Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (10)

9.

Хей, цигу-мигу, котка и цигулка, прасе и монета в лъжица…

Древна скороговорка

Ендрю реши да рискува едно-две телефонни обаждания. Пикет несъмнено би бил рязко против подобно намерение. Той би искал да използва телефона на горния етаж, за да подслушва с простата надежда да научи нещо интересно. Шегите по телефона не могат да допринесат с нищо, би казал Пикет. Но Ендрю не мажеше да виси на стълбището по цял ден, чакайки телефонът на Пениман да позвъни. Той беше зает човек, особено с всичкото боядисване, което лежеше на ръцете му.

Вече почваше да усеща нещата — поне що се отнасяше до боядисването. Но просто му призляваше при мисълта, че се налага да изстърже цялата стара и напукана боя от стряхата. Разбира се, с останалите пари на леля Наоми той лесно би могъл да наеме някого, който да почисти къщата и да свърши цялата подготвителна работа. След това той би могъл да се появи на сцената и да боядиса каквото оставаше. Но след всичките си хвалби пред Роуз щеше да изглежда като глупак, ако наемеше някого. Това би било равностойно на самопризнание в некомпетентност и мързел, а и на някои други неща, едно от които бе свързано с разкриване на факта, че по някакъв начин разполага с голяма сума пари в джоба.

Но проклетата боя сякаш се люспеше под самия му нос. И най-малките капризи на времето бяха предостатъчни този процес да се поднови. Ето, днес, късно следобед, беше помел и напълно изненадващо, почти веднага след това, бе задухал най-неочакваният възможен вятър, който при това като че ли излизаше изпод самата къща. Сух и горещ, той полъхна през отвора за проветряване на избата, носейки тебеширено фин прах със себе си, заедно с изсъхналите телца на умрели пчели. Разнесе и някакво стенание, сякаш някой се събуждаше под къщата в пристъп на отвратителен махмурлук. Вятърът се завъртя около него, изду ризата му, напълни косата му с прах и съвсем странно… люспичките стара, изсъхнала боя по дъсчените стени затракаха като челюстите на алигатор и се посипаха като малка жълтеникава градушка. Стените изскърцаха. Половин дузина пирони изскочиха с единствен отчаян писък. След това вятърът стихна, олющената боя застина по тревата и стенанието спря.

Ендрю бе взел чука от гаража, беше дозабил пироните обратно, но неспокойно се беше питал какво, по дяволите, ставаше. Стоновете, това поне бе напълно ясно, идваха благодарение на вятъра, който намираше пролуки през пукнатините около отвора за проветряване — беше или това, или опосумът, който виеше срещу вятъра като куче срещу луната. Да, опосумът все още си беше там и влизаше и излизаше нощем. Но откъде беше дошъл самият вятър? През срещуположния отвор за проветряване от другата страна на къщата? Но там той беше закован с дъски. Ендрю беше подхванал отново стъргането на боята, готов за нов полъх, което можеше да се очаква, ако ставаше дума за естествен вятър. Но повече нищо особено не се бе случило.

Ако този природен феномен се бе случил преди три седмици, той може би само щеше да свие рамене. И щеше да го е забравил до вечерта. Но сега, с всички тези неща, които се случваха по южното крайбрежие… Кой нае дали този вятър не бе една от онези еманации, за които Джорджия — приятелката на Пикет — така тревожно бе разказвала. О, тя бе пълна с фрази за положителните йони. Всъщност, беше заявила, че въздухът около къщата е зареден с тях и че Ендрю трябвало да намери някаква машина, чието име той не бе запомнил както трябва… дали не бе „оргонна кутия“? Или „йонна бомба“? Тя бе споменала, че къщата се намира в „окото“ на мистичния вятър, известен като фьон? Доколкото той бе схванал, ставало дума за електрически товари, разпръсквани от духовете — духове, които се блъскат един в друг като дъждовни капки в облак. Сравнението му се бе сторило крайно забавно. Колко тежък трябва да бе животът на духовете.

И все пак този вятър… Дори да допуснеше, че се намира в центъра на някакви мистични събития, то какво можеше да означава вятърът? Дали зад всичко това не стоеше Пениман? Те двамата — той и Пениман — си бяха нанесли последователно тежки удари. Пениман все още не можеше да се оправи от ефекта на бележката и закованата монета. Старецът се бе опитал да си го върне в заведението, прошепвайки в ухото на Роуз онези фрази достатъчно ясно, за да ги чуе той. И сега, за да изскочи с едни гърди напред в схватката, сигурно бе измислил цялата тази история с лющенето на боята, макар че сигурно само Бог знаеше как бе съумял да направи това. И все пак ситуацията като че ли изискваше следващият удар да бъде на Ендрю. Телефонът щеше да му помогне.

Ендрю реши, че не бива да подхожда небрежно. Напълно бе възможно Пениман да бе замесен в нещо много по-голямо, отколкото можеше да се предположи. И ако наистина бе така, изискваше се по-деликатен подход. Неговият ход можеше да се характеризира като „деликатна палячовщина“.

Той направи кана лимонада в кухнята и тихо се прокрадна до средата на стълбището, за да се увери, че стаята на Пениман е затворена. Щеше да се обади от телефона в спалнята си, а тя се намираше в далечния край на хола спрямо стаята на Пениман. Не можеше да си позволи да бъде видян да минава през хола, нито да се носи нагоре-надолу по стълбите. Изобщо не биваше да привлича вниманието към себе си, ако искаше да постигне нещо.

