо трябваше това да го вълнува? Все пак някой трябваше да дърпа юздите. Защо да не са тези бродещи Пазители? Ендрю не можеше да се организира да ръководи един мотел. Слава Богу, че не му бяха възложили задачата да се управлява света! Но Роуз би могла и да опита. Ако се погледнеше на нещата от философската им страна, какво значение имаше кой точно дърпа конците, ако го оставеха на мира и ако някой не дръпнеше по грешка онзи конец, който би съборил всичко? Само че май не го оставяха, нали?

Установи, че се намира на края на кея, точно до бараката на Лен, и се взира в мъглата. Единственото, което различаваше, бяха водите на океана, непосредствено под краката му. Вълните плавно се надигаха гладки и мазни, почти с цвета на мъглата. Ръцете му стискаха ръждясалия железен парапет, покрит с капчици влага, а във въздуха се носеше миризмата на риба. Покрай стената на бараката водата изпълваше един огромен басейн, в който рибарите — в по-добри нощи от тази — почистваха улова си.

Изведнъж движещият се океан се превърна в олицетворение на всички тайнства на Вселената. Спомни си, че като малък бе попаднал на книга, в която се описваше залавянето на смятаната за отдавна изчезнала риба край бреговете на Източна Африка. В книгата имаше и рисунка на черната риба със странно подредени хриле, люспи с големината на палец и уста, пълна със зъби. Науката бе изненадана. Тази риба бе отдавна изчезнала. Дотогава бе откривана само като вкаменелост. И ето че сега една от тях се мяташе в мрежата, което означаваше, че в дълбините на океана има и други, носещи се сред тъмните води между… между какво? Кой би могъл да каже?

Но най-смайващото бе, че всички се бяха изненадали. Рибарите естествено не бяха между изненаданите. Те бяха прекарали живота си в океана, подхвърлени от вълните в малките си лодки, надничайки пред борда в гъстата маса на саргасовите водорасли и заплетени сред тях, бяха наблюдавали слънцето да залязва, нощта да се спуска и обагрената в зелено луна да изгрява над водата като някаква Венера сред тихия плясък на неспокойни създания, които раздвижваха повърхността на тъмните води и отново се скриваха в дълбините.

Тези хора сигурно се бяха удивлявали хиляди пъти на сенките, минаващи под играещите в нощния здрач вълни, под дребните им нестабилни лодки. Нищо, излязло от морето, не би ги изненадало. Нещо вътре в тях щеше да се обади и да кажа: „Най-сетне. Ето го. Излезе.“ Точно същото усещаше в момента и Ендрю — нищо на света не би го изненадало: пришълци, кацнали в летящи чинии; прасета, носещи лъжици рано сутрин; разкритието, че Скитникът-евреин си играе със земята, сякаш тя е един часовников механизъм. Беше прочел в една книга с предания историята на един магьосник, излязъл на риболов в Средиземно море, като използва магическа монета вместо стръв. Магьосникът уловил огромна риба — самият Левиатан^[1] — и точно в мига, когато гигантът погълнал монетата, друга огромна риба се спуснала като сянка от небесата и погълнала Луната. Монети, монети, монети… А сега и телефонното обаждане на този Пфениг. Беше влудяващо, но щеше да намери своето обяснение. Всичко намираше своето обяснение. Или го намираше, или не.

Ендрю потръпна. Беше забравил да си облече сакото. Бе излязъл по чехли и му се струваше, че те са пълни с мъгла, а той пристъпва по кея обут в чифт аквариуми. Роуз вероятно си бе легнала вече. Щеше да е заспала. Ужасно би било да я буди, за да оправят недоразумението помежду си. Но не можеше и да остави нощта да изтече просто така. Немислимо бе да допусне неловко мълчание сутринта на закуска.

Обърна се, за да поеме към дома, и едва не се просна по лице, съзирайки Пениман, който държеше бастуна си в едната ръка, забучил вонящата лула в устата си, застанал на не повече от петнайсетина фута от него, сам-самичък на кея. Беше облечен в бялото си палто и се бе надвесил над перилата, взирайки се в морето. На Ендрю му се стори, че държи въдичарска макара, клати я над водата… кой знае, може би се опитваше да улови камбала и да я издърпа с голи ръце. Един лъч се отрази в онова, което бе привързано на края на кордата; дали беше стръв или кука за бас^[2]… не, в полумрака и мъглата Ендрю не можеше да различи добре. Чу се звук от цопването й във водата и в същия миг кеят се разтресе, сякаш някаква огромна вълна се бе разбила в основите му. Съвпадение, разбира се, но Вселената като че ли бе на служба на Пениман, съдействайки му в неговото позьорство и преструвки.

