Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (3)

2.

— Мистър Шенди, татко, сър, защо никога не искате да погледнете на нещата по начина, по който другите ги виждат… той гледаше на нещата по свой начин… той никога не използваше общественото мерило.

Лорънс Стърн — „Тристрам Шенди“

Ендрю стоеше изправен в онова, което се бе превърнало в бар. Много внимателно той си наля студено кафе. Биймс Пикет го наблюдаваше.

— Значи пълня я веднъж — каза Ендрю, — по този начин. — Той завърши операцията, остави кафеника и взе чашата си. — И изпивам половината, ето така — отпи половината и остави чашата. — Сега отново я напълвам и отново я изпивам — той изля кафето в гърлото си, този път до капка, и пак остави чашата с жест на фокусник, току-що завършил номер на сцената. — Значи тази чаша беше пълна с кафе два пъти. Така ли е?

Пикет го изгледа с присвити очи, преди да кимне.

— И сега е празна, така ли е?

— Така е. Празна е.

— Но забелязваш ли — каза усмихнато Ендрю, — че макар чашата да бе пълна два пъти, аз изпих само чаша и половина и в момента тя е празна — той я обърна с дъното нагоре, за да илюстрира думите си. Една-единствена черна капка звучно падна върху плота на бара.

— Мисля, че разбирам — каза Пикет. Той докосна два пръста на лявата си ръка с десния си показалец, обмисляйки проблема в цялата му дълбочина. — Моят съвет е да оставиш тази работа. Тук няма печалба. Заклевам се. Още Айнщайн на времето го е разбрал.

— Айнщайн ли? И той ли е експериментирал с чаши кафе?

— Не, май беше с чаши чай. И не ги е изпивал като тебе. Мисля, че е било свързано с реките… големите завои по тях. Той ги е разбрал.

— Така ли? Айнщайн? Като е разглеждал чаинките по дъното на чашата?

— Прочел съм го някъде, щом ти казвам — сви рамене Пикет.

Примерът допадна на Ендрю. Науката бе нещо, което винаги му носеше дълбоко удовлетворение. Един от братовчедите на Роуз бе прекарал години в центрофугиране мозъците на жаби, очевидно с неопределената надежда, че ще извлече нещо от експериментите. Статиите, които написа, бяха пълни с изумителни илюстрации. Значи, някой разбива мозъци на жаби, друг измерва кафето с чаши, докато един ден… какво? Трети стъпва на луната. Следващият доближава черна дупка и изчезва в нея. И кой би могъл да каже предварително какъв ще е резултатът, за добро или за зло? Ето, това беше удивителното.

— Това с изчезването на кафето не ти ли напомня за безкрайността? Не събужда ли в теб идеята за безграничното пространство. Като малък винаги съм си представял, че там някъде има въжена бариера, подобна на тази, която загражда двора на училището, и тя маркира края на всичко.

— Че защо, през нея би трябвало да се вижда. Въжената ограда все пак…

— Вече не си спомням. Кафе? — той поднесе останалото студено кафе към Пикет и бутна една чиста чаша. Пикет поклати глава отрицателно. — Обичам математическите мистерии — продължи Ендрю, — особено когато ги свалиш на земята, където те се свеждат до чаши кафе и други подобни. Което може да бъде доходоносно занимание за съдържател на ресторант.

Пикет кимна, но изглеждаше объркан.

— Знаеш ли, не съм сигурен, че тя беше напълнена два пъти. Струва ми се…

— Разбира се — каза Ендрю, — разбира се. Съобразих го сам… снощи. Всичко се крие в думите, нали? Какво имаме предвид, като казваме думата „пълня“? Дали искаме да кажем, че чашата е била напълнена два пъти или само е била допълвана? Такава е и думата „прозорец“. Погледни какво пише за нея в речника. Никой на този свят не може да ти каже дали „прозорец“ е онова, което спира вятъра или е дупката в стената, самият отвор. От друга страна, ти можеш да затвориш прозореца, можеш да се прехвърлиш през него, да го измиеш или да го счупиш. Представи си какво би било да си в състояние да минеш през нещо, което е достатъчно твърдо, за да може да се счупи. Езикът е нещо крайно интересно и ще ти кажа, че снощи, след две чашки уиски, ми изглеждаше още по-интересно. Първоначално си мислех, че съм разкрил тайната на бездънната чаша кафе, само че тази тайна работеше срещу моите интереси. Веднага схванах, че не мога да спечеля от това. По-скоро обратното. Да кажем, че налея две чаши, но клиентът изпие само чаша и половина от тях. Губя по половин чаша на всеки две налети. Представяш ли си каква загуба се натрупва с годините. Я да видим. Примерно, двеста чаши дневно, два дни в седмицата и половин чаша изчезва благодарение на математиката… значи губят се петдесет чаши на ден, умножени по… Ще затваряме ли в почивните дни?

— Може би и в понеделник също. Всички затварят в понеделник.

— Да — съгласи се Ендрю. — Не възнамерявахме да работим в понеделник. Сега обаче се обърках. Петдесет, умножено по какво? — той поклати глава и сви рамене. — Както и да е, само исках да ти демонстрирам. Написах кратко обяснение и го пратих по пощата до програмата „Господин Магьосник“ като своеобразна шега. Децата обожават подобни неща. Но не казвай на Роуз. Тя си въобразява, че си губя времето.

— Няма. Не се безпокой за това — Пикет седна на столче пред бара и се загледа към улицата, докато Ендрю отпиваше от студеното кафе и преглеждаше наръчника на Гросман. — Чудя се как ще те намерят клиентите, след като си забутан толкова далече от магистралата.

Ендрю вдигна поглед. Той съставяше списък на инвентара, който щеше да им трябва за бара. По-скоро съставяше три списъка: необходими неща, неща, които бе желателно да има, и неща под въпрос. Беше разделил страницата на три колони, надписвайки всяка с „Н“, „Ж“ и „В“. Тъй като големите теми не допускаха абсолютно организирания подход, той се опитваше да компенсира този им недостатък в малките неща. Първият списък изпълваше цялата колона и дори продължаваше на обратната страна на листа; списъкът „В“ съдържаше само едно нещо: гофрирани сламки, които можеха да се прегъват — забавление за деца, според него. В намеренията му не влизаше да обслужва и деца, поне не на бара. Въпрос на репутация, каза си той.

— Ще трябва да походиш. Ксерографираните листовки не са достатъчни. Дори най-доброто меню в света не е достатъчно.

— По-скоро си мисля, че има смисъл да пробутаме някаква обява в „Хералд“, особено след като работиш на половин ден там — Ендрю взе една от закачливите салфетки и се загледа в изрисуваното на нея ухилено куче, захапало пура. — Не познаваш ли някой в сферата на рекламите?