Съществуваше вероятност след неговото позвъняване Пениман да се обади по телефона, да се издаде, че има помощници и че е част от някаква по-дълбока конспирация. Ако това станеше, Ендрю трябваше да подслуша обаждането му. Трябваше да изтича по стълбите до таванския етаж, където беше дериватът. И ако Пениман го забележеше, Ендрю трябваше да се престори, че отива да гости на леля Наоми, но това би означавало да забрави за подслушването. Най-трудната част, разбира се, беше връщането от деривата. Е, все още можеше да спомене, че е бил при леля Наоми, но Пениман би могъл да се усъмни в това. А ако Пениман подушеше нещо нередно в предстоящото обаждане на Ендрю или заподозреше съществуването на деривата, тогава той веднага щеше да установи произхода на бележката и вече щеше да бъде нащрек. Целият боен план на Ендрю щеше да бъде компрометиран. Затова той се приближи на пръсти, затаи дъх и се вслуша. Брегът беше чист: вратата бе затворена.

Най-добър ефект щеше да се получи, ако проведеше разговора, говорейки през филтър за кафеварка „Мелита“: черен пластмасов конус, в който имаше хартиен филтър с използвано едро смляно кафе. Ефектът беше наистина поразителен — гласът излизаше през този филтър като глас от обикалящ около земята спътник. Той се вмъкна в спалнята си и тихо затвори вратата. След това постави филтъра пред микрофона на телефонната гарнитура като обърнат обратно мегафон, завря лице в широкия му отвор и набра номера на Пениман. Чу през вратата телефона да звъни миг преди да чуе звъна от централата в ухото си.

— Мистър Пениман? — каза той, потискайки смеха, който напираше в гърдите му.

— Да — отговори Пениман и още в началото в гласа му прозвуча подозрение.

— Мистър Жул Пениман?

— Да, какво искате?

— Трябва да ви предам нещо. От един приятел на изток — едва не се изкикоти Ендрю, но прочисти гърло, за да прикрие издайническото потрепване на гласа си. После жестоко се ощипа по крака.

Настъпи тишина и след малко Пениман се обади:

— Така ли?

Много бавно и старателно, произнасяйки думите сякаш говореше на бавноразвиващ се или на чужденец, Ендрю изрече:

— Той иска да знаете, че ключът за дилемата е в дъвченето на тютюн. Тиу-тиун. Хапка… тутун. Съветът му е да бъде марка „Редман“. Което не е общоизвестно.

Отново тишина, този път доста по-продължителна, която Ендрю трябваше да прекъсне. Затвори телефона. После зарови лице във възглавницата, смеейки се като глупак. Пениман се намираше в другия край на хола. Ако чуеше Ендрю да се смее по този начин — а още по-зле, ако го усетеше да се качва на горния етаж, това означаваше край на цялата кампания. Ендрю отново се ощипа, опитвайки се да го заболи, хвърли филтъра под леглото и бързо излезе, промъквайки се безшумно покрай стаята на Пениман. Вратата продължаваше да бъде затворена.

Наложи се да изчака цяла минута на тавана. Изборът на подходящия момент беше ключовият фактор. Той не можеше да вдигне слушалката, докато Пениман набираше. Пениман щеше да долови кухата тишина на свалената слушалка. Но ако вече говореше с някой… Ендрю задържа ръка над слушалката, отброявайки наум до шейсет, после бавно я свали от вилката. Чу гласа на Пениман, който вече се бе обадил някому.

— Да, точно така.

— Кога?

— През уговорената нощ.

— Вижте, не съм съвсем сигурен, че парите, които предлагате, могат да компенсират неприятностите…

Гласът заглъхна, прекъснат, ако това беше възможно, от необятно мълчание — мълчанието на Пениман, който слушаше, преценяваше и правеше изводи. Оня от другия край на линията разбра по някакъв начин какво означава това мълчание, усети как то затиска собствените му думи и потиска хленча му.

Ендрю слушаше напрегнато. Всеки момент щеше да разбере какво става. Какво означаваше думата „неприятности“? Мълчанието продължаваше. След това гласът на Пениман повтори „През уговорената нощ“.

— Да, разбира се. Аз просто…

В мига, когато човекът неуверено замлъкна, Ендрю изхриптя в телефона.

— Просто…

Ендрю издаде кратък птичи звук, нещо подобно на цвъркането на канарче. С помощта на езика и горната и устна.

— Моля? — попита гласът с извинителна нотка.

— Какво? — попита Пениман. — Не съм…

Ендрю постави слушалката безкрайно внимателно. Излезе от стаичката и се смъкна по стълбите с цялата бързина, на която беше способен. Когато минаваше покрай вратата на Пениман, чу как той нещо си мърмори там вътре, но след няколко секунди вече беше в кухнята. Вдигна слушалката на телефона там и отново набра номера на Пениман. Даваше заето, затова набра още веднъж, и трети път, докато накрая чу сигнал „свободно“ в слушалката. Пениман се обади, но се вслуша известно време, преди да каже „Ало“.

Ендрю превключи крана на умивалника на разпръскване, после пусна докрай топлата и студена вода и без да каже нито дума, наведе слушалката в умивалника колкото може по-близо до струята. Бавно преброи до десет, отдръпна слушалката, захапа ревера на сакото си и изрече гъгниво с пълна уста:

— Марка „Редман“. За нощта са съгласни всички — после веднага прекъсна, обезпокоен дали не е стигнал прекалено далече.

