Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (9)

8.

Нашата обич и нашата вяра са по-мъдри, отколкото сме ние самите; най-доброто, на което сме способни, е по-добро, отколкото можем да си представим…

Робърт Луис Стивънсън — „Virginibus Puerisque“

Вече беше късно — минаваше полунощ. Пениман така и не се бе върнал. Ендрю беше сигурен в това. Можеше да му даде още един час и да дремне междувременно, ако съумееше да заспи. Беше крайно време да надзърне в стаята на Пениман и защо това да не станеше именно тази нощ? Той нагласи малкия работещ на батерия кухненски таймер така, че да го събуди след шейсет минути. И за да приглуши звъна му, завря го под възглавницата на дивана. След това легна и заспа моментално.

Събуди се от сън за прасета, не можа да се ориентира къде се намира и потърси с ръка будилника. После си спомни. Седна замаян и, разтри очи. Трябваше да подпре клепачите си с нещо, за да ги задържи отворени. Гърбът му жестоко го болеше, усещаше че се е схванал. Изведнъж силно му се прииска да легне отново, да легне на този диван и да не стане. Но не можеше. Имаше задача. Изправи се и едва не се просна по лице. Един час сън, а се чувстваше по-скапан от преди — мозъкът му бе като пудинг. После си помисли за предстоящото приключение и това го разсъни. Протегна се, напъха ризата в панталоните си и излезе от дневната.

Топката за тенис, която бе сложил от вътрешната страна на вратата, си беше на мястото. Пениман не се бе върнал. Нямаше да се върне цялата нощ — нещо, което често му се случваше напоследък. Мисис Гъмидж спомена, че била разговаряла с него преди вечеря. Каза, че Пениман бил прекарал по-голямата част от деня в стаята си и след това излязъл да посети свои родственици в Глендейл, където със сигурност щял да пренощува. Но нито Ендрю, нито Роуз бяха виждали Пениман от сутринта, което караше Ендрю да подозира, че Пениман бе излязъл рано и не се бе върнал, а мисис Гъмидж просто бе излъгала. В такъв случай, оказваше се, че Пениман използва мисис Гъмидж, за да си обезпечи алиби. А според Ендрю, всеки който се нуждае от алиби, обикновено се оказва виновен като гибон.

От друга страна, Ендрю много-много не вярваше на мисис Гъмидж, особено след като беше подслушал двамата през прозореца. Беше уверен, че те нещо замислят и че са се съюзили след пристигането им в мотела. Това поне му спестяваше угризенията на съвестта. Защото мисис Гъмидж беше… Човек би помислил, че Пениман би могъл да си намери по-способни съюзници. Но може би връзката му с мисис Гъмидж бе доказателството, че зад фасадата на Пениман няма нищо. Той бе от онези, които само създават впечатление. А това бе нещо, което Ендрю много точно можеше да долови. Ендрю имаше добър усет към фалша.

Той се огледа, търсейки нещо… някакъв предмет, който можеше да изтрака. Приспособленията за камината щяха да свършат работа. Той ги премести както си висяха на етажерката от ковано желязо и я опря наклонена на външната врата. Ако Пениман влезеше сега, цялата къща щеше да разбере. Щеше да се наложи Ендрю да обяснява това-онова, което бе по-добре, отколкото Пениман да се промъкне и да го хване, когато тършува из стаята му.

Той се изкачи крадешком по стълбите, вслушвайки се в хъркането, огласящо цялото стълбище откъм стаята на Наоми на таванския етаж. Слухът му бе напрегнат в очакване на шум от спалнята на Роуз, където тя спеше вече три часа. Не можа да се сдържи и се ухили. Колко възбуждащо бе това промъкване из тъмната къща след полунощ и опълчването срещу силите на злото… а може би и силите на нещо друго.

Една от котките на леля Наоми се показа и застина, оглеждайки го с примигващи очи. След това скочи покрай него и изхвърча към приземния етаж, където седна на задните си крака и се загледа във входната врата. На нейното място се появи втора котка, слезе да се отрие в краката на Ендрю, после седна пред вратата на Пениман и тихо измяука. Котката по-долу измяука в отговор. По необясним за него начин Ендрю почувства, че тези котки нещо си сигнализираха. Той беше сигурен, че те са на негова страна и че отново се грижеха за него.

Изведнъж го обзе увереност и той усети, че сетивата му се изострят. Тази тръпка изчисти сънливостта от главата му. Той ясно си представи разположението в спалнята на Пениман: креслото, бюрото, лавиците с книги, единственото легло, наместено в една ниша в стената, завесата, спусната пред него. Сам беше намерил и закупил по-голямата част от мебелировката. Роуз беше ушила завесата, а Ендрю я бе монтирал на дървена рейка, така че да скрива нишата. Нямаше дори един квадратен инч от стаята, който да не познаваше добре. И наистина нямаше нужда от фенерчето в джоба си, защото тъмнината нямаше да му попречи да се ориентира от носа до кърмата.

Съвсем неочаквано дори и за себе си той кихна. Опита се да заглуши звука с ръка, някак си да го поеме с дланта си. Стисна нос, за да предотврати неизбежното второ кихане и замръзна на стълбището, вслушвайки се отново с лудо биещо сърце. Никой не помръдна. Хъркането отгоре невъзмутимо продължаваше и в неподвижния въздух около него се долавяше само намек от миризмата на котки. Кой знае защо тя му се стори успокоителна и той почувства, че вече няма сили да си налага да ги мрази и те повече не го вбесяваха.

Но мисълта, че къщата е пълна с тях, продължаваше да му бъде неприятна. Решимостта му да се справи с тях наистина бе поотслабнала, но все още имаше сметки за уреждане. Трябваше да покаже, че той е господарят в този дом. Но, всяко нещо по реда си, нямаше друг начин. Най-напред Пениман, после котките. Не-е, нямаше да допусне грешката да се захваща с много работи наведнъж. Той мина на пръсти покрай котката, наведе се да я погали и му стана малко неудобно, че крои планове срещу нея. Спря пред вратата на Пениман и за последен път се вслуша. После събра кураж, бавно я отвори и пристъпи напред в тъмнината.