Пикет кимна:

— Познавам Прингъл, но той не става. Мрази ме за шегата, която си направих с него, като публикувах измислено писмо с името му. Хвали се, че бил един от основателите на „Фондацията Прингъл“, но се оказа, че лъже. Онези хора дори не искат да го приемат сред членовете. Както и да е, бъзиках го на тази тема и сега не можем да се гледаме. Той ще провали всяка реклама, която се опитам да пусна. Мога обаче да се доверя на Мери Кларк. Тя е умна. Разбира от оформление. Освен това говори френски.

— Жалко, че никой друг в Сийл Бийч не говори. Мисля, че ще е по-добре да я пуснем на английски.

— Ама, разбира се, разбира се — съгласи се Пикет с неопределен жест. — Но трябва да има нещо континентално в атмосферата. Не трябва да го представяме като някаква закусвалня с хамбургери. Ще ти подготвя вариант. Остави на мен. Измисли ли менюто?

— Не. Продължавам да експериментирам. Това, че по-рано не съм бил в този вид бизнес, ме спъва. Ясно го усещам. Но мисля, че мога да го превърна в предимство. Всеки клиент тук ще намира по някаква изненада за себе си. Да вземем например „Уийтабикс“. Покажи ми друг ресторант, където ги сервират. Няма такъв. Навсякъде предлагат само от стандартните зърнени ядки — едно и също навсякъде. Това е истината. Човек влязъл отдавна в бизнеса не вижда нищо друго освен самия бизнес, той не може да надскочи себе си и него го духат ветровете на очевидното. Външният човек обаче ще рискува с особеното, защото той знае, че то е специфично. И ще преуспее с наивността си. Ето, това е моето кредо. Като говорим за „Уийтабикс“, кога пътуваш за Ванкувър?

— Вдругиден. Ама ти сигурен ли си, че те са контрабанда? Главата ми просто не побира идеята за контрабандни ядки. Не можем ли да ги поръчаме чрез местните дистрибутори?

— Абсурд. Както ти казах, няма нито един ресторант в континенталната част на Съединените щати, който ги предлага, или поне аз не съм чувал. Но най-добрите ресторанти в Англия и Канада не биха отворили вратите си, без да имат солиден запас от тях. Едно време можеше да се намери друга марка, известна като „Ръскетс“. Естествено „Ръскетс“ не са точно като „Уийтабикс“, но доста приличат на тях — малки плоски бисквитки от бяло брашно. Някои хора ги натрошават, преди да ги залеят с млякото и да сложат захарта, други ги пускат цели в купичките и после ги нарязват с лъжиците си. Имах един приятел, който ги стриваше с ръце в самото начало. Попитах защо го прави. Ако му харесват така, би могъл да избере която и да е било от другите марки, без да забележи разликата. Точно това е идеята — стратегия. Да се предложи на клиентите нещо необикновено. Нека бъде пълноценна, здрава храна, но не я предлагай като при конкурентите, защото провалът ти е гарантиран.

— Но представяш ли си какъв път имам да бия до Канада с пикапа?

— Не ходи с пикапа. На границата вероятно конфискуват кутиите с „Уийтабикс“, защото се хвърлят на очи. Постави се на мястото на митничарите: те ще се запитат защо, по дяволите, един човек ще прекарва контрабандно „Уийтабикс“ в стар пикап, след като в документите му пише, че трябва да е на семинар на редакторите на колони за нещастно влюбени. А и пикапът ще ти скрои някоя изненада по пътя. Напълни багажника на колата си. Това ще е достатъчно. Ще докараме пак след няколко месеца — той замълча и помисли. — Аз плащам бензина.

Пикет кимна с физиономията на човек, който напълно се доверява на наивната гениалност на Ендрю, който можеше да прозре истинската същност на нещата, виждайки в сърцевината им, от обратната им страна, отвътре навън и от горе на долу. Беше много лесно да се усъмни в преценката му, но Пикет винаги гледаше с подозрение на лесните неща. Простотата винаги бе най-доброто прикритие. Да речем, че го хванеха на границата с товара „Уийтабикс“. Какво му пречеше да се престори на наивен: „Контрабанда ли? С ядки «Уийтабикс»?“ И какво щяха да му сторят, да не би да го застрелят?

— Между другото, кога ще излезе първата колона за нещастно влюбени? — поинтересува се Ендрю.

— По̀ следващия петък. Продължавам да се занимавам с оформлението. Ще излиза всеки ден в „Хералд“, но ако се получи добра, не виждам защо да не се отделя рано или късно. Джорджия ще ми помага.

— И много ли са писмата? Откъде знаят адреса, на който да ги изпратят?

— А, писмата ги измислям аз, заедно с адресите и всичко останало. А Джорджия им отговаря. Но тя е прекалено пряма. Не е достатъчно съпричастна, по мое мнение. Съветва всички да плюят на това. Давам й веднъж писмо от една жена в Саутгейт, чийто съпруг е загубил интерес към нея. „Отслабнете, направете си козметична операция на лицето и му кажете да се маха по дяволите“ беше съветът на Джорджия. Моят съвет бе да си купи прозрачна нощница и няколко пакета билки за баня. Това се оформя в стандартния ми отговор.

— Какви билки за баня?

Пикет кимна:

— Може да се поръчат чрез женските списания — малки пакетчета със сушени ябълки, розови пъпки и лавандула. Слагаш ги във ваната заедно с шампоана и другите ароматични масла, влизаш в нея, намигайки на партньора си, нали разбираш, така… провокативно. И това го превръща в сексуално динамо.

— И всичко това плува по повърхността на водата, така ли? Бог да ни е на помощ. Няма ли по-лесен метод?

— По-лесният метод е чрез гняв — отговори Пикет. — Мнението на обществеността е, че хората имат нужда от него. Именно това е една от причините, поради които отивам във Ванкувър. Семинарът там представлява водещият форум по въпросите на нещастно влюбените.

— Ето тук мненията ни се различават — отсече Ендрю. — Науката, занимаваща се с ядките за закуска, препоръчва курс в обратна посока и аз смятам да докажа, че това е правилният път. По дяволите яростта. По дяволите всичките водещи форуми. Ако аз водех тази колона, щях да препоръчам въздържане от брак. Или избираме този път, или се превръщаме в диви животни, носещи се в обратната посока. Защо не ги посъветваш да натрупат в леглото плодове със символично значение — праскови, банани, разрязани смокини и други подобни. Наречи този подход фройдистки, макар и само за да му придадеш легитимност. И се подписвай като „Д-р Пикет“ — Ендрю прегледа списъка си отново и мина по него с гумата. — Записах пикели за лед, куки за лед, черпаци за лед, прътове за събаряне на ледени висулки, кофички за лед, формички за лед и оцветители за лед. Какво съм пропуснал?