Започна силно да си подсвирква и да трополи с крака, за да създаде впечатлението, че върши нещо сериозно. Наля лимонада във висока чаша, пълна с лед и се заизкачва нагоре по стълбите, продължавайки да си свирка, макар и вече по-тихо. Почука на вратата на Пениман и старецът отвори почти веднага, сякаш беше дебнал зад вратата.

— Чаша лимонада? — попита Ендрю. — Прясно забъркана в кухнята от мен. Боядисвах навън — той погледна покрай Пениман във вътрешността на стаята му. Между вратата и рамката имаше само тясна пролука, но странно… на пода се виждаше един от кашоните за котките на леля Наоми със забита в пясъка малка метална лопатка.

Когато отвори вратата, Пениман го бе изгледал без особени емоции, а след това бе хвърлил един презрителен поглед на чашата. После отвори уста, за да каже нещо, но озадачената физиономия на Ендрю го издаде, че е забелязал кашона и изведнъж изражението му се смени. Пениман разтвори вратата сякаш за да демонстрира, че няма какво да крие и направи широк жест с ръка към вътрешността на стаята.

— Изглежда странно, нали? — каза той. Ендрю поклати глава, опитвайки да се усмихне. — Реших сам да свърша моята част. Ах, тези малки домашни задължения… Роуз е твърде заета за подобни неща, а с това боядисване…

— Ама, разбира се — изрече Ендрю, — а и Наоми едва ли би могла да се справи. Боже Господи, благодарни сме ви, искам да ви уверя в това.

В този момент, широко усмихнат, Пениман пое чашата с лимонада. Ендрю му водеше по точки, нямаше как да не признае това в себе си. И зъбенето с нищо не би могло да му помогне. Той остана в същата поза за миг, сякаш не знаеше какво точно да направи в следващата секунда, като дете, което е било хванато да се занимава с нещо нередно, но съумяло да се измъкне с лъжа и все още с развалено настроение, че е трябвало да излъже.

Ендрю повдигна вежди, възнамерявайки да развие малката си победа:

— Да не би нещо да не е наред?

— О, не — отговори Пениман, преодолявайки момента. — Защо? — гласът му прозвуча малко предизвикателно. Той сякаш само чакаше Ендрю да направи някакъв намек по отношение на котешкия кашон.

— Не, нищо. Това наистина е чудесно от ваша страна. Толкова неприятна работа като почистването на котешките кашони наистина заслужава нещо повече от лимонада. Още повече, че тази е от разтворен прах, макар да не е чак толкова лоша. — Разговорът като че ли замираше. Пениман не криеше нетърпението си да затвори вратата.

— Не, не, добра е — успокои го той. — Всъщност, имам някои неща, които трябва да свърша.

— Да — отговори Ендрю. — Виждам, че е така. Е, добре, в кухнята има още. Забъркал съм една голяма кана. В хладилника е.

Пениман го изгледа вторачено. Започваше видимо да се съвзема.

— В хладилника ли? — каза той с равен глас. След това опита благодарна усмивка и понечи да затвори вратата, но явно размисли. — Между другото, бих желал да ти препоръчам една книга.

— А? — изненада се Ендрю. — Коя по-точно?

— Всъщност, става дума за монография на антропологическа тема. Знам, че не е от любимите ти четива, но ще видиш, че е… поучителна. Бих казал даже, че книгата е чудесна. Посветена е на първобитно племе някъде из Южна Америка, което има традицията да разчленява своите мъртъвци, опасявайки се, че иначе те могат да възкръснат. Режели ги на парчета. Гадничко, не мислиш ли?

Ендрю го изгледа с провиснала челюст.

— Да. Щом казвате, че е така. Ама наистина ли… ги режат на парчета?

— На малки късчета. После разбърквали късчетата на половин дузина трупове и ги заравяли като салата. Ако някой от труповете се опитал да възкръсне, той нямало да има представа кого да преследва, нямало да знае дали тръгне след братовчеда на ръката си или след жената на ухото си.

— Много интересно — изрече Ендрю. — С нетърпение ще я прочета. Но точно в този момент наистина трябва да сляза в заведението. Напоследък само там стоя. Реших малко да си почина и се възползвах от това, за да ви донеса лимонадата. Та, трябва пак да се захващам с боядисването. Ужасна работа.

Той се обърна и изтича надолу по стълбите, проклинайки се наум. Защо му трябваше да се среща с Пениман лице в лице? Временното му предимство се беше стопило, а и едва не се беше издал. Трябваше да остави нещата както си бяха след обаждането със слушалката в умивалника! Може би трябваше след половин час да се обади трети път, а после след още половин час пак да му позвъни. И към обед Пениман щеше да се стряска от всеки шум. А сега беше оплескал всичко. И всички тези намеци. Трябваше да се научи да контролира изражението и гласа си. Но все пак, този котешки кашон… какво, Боже мой, можеше да означава всичко това? Вярно е, че Пениман би направил всичко за да влезе под кожата на Наоми и Роуз, но с каква цел? Просто за да постигне стратегическо предимство пред Ендрю, когато дойде моментът на финалния сблъсък? Ендрю извади каната с лимонадата, огледа се виновно, отпи една трета от съдържанието, избърса ръба и я върна в хладилника.