Ендрю реши, че дори няма да се поинтересува какво се опитва да улови Пениман. Щеше да го игнорира напълно. Губеше всеки път, когато проявяваше интерес към този човек. Без да вдигне глава, Пениман попита:

— На разходка, а? — и подръпна кордата.

— Точно така — сърцето на Ендрю блъскаше като машина, бълваща пирони. Той веднага се насочи към „Мейн стрийт“. Виждаше уютната светлина на уличните лампи, смаляващи се в посока към магистралата и фаровете на кола, която зави към кея, но се отдалечи по улицата.

— Търсиш ли нещо? — поинтересува се Пениман точно в мига, когато Ендрю мина покрай него.

— Не, само се разхождам. Малко чист въздух.

— Има нещо във въздуха тази нощ, нали?

— Мъгла — отговори Ендрю, кимна и се отдалечи, страстно желаейки да не беше по чехли. Помисли за момент какво ли е направила мъглата от косата му, но отхвърли мисълта, отбелязвайки все пак, че тя някак си не бе навредила на косата на Пениман и се запита как става така. Да, имаше нещо във въздуха тази нощ, точно както Пениман се бе изразил. И не беше нито мъгла, нито тъмнина. Носеше се вече от седмица и без съмнение щеше да продължава да се носи, докато чертите му не се избистрят от сивотата и то се обяви пред света.

В мига, когато Ендрю слезе от кея на пясъка, луната надзърна през една пролука в мъглата, сякаш пожелала да хвърли един бърз поглед на човека, дръзнал да излезе на лов за тайни. Една вълна леко се разби по протежение на бреговата ивица и блесна в призрачна фосфоресценция под лъчите на луната, която изглеждаше необичайно бледа, далечна и самотна някъде там горе, намигайки и подскачайки в звездните небеса като отражение на сън. В следващия миг мъглата затвори пролуката и погълна изцяло луната. Ендрю тръгна за дома, влачейки крака по безлюдния плаж. Надвесената над перилата на кея фигура на Пениман едва се различаваше. Вълните повече не блестяха във вече безлунната нощ, но там, навътре във водата, под тежките плавно преместващи се вълни, се виждаше белезникаво сияние, сякаш цяла дружина водни гоблини събираха ракообразни от основите на кея на светлината на подводна свещ, или може би някакво сияйно дълбоководно чудовище се бе измъкнало от подводната си пещера, привлечено от стръвта на Пениман.

Къщата беше тъмна — всички бяха заспали. Пениман, разбира се, разиграваше идиотските си игри на кея, независимо от това каква бе крайната му цел. Ендрю стоеше отвън, подпрян на едно дърво и се чудеше какво точно да каже на Роуз. Реши най-напред да пийне — чаша бира може би. Все още не можеше да се отърси докрай от гадното усещане, което го бе обхванало. Разходката не бе помогнала напълно. Книгите му ги нямаше, Пениман го бе направил да изглежда глупак, но най-лошото бе, че той сам се бе направил на глупак, карайки се на Роуз за глупости.

За миг му се прииска да запуши лула — точно такова нещо му трябваше навън в нощ като тази. Щеше да го успокои. Но той поставяше пушенето между пороците, от които бе пощаден, затова отхвърли мисълта. В храстите нещо изшумоля — без съмнение една от котките на Наоми бе излязла, за да изцапа цветните лехи. Дявол да ги вземе. Може би трябваше да отиде в магазина за фермерски принадлежности и да вземе от онези антикотешки колчета. Ако не можеше да се насили да хваща в капан тези създания, то поне можеше да им помогне да разберат кой командва тук и да ги постави на място.

Но не беше котка. Показа се един опосум, душещ с изострения си глупав нос. Беше от големите, излязъл на нощен лов. Отправи се към една дупка под къщата, пъхна лапа зад капака, който я покриваше, изкърти го и се шмугна в тъмнината. Ендрю отиде да разгледа по-добре. Преградата изобщо не бе закована както трябва, а само бе поставена под наклон, и не можеше да бъде сериозно препятствие пред един решен да постигне своето опосум.

В пръстта около отвора се виждаха дузина отчетливи отпечатъци от лапите му. Кой знае дали Пикет не беше прав… може би наистина трябваше да ги покаже на Роуз. Това би циментирало някои неща. И би премахнало всякакви подозрения. Той постави капака отново върху отвора и се замисли. Беше голям любител на опосумите. Харесваше му да мисли, че в околността има диви създания, които живеят в градските условия на Южна Калифорния, без да забелязват, че крайбрежните гъсталаци и тучните ливади са унищожени още преди сто години.