Носът му долавяше миризма на книги, на розова вода и на ром. Осмоъгълното огледало в рамка, поставено върху бюрото, отрази лунен лъч към него. Пак на бюрото се различаваха грижливо подредени тоалетни принадлежности: гребени и четки от черупка на костенурка; ножички за мустаци, бутилки с тоници за коса и лосиони за кожа, плоско парче шмиргел и още едно огледало — с очевидното предназначение да може Пениман да се възхищава на тила си. Крайно невзрачна колекция от вещи, но това бе всичко, с което Пениман можеше да се опита да впечатли някого. Да си наплеска косата и да заприлича на нещастно плашило.

За миг Ендрю помисли какво би станало, ако изхвърлеше всичко през прозореца. Можеше да си достави удоволствието да види как гордостта на Пениман пада на парчета на каменната пътека долу. Тръгнеш ли с горделивите, ставаш надменен, помисли си той. Истина си беше. Ако имаше нещо, което със сигурност можеше да се каже за Пениман, това беше, че той си е надменен. Ендрю пък се отнасяше надменно точно към тази му черта. Той отново се усмихна. Да, това винаги го бе изправяло на крака — гордостта, че бе обикновен човек. Нищо не можеха да му направят, защото нямаше начин да бъде унизен.

Усети се, че се е втренчил в четка за коса, лениво размишлявайки на философски теми. Разтърси глава, прочиствайки мислите си. Нямаше време за подобни неща. Всеки момент ръжените можеха да изгромолят по пода, а това щеше да сложи печален край на мисията му. Ами ако Роуз се събудеше и излезеше в коридора, залавяйки го в момента, когато се измъква от стаята на Пениман? Или пък слезеше долу преди него и намереше железата, пръснати по пода? Кой от двамата щеше да се окаже глупака или лунатика? Той или Пениман? Освен това беше съвсем наясно, че Роуз не е от онези, които биха лежали тресящи се от страх в леглото, докато в къщата се разнасят странни звуци. О, тя просто щеше да наметне хавлията си и щеше да излезе да види какво става. Неочаквано и за себе си той се запита какво всъщност прави, ровичкайки из стаята на Пениман.

А, проблемът с рибешкия тоник — това беше централният въпрос. От друга страна, долавяше се и някаква смес от лосиона за коса, рома и онази характерна за старите къщи миризма. Но също и нещо друго — едва доловимия аромат на нещо сладко и химическо. Какво ли бе то?… Може би, парфюм. Женски парфюм.

Зрението му се беше адаптирало към полумрака, но слабата лунна светлина не бе напълно достатъчна, за да му свърши работа. Той извади фенерчето, включи го и освети последователно един предмет, после втори. В тази стая чекмеджетата просто нямаха край — пет на бюрото, две на масата, шест на вградения под леглото шкаф. Искаше му се да ги разгледа всичките, но това би било груба грешка. Всеки момент Роуз можеше да се събуди и да слезе, тласкана от нежност към него, с намерението да го вдигне от дивана, на който предполагаше, че е заспал, за да го накара да си легне при нея. Трябваше да бърза.

Изведнъж погледът му падна на това, което търсеше, сякаш бе оставено нарочно за него. Върху малката махагонова масичка в началото на нишата за леглото стоеше полупълна отворена бутилчица, до която се виждаше легнала стъклена виала. Странно бе, че Пениман я бе оставил отворена, но още по-странно бе, че тъкмо той я бе оставил така, освен ако не бе толкова самонадеян и уверен в себе си да не допусне мисълта, че някой би могъл да се вмъкне в стаята му по този начин. Ендрю извади малката си термос-манерка от джоба на палтото си, отви капачката, наклони бутилчицата с рибешкия еликсир над нея и отля около четвърт инч — не повече от половин унция — което бе напълно достатъчно да се направят някои лабораторни анализи.

Остави бутилката, зави капачката на манерката и я прибра. Разкъсваше се между желанието да прерови чекмеджетата и да се махне веднага оттук. Какво ли можеше да намери? Отговорът на този въпрос бе: Всичко! Съвсем не бе изключено да открие нещо инкриминиращо в личните принадлежности на Пениман — някаква издайническа писмена декларация, някое издайническо писмо, снимка или рецепта за приготвяне на отрова от риба. Мисълта беше изкушаваща, но актът можеше да се окаже безкрайно опасен. Не, щеше да дойде пак — когато бе по-безопасно и когато разполагаше с повече време. Щеше да повика и Пикет и двамата щяха да свършат работата както трябва: единият щеше да прерови вещите на Пениман, докато другият стои на пост.

Още веднъж завъртя фенерчето през стаята, но тъничкият му лъч бе съвсем недостатъчен, за да му разкрие нещо подозрително — поне нещичко, той би бил доволен и на най-дребната улика. Еликсирът беше добър удар, но какво можеше да се научи от него? Че е бил извлечен от шаран? Това поне му бе известно или най-малкото подозираше, че е така.

Обърна се към завесата, скриваща леглото, пресегна се, хвана я под дървените пръстени, на които бе окачена, и рязко я дръпна.

И видя заспалата в леглото мисис Гъмидж.

Ендрю извика… дрезгаво и мълчаливо като в сън. Захапа юмрук, залитна назад към писалището, парализиран от страх, и отметна ръка, изпускайки фенерчето. То падна на пода и изгасна, а той коленичи на четири крака, търсейки го опипом. Беше се изтърколило под креслото. Пъхна се, за да го извади оттам, поглеждайки през рамо, вече уверен, че мисис Гъмидж е мъртва. Мисълта, че макар и за миг трябваше да остане с гръб към нея, го влудяваше.

Извърна се и се изправи, изоставяйки фенерчето, после с дълги тихи крачки запристъпва към вратата, без да отмества поглед от посоката, в която се намираше тялото на мисис Гъмидж, като дишаше тежко през стиснатите си зъби. Когато стигна до вратата, спря за миг. Все пак, ако тя беше мъртва, може би трябваше да се предприеме нещо… Насили се да се овладее и отново се помъчи да я разгледа от разстояние. Тя лежеше в сянката на нишата, вдървена и ужасна като кукла с образа на старица. Но… дишаше. И в същия миг леко помръдна.