 

 

За пореден път Ендрю погледна джобния си часовник — наближаваше един след полунощ. Пикет закъсняваше. Беше позвънил някъде от околностите на Бейкърсфийлд и бе съобщил, че пътува шестнайсет часа без почивка от Портленд насам. Обаждането му бе прозвучало така тайнствено, сякаш се бе натъкнал на нещо важно, за което не искаше да говори по телефона. Това бе станало в десет часа. Ендрю можеше да дойде от Бейкърсфийлд до Сийл Бийч за три часа, та дори и с раздрънкания стар шевролет на Пикет.

Надзърна през прозореца в сгъстяващата се мъгла. Някъде по магистралата се виждаха сноповете светлина от фаровете на отминаващите коли, които напомняха светещите очи на дълбоководна риба. Тишината беше странна, като че ли мъглата заглушаваше всички звуци. Единствено откъм мръсния перваз на прозореца се разнасяше монотонният шум от капките, падащи от клона на надвисналото дърво.

Беше приключил с менютата. Първоначално, докато не стъпеха на крака, щяха да предлагат фиксирано меню с две възможности за избор на основното ястие. Но всеки петък и събота щеше да се предлага така да се каже „различна тема“, а в събота и неделя сутрин щеше да има и закуска. Но всичко това щеше да започне не по-рано от една-две седмици. Ендрю бе поръчал пликове с идеята да предлага в тях закуска през уикендите на ранобудните рибари, запътили се към кея.

В съботните дни Ендрю щеше да започва с кейджанска^[1] кухня, която напоследък ставаше популярна — нещо особено досадно, защото Ендрю я обожаваше от години. Той не понасяше идеята да обича модерни неща. Хората можеха да предположат, че обича тези неща, защото са модерни, докато по-често бе вярно точно обратното. И все пак кейджанска кухня… Щеше да забърка такава гъмбо^[2], от която щяха да се ококорят. Ако Роуз и мисис Гъмидж обслужваха масите, Ендрю готвеше, а Пикет се съгласеше да бъде салонен управител и да помага в това-онова, работата не можеше да не потръгне. Но трябваше изрично да нареди на мисис Гъмидж да не си отваря устата. Абсурд бе да й се разреши да заеква пред гостите — това би означавало просто да ги изгони.

Мислите на Ендрю отново се отклониха и той започна да разсъждава над списъка от текущи проблеми. Сякаш непрекъснато имаше нещо, което не му даваше да се отпусне, вечно се появяваше някой досадник, настояващ да му се плати. Роуз все още не знаеше, че бе дал на Пикет кредитната им карта, за да закупи партидата „Уийтабикс“. Едва ли щеше да й стане по-добре, ако научеше. Тя не можеше да прозре дълбочината на замисъла му и може би това беше за добро. Снощи, след като се бяха помирили с Роуз, Ендрю бе отскочил до супера, за да потърси сусамено масло и сос от стриди, подготвяйки се за вечерта, посветена на китайската кухня, и на щанда за вносни хранителни стоки с изненада се бе натъкнал на лавица с „Уийтабикс“. Обясниха му, че информацията, с която разполага, не е вярна. Стоката не била контрабандно внесена. Стрували по долар и половина кутията. И като се имаше предвид, че в една кутия имаше дузина бисквити, а можеше да сервира две по деветдесет цента порцията, това означаваше печалба от двеста до триста процента, без да се обръща внимание на страничните разноски. Ендрю бе въздъхнал. Беше изпратил Пикет да търси „Уийтабикс“ с най-добри намерение. И никой не можеше да очаква от него да знае всичко.

Пикет едва ли щеше да плати повече от шейсет до осемдесет долара за бензин. Ендрю трябваше да си мълчи и да се постарае да прибере месечната справка по кредитната им карта от банката, преди Роуз да е сложила ръка на нея. Недопустимо бе да забрави, както бе забравил за филтъра от кафеварката, който бе хвърлил под леглото. Тя го беше намерила още същата вечер, след като се бе навела да извади чехлите си. След напразен опит бързо да измисли някаква лъжа Ендрю просто бе отговорил: „Няма да повярваш, ако ти кажа“ и тя бе кимнала в знак на съгласие, отказвайки се от мисълта да го накара все пак да опита. Случката го беше вкиснала, особено с готовността й да го пожали с мълчанието си и способността й винаги да прояви разбиране. Боядисването на къщата бе изиграло ролята на малка компенсация. Но когато цялата тази история приключеше, той щеше да се откаже от късните си лягания. Това щеше да помогне нещата да се оправят. Тя и сега не го упрекваше в нищо, но той беше сигурен, че отсъствието му се чувства и в известен смисъл беше доволен, че е така.

Тази нощ обаче имаше работа. Роуз отдавна си бе легнала и нямаше да има никакъв проблем да разтовари кашоните с „Уийтабикс“, както бе направил с уискито, да ги прибере някъде и после да се престори, че са пристигнали с редовната пратка от някой дистрибутор в Лос Анджелис.

Но къде се губеше Пикет? Личеше си, че е неспокоен, когато се обади, и измърмори нещо неразбираемо за някаква изрезка от ванкувърския „Трибюн“, нещо за убийство и за любопитна книга, която изровил в някаква книжарница в Гастаун. Ендрю беше настоял за подробности, но Пикет не бе пожелал да се разпростира върху тях.

Видя фаровете на завиваща покрай ъгъла кола и за миг долови боботенето на шевролета. Фаровете изгаснаха, двигателят се изкашля и заглъхна. Ендрю излезе на страничната веранда в мига, когато светлото туловище на колата на Пикет изплува от мъглата и плавно спря до тротоара. Вратата се отвори и Пикет и се измъкна с коженото си куфарче в ръка. Той стисна Ендрю за лакътя и го бутна в обратна посока, затваряйки тихо вратата на колата зад себе си, без да вдига прозореца. Двамата влязоха в бара и се загледаха към улицата.