Спомни си първия път, когато зърна ято диви папагали да се понася над главата му. Имаше нещо едва ли не мистично в зеленикавото кресливо ято тропически птици, стрелнало се в небесата над Лонг Бийч, за да се спусне през счупените прозорци на изоставена сграда. Папагали и опосуми — това бяха странните балансьори на мъртвата, бездушна технология на модерната епоха.

Усмихна се. Късничко беше за такъв като него да разказва врели-некипели истории за опосуми, настанили се под къщата им. Наведе се и заличи следите на животното. Нямаше да казва на Роуз. Можеше да вземе насериозно приказките му за това какви чудовища са опосумите и да поиска да сложи капани и да ги излови. Освен това те можеха да си останат скрит коз. Когато нещата загрубееха и всички повярваха, че е луд, тогава можеше да ги доведе до тази дупка и да им посочи с ръка. Леговището на опосумите щеше да бъде неговата реабилитация.

За момента тази реабилитация не му беше необходима. Дори мисълта за нея стана причина в главата му да нахлуят спомените за всички загубени този ден битки. Влезе в къщата и се отправи в кухнята, за да си налее питието. Пиенето, за щастие, не бе един от пороците, от които се бе отказал. Отвори вратичката на кухненския бюфет и разгледа чашите, колебаейки се между изкушението да пие бира в една от фирмените халби на „Пилзен“, или да опита вино в една от изсечените от кристал чаши на високо столче. И двете имаха своите предимства. Правилно избраната чаша беше точно толкова важна, колкото правилният избор на питието.

Накрая реши да се спре на чаша вино, вместо халба бира. Бирата имаше някакъв умъртвяващ ефект върху него, докато виното само го успокояваше. То почти веднага го изпълваше с усещане за пропорция. Имаше балансиращ ефект, изправяше кила на лодката му. Но ако изпиеше повече, лодката се преобръщаше и потъваше.

Винените бокали бяха натикани зад безлични евтини чаши, купени с голямо намаление и когато ги размести с ръка, една от тях падна в умивалника и се пръсна на парчета. Той замръзна. Не смееше дори да си поеме дъх, в очакване на суматохата. Мисис Гъмидж щеше да се довлече, бърборейки като гибон, щеше да се хвърли към метлата и лопатката, успокоявайки го: „Оставете тази малка каша на мен, мистър Ванберген, аз ще се погрижа. Чаша ли изпуснахте? Е, човек не може да предвиди всичко, нали така?“ И след тези или подобни глупости щеше да го изтика встрани и да направи от всичко това цяло шоу, допълнително отравяйки му вечерта.

Интересно… не се беше събудила. Не се долавяше никакво шумолене, никакъв шепот, не светнаха лампи. Сега щеше да почисти парчетата стъкло сам.

Взе един хартиен плик и започна да събира крайно внимателно по-едрите парчета от умивалника и още в началото убоде палеца си в остро като игла късче. Обля го топлина и му се стори, че парченцето се заби. Не можеше да се насили да погледне веднага, но след малко вдигна пръст към светлината. Ето го, там беше. Ако не си бе рязал така старателно ноктите, може би щеше да съумее да го извади. А сега трябваше да използва пинсети. Като внимаваше да не докосне нещо с палеца си, той отвори с коляно вратата на банята. После хвана пинсетите с лявата си ръка и внимателно измъкна парченцето. Видя капка кръв да разцъфва на убоденото място. Изстиска палеца си, за да елиминира всякаква опасност от инфекция и ругаейки, пусна парченцето в кошчето за боклук. После прибра пинсетите и се върна в кухнята. Нямаше да докосне друго парче стъкло. Нищо не бе така коварно, както натрошеното стъкло. И без това, изглежда, бе събрал всички по-големи парчета от умивалника. Пусна водата и последните ситни отломки се отправиха в мелачката за боклук, монтирана в сифона на мивката. После я включи. Чу се скърцане, последвано от воя на двигателя. Явно не беше отстранил всички едри парчета. Мелачката спря с проскърцване и блокира в заклинило се парче стъкло.

Той замръзна, вслушвайки се в ръмженето на мотора, решен да го остави, докато прегрее и прегори. Така му се падаше. Щеше да си изпати за това, щеше да се наложи да извика човек да я оправи, който без съмнение щеше да открадне поне половин дузина от книгите му на тръгване. Размисли и я изключи. Трябваше да намери тръбен ключ и да избие ината на мелачката. Това бе единственият разумен изход от създалото се положение. Само дето щеше да разбуди цялата къща. А това не биваше да става. Мисис Гъмидж щеше да се появи и щеше да измисли нещо, за да включи мелачката. Не се ли бе опитвал да смели стъкло? Правил ли е това? Или може би е правил онова? Не мислеше ли, че пликът за боклук под умивалника…?