— От кои формички? — наклони глава Пикет.

— С формата на сирени, жаби, смешни шапки и обувки с висок ток. Ще се въздържа от непристойната тема. Никакви очни ябълки, буболечки или голи жени.

— Разумно е — кимна Пикет в знак на съгласие. — Без кич. — Той прегледа на свой ред списъка. — Каква е тази „бъркачка“?

— Не ми е съвсем ясно. Речникът не дава други производни след „бъркотевица“. Но мисля, че има нещо общо с разбъркването.

— Не можеш ли да използваш обикновена лъжица в такъв случай?

— Иди в „Кука за котле“, ако предпочиташ лъжиците. Тук ще използваме бъркачки. Или поне така си мисля. Ще се обадя на Уолт, за да разбера какво точно представлява това.

Пикет се доближи до витрината към улицата и изтри малко кръгче в препарата, с който беше намазана, за да вижда по-добре.

— Разгледах книгите на Пениман, няколко от тях.

— И какво? — попита Ендрю.

— Мисля, че си струва да бъде наблюдаван.

— Защо? Да не си пада по сребърните прибори? И да изчаква удобния момент, за да ни обере и да се изпари през прозореца?

— Едва ли е точно това. Мисля, че не му е необходимо да обира когото и да е било. Нещо ми подсказва, че старият ти чичо Артър може да знае нещо за него, макар че едва ли би ни казал. В този човек е интересно не само името.

— Имена, имена, имена. Помниш ли какво говореше за стария Мъниуърт? Ако има някой, за когото да е по-малко вероятно да бъде замесен в тези неща, то аз не знам кой може да е този човек. Горкият нещастник… свърши прикован на легло от някаква болест. И какво му имаше?

Пикет се намръщи.

— Не съм съвсем сигурен. Може да е било от възрастта. Някакво заболяване на костите. Та той не можеше да стане от стола си до самия край.

— И накрая го намериха насечен на парчета в магазина му от някакъв крадец-наркоман! Каква гледка беше, Господи — Ендрю потръпна, спомняйки си написаното за случая във вестника. — Но ето какво ще ти кажа: ако Мъниуърт е бил замесен в някакви тъмни сделки, той нямаше да умре по този начин. Знаеш, ме съм прав. Щеше да бъде нещо по-екзотично. Нещо от рода на Фу Манчу.

— Точно обратното. Това, което смяташ, съвсем не е необходимо. Нали по този начин щеше да се разбере кои са. Тези хора биват разкривани по най-незначителните улики, а не благодарение на нещо очевидно за всички. Нали не си ги видял да идват и да си отиват в лимузини? А видя ли с какъв бастун се разхожда Пениман?

— Разбира се.

Пикет го погледна и бавно кимна.

— Помниш ли шапката на Мъниуърт — онази, с въдичарските принадлежности?

— Смътно.

— Е, аз си я спомням. На тази шапка висяха различни неща, които никой нормален въдичар не би и помислил да използва като примамка за риба. Повечето от тях играеха ролята на димна завеса, ако разбираш какво ти говоря. Но един от предметите се различаваше — морска змия, увила се около самата себе си и захапала опашката си. И какво мислиш, че се е надявал да улови с нея? Някоя сляпа риба? Това изобщо не беше примамка и спокойно можеш да цитираш мнението ми по въпроса. А дяволът, който го бе насякъл, съвсем не беше изпаднал наркоман, излязъл за двайсетачка. Знаеш ли, че убиецът умря, преди да стигне до съдебната зала?

— Така ли? — погледна го с широко разтворени очи Ендрю.

— Това е факт. Бил е отровен. Дали са му бъркани яйца с дроб от отровна риба. Свършил с нос в чинията. Прочетох го в полицейски рапорт.

— Точно като онзи… как му беше името? Мъжът с очилата. Или името му ми напомняше за очила… абсурдно име. Трябва да си го е измислил. Помниш ли? Един морски капитан. Умря в Лонг Бийч през 65-а. А бе ти ми разказа за него. Не бяха ли намерили рибешка отрова в чашата му с уиски?

Пикет сви рамене, но го направи с физиономията на човек, който ясно вижда истинската същност на нещата.

— Такова предположение беше изказано впоследствие. Хейстингс вдигна голям шум с хипотезата си, но истината бе, че мъжът беше стар — на деветдесет и осем години — и вече го бяха погребали. На никого не му пукаше какво го е убило. Можеше да го отнесе птеродактил и това едва ли щеше да прекъсне нечий обяд. Ето го и Пениман — каза Пикет, насочвайки вниманието си към събитията на улицата. — Къде, по дяволите, ходи всяка сутрин? Защо не сме го проследили досега?

Ендрю поклати глава:

— Нямахме време. Роуз буквално ме преследва с нейния списък. А той е толкова дълъг, че с него може да се застеле улицата. Тя не разбира деликатните моменти в подготовката на един бар за откриване, в подреждането на целия проклет ресторант, дявол да го вземе. А има съмнения в способността ми да ръководя нещата. Не ми го е казала направо, но аз го чувствам. Проклет да бъда, ако отстъпя точно сега. Не може да няма тук нещо, което да съм в състояние да направя както трябва. Роуз е поела горния етаж и се справя. Не мога да не го призная.

— Е — каза Пикет и отново седна на столчето, — готов съм да се обзаложа, че твоят приятел с бастуна е нещо много повече, отколкото си представяме. Хващам се на бас, че той би могъл да ти разкаже някои работи относно отравянето на човек с вътрешностите на риба, само дето няма как да отвориш дума на тази тема, когато си говорите. Или би се озовал с някакъв полуизяден сандвич в ръката, преди да обърнеш внимание на ухилената му физиономия от другата страна на масата. И това ще бъде последното нещо, което очите ти ще видят, преди да си се възнесъл на небето… Виж това — Пикет бръкна в джоба на панталоните си и извади оттам изрезка от вестник… снимка. Той се огледа и едва след това я разгъна. Снимката беше на човек в болнично легло — очевидно мъртъв. До леглото му стояха трима други: лекар, някакъв заплашителен тип, облечен в костюм… и човек, който поразително приличаше на Жул Пениман. Снимката обаче беше неясна и третият мъж можеше да бъде който и да е.

— Кой е той? — попита Ендрю.

— Пениман — отвърна Пикет, без да се поколебае.

— Така ли пише там?

— Не, не пише така. Споменава се за „неидентифицирано трето лице“. Но защо не я разгледаш по-добре?