Ендрю отвори уста, за да каже нещо, но Пикет му направи знак да мълчи, продължавайки да го стиска за лакътя. Пръстите му се свиха дори още по-силно, защото в следващия миг се появиха светлините на други фаровете и след секунди едно маневриращо сред мъглата такси спря до отсрещния тротоар. Вратата му се отвори и Пениман слезе с лула с уста. Той подаде банкнота на шофьора и после отброи няколко монети от отворената си длан, преди да се отправи, почуквайки с бастуна си нагоре към поляната. Миг по-късно се чу шум от отваряне и затваряне на входната врата, след което стъпките на Пениман постепенно заглъхнаха нагоре по стълбището.

Ендрю се приближи до бара и с трепереща ръка наля на Пикет чаша бърбън. Пикет изглеждаше като човек, който има нужда от това. Костюмът му бе измачкан и влажен, а косата му бе придобила странна прическа от вятъра по време на пътуването. Ризата се му се бе измъкнала отзад и той неуспешно се опита да я напъха обратно.

— Той ме видя до „Спокоен свят“ — обясни Пикет с гримаса. — Зърнах го в мъглата точно в момента, когато потеглях към булеварда. Тази негова брада го издава навсякъде. — Пикет погледна в чашата си и удари с юмрук по бара: — Какво иска този човек? Това е най-важното. Ние не знаем какво иска той.

Ендрю кимна сериозно. Беше решил да се прави на глупак. Това беше най-сигурният начин Пикет да се успокои. Той беше изморен от пътуването и в това състояние можеше да направи какви ли не грешки. Но моментът беше такъв, че грешките бяха недопустими.

— Може би той не иска нищо. Съвпадението не е кой знае колко странно. Няма нищо необичайно в това, че Пениман е бил навън и че закъснява до това време през нощта. Снощи например той изобщо не се прибра. Тази нощ би могъл да отиде където си пожелае. Мисис Гъмидж спомена, че имал някакъв роднина в Глендейл. Посоката съвпада. Ако се е прибрал по магистралата откъм Сан Диего, тогава е много вероятно да е минал покрай „Спокоен свят“. Ти се отнасяш прекалено подозрително към най-обикновено съвпадение.

— Не се е прибирал снощи ли каза?

— Точно така. Но той е пълнолетен. Може да преспива на други места.

— И това за роднината в Глендейл ти го каза мисис Гъмидж?

— Да, тя ми каза точно това.

Пикет го погледна изпитателно и прибра с пръсти косата от лицето си.

— И ти й вярваш? — Той зададе въпроса с онзи тон, който показваше, че от известно време е допускал, че ще се стигне точно до това.

Ендрю се замисли за момент и после отговори:

— Не. Мисля, че не й вярвам. Но това не го прави невъзможно. Ние не искаме да стигаме до крайности, нали? Не желаем да се изнервяме в този момент. Нашето голямо предимство е в това, че той ни смята за пълни наивници.

— Може би — съгласи се Пикет. — Я виж това — той подаде на Ендрю изрезката, за която му бе споменал по телефона: очерк за отвратително убийство, в което жертвата била разрязана по дължина с такава прецизност, че патоанатомите били изумени. Най-напред бил замразен. Такова бе общото становище, макар съдебният лекар да бе изказал предположението, че същият резултат може да се постигне и с лазерен скалпел. Мъжът — двете му половини — стискал по сребърен четвърт долар във всяка от ръцете си. А защо, никой не можел да изкаже дори предположение. Дали не е бил убит в момент, когато развалял едра банкнота? Изглеждало малко вероятно.

Въпреки че му се повдига повдигаше, Ендрю прочете статията, недоумявайки защо по дяволите Пикет я беше донесъл и едновременно с това чудесно разбирайки причината. Нямаше никакво съмнение, че случката беше зловеща и бе тъкмо от онзи невероятен вид, който можеше да завърти колелцата в главата на Пикет. Но погледнато в дълбочина, изоставяйки всякакви съображения за логичност и разум, в основата на всичко ставаше дума за една смес от инстинкт и страх, за поредните няколко неразплетени нишки от онази мрежа, за чието съществуване те можеха само да подозират.

— Името — подсети го Пикет, — виж името на човека. — В следващата секунда Ендрю залитна и се опря на бара. Разрязаният на две се казваше Аугуст Пфениг. Аугуст Пфениг беше… мъртъв. Но това бе потвърждение, нали? Определено беше потвърждение на нещо. Беше абсолютно невъзможно Пикет да знае, че това име говори нещо на Ендрю. Защото, кога Ендрю беше провел онзи разговор? Та нали Пикет по това време беше във Ванкувър.

— Този… Пфениг — каза Ендрю, остро поглеждайки приятеля си. — Кой мислиш, че е той?

— Беше братовчед на Мъниуърт — каза с равен глас Пикет. — Запознахме с него една нощ в Белмонт Шор — магазина на Мъниуърт. Не помниш ли? А, чакай, забрави това. Аз се запознах с него. Онази вечер ти не беше с мен, нали? — Ендрю завъртя глава отрицателно и не отговори нищо. Пикет продължи: — Той беше с трицветна кои, за която бе платил цяло състояние. Тогава се почувствах малко странно… — всички проявяваха необясним интерес към един голям шаран… — Пикет спря и странично погледна Ендрю: — А ти кой мислиш, че е бил той, по дяволите? Разбрах, че името му ти е познато.