Той отвори нервно вратичката на бюфета и отново се изправи срещу чашите. Евтините стояха като самодоволни наперени глупаци. Нищо не говореше в тяхна полза, дори възрастта им. Бяха в някакъв нюанс на масленозеления цвят, напръскани тук-там със златни капки — представата на някой малоумник за стил. Той и Роуз ги бяха получили като сватбен подарък — по всичко личеше, от слепец. Ендрю никога не ги бе харесвал. Бяха осем на брой и през дългите години се бе счупила само една — тази, която бе съборил в умивалника. С това темпо — по една на всеки петнайсет години — те все още щяха да бъдат комплект поне от четири, когато той си отидеше от този свят. Тази мисъл го ужаси. И то при положение, че доживееше до деветдесет. Щеше да умре смазан и бърборещ несвързано, а в бюфета, без дори да им личи, че са били използвани, тези отвратителни чаши щяха да чакат, знаейки, че ако се изключеха по-големи земетресения, щяха да оживеят поне още шейсет години, и то с лекота. Това беше непоносимо.

По-точно той не беше в състояние да го понесе. Свали две от чашите — щеше да бъде лудост да се опита да пренесе и седемте наведнъж — и ги изнесе през задната врата. Намери в гаража чувал от зебло и стара изцапана с боя тениска. Уви чашите в парцала, сложи ги в чувала, остави го на пътеката до задната веранда, с мъка изрови голям колкото пъпеш гладък къс гранит, изкачи се на верандата и го пусна върху чашите. Разнесе се благословеният глух звук на нещо смачкано, не, не звън на разлитащи се парчета, а окончателният звук на чаши, изравнени със земята. Сякаш бе нанесъл удар от името… на какво?… на изкуството може би. Тънка чувствителност. Общи принципи. Взе отново камъка и се качи на верандата, за да го пусне отново и в този миг външната лампа светна.

Камъкът се стовари с познатия тъп звук и се изтърколи настрани в тревата. На прага застана Роуз, видимо озадачена. Ендрю й се усмихна, чувствайки се като краля на глупаците. Понечи да каже нещо, но от гърлото му се разнесе някакво изграчване. Сви рамене безпомощно. Трескаво се мъчеше да измисли някоя правдоподобна лъжа. Може би риба в торбата. Отишъл е на риба, хванал е две скокливки и е смятал да ги убие и изчисти. Нямало нужда да го отлага за сутринта. Най-добре било да ги остави в хладилника за през нощта. Как обаче можеше да обясни, че използва за целта камък с големината на главата му.

— Какво правиш? — попита Роуз с глас, напълно лишен от чувство за хумор.

— Нищо — отговори Ендрю. — Исках да кажа, че експериментирам с една нова идея по отношение на стъклото — защо да не се изработят най-различни неща от натрошено стъкло и разтопено олово. Хрумна ми тази нощ, докато стоях на кея. Там, в бараката, има една горелка за продан, която би могла да се използва, за да се разтопи олово и да се направят най-разнообразни тежести за въдици. Та, помислих си, защо да не го разтопя и да го излея в калъпи заедно с натрошено оцветено стъкло. Какви преси за хартия, монограми и орнаменти за врата могат да се получат — той й се усмихна, слезе от верандата, взе камъка и много старателно го постави на мястото му в цветната леха.

— Обади се Пикет — съобщи Роуз. — Искаше да ти разкаже за две маймуни, избягали на свобода в Сан Франциско. Някакъв ясновидец уж имал видение, в което те се хранят с равиоли^[3] в ресторант на Норт Бийч.

— Обадил се е да ми предаде това? Какъв е смисълът?

— Не съм сигурна. Първоначално реших, че е някаква шега — маймуни, ясновидци, равиоли и други подобни — но не разбрах каква е солта на шегата. Може да ти я предавам неправилно. Той обаче звучеше истински развълнуван и не знам защо смяташе, че и теб ще те заинтересува. Както и да е, лягам си отново. Чух шум и не знаех на какво се дължи — тя погледна през парапета на верандата към торбата. Прозя се, мушна ръце в ръкавите на нощницата си и влезе в тъмната къща, без да каже нито дума повече.