Изведнъж му мина мисълта, че това съвсем не е мисис Гъмидж, а е самият Пениман, сложил маска с нейния образ и това изстреля като от прашка ръката му към дръжката на вратата. Това е лудост, каза си той, вече озовал се в коридора, докато затваряше вратата зад гърба си. Хвърли се покрай бдящата котка и едва не се сгромоляса с главата напред по стълбището. Насочи се към кухнята и мина през нея в помещението на бара. Наля си с разтреперана ръка от бутилката уиски и поддавайки се на подтик, който не можеше да обясни, излезе през вратата към улицата в тъмнината на нощта, заобиколи покрай къщата към задния двор, влезе в гаража, остави чашата на тезгяха и се отпусна на пейката, дишайки тежко като локомотив.

Остана така в продължение на минути, страхувайки се да запали осветлението. Всичките му нощни страхове от детството се бяха спуснали над него. Лицето на мисис Гъмидж, разплуто след къдриците на косата й, беше отвратително. Въздействието му беше като поглед към Медуза Горгона. Той потръпна и пресуши чашата си, вслушвайки се в шумовете навън за стъпки на преследвачи. Представяше си мисис Гъмидж на прага на вътрешната врата на гаража като призрак, като някаква лейди Макбет, носейки се в нощния въздух с окървавени ръце и застинала усмивка на зомби върху лицето. Отново потръпна и се изруга, че не бе скрил в гаража бутилка с уиски. Времето течеше и дишането му се успокояваше. Усети, че е студено. Циментът под чорапите му беше като покрит с лед. Навън бе спокойно, никой не го преследваше, никакви лампи не се запалваха и ушите му не долавяха никакъв шум от затваряне или отваряне на врати. Изведнъж почувства, че повече от всичко на света иска да си легне. В леглото! Компанията на Роуз, дори на спящата Роуз, бе най-скъпоценното нещо, за което можеше да помисли в този момент.

 

 

Когато на следващия ден Пениман се прибра у дома, Ендрю седеше в креслото в библиотеката. Беше щастлив да го види отново. Вече бе късен следобед и пощата беше пристигнала само преди половин час. Заедно с бележката.

За щастие пликът бе пострадал по пътя си насам. Очевидно го бяха препратили до местния клон на пощата от офиса в центъра на града и по пътя пликът беше използван като подложка на чаши с кафе, след което някой бе съумял дори да стъпи върху него. Беше се превърнал в полусмачкана топка, облепена със скоч, покрита с трудно определими петна и надписана с детински, полуграмотен почерк.

Ендрю бе избягвал мисис Гъмидж през по-голямата част от деня, но тя се бе държала сякаш нямаше представа, че той се бе натъкнал на нея, докато бе спала в леглото на Пениман. Всъщност, даже се държеше странно приповдигнато и дори му бе намигнала по един отблъскващо фамилиарен начин. Ендрю, разбира се, не можеше да я обвини, че е била в стаята, но в студената светлина на деня вече бе в състояние да генерира теории, които биха могли да обяснят събитията. Изглеждаше доста вероятно — и това бе най-малкото, което можеше да се каже — че Пениман и мисис Гъмидж се познават добре и че споделят обща тайна. Ендрю не можеше да предприеме нищо във връзка с подозренията си, освен да разсъждава върху тях, и се занимаваше точно с това, когато пристигна Пениман, буквално следвайки по петите пощаджията.

Пениман носеше палтото си преметнато през ръка. Изглеждаше особено горд от себе си, на лицето му имаше младежко изражение, което казваше „Майната му на всичко!“ и сякаш току-що бе пресушил половин бутилка вино и виждаше света в розова светлина. Ендрю обикновено кипваше, когато го видеше в подобно състояние на духа, но при моментните обстоятелства, свързани главно с пристигането на писмото и така нататък… Ендрю вдигна поглед, примигна и каза, че Пениман изглежда изненадващо добре днес. Каза го с тон, който подсказваше, че повечето дни Пениман изглежда подчертано нещастен и изморен. След това започна да си подсвирква жизнената мелодийка от Парахода „Уили“, преструвайки се, че заинтересовано чете книгата в ръцете си, макар всъщност да наблюдаваше как Пениман сортира кореспонденцията си до него. Той изгаряше от желание Пениман да отвори плика с бележката тук и сега, а не да я взема със себе си до стаята на горния етаж.

Пениман пое въпросния плик в ръцете си и се вгледа в адреса. След това изпъна ръка, отдалечавайки го от очите си и леко наклони глава, разглеждайки го с неопределимо отвращение. Вдигна поглед към Ендрю, но той четеше с невинна физиономия, погълнат от книгата, с молив в ръка. Пениман извади джобното си ножче, разряза с него плика по ръба, вече държейки го подозрително с палец и показалец, надникна в него, извади сгънатата бележка и я разстла. Ендрю гледаше над ръба на книгата как очите на Пениман да пробягват по редовете на бележката. Той я прочете, после още веднъж, и явно нищо не разбираше. Примигна срещу нея, пак я прочете, този път мърдайки с устни, сякаш се опитваше с всички сили да се концентрира, или кой знае, може би да дешифрира, за да извади смисъл от безсмислицата.

— Има ли нещо? — попита невинно Ендрю и се поизправи в креслото, създавайки впечатлението, че е готов да се притече на помощ на Пениман.

— Какво? — отвърна Пениман. — Не.

— Надявам се, че не са някакви лоши новини?

— Съвсем не. Нищо не е.

Ендрю сви рамене, показвайки, че проблемът не е негов, докато Пениман не пожелае да го направи такъв.

— Стори ми се, че изведнъж пребледняхте. Сякаш ви призля. Защо не седнете за момент?