Ендрю му разказа за телефонното обаждане и цялата история с монетите. Пикет слушаше и очите му се присвиваха все повече и повече. Той удари с юмрук в дланта на другата си ръка, направи жест на Ендрю да замълчи, после неспокойно закрачи напред-назад.

— Това няма значение. И всичко доказва една моя теория. Обадих се на властите в официалното си качество на представител на пресата. Направо ги попитах дали убийството има връзка с неотдавнашната смърт на братовчеда на Пфениг — Лейман Мъниуърт. Служителят на телефона ми довери, че изобщо не е чувал за подобен братовчед и настоя да разговаря с мен. После сложи ръка на микрофона и нещо каза, след което се обади друг детектив, който съобщи, че знае всичко, каквото има да се знае за Мъниуърт, и че двете убийства не са свързани. Изказа съжаление за печалната участ на фамилията Пфениг-Мъниуърт и толкова. Обвини ме, че искам да направя сензация, сякаш случаят се нуждаеше от такава.

— И това не те ли задоволи? — запита Ендрю.

— Да ме е задоволило! Боже Господи в небесата, че как нямаше да ме задоволи? Какво друго можеше да означава отрицанието освен потвърждение, че връзка съществува. Пфениг беше мъртъв само от два дни, а полицията ми твърдеше, че между убийствата няма връзка. Очевидно е било решено да се твърди това, можеш да ми вярваш на думите!

Ендрю сви рамене:

— Хайде сега да пренесем кашоните „Уийтабикс“, преди мъглата да ги е превърнала в хартиена каша, прозорецът ти е отворен.

— Почакай малко — поклати глава Пикет. — Нека твоят човек на горния етаж първо да заспи — той сложи пръст на устните си, за да накара Ендрю да замълчи, после се прокрадна към вратата, която водеше към кухнята. Рязко я отвори и отстъпи назад, сякаш беше сигурен, че ще види Пениман приклекнал там, кой знае, може би със стъклена чаша, долепена до ухото и с изненадано изражение на брадатото си лице. Но там нямаше никого. Някъде на втория етаж часовникът удари веднъж, после втори път. — Часът е два — каза Пикет, затвори вратата и отново се обърна с лице към приятеля си. — Сега ще ти разкажа за моите детективски изпълнения. Започнах с това, че потърсих телефонен указател. В него намерих адреса на книжарницата на Аугуст Пфениг и на магазина му „Аркана“ в Гастаун. И представи си, човекът беше мъртъв — убит по най-отвратителен начин, — а магазинът си работеше както обикновено. И аз купих в него ето това — Пикет щракна ключалките на куфарчето си и извади от него една стара книга. Корицата й беше от охреножълт одърпан марокен, станал трошлив с годините. Пикет я остави върху бара и кимна към нея, като че казваше „Виж я“.

Заглавието върху подвързията беше с позлатени букви, но бе толкова избледняло и неясно, че Ендрю я отвори на титулната страница. На нея пишеше Le Cochron Seul и се твърдеше, че е преведена от Маркиза де Камбремер. Ендрю вдигна поглед към Пикет.

— Няма автор.

— Мисля, че това е сборник със стари легенди. Вероятно е творение на множество автори, както е с Библията. Според мен тази маркиза няма нищо общо с написването на книгата.

— Малко звучи като сирене, не мислиш ли?

— Сирене ли? — попита Пикет озадачен.

— Името на жената.

— А-а, сиренето е камембер. Но това няма нищо общо с никакви сирена. А и нас изобщо не ни интересува как се казва тя. Интересува ни книгата, за Бога.

— На мен лично нищо не ми говори — каза усмихнато Ендрю.

— Добре, тогава дръж се за шапката. Заглавието означава „Единственото прасе“ или нещо близко до това. Не мога да разбере що за заглавие може да е това, но виж фронтисписа^[3]. Ето, това ми направи впечатление. Когато влязох в книжарницата, продавачът я разглеждаше.

Ендрю се подчини. Там, лошо изчертани с мастило от сепия, се виждаха лицевата и обратната страна на монета с назъбен ръб: на едната имаше някакво подобие на мъжко лице, а на другата обхваната от лунен сърп риба. Рибата също изглеждаше някак назъбена, като морска змия може би или като легендарния Левиатан, и беше захапала опашката си.

Пикет изглеждаше горд с находката си и започна отново да говори. Но Ендрю гледаше рисунките и не можеше да повярва на съществуването им. Почувства някаква кухина в гърдите си и установи, че диша тежко и накъсано. Опита се да каже нещо, да прекъсне Пикет, но не го направи. Реши да остави Пикет да продължи. Пикет бе карал в продължение на деветнайсет часа, очаквайки с нетърпение момента, когато щеше покаже на Ендрю тази книга и легендата за незнайната монета, която френският текст пресъздаваше. Ендрю не смяташе да го разочарова.

— Та, значи фактът, че това е илюстрация на монета, веднага ми направи впечатление — продължаваше Пикет, който започваше отново да се разпалва. — Но това, което ме изненада от самото начало, бе, че вече бях виждал нещо подобно. И никога няма да се досетиш къде.

Ендрю сви рамене. Беше сигурен, че Пикет никога не бе виждал лъжицата на леля Наоми или още по-точно неговата лъжица. Отново почувства, че въздухът не му стига.