Ендрю присви очи върху снимката. Приличащият на Пениман държеше нещо на отворената си длан — две монети, доколкото можеше да се различи — и изглеждаше като че ли в този момент ги подава, или току-що са му били подадени, или се готви да направи нещо с тях… като например да ги положи върху очните кухини на мъртвеца.

— Мили Боже — прошепна Ендрю, — дали не иска да ги сложи върху очите на трупа? Не знаех, че този обичай още се прилага.

— Зависи от кои, не мислиш ли?

— Какво значи „кои“? — вдигна поглед Ендрю.

— Вездесъщите „те“ — поясни Пикет. — Кого мислиш, че имаме предвид, когато се изразяваме по този начин?

Ендрю отново поклати глава:

— Не знам. Мислех, че това е просто начин на изразяване. Удобна фраза. Нищо повече от това. И ако се опиташ да си представяш лице зад всички тези изречения, направо ще полудееш, не разбираш ли? Това си е чиста проба шизофрения.

— Но може и да не е. Когато зад тези неопределени фрази всъщност има лице. И, опасявам се, нашият случай е именно такъв. Защото са замесени неизвестен брой от така наречените „Пазители“.

— Извинявай — усмихна се Ендрю, — не разбрах кои. Загубих нишката на мисълта ти.

— Те. Нали това се опитвам да ти обясня. Тук изобщо не става дума за безпредложни изречения. Пазителите са се появили в дълбока древност и името се отнася за хора с определена функция… смъртно опасна — Пикет снижи глас и хвърли поглед към вратата на кухнята. — Чел ли си легендите за Скитниците-евреи?

— Че те много ли са? Аз мислех, че е имало само един.

— С годините може да са се събрали цяла група. Бродили са из Европа. Селяните оставяли кръстосани гребла по угарите на нивите си, под които онези спели. Било нещо като магически тотем, който ги предпазвал. Животните им носели храна. Имало и един тип, който играел главната роля — безсмъртен магьосник. Останалите били негови последователи, които можели да продължават своя живот с тайни средства. Сглобявам тази история фрагмент по фрагмент, но мога отсега да ти кажа, че в нея се говори за риба и монети и само Бог знае точно какви талисмани и символи. И повярвай, не ти разправям измислици. Говоря ти самата истина и ако искаш вярвай, ако искаш недей, но аз мисля, че сме захвърлени в центъра на събитията.

— Значи, ти твърдиш, че има… какво?… цяла дружина от „тях“? И какво искат те от теб?

Пикет сви рамене:

— Не забравяй, че не знам достатъчно. А всяко невежество тук е смъртно опасно. Не изключвам, че е възможно те да контролират всичко. Всичко. Мен, теб, стълба пред портата, защо не дори и въртенето на планетата.

Ендрю щракна с пръсти. Изведнъж се бе досетил. Беше чел за тези неща в един роман.

— Като в Балзак! Как се казваше… „Тринайсетте“. За „тях“ ли ставаше дума?

Пикет го погледна уморено. После поклати глава.

— Това, което Балзак е знаел по въпроса, ти можеш да го събереш в шапката си. Някои от тях може да са били създадени в Париж, естествено. Или където и да е. Дори тук.

— Тук, в този мотел?

— Нали това ти казвам. Един от тях вече е тук, макар и не задължително в мотела. Тук — в Сийл Бийч.

— Значи, казваш ми, че Пениман…

— Нищо не ти казвам. Някои неща знам, а за други мога само да предполагам. И все пак отнасяй се по-любезно с него, за да не се окажеш от погрешната страна на отровната риба.

За миг през главата на Ендрю мина мисълта, че той няма представа коя е правилната й страна, затова лениво мушна пръст в изрезката, която все още стоеше пред него.

— Кой е мъртвецът, тогава?

— Джек Раби^[1] — каза простичко Пикет.

Ендрю изведнъж изстина. Погледна пак снимката. Третият определено можеше да бъде и Пениман. Но монети върху очите на покойника… самата идея беше прекалено морбидна. И освен това, какъв бе изводът? Какъв би могъл да бъде смисълът на всичко това?

— Защо е необходимо да му слагат монети върху очите — попита Ендрю, сгъна снимката на две и я подаде на Пикет. Струваше му се, че й се е нагледал предостатъчно. Тя намекваше за неща, за които не искаше да научава повече.

— Аз нищо не съм казвал за монети в очите му, ти го изрече. Лично на мен не ми изглежда, че се канят да правят точно това. Аз мисля, че това е заплащане. Някой е умрял и някой друг го е убил. Сребърниците са възнаграждение за извършената услуга. Заплащане за дълга серия предателства.

— Евтино се предлага, не мислиш ли? — каза Ендрю, говорейки за Пениман или който и да бе третият.

— Не сме видели монетите, нали?

— И защо мислиш те са го направили?

— Не мисля, че те са го направили. Струва ми се, че един от тях го е направил, работейки срещу интересите на другите. Има нещо в тези монети…

Ендрю се опита да се задълбочи отново в наръчника на Гросман — съвсем неочаквано всички подробности в него за различни видове джин и битер започнаха да му се струват много полезни за здравето и приятни за обмисляне. Когато в разговорите за конспирациите се стигнеше до детайлите, от това му настръхваха косите. Нещо витаеше във въздуха. Беше го почувствал още снощи, докато чакаше на дървото. И не беше сигурен, че е готов за това нещо. Този Пикет с неговите мистерии! Истината е, че ако не ровиш за тях, няма и да се сблъскаш с тях. Не се занимавай с тези неща — това щеше да го посъветва Роуз. Колко разумен съвет.

— Защо мислиш, че препоръчва ножовете за плодове да са от неръждаема стомана?

— Кой? Пениман?

— Не, Гросман. Какво му е лошото на един нож от въглеродна стомана? Той запазва острието си по-дълго.

— От него плодът потъмнява. А от неръждаемата стомана не потъмнява. Има някаква химия във всичко това. Не мога да го обясня по-добре. Аз бих ти препоръчал стъклен нож. Използват ги накъде.

— Те ли? — попита Ендрю, представяйки си Пениман да излиза от мъглата със стъклен нож в едната ръка и ужасна риба в другата.

— Не, не Те. Забравих къде. Дали не беше в един хотел в Сингапур.

Ендрю кимна с облекчение.

— А какво ще кажеш за един от ножовете Гинзу^[2]? Видях да ги рекламират по телевизията. Убеждаваха, че може да блъскаш по тях с чук, без да им стане нищо.

Пикет го погледна озадачено.

— И защо е необходимо да го правиш?

— Нямам представа — отговори Ендрю, клатейки глава. — Мисля, че може да ти се наложи само от общи съображения. Смятам да се доверя на Гросман. Мотото ми е да не се доверявам на нищо модерно. Така че „ножове от неръждаема стомана — три броя“.