За миг лицето на Пениман застина в подобие на череп и после изгледа Ендрю с такава втвърдена гримаса на едва сдържана ярост, че по гръбнака на Ендрю пробяга вълна на леден страх и за миг той пожела никога да не бе изпращал тази бележка. Мигът отмина и Пениман леко се отпусна, възвръщайки си контрола.

— Чувствам се отлично, благодаря. Нямам желание да сядам. А съдържанието на това писмо, мисля, изобщо не те засяга — и с тези думи той хвърли последен поглед на посланието, сгъна го обратно — този път подчертано грижливо — и го пъхна отново в плика. После неочаквано погледна Ендрю и изражението му пак се промени. Като че ли анализираше епизода и виждаше Ендрю и случилото се в някаква нова светлина.

Ендрю насили мускулите на лицето си в маска на невинно примирение, сви рамене и отговори:

— Съжалявам. Не е моя работа. Прав сте. Не исках да се натрапвам. Но за момент ми се сторихте така безпомощен, че… Ами… — и той махна с ръка, опитвайки се да създаде впечатлението, че ще забрави за случката, че вече е забравил, че той лично никога не би станал причина за по-нататъшни притеснения на Пениман. — Между другото, днес дойдоха от телефонната компания и инсталираха телефон в стаята ви. Отдавна мислех да го направя. Разноските са за наша сметка, е, само градските разговори, искам да кажа.

Пениман беше принуден да му благодари, макар че явно направи това с усилие. След това се обърна към стълбището, махна един-два пъти с бастуна си по килима, сякаш опитвайки се да си възвърне духа на целеустременост, с който бе дошъл. После се отдалечи, тананикайки си тихо със затворени устни и изтръска ръкава си.

Спря пред първото стъпало, гледайки надолу. Леко се наведе, подпирайки се на бастуна. Ендрю го наблюдаваше, захапал устни, като едва сдържаше смеха напиращ в него. Пениман се наведе за да вземе дребната монета, която лежеше на най-долния пласт от протрития мокет.

Монетата се съпротивляваше. Беше залепнала. Той я чукна с нокът, после я удари с бастуна. Ендрю се наклони напред, готов с коментара. „Паричен проблем?“ щеше да каже той, повдигайки озадачено вежда с престорена изненада от изпълненията на Пениман. Това щеше да сложи точката. Щеше да прозвучи многозначително. Денят беше спечелен от Ендрю и в това не можеше да има никакво съмнение — а номерът със закованата монета просто довършваше започнатото с анонимното писмо. Пениман беше жива развалина: в един миг безукорно действаща машина на достолепие, пригладена с брилянтин и съоръжена с предизвикателно бастунче, а в следващия — прегърбена карикатура на стар несретник, която лази по стълбището, хванала се на стария номер с фалшивата монета.

Пениман рязко се изправи, но не се обърна. Погледна право напред нагоре по стълбището, очевидно обмисляйки нещо. Ендрю не можа да се насили да му заговори в гръб. Не беше в състояние да каже каквото и да е, докато Пениман не се обърнеше с лице към него. Е, добре… Мълчанието му може би щеше да каже повече неща при тези обстоятелства. Той изгледа качващия се по стълбите Пениман, който отново си тананикаше. Тананикането не допадна на Ендрю. Имаше в това тананикане нещо, което не беше хубаво, сякаш с него Пениман зачеркваше Ендрю от живота. Ендрю се надигна и отиде в кухнята, взе малка тесличка от чекмеджето и се отправи към стълбището, за да извади монетата. Жалко беше, че се наложи да я забие в мокета на стълбите, макар че дупката едва ли щеше да се вижда. Изтръгна монетата, мушна я в джоба си и разбута нишките на мокета, за да скрие следите. Прав беше, дупката се скри и никой не можеше нищо да каже.

 

 

Кафе-сладкарницата най-накрая беше почти готова. На Ендрю му се струваше, че дори само масата кухненски принадлежности излъчва респект. Това бяха нещата, за които леля Наоми се беше изръсила още преди шест седмици, но те едва сега идваха и се монтираха. Той седеше на бара и почистваше многогодишния слой прах от солниците, правейки едновременно бележки в прихванатия със спирала бележник, докато междувременно трима мъже в джинси и измачкани тениски монтираха печката марка „Уулф“. Беше огромна — шест големи плочи на котлоните, скара с големината на игрище и две фурни, във всяка от които можеше да се събере пуйка за Деня на Благодарността^[1]. До нея се намираше огромната фурна за притопляне, непосредствено до която имаше шкаф с плот за рязане. Плотът беше по идея на Ендрю и той изпитваше скромно чувство на гордост. Беше толкова голям, колкото позволяваше ограниченото пространство в кухнята, а в специално изработени жлебове по краищата му бяха монтирани купи от неръждавейка, така че майстор-готвачът да може да събира нарязаните парчета в тях, да ги сваля и да изсипва съдържанието им в тиганите на печката.

Ръцете просто го сърбяха да се захване с всичко това, да го накара да работи. Беше абсурдно да се мисли, че това оборудване може да създаде храна, която да не е първокласна. Един от приятелите на Пикет беше изработил дървенията — всички шкафове, лавици и самия бар — под надзора на Ендрю, разбира се, и тя изглеждаше точно както трябва. Ендрю бе купил половината дузина масички за по деветдесет долара парчето от вносител на английски антиквариат и бе намерил трите дузини дървени столове в евтините магазини из централната част на Лонг Бийч. Беше платил по десет или петнайсет долара за всеки от тях и не разполагаше с комплект столове в точния смисъл на думата, а по-скоро със случаен набор, върху който приятелят на Пикет бе поработил, дозалепвайки сглобките, поставяйки липсващите напречни пръчки, набивайки къси крачета.

Ендрю се възхищаваше на бъркотията от стари мебели и беше взел решение да продължава в същия дух. Беше закупил на парче посребрени прибори, чашки, чинийки, отделни порцеланови съдове и поставки за салфетки. Беше се натъкнал на безкрайни количества стари покривки за маси от средата на петдесетте години, изпъстрени с цветя в пастелна гама или с абстрактни съчетания на правоъгълници и линии. Освен това беше подбрал двойки солници за сол и пипер във формата на смешни патици, кученца и боядисани клоуни, яхнали щастливи прасенца.