Ендрю чу вратичката на бюфета в кухнята да се отваря и миг по-късно да се затваря. И той погледна към торбата. Тя представляваше един тъжен, глупав предмет, проснат на мократа от мъглата площадка. Роуз знаеше вече с какво се бе занимавал, а това блокираше всички бъдещи опити да строши чашите. Дори случайно да счупеше някоя, сега щеше да изглежда като че ли са го хванали дяволите и го е направил нарочно. В момента беше прозрачен като опаковка на сандвич. Налагаше се да купи с парите на леля Наоми калъп за отливки от магазина на Лен. После щеше да имитира някакъв опит да отлее нещо от натрошеното стъкло и олово, както бе разказал. Нямаше ни най-малка представа какво точно щеше да се получи, но трябваше да го направи. Не го ли направеше, дните му бяха преброени. Недопустимо бе да бъде хванат в лъжа. Готов бе да обърне лъжата наопаки, да изкриви реалността, но нещата трябваше да изглеждат истински. Точно както постъпи с опосума. Можеше да повтори номера и с натрошеното стъкло. Защото ако в лудостта му имаше някаква логика, тогава тя не бе истинска лудост, нали?

Хвърли торбата на тезгяха в гаража и се замисли дали Пазителите на Пикет не действат точно на този принцип. Ами защо да не предизвикват страхотни трусове на икономиката или правителствата, да кажем, като пускат в действие някаква малка, но добре пресметната лъжа, или с помощта на незабележимо намигване, направено в необходимата посока, което като малко камъче, подскачащо по склона на хълма, повлича със себе си скали и канари, и една от тях, съвсем изневиделица, цапва по главата един нещастен банкер, облечен в костюм с жилетка, докато замислено разглежда лихвените проценти. Може би той умира на място и точно когато разтревожените му помощници заподозрат, че този камък от небитието може да означава нещо, точно тогава започва тайно движение на капитали към и от сейфовете или по кабелите на компютърните мрежи, докато в един момент вложителите подушат нещо нечисто и се втурнат панически да теглят от банката. И ето, в резултат, финансовата империя потъва в пепел, банкрутирали предприемачи се хвърлят от прозорците, правителства на страни от третия свят рухват и на никой никога не му минава през ума, че първото камъче е било ритнато от туткав старец в шалвари, който с една ръка плеви розите си, а с другата задейства лостовете на Вселената.

Преди две седмици чичо Артър бе донесъл двайсет и две установки „Ексер-Джини“, закупени от пътуващ търговец. В „Спокоен Свят“ не гледаха с добро око на тези хора. Самият пансион беше ограден със стена, за да се ограничи техният достъп. Един от тях обаче бе съумял да се промъкне, и то през охраната, с цял багажник, пълен с „Ексер-Джини“, чието предназначение бе да подлъжат някой да се подпре на тях и да започнат да го сгъват в кръста с ужасяваща скорост с надеждата, че от това той може да се изцери. Чичо Артър беше закупил цялата партида. Търговецът го бе обявил за „представител на фирмата за Западното крайбрежие“. Устройствата в момента бяха натрупани в дъсчения шкаф, завинтен за стената на гаража.

Беше направил това един следобед по време на пълнолуние. Роуз не бе пропуснала да отбележи връзката. Роуз не можеше да си спомни времето, когато чичо Артър да не е бил още стар. В семейството всички знаеха, че възрастта му се отразява най-зле, когато има пълнолуние. Когато нямаше луна или се виждаше само малък сърп, той беше жизнен, раздразнителен и подозрителен. Странно! Ендрю не можеше да разбере тази работа. Беше му ясно само, че в произхода на думата „лунатик“ има нещо повече от обикновено суеверие. Все същото: и в най-невероятните поверия имаше някакво зрънце истина.

„Чичо Артър не бива да живее сам“ — това бе заявила Роуз по повод неговата лунна лудост, особено след закупуването на двайсет и двете „Ексер-Джини“-та. Фамилията за пореден път бе поклатила съжалително глава — нещастният старец, отново го прекараха. Последният път бе с кашон акумулаторни батерии и устройство за зареждане, което бе избухнало в пламъци, след като бе оставено включено една нощ и в резултат едва не подпали къщата.

Но Пикет разбираше нещата по-добре от фамилията. „Старческата деменция, отбеляза той, няма нищо общо.“ И никой не можа да разбере какво бе имал предвид чичо Артър или дори Пикет, който подозираше, че знае кой е в действителност чичо Артър — или по-скоро, какъв е той — макар да бе заявил, че засега няма да разкрие това пред никой, включително и пред Ендрю. Пикет не можеше да каже защо се бе наложило закупуването на двайсет и двете „Ексер-Джини“. А за кого бяха предназначени оставаше забулено в тайна. Нека си стоят в дъсчения шкаф до деня на истината, кому могат да попречат дотогава? Трябва да бъдат там, защото трябваше да чакат тъкмо там и още защото, по думите на Пикет, когато нещата опират до действията на чичо Артър, трябва да се има предвид, че нищо, което той казва или прави, не е случайно или без определена цел. Всичко било точно пресметнато. Това бе казал Пикет по повод закупуването на комплекта „Ексер-Джини“, както и за среднощните излизания на чичо Артър с червената му електрическа кола. Не изпитвайте съмнения към „Ексер-Джини“-тата, такъв беше съветът на Пикет, или по-точно, такъв беше съветът му до пристигането на Пениман. Оттогава досега, Пикет вече подлагаше на съмнение всичко.