— Върху шапката на Мъниуърт. Нали помниш, че ти разказвах за въдичарските му принадлежности. Е, точно това беше рибата, която се беше захапала за опашката. Разбира се, в митологията образът на змия, захапала опашката си, е достатъчно често срещан. Но ми се стори много странно да видя подобен символ висящ от шапката на Мъниуърт. Помисли си само: Мъниуърт е мъртъв, убит. Пфениг също. А книгата се намира в магазина на Пфениг. И някакъв негов служител проявява подозрително нездравословен интерес към нея. Погледни рисунката: разклонена гръбна перка, несъразмерно голяма глава, полускрит зад нея лунен сърп. Не може да има и сянка на съмнение — миниатюрно копие на същия символ висеше на шапката на Мъниуърт. Аз лично го видях. „Ха!“, извиках сам на себе си. Я какво невероятно съвпадение! И колкото повече си мислех за него, толкова по-невероятно ми изглеждаше. Та, дръпна ме нещо за езика и аз поисках да говоря със собственика — с Пфениг, де — просто за да разбера как ще реагира продавачът. Нямало го Пфениг, бил в провинцията, казва ми той. Което, естествено, си е чиста проба лъжа. Пфениг в този момент лежеше в полиетиленов чувал в отделна камера на моргата. И неговият човек не можеше да не го знае. Споменавам, че съм приятел на Мъниуърт, но онзи само свива рамене. Обявявам, че искам да купя книгата, с която, както ти казах, онзи се занимаваше точно когато влязох. А той нещо става неспокоен, опитва се да ме разубеди. Заяви ми, че не може да я продаде на никаква цена. Била просто „любопитна антика“, така ми обяснява. Нищо ценно. Нищо, което бих желал да притежавам. Казвам му, че страшно искам да я притежавам и тогава той измисля, че била вече продадена. Бил я запазил за човек, който бил приятел на Пфениг. Казвам му, че и аз съм приятел на Пфениг и после му казвам да назове цената. Точно това му заявих, разбираш ли: „Назовете вашата цена, сър!“ и плеснах кредитната ти карта пред него. Ще ти спестя подробностите, но накрая той каза цената. Ще ти призная, в наше време тези кредитни карти са толкова добри, колкото ако извадиш пари в наличност — и Пикет широко се усмихна, подчертавайки стойността на своята победа.

— Не се съмнявам — отговори умърлушено Ендрю и потъна в стола. Роуз щеше да го убие. Той се поколеба дали да попита Пикет с колко го беше издоил продавачът, но не го направи. Знаеше, че няма да може да заспи, ако научи. Сега вече наистина трябваше да дебне пристигането на баланса по сметката им, да плати изцяло каквото трябва и веднага да унищожи документа.

— И какво още направи този продавач?

— Ами, той знаеше за Пфениг, можеш да се обзаложиш на това. Виждаше се в очите му — някакъв първичен страх. Мислех, че ще избяга, преди да е сложил книгата в плика и ще ти кажа, че едва не го направи. Продаде ми я, прибра всички пари от касата в джоба си и вече беше навън и заключваше, преди още да съм изминал половината пряка до колата си. Мислех си по въпроса през цялото време, докато пътувах от Ванкувър насам и стигнах до извода, че притежаваме книга, която не ни се полага, и точно това беше причината, поради която не ми допадна, че се натъквам на Пениман още край „Спокоен свят“. А ти ми каза, че го нямало почти трийсет и шест часа в деня, когато е бил убит Пфениг. Мисля, че е бил във Ванкувър, ето това мисля. И нещо повече, мисля, че той е „приятелят“, който е искал да се сдобие с книгата.

Изведнъж Ендрю се почувства страшно изморен. Главата му се въртеше от всичките тези подробности и детайли на загадката. Сети се за разрязаната по дължина сепия на плажа и за Пениман, който се беше ровил във вътрешностите й с цел да изрови някаква сребърна монета. Помисли и за лъжицата, скрита зад книгите в стаята му, за лицето, което се различаваше откъм предната й страна и за лунния сърп с рибата върху изпъкналата обратна страна. Спомни си за леля Наоми, която му я беше подарила, правейки от този прост жест едва ли не ритуал. Представи си разрязаното на две тяло на Пфениг. И в този миг го полази студена тръпка. Кредитната карта!

— Те знаят името ми — каза той с изпразнен от емоции глас.

Пикет сви рамене:

— Забрави за имената. Та те живеят в собствената ти къща! И изобщо нямат нужда от името ти — той си наля още бърбън и седна. Личеше му, че е безкрайно изтощен.

Пикет, разбира се, беше прав. Ендрю отново отвори книгата на фронтисписа, просто за да се убеди.

— В къщата живее и още нещо — каза той, без да обяснява повече. — Почакай само половин минута.

Стана, излезе с изморена походка, мина през кухнята и тръгна нагоре по стълбите, за да донесе лъжицата.

 

 

Знаеше, че фенерчето принадлежи на Ендрю Ванберген, но не знаеше какво прави под стола в спалнята му. Някой беше влизал в стаята му, докато той бе пътувал. Погледна образа си в огледалото и се усмихна. Наклони глава. Имаше една клиника в Париж, където присаждаха коса по такъв начин, че човек да не излиза от там с глава, приличаща на палмова горичка. Имаше освен това един шаман, някой си професор М’гулу в Замбия, който можеше направо да възстановява косата. Процедурата на африканеца обаче включваше използването на отвратителни субстанции върху скалпа и пеенето на мистични фрази. Жул Пениман беше привърженик на клиничния подход. Той не можеше да функционира много добре в земна, ритуална обстановка. Това, в по-голямата си част бе вражеска територия. Пениман предпочиташе антисептичната чистота на неръждаемата стомана и пластмасовите повърхности добре обработени с химически стерилизатори.