В мислите си виждаше всяка маса като миш-маш от форми и цветове, напомняща за карнавал, наподобяваща калейдоскоп или дървена кутийка, пълна с разноцветни камъчета. Обстановката трябваше да създава уют. През зимните месеци в камината щеше да бумти весел огън, а през лятото прозорците щяха да бъдат широко разтворени. Дори две вилици нямаше да са еднакви, нито две чаши за вино, а сериозните, намръщени бизнесмени, дошли за да обсъдят подновяването на складовите наличности, дооформянето на документите или модернизирането на инфраструктурите, щяха неочаквано за себе си да установят, че солят картофите през хобота на порцеланово слонче. Той виждаше всичко това като един експеримент по проверка на принципите на Ръскин и Морис. Не, те нямаше да си тръгват доволни единствено от храната, трябваше да има и още нещо, което да не можеха да определят. Доволни и леко мистифицирани — такива трябваше да бъдат посетителите — и най-добре щеше да бъде повече да не протака откриването.

Точно тази сутрин беше отскочил за голямата еспресо-машина. Един по-стар Ендрю сигурно би пръснал основната част от парите на леля Наоми за различни дреболии, след което отчаяно щеше да се чуди как да купи и еспресо-машината. Но след онази нощ, прекарана над чиниите с ядки „Чирио“ той беше обърнал нова страница в живота си. И сега работеше над създаването на практични навици в себе си, опитвайки се да стане „Човекът, който се справя“. Дори само боядисването на къщата беше доказателство за намеренията му. Последните ден-два, след победата с писмото и закованата монета, той беше оставил Пениман да се занимава с делата си, беше се държал така, сякаш намеренията на Пениман изобщо не го засягаха. Беше изпитал изкушението да подслуша един от телефонните му разговори, но се беше въздържал. Пениман със сигурност подозираше, че подобен ход не е изключен. Затова Ендрю щеше да изчака връщането на Пикет, след което те двамата щяха да проведат военен съвет. А след това… кой би могъл да каже какво можеше да се случи след това?

От известно време обмисляше идеята за рекламна кампания — например, можеше да ушие две големи готварски шапки — една за себе си, другата за Пикет. И нямаше кой да му попречи да ги, надуе с хелий например, така че те да плуват като облаци над главите им, докато двамата с него ловко манипулират с тел за разбиване на яйца и лопатки за сладкиши в кухнята. Подобна снимка в „Хералд“ щеше да им се отрази много добре. Щеше да демонстрира, че става дума не за обикновена сладкарница, в която работят обикновени готвачи.

Обикновеното си оставаше евтина стока и всеки притежаваше големи запаси от нея. Но тук, тук щеше да има нещо, което посетителите не можеха да очакват и подобна снимка щеше да предаде това усещане. Какво можеше да е то? Определено нещо приятно, нещо с голяма притегателна сила, нещо напълно откъснато от отегчителното ежедневие на работата. Да, щеше да накара Роуз да ушие тези шапки. Тя поне щеше да види дълбокия смисъл в тях. От друга страна, те си оставаха нещо практично, макар да бяха елемент от рекламата. Върховете на шапките, естествено, щяха да бъдат изрязани от тънък винил (както надуваемите плажни топки), а шевовете трябваше да бъдат добре скрити. Нищо работа за Роуз — някакви час-два. Ендрю скицира шапката в бележника си, обърна на друга страница и скицира нова шапка, по-голяма от първата. Нарисува карикатура на Пикет със смешните му мустачки и добави знаменитата надуваема шапка върху главата му като двойна фунийка ванилов сладолед, закрепена на острия си край. Просто голямата готварска шапка беше безсмислена. Тя трябваше да бъде огромна, трябваше да бъде от онзи вид, който оставя посетителите със зейнала уста — нещо трудно в последните дни, когато мъже с шлемове и магьоснически роби търсеха отговори на загадки сред сутрешната мъгла на морския бряг.

Слава Богу, работниците решиха най-после да си тръгват. Ендрю ненавиждаше мотаенето на чужди хора из заведението си, струваше му се, че те го обезчестяват с ругатните и гръмкия си смях, с подсвиркването по минаващите жени през отворената врата. И когато камионът с тях най-сетне замина, Ендрю извади парцал за бърсане и бутилка спрей за почистване, захващайки се да излъска металните плоскости и да подреди нещата. Точно в този момент влезе Кен-или-Ед. Следваше го друг човек, който носеше нещо като планшет.

— Кен — каза Ендрю и се изправи на крака.

— Всъщност, Ед, виж какво, ще премина направо на въпроса! В същия миг обаче мъжът с планшета изсумтя, Ед го погледна и се вцепени. На бара имаше комплект солници за сол и пипер — бяха изработени във формата на мънички смерчове, преплетени един в друг и окачени на керамична поставка. На тях бяха нарисувани намигващи очички, ръце като перките на флипер, преметнати през рамото на партньора. Едната от двете свободни ръце държеше сноп жито, а другата надпис, на който пишеше „Ходил съм в Канзас“. Ендрю се беше опитвал да извади затегнатите им тапи.

Мъжът с планшета се усмихна широко на Ед, порови в джоба на ризата си и извади писалка. Отбеляза с нея нещо на листа върху планшета.

Ендрю ги изгледа с присвити очи, питайки какво по дяволите можеха да искат те от него. Посещението им не приличаше да е само от любезност.

— Та, какъв беше въпросът?

Съседът му кръстоса ръце неуверено.

— Исках да кажа, че някои от нас току-що научиха за закусвалнята, която смяташ да отвориш тук и…

— Закусвалня ли?