Естествено имаше и по-прости отговори. Почти винаги бе възможно да се намерят такива, но Пикет не виждаше никаква полза от тях. На времето чичо Артър бил изумителен пътуващ търговец — спирал от къща на къща, от град в град, от щат в щат, а още по-рано дори и от континент на континент, обикаляйки земята като калайджия, който си предлага стоката. Нямало нищо, което да не бил продавал, по думите на леля Наоми, нямало врата, пред която да не се бил изправял и звънец, на който да не е позвънявал. Кариерата му се равнявала на кариерите на десетима обикновени търговци, натрупани една върху друга, и едва ли съществувало кътче по глобуса, без значение колко далече оттук, от което да нямал някакви спомени.

Такъв инстинкт трудно би умрял, мислеше си Ендрю, бродейки из смълчаната къща с чаша бира в ръка. Виното в хладилника беше изчезнало — отново ръката на мисис Гъмидж, без съмнение. Минаваше полунощ, а не него не му се спеше. Спречкването с Роуз бе направило невъзможен съня, особено след разговора на задната веранда. Седна в библиотеката и се загледа в книгите. Може би трябваше да почете, за да се разсее. Трябваше да бъде нещо солидно, макар и не вълнуващо. Дикенс щеше да свърши работата — и то нещо забавно от Дикенс. Или защо не „Вятър във върбите“? Точно така: безкрайни, покрити с детелини ливади, стигащи до бълбукащи ручеи; разговори за домашното огнище, за Коледа, за халби с бира, за пикници, за разходки с лодки и весели компаньони. Нещата не бяха наред и след като не разполагаше с чаша вино, за да ги оправи, беше му необходима поне книга.

Отвори книгата наслуки — толкова често я бе препрочитал, че началото и краят не означаваха нищо за него — и откри, че бе попаднал на „Гайдаря пред портите на утрото“. Рати и Моул бяха потеглили да открият малката видра, загубила се надолу по реката. Всеки момент щеше да пукне зората. Светът се обръщаше с лице към утрото. В бриза се долавяше нежна мелодия, промъкваща се между шубраците. Нещо витаеше във въздуха — нещо… За миг Ендрю помисли, че знае какво е това нещо. Наистина знаеше, но не можеше да го изрази с думи. Не бе от онези неща, които знаеш с мозъка си, а от другите, които се усещаха чрез мравките по гърба, чрез свиването на стомаха. И не бе като евтините машинации на хора от рода на Пениман, а нещо по-различно, такова, каквото хора като него не могат да доловят или най-малкото ненавиждат — от нещата, с които те не искат да имат нищо общо и желаят да унищожат. Точно в този момент Ендрю чувстваше, че той самият страстно го желае, каквото и да бе то. Затвори книгата и остана да седи. Късният среднощен час бе много подходящ за тази атмосфера, в която душата намираше отдих, образно казано. Когато настъпеше утрото с неговите гаражи, очакващи да бъдат боядисани, подозрителните типове със странни шапки, навъртащи се под претекста, че желаят да наемат стая, тогава това чувство щеше да се изпари, да се разтвори във въздуха и да отлети може би наблизо, но достатъчно далече. И той отново щеше да се натъкне на него, когато най-малко очакваше, и да вдъхне отново от обещанието за райски небеса в едва полъхващия бриз, за мястото на „моите въжделения“, както се бе изразил Рат.

Ендрю вдигна поглед и с изненада установи, че в кухнята свети. Беше изгасил лампата преди повече от час. Беше късно — към един или два сутринта. Чу се изскърцването на стол, избутан назад и дрънченето на лъжица в купа. Изправи се и се приближи на пръсти. Като нищо можеше да бъде Пениман. На Ендрю му беше писнало от срещи с Пениман днес.

Оказа се, че е сбъркал. Беше леля Наоми по нощница. За миг челюстта на Ендрю провисна, защото фактът, че леля Наоми ходи из къщата, бе много необичаен. Тя толкова рядко напускаше стаята си, че той беше започнал да я възприема като част от мебелировката там и едва ли щеше да се изненада повече, ако бе видял нощното й шкафче или закачалката й за дрехи да слязат в кухнята. На леля Наоми й се бяха прияли ядки за закуска. На масата пред нея имаше половин дузина опаковки и тя ги гледаше, явно колебаейки се на кой вид да се спре. При вида на опаковките Ендрю осъзна, че умира от глад. Стомахът му роптаеше, сякаш не бе ял от месеци. Това, от което имаше нужда, бяха именно ядки.