Списъкът му изглеждаше доста впечатляващ, но щеше да има нужда от цяло състояние, за да го изпълни. И въпреки това не можеше да се примири с мисълта барът му да остане недоокомплектован. В сърцето си беше човек, който искаше или всичко, или нищо.

— Ти чел ли си книгата на Балзак? — попита той Пикет.

— Преди години.

— Как беше името на стареца? Ферагус. Точно така. Спомняш ли си: „Истинска драма се криеше в начина, по който бе отпуснал съсухрените си клепачи“. Представи си какво нещо само — „съсухрени клепачи“. О, как ми допада идеята на романа — за Тринайсетте, за Унищожителите.

— Никак няма да ти хареса, ако вземат та влязат сега през вратата.

— Значи, наистина мислиш, че са Те.

— Не — отсече Пикет. — Нашите са друг тип. Онези не са Те. Онези Тринайсет нито ги има, нито някога са съществували. Това, с което се сблъскваме днес, не е измислица. Мистър Пениман е… който и да е, и аз пак ти напомням да внимаваш с него.

— Но тогава има ли наши тринайсет?

— Откъде да знам? Може да са десет, а може и да са една дузина.

— Дяволска дузина, ако питаш мен. А… точно така ще наречем ресторанта.

— Какво, „Дяволската дузина“?

— Звучи доста хранително, не мислиш ли? И с всички тези тринайсеторки наоколо, ми се струва подходящо. Това ще бъде нашата шега.

— Звучи ми малко евтино. Като ресторант от верига, като сладкарница.

— Тогава, да го наречем „Тринайсет“. Само това. И дори е много добре. Нали това е адресът ни. „Едит Съркъл“ номер 13. Съдбата отново се намесва в наша полза. Ето, такива работи най ми харесват — тайнственият двоен смисъл. За обикновения човек това си е просто адрес. Но за онзи, който върви из мъглата, това наименование означава нещо. И на теб ти харесва, признай. Числото е символ на предзнаменование.

— Звънко е — сви рамене Пикет. — Но…

— Никакво „но“ — отряза Ендрю. — В него се съдържа някаква неотвратимост — той неочаквано погледна Пикет, след това надникна през полуотворената врата, през която се излизаше в коридора към кухнята. Очевидно задоволен от резултата, продължи шепнешком: — Като говорим за отрови и конспирации, как беше името на твоя човек в „Борба с гризачите“? Онзи, когото интервюира за вестника?

— Биф Шато.

— А, точно той. Как можах да забравя подобно име. С какви отрови разполага той?

— Най-вече антикоагуланти.

— Те действат бързо, не беше ли така? Даваш на опосума една доза и… какво?… умира за по-малко от час.

Пикет поклати глава:

— Не, не мисля, че е точно това. Повечето от тях са с кумулативно действие. Плъхът си гризва малко в понеделник, хапва във вторник, продължава да се храни с апетит до четвъртък. Седмица по-късно вече е болнав. И тогава, доколкото разбрах, цялата му кръв изведнъж се превръща на па̀ра или нещо подобно и започва да се просмуква през всяка пора на кожата му. Отвратително, но ефективно.

— Случвало ли им се е някога да убият куче по грешка?

— Май, да. Но рядко. Кучето би трябвало да изяде маса отрова. Предполагам, че биха могли да убият и слон, ако разполагат с достатъчно време, за да го направят както трябва.

Ендрю кимна и поглади бузата си.

— Може ли този Шато да ми даде един мъртъв опосум?

— Според мен дори и повече. Непрекъснато намират умрели опосуми из дворовете на хората, които ги вземат за огромни плъхове. Мисля, че и сега на сметището има поне половин дузина.

— Имам нужда само от един — каза Ендрю. Той пристъпи до прозореца и погледна навън, сякаш изведнъж се беше разбързал. Улицата беше потънала в сянка, защото слънцето се намираше зад къщата, но покривите блестяха под ослепителните му лъчи, а по главния път Пасифик Коуст, на една пряка оттук, тълпи от босоноги младежи се отправяха към плажа, за да се порадват на топлата пролетна вода. Вслушвайки се, Ендрю погледна и назад към коридора. Някъде на втория етаж виеше прахосмукачката. Роуз нещо работеше. Бог да я благослови, помисли си Ендрю, докато двамата с Пикет се измъкваха през задната врата, отправяйки се към стария метрополитен на Ендрю, паркиран до тротоара. Усещането, че Роуз се е хванала на работа, опитвайки се да подчини на себе си дървената къща, бе същото като спокойствието, което го обземаше сутрин, когато слагаше кафето на огъня. Това бяха миговете, в които мъжете намираха упование. Те им даваха опора в живота.

Имаше дни, когато му се струваше, че стената, подът, столовете, на които сядаше, са станал и прозрачни и всеки миг ще престанат да съществуват, така както изгасва пламъкът на свещ, оставяйки след себе си единствено размиващата се във въздуха струйка дим. Тогава отнякъде се появяваше Роуз, стиснала в ръка парцал за прах, чук или ножици за подстригване на стобора, и столовете, стените и подът се материализираха отново от въздуха и дружелюбно му се усмихваха. О, без нея той щеше да се превърне в медуза, в безтелесен призрак. Знаеше това и си го повтаряше всеки ден.

И затова можеше да бъде простено късогледството й, когато ставаше дума за кули от бирени кутии, внос на ядки за закуска или точния избор на бутилката джин или скоч. Защото за тези случаи тя разполагаше с него — гения на този вид неща. И беше спокойна, че няма да й се наложи да се главоболи с тях.

Метрополитенът изръмжа в посока на магистралата, изхвърляйки от ауспуха си тъмен облак. С малко повече късмет, Роуз нямаше да ги чуе и той щеше да се прибере по-късно, без да го усети. Пикет щеше да поиска да спрат в „Спокоен свят“, за да се видят с чичо Артър, но нямаше време за това. Сега ставаше дума за бизнес. Той трябваше да се оправи с леля Наоми днес следобеда или щеше да има неприятности.

Милата стара леля Наоми. През деня — когато не хъркаше и котките й пръсваха по покривите на съседите — му беше толкова лесно да погледне благодушно на нещата. И мисълта, че Роуз върши работа в момента, правеше това дори още по-лесно. Понякога. Истината бе, че в други случаи беше по-лесно да се чувства виновен. Той въздъхна, объркан от собствените си мисли. Добре, той би могъл да поеме в ръцете си деликатните неща. В това беше силата му. Никой не би трябвало да иска нещо повече от него. Какво беше казал баща му по въпроса? „Ако е лесно, щяха да намерят някой друг да го свърши.“ Или нещо в този смисъл. Тази мисъл можеше директно да се приложи в момента, макар че едва ли бе възможно да се обясни защо беше точно така. В този момент той осъзна, че Пикет нещо му говори… пита го за нещо.