— Точно така. Няма да го отречеш, нали? — И той направи широк жест с ръка, обхващайки цялото новоинсталирано оборудване. — Идеята за мотел не беше чак толкова неприемлива. Тя едва ли щеше да съсипе квартала. Но закусвалнята е…

— Закусвалня ли каза? — отново попита Ендрю. — Имаш предвид нещо от рода на „Клифтън“: горещи сандвичи с пуйка, месо или ростбиф със сос? Картофено пюре? Хора на опашка, които си сервират с големи лъжици? — Ендрю го погледна недоверчиво, сякаш не можеше да повярва напълно, че изобщо се е отворила дума за закусвални. Другият мъж се отдалечи от тях, без да престава да пише в планшета си.

Ед направи жест, с който сложи кръст на темата.

— Изобщо не ми пука за картофеното пюре. Ще ме чуеш ли или не? Господ ми е свидетел, че няма да го допуснем. Ето, това исках да ти кажа. Със или без картофено пюре. Не желаем кварталът да се превърне в долнопробен ресторант! Това е незаконно. Ето, довел съм с мен и Джек Дилтън от градоустройствената комисия. Той ми е личен приятел.

— О, склонен съм да ти повярвам — съгласи се Ендрю. — Дори най-нищожният измежду нас има нужда от приятел. Работата е там, че имам разрешително. Въпросът беше уреден преди много време. Малко си закъснял. И кой всъщност те изпрати? Та нали само преди няколко дни ти тичаше полугол по улицата през нощта. Което беше оскърбително за жена ми и мисис Гъмидж. Следващия път си облечи нещо. — Джек Дилтън отново се беше приближил, предусещайки неприятности. Ендрю му кимна и вежливо се усмихна: — Радвам се да се запознаем, мистър Дилман.

— Дилтън — каза мъжът. — Мога ли да видя копие от разрешителното ви?

— Не можете — увери го Ендрю. — Всъщност, изобщо не можете да оставате тук повече. Имате ли ордер за обиск или нещо такова? Нямате, нали? Не можете да имате ордер, защото на дребни служители на комисията не доверяват изпълнението на подобни ордери. Изобщо не мога да си представя за какво сте дошли тук, но все повече съм склонен да си мисля, че това е с идеята да откраднете нещо или извършите злоумишлено нарушение на реда. От известно време някой систематично краде ценни книги от библиотеката ми и пуска на свобода опосуми в спалните на горния етаж през нощта. Ще ми кажеш ли какво правеше ти на улицата онази нощ, Кен?

— Името ми е Ед. Ед Фицпатрик. Мистър Фицпатрик. Ти си луд. Ще издействам това място да бъде затворено. Тук няма паркинг и кварталът не е в търговската зона.

Кожата по лицето на Ендрю се изопна от изумление. Той неочаквано се пресегна и раздруса десницата на съседа си, после също толкова неочаквано я пусна.

— Ти да не си онзи Еди Фицпатрик? Който игра за „Доджърс“ един сезон? Стария Слайдър Фицпатрик?

Точно в същия момент вратата на кухнята се отвори и оттам надникна Роуз с чаша лимонада в ръката.

— О, не исках да ви прекъсвам — каза тя.

Ендрю пристъпи към нея и пое чашата. След това посочи с ръка съседа им:

— Роуз, това е Еди Фицпатрик от „Доджърс“, помниш ли го? Една нощ смени Уоли Муун в мач на „Колизеум“. Извади осем батъри в една игра. Спомнѝ си. Беше същата нощ, когато продавачът на хотдог падна по стълбите и си счупи крака. Кой би допуснал? И то точно от другата страна на улицата… — той се усмихна на Джек Дилтън. — Любител сте на бейзбола, а, мистър Дилман?

Роуз изгледа Ендрю с тежък поглед, от онези погледи, които казваха „Престани да се правиш на глупак!“ и понечи да каже нещо на съседа им. Кен-или-Ед я прекъсна с лице, което започваше да почервенява.

— Съпругът ти е идиот — каза той, гледайки с яростен поглед покрай нея към Ендрю. — И нещо повече, той е един гаден воайор. Така мисля аз. Това е причината, поради която беше на онова проклето дърво онази нощ. Надзърташе в чуждите прозорци. Господи Боже, жена ми чу шум и снощи, и…

Ендрю съблече сакото си и го хвърли към бара, събаряйки случайно една от солниците, която се разби на парчета на пода. Вбесен допълнително от загубата, той сграбчи Кен-или-Ед за рамото и го завъртя към себе си.

— Пет пари не давам кой си всъщност ти — изрева той и замахна с юмрук. — Но да ме наречеш идиот! И воайор! Ще ти…

Кен-или-Ед отскочи назад и вдигна юмруци пред лицето си в стила на боксьорите от началото на века.

— Хайде де! — каза той. — Само опитай! Хайде!

— Нищо няма да опитва! — извика Роуз и пристъпи между тях. — Махай се от къщата ми заедно с приятеля си.

— Точно така… — започна Ендрю, опитвайки да избута Роуз настрани. Това поне беше мъжка работа. Щеше да разбие носа на този глупак. Един добър удар само и…

— Ти също млъквай! И двамата сте глупаци. Сега се махай. Ендрю, седни, за Бога, преди да си се превърнал в глупака, който той казва, че си. Вратата е там, мистър Фицпатрик.

Дилтън вече беше отстъпил във въпросната посока и делово измерваше вратата с рулетка. Изведнъж зад него застана мистър Пениман, който сякаш се беше материализирал в следобедния въздух. Дилтън отскочи назад в стаята, мушнат от бастуна на Пениман и се обърна за да възрази. Появата на Пениман допълнително нервира Ендрю, който сега беше вбесен в толкова много посоки, че просто загуби дар слово.

— И какъв е проблемът? — осведоми се с бавно Пениман, произнасяйки сричките с глас, който като че ли излизаше от машина. В стаята моментално се възцари тишина, а Кен-или-Ед примигна, удивен от факта, че дори само с присъствието си този човек беше съумял да ги накара да замлъкнат.

Пениман се облегна на бастуна си и се усмихна.

— Вие сте от градоустройствената комисия — обърна се той към Дилтън.

— Точно така. Целият този бизнес е незаконен, ако не бъркам. Вратата не е достатъчно широка, на тавана не са монтирани оросители, дори няма алармена инсталация, която да установява наличието на пушек. Това е позор.