— Здрасти — обади се той с усмивка на лицето.

Тя го погледна сепнато, изненадана, че са я заловили да яде ядки точно в този час.

— Смяташ да хапнеш?

— Ами, да — кимна тя.

— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

— Съвсем не — отговори тя и кимна към отсрещния стол. Държеше се почти приятелски, сякаш актът на закусването с ядки бе най-радостното нещо на света.

— Аз самият съм привърженик на „Чирио“ — заяви Ендрю и извади от бюфета една купа и за себе си. — Повечето хора най-напред наливат млякото, а после поръсват със захар. Аз го правя по другия начин, защото предпочитам захарта да остана на дъното. След като свършиш с млякото, може да се изгребе с лъжицата. По този начин става чудесно — и докато говореше, се сети, че точно за това го бе предупреждавала Роуз — да се въздържа в разговора от дивотии, които жена като леля Наоми не би могла да разбере.

Тя кимна, сякаш наистина бе схванала, взе кутията „Пшеничен Чекс“ и изсипа от нея колкото да напълни около една трета от купичката.

— Номерът — каза тя — е да не се пълни купата. Защото човек би желал да вкуси от всичките. Това е само въпрос на умереност. Безсмислено е да се тъпчеш с първия попаднал ти сорт.

Съветът се стори на Ендрю абсолютно необорим, защото повече или по-малко той мислеше по същия начин. Каква приятна изненада бе откритието, че леля Наоми притежава известни познания в тази деликатна област.

— А какво мислиш за люспичките? Винаги съм смятал, че проблемът с царевичните люспички е в това, че се разпадат. Веднага подгизват.

Тя отново кимна:

— Слагаш прекалено много мляко — обясни тя — и направо ги удавяш в него. Използвай по-малко и после разрови с лъжицата. Нека част от люспичките останат сухи над повърхността му. Забелязала съм, че при пшеничните проблемът е избегнат. Те се задържат цели по-дълго. Както е и с подсладените ядки. Захарната глазура пречи на млякото да ги навлажни веднага. Е, поне докато не се разтопи. Но никога не съм имала особено доверие в тях. Още с появяването им на пазара реших, че са измишльотина.

Ендрю сви рамене, решавайки да не влиза в спор. Истината бе, че имаше слабост както към „Трикс“, така и към „Захарните пуканки“. Страхуваше се да не я пропъди. Ако заявеше пристрастността си към подсладените ядки, това можеше да предизвика нежелани усложнения.

— А помниш ли „Ръскетс“? — попита той. — Онези малки бисквитки от пресовани една за друга люспички?

— Разбира се — тя замълча, погледна го изпитващо и след малко попита: — Ти от кои беше? От тези, които ги обичат натрошени или обратно?

— Не обичам да ги натрошавам. Абсолютно! Единственият начин да го направиш, е да ги притиснеш към стената на купата, така че да се подадат частично над млякото, както спомена преди малко, и да ги разделиш една от друга с лъжицата, за да имаш малко сухи люспички с останалата част. Естествено на дъното остава купчина овлажнели люспички, но това не може да се избегне. А случайно да си попадала на „Уийтабикс“?

— От години не съм — отвърна тя. — Яла съм ги в Лондон, когато бях добре със здравето. Тогава пътувах много. Да-а, това е проблемът на прикованите към леглото — светът вече не е едно уютно място за тях.

— Всъщност — започна Ендрю — по едно стечение на обстоятелствата разполагам с канал за доставка на известно количество „Уийтабикс“. За заведението. Приятелят ми Пикет ще ги докара от Канада. Дори си мисля, че ще мога редовно да те осигурявам с известен запас.

— Ще ми бъде приятно. Колко малко са изненадите в наше време, колко малко са утехите.

— Сигурно е отвратително — изрази съчувствие Ендрю. — Не мисли, че проявявам любопитство, лельо, и можеш напълно основателно да ми кажеш да си гледам работата, но не съм съвсем наясно какво точно е заболяването ти. Трябва да е нещо много неприятно, след като не можеш да си позволиш да мръднеш навън.

Тя поклати глава, загледана към вратата на кухнята.

— Това е само един кръст — каза тя иносказателно, — който трябваше да поема.

— Аха — обади се Ендрю, който всъщност нищо не разбра. Реши да не проявява настойчивост, като подсигуровка срещу възможността да не разбереше нищо или, още по-лошо, срещу опасността да се окажеше, че става дума за някакво трудно определима женска болест, за която не искаше да слуша. — Хареса ли шоколадите?