— Какво? Извинявай?

— Попитах те за какво ти е отрова?

 

 

Същата нощ Ендрю остана до късно в библиотеката. Мисис Гъмидж и леля Наоми играха скрабъл до единайсет и после си легнаха. Роуз беше заспала преди няколко часа. Пениман се прибра в десет. Към полунощ къщата бе тъмна и единствената светлина в нея идваше от лампиона в библиотеката. Ендрю се чувстваше като конспиратор, но на практика не конспирираше с никого. Планът от началото до края си беше лично негов. Не го бе обсъдил дори с Пикет, макар приятелят му да се бе съгласил да дойде рано сутринта, уж на път за кея с въдицата. В шест сутринта, помисли Ендрю и се усмихна, историята ще бъде разказана.

Той изчака да стане точно полунощ не от други съображения, а заради романтиката. След това, усещайки някаква празнота в гръдния си кош, се отправи нагоре по стълбите към тавана, носейки мъртвия опосум в сак. Беше започнал да се вмирисва, макар да го бяха намерили вчера в Гардън Гроув разкъсан може би от котките. Трябваше му малко късмет, за да изиграе картите си правилно. Стълбището бе тъмно, но той не смееше да използва фенерче. Да го открият точно сега, би означавало… Трудно му беше да каже какво. Щяха да го отведат. Мъже в бели престилки щяха да му задават измамно прости въпроси. Щяха да му центрофугират мозъка и да стигнат до своите заключения.

Той предпазливо стъпи на перваза на малката ниша на капандурата, извеждаща на покрива. Събитията от предната нощ изключваха използването на стълба. Виждаше сянката от телескопа на Пикет през отвора на капандурата. Бавно и внимателно той го премести встрани, отвори капака и излезе на покрива. Слава Богу, наклонът не беше голям. Издърпа сака след себе си, остави го на покрива и предпазливо се придвижи по асфалтовите керемиди към мястото, където още от снощи бе останал пръта, подпрян сред клоните на камфоровото дърво. Беше си на мястото.

Изтегли го през листата, прекара го над един от клоните и го положи с примката пред себе си. Луната нямаше да изгрее поне още един час, това поне бе научил миналата нощ. Опосумът му му сътрудничеше по най-добрия начин. Мъртвите опосуми не могат нищо да разкажат, помисли той и се усмихна. Затегна примката около шията му и теглейки пръта зад гърба си, крадешком се промъкна към прозореца на леля Наоми.

Беше затворен. Естествено, че щеше да бъде. Да не беше луда да се излага на опасността от нови мародери. Миналата нощ бе посяла страх в сърцето й. Ендрю бръкна в задния си джоб, извади от него дълга шпатула, провря я в процепа между двете крила на лошо прилепените прозорци. Миг по-късно вече бе вдигнал езика на заключалката. В горещата нощ не полъхваше никакъв бриз, който да наруши съня на леля Наоми.

Ако се появяха проблеми, ако тя отново се събудеше, тогава смяташе да остави опосума, където си беше, и да бутне пръта обратно сред листата на дървото. Щеше да прекоси покрива до гаража и оттам да скочи на горния капак на пикапа. Прозорецът на библиотеката беше широко отворен и вред него имаше складиран куп тухли. Щеше да се озове в стола си за по-малко от две минути, а единственото, което щяха да намерят на покрива, бе мъртвия опосум. Беше обмислил плана си следобеда и бе направил оглед откъм улицата. Сякаш самото провидение се бе погрижило всичко да си е на мястото: купчината тухли, опосумът, прътът, лежащ под дървото — всичко му бе поднесено като на табла, опаковано и пристегнато с панделка. Ако имаше късмет, нямаше да се налага да използва варианта с бързото изтегляне. Щеше да бъде много по-чисто, ако съумееше да остави опосума в спалнята на леля Наоми и да й даде възможност сама да го намери сутринта.

В стаята не помръдваше нищо. Леля Наоми гротескно хъркаше, без това да пречи на котките. Той пъхна пръта през прозореца едва дишайки. Най-зрелищно щеше да се получи, ако пуснеше опосума направо на леглото й, но това най-вероятно щеше да я събуди и тя щеше да изписка. По-добре близо до вратата, за да изглежда като че ли животното се е опитвало да се измъкне, но не е успяло. Той нагласи пръта и започна да отпуска въжето. То веднага се отпусна, опосумът шльопна на пода и Ендрю мигновено изтегли пръта през прозореца.

Затвори го, плъзна се към дървото и спусна пръта през листата, така че да остане подпрян на същия клон, на който бе стоял целия ден. Приведен, напрегнал слух, той преброи до шейсет. Хъркането невъзмутимо продължаваше. Тя даже не бе помръднала.

Върна се при прозореца, извади пак шпатулата и бутна резето в заключено положение. Миг по-късно беше при капандурата, премести телескопа на Пикет на мястото му и бутна сака зад оголените проводници, свързани за откритите клеми. Спусна се на пръсти по тясното стълбище, изми ръцете си в умивалника в кухнята и отвори кутия бира, за да отпразнува. Часовникът показваше едва 12:13, а той беше свършил цялата работа.

Прекалено напрегнат, за да може да заспи, той легна на дивана с намерението да почете, а след половин час си отвори още една бира. Почете още малко, но нямаше настроение за това, защото мислите му непрекъснато се отклоняваха и в един момент осъзна, че е заинтригуван от сложната изработка на чашите за кафе. Това го насочи към сребърните прибори за хранене, после към медните тенджери и тигани, и към големите сита, през които можеха да се изцедят по двайсет фунта фетучини. Замечта се по екстравагантните шапки на майсторите-готвачи, помисли си дали да не си сложи и той такава, застанал пред невъзможно огромна еспресо-машина, представляваща плетеница от тръби и кранове, издигаща се до тавана.

 

 

Събудиха го удари по вратата. Едновременно с тях се разнесе писък, идващ отнякъде… отгоре, където беше тавана. Ендрю излезе в дневната, триейки с ръка лицето си. Чувстваше се като премазан, обезводнен скитник. Загърната в хавлията си, Роуз се втурна покрай него към входната врата. Рязко я отвори и видя през себе си Пикет с въдица и сандъче с принадлежности в ръка и по изключение с шапка. Той отвори уста, за да изпее ролята, която двамата с Ендрю бяха разработили вчерашния следобед, но Роуз се втурна към стълбището, викайки на Ендрю да я последва.