— Не ми рекламирайте каталога си, сър. Аз представям тези чудесни хора и мога да ви уверя, че всичко, което става тук, е законно и явно. Известно ми е, че те са се сдобили с разрешително преди няколко месеца и са установили добри отношения с Крайбрежния комитет по управление на бизнеса и Търговската палата.

Ендрю се опита да възрази. Пениман да ги представя! Той не би допуснал Пениман да го представя по какъвто и да е въпрос.

— Ние сами можем… — започна той, но Роуз многозначително го настъпи и той млъкна.

Дилтън изгледа Пениман, а Кен-или-Ед изгледа Дилтън.

— Да вървим — проговори Дилтън и пъхна писалката обратно в джоба си. — Това е безсмислено.

— Пак ще дойдем! — извика Кен-или-Ед през рамо, но заплахата не прозвуча убедително и Ендрю извика „Ха!“, колкото да му покаже този факт. Беше почти щастлив да види, че ризата на дебелака се бе измъкнала по време на мелето, а остатъците от косата му бяха щръкнали като пръчките на стобор.

— Напъхай си ризата! — извика Ендрю през вратата. За миг се почувства опиянен от победата, но след това зърна Пениман, който се усмихваше благодушно.

— Ще видя какво мога да направя — обеща той на Роуз.

Ендрю вдигна от пода сакото си и го облече.

— Не се затруднявайте — каза той. — Няма какво да се прави.

Роуз отново дари Ендрю с един от онези погледи.

— Благодаря ви — отговори тя на Пениман.

Ендрю понечи да каже нещо, но Пениман много галантно целуна ръката на Роуз и се отправи към вратата, а гледката до такава степен порази Ендрю, че думите му останаха неизречени. Нямаше никакъв смисъл да говори. Колкото повече говореше, толкова по-зле ставаше. Ендрю просто би ударил Пениман в тила тук и в момента, ако беше от онези, които биха ударили стар човек. А може би той излъчваше някаква сила, която го караше да се страхува да го удари. Ендрю изхвърли последната мисъл от съзнанието си и се наведе, за да помете парчетата от счупения смерч. И точно преди Пениман да изчезне от полезрението му, Ендрю го дочу да промърморва думите „разстроен“ и „ще се успокои“. След което изчезна, отнемайки му шанса да го убие на място.

Ендрю остана загледан в ръцете си, които беше сложил на бара. После много бавно той взе останалия смерч и го хвърли с всичка сила в стената. Фигурката експлодира в облак от черен пипер. Надписът „Ходил съм в Канзас“ се откърши и се завъртя по плота на бара като пумпал. Роуз го изгледа с провиснала челюст. Без да вдига поглед, Ендрю стовари юмрук върху малкото кухо керамично парче и го разби. Усети някакъв отломък да се забива в ръба на дланта му, но това му достави удоволствие. Избухването му щеше да покаже нещо на Роуз, той беше сигурен в това. Какво точно щеше да й покаже той не би могъл да дефинира, поне не докрай. За да завърши картината, той заби юмрук в една от дървените плоскости откъм предната страна на бара. Ударът се получи с доста по-голяма сила, отколкото бе искал. Не можа да се сдържи и примижа от болка, а кръвта от раната опръска панталоните му. Роуз мълчаливо излезе през вратата, през която беше дошла. Ендрю я гледаше как си отива и усещаше дивата енергия да го напуска. Притисна лявата си ръка върху кървящата рана и сви пръсти, проверявайки дали не е счупил някой от тях. Донякъде се надяваше да е така. Заслужаваше си го. Но от друга страна, тогава щеше да му се наложи да си спомня за случилото се ден след ден в продължение на шест седмици, а точно това наказание едва ли заслужаваше. Би било прекалено много.

Усети как изведнъж омеква. Цялата му ярост бе изтекла като вода от счупен буркан. Прииска му се да изтича след Роуз, да й обясни какво чувства. Беше толкова лесно да го направи. Ставаше дума за Пениман, за постъпката му, когато й беше целунал ръката. Тъкмо това не можеше да понесе. Защото не ставаше дума за галантност, а за… перверзия. Пениман се надсмиваше и над двама им. И Ендрю би могъл да понесе смеха, защото душата му беше достатъчно широка, за да го загърби, но не можеше да допусне лигавият стар мошеник да се промъква към Роуз по този начин. Той едва не удари отново бара с юмрук, но емоциите му бяха по-угаснали. Чувстваше се изпразнен, опустошен. Отпусна се на един от столовете и се загледа през отворената врата, без да мисли за каквото и да е.

Когато седнаха да вечерят, Роуз не направи и намек за следобедните неприятности. Дори беше весела и отвори бутилка испанско шампанско, което направи Ендрю почти щастлив. Все така му се искаше по някакъв начин, уж случайно, да отвори дума за случилото се — така, между другото, и да се опита да обясни мислите си. Но знаеше, че не трябва да обяснява каквото и да е било. Трябваше да се извини. Но разликата между двете беше огромна: едното можеше да направи с лекота, другото му беше много трудно.

А Роуз му наливаше вече трета чаша. Пениман бе излязъл, мисис Гъмидж бе горе и вечеряше с леля Наоми. Бяха само двамата. Този изблик на ярост — това хладнокръвно опустошаване — бе нещо напълно чуждо на Роуз. Не нея никога не би могло да й се случи. Не можеше да го разбере по същия начин, по който дивакът от тропиците не би могъл да разбере какво е лед… Но ето, той продължаваше да измисля възможни обяснения.

Само ако тя не беше толкова мила — с всичкото това шампанско и прочие. Тя ясно му показваше, че е забравила всичко случило се, опитвайки се да направи нещата по-леки за него. И го правеше искрено. Нямаше никаква игра. Просто беше една добра жена, добра по хиляди начини, слава Богу, и добротата й караше Ендрю да се чувства още по-отвратително.