— Да, не бяха лоши, благодаря ти. Спомена, че ги е направил новият ти готвач, така ли е?

Ендрю примигна срещу нея. Лъжите, изглежда, имаха свойството да бъдат безсмъртни. Върху него се стовари непреодолимото желание да извади портфейла си и да върне на леля Наоми останалите хиляда и четиристотин долара, както и да си признае всичко. Въздържа се, пое дълбоко дъх, усмихна се широко, кимна утвърдително с глава и точно в този миг в кухнята влезе примижалата от светлината Роуз и го спаси.

— Виж ти! — каза той и се изправи. Беше му много приятно да види Роуз така неочаквано, и то не само защото появата й бе прекъснала обсъждането на качествата на френския готвач. — Една купичка ядки?

Тя хвърли поглед на масата, намигна весело на леля Наоми и се съгласи:

— Да, защо не. Идеята ми се струва страхотна.

Ендрю се отправи за още една купичка и лъжица. Познавайки вкусовете й, той избра опаковка „Грейпнътс“ и въпросително наклони глава към нея. Тя се усмихна и кимна, после се прозя и сложи ръка на устата си.

— Двамата с леля Наоми дискутирахме тайните на ядките за закуска — обясни Ендрю. — Оказва се, че тя е направо експерт.

Известно време се храниха в мълчание и единственият звук, който се чуваше, бе от тракането на лъжиците. Една от котките избра точно този момент, за да влезе, обикаляйки без определена цел. Ендрю се наведе да я погали. Остави пред нея купичката си на покрития с линолеум под. Ядките отсъстваха, но купичката бе наполовина пълна с подсладено мляко. Котката го подуши и се захвана да лочи, поспирайки, за да се огледа, очевидно недоумявайки се защо Ендрю не бе възприел тази практика преди много години.

— Свърших — заяви леля. Наоми, изправи се и се подпря на бастуна си. Изглеждаше застрашително слаба, с остри скули и аристократично лице, което даваше да се разбере, че едно време тя е била страшно красива. Ендрю се изненада от приликата й с Роуз. И двете бяха високи и царствени, сякаш произхождаха от едно от кралските семейства в планините на Бохемия. Но докато Наоми бе стегната и строга, Роуз бе малко размъкната и земна. В компанията едновременно и на двете Ендрю се чувстваше като дръвник.

— Беше чудесно — продължи леля Наоми. — Може би ще го направим и друг път. Тази вечер съм много по-добре. Не съм била по-добре от трийсет години насам. Сякаш съм била повалена от треска и днес пристъпът е отминал. Лека нощ, Розана, Ендрю — и след тези думи тя си тръгна, куцукайки, като отказа с поклащане на глава на Роуз да й помогне по стълбите. Роуз я остави.

— Време е да си лягаш, не мислиш ли? — попита тя и се усмихна. — Денят ти сигурно е бил изморителен.

Ендрю сви рамене. Така беше.

— И твоят — каза той.

— Затова си легнах. А ти непрестанно се измъчваш и се бориш с различни неща. Престани да се замисляш така дълбоко. Спи повече. Защо не излизаш за риба по-често? Помниш едно време, когато и двамата ставахме рано, за да посрещнем на кея зората? Защо вече не го правим?

— Не говориш за утре, надявам се? Само не утре заранта.

— Не, не утре. Но някой път.

— Разбира се — каза Ендрю. — Не мислех, че това още да ти харесва.

— Тогава престани да мислиш, нали ти казах. Каква е ползата? Пълен си с тревожно очакване, безпокоиш се за неща, които не са станали и най-вероятно никога няма да се случат. Изтощаваш се, за да бъдеш готов да избегнеш някакви фантоми. Но не е необходимо да избягваш и мен. Знаеш, че е така, нали?

— Разбира се — измънка Ендрю, който не беше в състояние да каже нещо друго. Наистина го знаеше. Но не знаеше защо толкова често пропуска да си го спомни.

— Вероятно си права — той стана, събра чиниите, пусна водата в умивалника и ги подреди в него. — Виж — похвали се той, — хартиени салфетки. Ставам добър! — след което откъсна две салфетки от рулото, избърса се, и ги хвърли в кошчето за боклук. Роуз поклати глава и го изгледа с престорена сериозност.

Изведнъж го налегна страшна умора. Какъв дълъг ден. Двамата отидоха в библиотеката, за да изгасят настолната лампа. Подтикван от трудно обясним импулс, той й почете откъс от книгата, а после тя я взе от ръцете му и сама прочете още малко. След това остави книгата на лавицата, щракна ключа на лампата и двамата отидоха да спят.