На горния етаж се сблъскаха с мисис Гъмидж, сложила ръка през устата си и застанала пред отворената врата на стаята на леля Наоми. Миризмата на опосума прискърбно се беше засилила в ранните утринни часове. В ограниченото пространство на стаята тя даже надвиваше миризмата на котките, които изглежда бяха имали съвсем малко време да се позанимават с тялото му. Бяха го проучили колкото да се откажат и да го оставят на мира. Перфектно. Ендрю прехапа устна и намигна на Пикет.

Леля Наоми седеше изправена в леглото си, все още с ролките в косата от снощи. Дишаше като чайник.

— Как — осведоми се тя с кух, жалостив глас — се е озовала тази твар в стаята ми?

Ендрю избута мисис Гъмидж от пътя си.

— Донесете ми лопата за изгребване — каза той, поемайки нещата в свои ръце. — От гаража. Широката, с алуминиевата дръжка.

— Аз ще отида — обади се Пикет и изтича надолу по стълбите.

Ендрю огледа изучаващо мъртвия опосум.

— Котките са се справили с него — и кимна на леля Наоми, която го гледаше сякаш бе говореща маймуна. — Котките — обясни той с по-висок глас, — те са го уморили. Вижте го, целият е в драскотини. Като при китайците — Смъртта на хилядата порязвания. Много неприятна работа — и той поклати глава. Пикет се качи, трополейки с лопатата в ръка. — Какво мислиш? — попита го Ендрю загрижено.

Пикет го изгледа и после проговори:

— Изглежда сякаш… какво?… сякаш са котките, мисля — и той се наведе, за да погледне отблизо, но изкриви лице и се дръпна назад. — Доста са го измъчили, а?

Ендрю кимна.

— Не ти ли прилича на онзи, който видяхме на задната ограда преди два дни? На големина е същият.

Пикет кимна.

— Сигурен съм, че е той — после погледна към Роуз, която го разглеждаше с особено тежък поглед. — Е, не мога да се закълна, че е той. Не бих го подписал. Но ако ме накарат да го разпозная в полицията… — гласът му заглъхна и той се престори, че отново разглежда създанието, като клатеше глава, сякаш не можеше да повярва.

Роуз седна на леглото до леля Наоми и я потупа през одеялото по крака.

— Не можеш ли да го махнеш оттук? — попита тя Ендрю.

— Веднага. Дръпнете се, мисис Гъмидж. Един мъртъв опосум ще слезе по стълбите. Защо не се обадите в „Борба с гризачите“? Там има един мъж на име Биф Шато, когото съм използвал в миналото. Това е точно по неговата част. И все пак, да благодарим на Бога за котките, а? Това място щеше да е истински ад без тях. Нито една стая нямаше да е гарантирана от тези чудовища. И как вони само, а?

По стълбите се чуха нови стъпки и след малко се показа самият мистър Пениман. Натрапник, помисли си Ендрю. Беше намерил време да измасажира скалпа си. Можеше да се случи какво ли не — да ги нападнат крадци, пещерни хора, марсианци, и той нямаше дори да изругае. На Ендрю му хрумна, че този момент е особено удобен, за да се спъне и стовари разкапания опосум в лицето на Пениман. Никой нямаше да може да каже, че не е станало напълно случайно. Но реши да не го прави. Номерът с опосума можеше да се сравни с произведение на изкуството. И не беше необходимо да го превръща във фарс.

— Извинете, мистър Пениман — каза Ендрю, минавайки покрай него на площадката. — Намерихме един опосум, който е решил да полудува в спалнята на Наоми. Тероризирал я е, докато не се намесили котките. Бог да ги благослови, както вече казах. Господ обича котки. На света няма нищо друго като тях — и той продължи странично надолу, държейки пред себе си лопатата. Пикет го следваше по петите. — Котките… доколкото знам, са свещени животни в Борнео — допълни той през рамо и продължи да говори дълго след като Пениман вече не можеше да го чуе. Ако млъкнеше, щеше да се задави от смях. Щеше да изпадне в конвулсии. Щеше да се наложи да извикат доктор, който да му даде успокоително. И цялата успешно проведена операция щеше да се провали.

Видя мисис Гъмидж да излиза от кухнята. Знаеше резултата: току-що бе изслушала съобщението на телефонния секретар в „Борба с гризачите“. Нямаше какво друго да бъде. Беше ясно още когато я изпрати да се обади, но тя не бе помислила за това. Нещата, за които мисис Гъмидж не мислеше, можеха да запълнят цяла книга. Та нали още нямаше и шест сутринта. Единственото, което би могла да направи, бе да остави чрез секретаря съобщение за случилото се, което Шато щеше да изслуша доста по-късно. Още по-късно днес той щеше да изпрати човек с микробуса, който щеше да знае стотици истории за побъркани опосуми, които на пълчища бродят по света.

Ендрю беше оневинен. Нямаше какво да се усуква по въпроса. В момента той държеше истината на лопатата. Бяха си позволили да се усъмнят в разказа му за опосума, нали? Е, ето ви го! Ендрю едва не се изсмя гръмко. Беше поел юздите в ръцете си и бе извел на спасителния бряг носещата се към хаоса сутрин, и го бе направил точно под носа на Пениман. Смяташе да посети леля Наоми по-късно, след като тя се успокоеше, след като махнеше отвратителните ролки от косата си. Щеше да й поиска малка сумица за нуждите на ресторанта. Петстотин долара биха… Всъщност, не биха стигнали за нищо. Хиляда обаче щяха да му позволят да купи нещата, предвидени за бара, а с остатъка можеше да купи и по една бутилка от различните видове малцово уиски. Вносителят, към който се бе ориентирал, имаше в листата си четиридесет и две марки по тринайсет долара средна цена. Което правеше петстотин и колко… и нещо. Не беше добър в сметките.

Поспря, за да се усмихне на излизащата през вратата мисис Гъмидж и й благодари за безполезния телефонен разговор. Тя му се усмихна в отговор и кимна. Пикет стоеше до тях мълчаливо с шапка в ръка. Мустаците му имаха крещяща нужда от подстригване.

— Отивам при Наоми — обяви мисис Гъмидж. — Ще й занеса чая.

Ендрю й намигна.

— Направете го, мисис Гъмидж. Бих предложил да е от лайка заради успокоителното му въздействие. Избягвайте всичко, което съдържа кофеин. Аз сам бих й го занесъл, но този приятел спешно трябва да бъде изхвърлен в кофата за смет, преди къщата да се е изнесла заради него. След това отивам за риба. Мисля, че сте се виждали с мистър Пикет?

Мисис Гъмидж кимна, продължавайки да се усмихва с всичките си зъби.