И изведнъж през главата му мина мисълта, че тя прави всичко това по съвет на Пениман, че просто му дава възможност да „се успокой“. При мисълта за Пениман, Ендрю почувства, че изстива. Шампанското вече не му се струваше толкова добра идея. Приятното чувство за пропорционалност, което го бе обхванало, се изпари и в главата му остана само тъпа болка.

Нещата се променяха толкова бързо. Дните сякаш се стрелкаха покрай тях, забързани слепешката към нещо, което никой на този свят не би могъл да му разкрие. И това не бе място, където той самият би могъл да стигне. Повече от половината му живот беше изтекъл, а той се намираше все така далече от мъглявите си цели, както досега. Истината бе, че на осемнайсетгодишна възраст, когато бе пълен с мечти и въодушевление, той се бе намирал по-близко до тях. Как се бе изразила Наоми? — нещо в смисъл, че светът вече не бил онова уютно място, както на времето. Е, май се налагаше да започне да свиква с тази мисъл.

Помнеше времето, когато бе уравновесен както всички, дори повече от останалите. Ендрю-веселяка, такъв бе той. А днес избухваше и при най-малкия повод. Все по-често се събуждаше в лошо настроение, вместо с желание да си подсвирква някаква мелодия. Щеше ли да стане още по-лошо? Щеше ли Роуз да може да го понася? Защо, по дяволите, не можеше да притежава поне малко от Пенимановата галантност и самоувереност?

Шампанското бе свършило. Устата му не се отваряше да предложи да отворят още една бутилка — това наистина би било прекалено. Денят и без това бе достатъчно неприятен, за да го завършва в пиянски ступор, отчаяно преструвайки се, че не е така. Усмихна се на Роуз и се възхити на това колко красива му изглеждаше. Никога не бе имала нужда от грим, макар да изглеждаше страхотно, когато си сложеше. Но когато в края на един дълъг, изморителен ден като днешния, беше полуразчорлена, тогава му се струваше най-красива. Изглеждаше като жена, която е способна на всичко — изглеждаше твърда и създаваше впечатлението, че никога не би направила нещо, което да може да те изненада. Как, дявол да го вземе, беше съумял да свърже живота си с нея? Страшно му се прииска да я попита, но се въздържа. Не беше разумно да продължава да поставя на изпитание късмета си.

А може би нещата не се бяха развили толкова неудачно за него. Нали като се озърнеше, виждаше около себе си уютна къща, пълна с книги, долавяше мириса на море, съзираше стоящата до него Роуз, която се държеше мило, разполагаше с бизнес, който му предоставяше възможност да прави точно онова, което му доставяше удоволствие, та макар и заниманията му да го караха да се чувства малко виновен. За първи път разбра — сякаш шампанското или нещо друго му го бе прошепнало съвсем ясно в ухото — че би се чувствал по-задоволен, ако мислеше по-малко за нещата, за които трябваше да съжалява, и повече за другото, с което небето го бе благословило, може би.

Сигурно беше пиян. Ставаше сантиментален. Кой знае, след малко можеше да запее и да започне да изброява сполуките си. Насили се да стане от масата и установи, че настроението му се бе подобрило. Е, не му оставаше нищо друго, освен да продължава в същия дух, поставяйки внимателно единия крак пред другия. Курс „право напред“, — това бе, което се искаше от него. И освен това Пениман тези дни щеше да си го получи. О, Ендрю щеше да го изработи по такъв начин, че точно Пениман, а не той самият, щеше да изглежда подъл и нищожен в очите на Роуз.

— Отивам да поработя в заведението — съобщи Ендрю и целуна Роуз по бузата. — Почти е готово.

Роуз кимна.

— Аз само ще почистя. Защо дойде този човек днес следобед? Оказа се много по-ужасен, отколкото бих допуснала.

Ендрю поклати глава, доволен, че най-после темата беше отворена.

— Не знам какво му е влязло в главата. Той през цялото време добре знаеше какво правим тук. И сега е решил да ни създава неприятности. Побъркан. Това е всичко, което бих могъл да ти кажа. Но не може да ни направи нищо. Не се безпокой, за Бога. Аз ще се погрижа за всичко. Ще се обадя на чичо Артър още утре. Той има връзки и, кой знае, може би ще бъде в състояние да ни помогне.

— Ще ми олекне, ако го направиш. Но не започвай да се караш със съседите. Обещай ми това. Знаеш какъв си. Ще нараниш някого и ще започнат неприятностите. А, струва ми се, точно това иска онзи. Да започнеш първи.

Ендрю кимна. Като че ли наистина бе така.

— Е, аз нямаше много да го нараня — успокои я той. — Щях само да го цапна по носа — тази мисъл го накара да почувства известна гордост. След като хванеше някого, той нямаше да го пусне, докато не го посмачкаше малко.

— И каква беше тази глупост с бейзбола? Не си спомням някога да съм била на мач.

— А, добре го измислих, нали? — засмя се Ендрю, припомняйки си колко лесно се бе оказало да вбеси Кен-или-Ед или както и да му беше името, и едновременно с това да посее недоумение в душата му. Единственото, което се изискваше, бе известна техника. — Само дето не изскочи през покрива, а?

— А дали беше добра идея да го караш да изскача оттам?

Ендрю сви рамене.

— Е, целта беше постигната. Но все пак доволен съм, че ме спря, защото ще ти призная, — можех да го нараня. Аз съм опасен тип, нали знаеш?

— Точно затова трябва да съм до теб. Признай го.

— Признавам, с удоволствие — той отново я целуна и излезе, подсвирквайки си. Щеше да опита отново с менюто. Трябваше да го занесе в печатницата вдругиден. Пикет трябваше да се върне утре вечер и можеше да му помогне. Освен това — един дребен жест — можеше да покаже последния вариант на Наоми утре сутринта. Кой знае, тя би могла да каже нещо умно като съвет. Погледна назад към Роуз в мига преди да затвори вратата зад себе си. Тя му намигна много весело, после го погледна престорено сериозно с онзи поглед, който казваше „И внимавай“ или „Дръж се както подобава“. И това го накара да се чувства почти както преди.