— Да, разбира се, че сте се виждали — продължи Ендрю. — И то много пъти. Е, довиждане в такъв случай. Ако позвънят от „Борба с гризачите“, кажете им, че тялото ще бъде в кофата зад гаража. При нормални обстоятелства би трябвало да се обърнем към друга служба, но аз държа в случая да бъдат именно те. Защото разполагат с необходимото, за да проверят за наличието на чумни бълхи.

Мисис Гъмидж примигна. Ендрю й кимна, излезе през вратата, изсипа тялото на опосума в празната кофа за смет, захлупи я с капака и подпря лопатата на картонената стена на гаража. Пикет го последва в прохладната тъмнина вътре и изчака на прага Ендрю да запали осветлението.

— Това е най-хилещата се жена, която някога съм срещал — каза той и нахлупи шапката си. — Щях да допусна, че е восъчна статуя, ако не знаех, че е жива. Или робот. Не можеш да имаш доверие в подобно лице. Невъзможно е да прочетеш мислите му.

Ендрю кимна, занимавайки се с някаква торбичка, пълна с бели гранули, оставена на тезгяха. Отстрани с черен флумастер беше надраскано нещо невъзможно — символите на химическо съединение.

— Тя има речник от около трийсет фрази, повечето от които се отнасят до чая, скрабъла и сменянето на спалното бельо на бедната Наоми. И всички те звучат като програмирани. Мен ако питаш, тази жена има някакъв тъмен мотив, за да прави всичко това.

Пикет видя, че той развързва и после завързва обратно торбичката. Беше неспокоен.

— Каква е? Хлоро… нещо?

— Хлорофасинон — обясни Ендрю. — Не, още не съм я замесил в нищо. Най-добре би било с мокра ярма, от която да се оформят курабийки — той остави обратно торбичката с видимо отвращение. — Мислех да ги пръсна така, че да изглежда като че ли се опитвам да тровя опосумите. Може би Роуз щеше да приеме нещата малко по-сериозно, ако го бях направил.

— Сигурен съм, че щеше да погледне напълно сериозно — съгласи се Пикет. — Защото, представи си какво би станало, ако наистина отровиш нещо? Опосум, например. Но, ако отровиш някоя котка, Боже опази? Тогава с теб е свършено.

Ендрю изгледа торбичката.

— Ще се мразя цял живот, ако отровя каквото и да е било. Идеята беше само за отклоняване на вниманието — един съпътстващ ход за затвърждаване на впечатлението. И се наложи единствено след провала на отвличането на котките. Роуз прозря истината. Значи трябваше по някакъв начин да я изработя, да я накарам да се усъмни в себе си. Да я накарам да разбере, че съм бил напълно сериозен, когато й разказах за опосумите.

— Ти да не би наистина да си сериозен? Моят съвет е да оставиш всичко това. Като при риболова — срязваш примамката и се измиташ. Жалко е, че в околността няма поне един опосум. Това щеше да помогне.

Ендрю въздъхна.

— Май има. Струва ми се, че един живее под къщата. От него му хрумна и цялата идея.

— Добре тогава! Покажи го на Роуз. Това е твоето доказателство, и то точно там, където ти трябва.

— Не мога да кажа, че наистина има опосум под пода. Тя ще иска да го махна оттам.

Пикет изгледа втренчено Ендрю като човек, опитващ се да извлече някакъв смисъл от празни приказки.

— Чакай сега! Да не искаш да ми кажеш, че въпреки отровата и мъртвия опосум в стаята на Наоми, въпреки страховете да не те хванат на покрива посред нощ, онова, което ти действително искаш, е да опазиш опосума, който се е настанил под къщата ви?

Ендрю сви рамене и после кимна с виновно изражение.

— Те са такива сладури, с този нос и всичко останало.

— Е, щом е така, аз не мога да ти помогна по никакъв начин — заяви Пикет. — След като сам не си в състояние да решиш кои са приоритетите ти.

— Не издържам, когато чуя за „приоритети“. Това ме изморява — Ендрю взе торбичката с отрова. Държеше я така, сякаш в нея имаше свита на кълбо змия или цяло гнездо паяци. — Трябва да я изхвърля веднага на боклука, докато още мога да разсъждавам логично. Но не казвай на Шато, моля те. Не бих искал да разбере, че съм се отървал от нея, след като изпросих от него цели пет фунта за унищожаването на несъществуващи плъхове.

Пикет поклати глава.

— Изхвърли я. Аз бих направил така. Страх ме е от отровите, особено след като Пениман се навърта наоколо. Човек просто не знае какво може да намери в бирата си.

— Дадено — кимна Ендрю, излезе навън, хвърли торбичката в друга кофа за смет и я издърпа на колелцата й далече от гаража, така че служителите на „Борба с гризачите“ да не се натъкнат случайно на нея, когато търсят опосума.

— Оставих си въдицата и сандъчето с принадлежностите в дневната — спомни си изведнъж Пикет.

— Иди и ги вземи. Аз ще събера своите. Най-добре да не идвам с теб вътре… поне засега — неясно защо, идеята да се изправи лице в лице с Роуз го изпълваше с ужас. Щеше да изчака да се уталожи пушилката.

В мига, когато Пикет се обърна, за да отиде, входната врата се хлопна и пред тях се появи мисис Гъмидж, която носеше капещ филтър за кафеварка, задръстен със смляно кафе.

— Не мога да хвърля това в умивалника — усмихна им се тя. — Ще задръстят септичния резервоар.

— Нямаме септичен резервоар — усмихна се в отговор Ендрю. — За хора като нас има само обикновена канализация.

Тя прекоси задния двор и вдигна капака на кофата, която Ендрю току-що беше преместил. Остави го на земята, погледна вътре подозрително и после изтръска утайката.

— В тази няма опосуми — каза тя радостно и се наведе, за да вземе капака. После го захлупи шумно и забързано се върна в къщата, мърморейки за „бедната Наоми“, която „така се изплаши“. Гласът й постепенно заглъхна.

Вратата отново се затръшна, а Пикет продължаваше да стои на празната веранда, потънал в мисли. Погледът му беше изпразнен от съдържание, което означаваше, че той най-сетне започва да вижда някакви неща в истинската им светлина. Съзнанието му бе потопено в заговори, разчленяваше ги на съставните им компоненти, после отново ги сглобяваше в началния им вид, скачаше от отровните риби на убийците, на нощните светлини в небето, а в мислите му изплуваха Мъниуърт и Пениман, чичо Артър, носещ се през потънали в нощна мъгла петролни полета в червената си, натъпкана с електроника кола, тресяща се по неравностите на пътя, търсещ с поглед издайническата светлина на непредпазливо открит фенер, която в мига на съзирането й щеше да му разкрие тайните манипулации на световните банки и машинациите на правителствата. Той се обърна на вдървените си крака и тръгна за въдицата си.