Макар сребърниците да вършеха добра работа по отношение продължаването на живота му, те не бяха така положително настроени към косата. Оказваха някакво трудно доловимо влияние, предизвиквайки отслабване и последваща дебилност, макар да бе възможно да се свикне с първоначалната отпадналост, болките и трошливите кости. Но през последните петдесет години Пениман буквално бе нападнат от оплешивяване, прогресиращо по абсолютно случаен начин. Еликсирът, разработен от Мъниуърт и помощниците му, беше свършил работа и поне докато го имаше, той се чувстваше в превъзходна форма. Не беше заболявал дори от простуда. Но започваше да подозира, че дори и еликсирът има граници — сякаш постепенно бе станал неподатлив към въздействието му — също както ако беше приемал опиат — и вече не помагаха дори увеличените дози… Да, в това отново имаха пръст сребърниците. Но нищо не можеше да се направи. За всичко на този свят имаше цена, която трябваше да се плаща.

Огледалото разкриваше, че косата му изтънява, при това някак неестествено, на петна. Той внимателно я приглади назад, проверявайки в огледалото какъв е резултатът. Налагаше се да направи нещо и за ушите си. Това определено бяха части от тялото, които не спираха да растат, независимо от възрастта и растежът им май се стимулираше от лекарството на Мъниуърт. Ушите представляваха най-голямата неприятност, защото не можеха да се скрият. Идеята за хирургическа намеса го отвращаваше. Човек се чувстваше така уязвим на масата на хирурга. Но той не можеше да допусне да изглежда смешен, а прекомерно големите уши, ако не нещо друго, бяха откровено комични.

Имаше някои аспекти на проблема, срещу които не би имал нищо против, ако беше млад, свързани с онези части от тялото, които за разлика от ушите можеха да се прикрият. Беше стигнал до положение, когато благодарение на веригата клубове, която притежаваше, можеше да си определи царска заплата, но бе загубил вкус за подобни неща още преди години. Развратът му бе омръзнал след известно време и се бе отказал от това, както впрочем се беше отказал от всичко останало. Дори в младежките си години не бе съумял да разбере смисъла на душевните терзания, които обикновените хора наричаха с думата „любов“. Защото не ставаше дума за нищо друго освен форма на страх — притискане към другия, подобно на слепец, озовал се на непозната улица, който се улавя за близкото дърво или стълб на уличното осветление просто за да се ориентира, вслушвайки се в шума на минаващите коли. Пениман не изпитваше подобни страхове. За него непознатото не криеше тайни и той не се чувстваше неудобно в тъмнината.

Обичаше да мисли за човешкото сърце като за часовников механизъм — нещо съставено от колелца и скъпоценни камъни. Беше виждал сърце в една лаборатория в Мюнхен по време на войната. То беше извадено от тялото и поставено в стерилна стъкленица с прикачени към него гумени тръби и циркулиращи по тях течности. В гледката нямаше нищо сантиментално — най-обикновено механично устройство, по-неприятно може би от изкуственото поради това, че представляваше един ужасен къс месо, и защото бе така живо.

Ако плановете му се проваляха, щеше да се наложи да отиде в парижката клиника и да поиска да се погрижат и за ушите му. Но ако плановете му не се проваляха, тогава нямаше да има никакво значение.

Онова, което не можеше ясно да разбере бе лекия аромат на парфюм по одеялото му. Знаеше естествено чий е парфюмът, но какво бе правила тя в леглото му? Между тях никога не бе имало подобни взаимоотношения. Самата идея го изпълваше с ужас. Идеята за какъвто и да е било физически контакт го ужасяваше, а контакт от този вид — двойно. Какво по дяволите беше намислила тази жена? Дали не изживяваше по този начин някакви свои фантазии? Ако бе така, то тя сигурно се бе смахнала и най-добре за него щеше да бъде, ако тя изчезнеше през перилата в края на кея при първата мъглива нощ. Мозъкът му се опитваше да разреши мистерията. Защо върху постелките, а не под тях? Очевидно не ставаше дума за обикновено спане в леглото. А и какво беше обяснението за фенерчето на Ендрю Ванберген? Беше ли го взела тя от него? Ендрю от време на време го носеше закачено на джоба на ризата си. Би било безкрайно просто да му го открадне. И все пак, защо?

Съществуваше вероятността, разбира се, тя изобщо да не бе влизала в стаята му — че всичко това е дело на Ендрю, че той е намокрил парче плат с парфюма й и го бе отрил върху одеялото му. И пак същият въпрос — защо? Защо да не се вмъкне крадешком и пак така да излезе? Защо да оставя издайнически следи? Просто защото не е с всичкия си? Това изглеждаше най-логичният отговор, особено след като ставаше дума за нещо, в което е замесен Ендрю Ванберген. Един абсолютно луд човек — извън всякакво съмнение. Определено не можеше да има друго обяснение за бележката, която бе пристигнала по пощата. Лицето на този идиот му бе разкрило всичко по-добре от отворена книга. И съдържанието на бележката — един безсмислен, малоумен брътвеж. Никакво съмнение, че е дело на Ендрю. Този човек беше класически клиничен случай. И какъв досадник само. Рано или късно щеше да се наложи да протегне ръка и да го смаже, още повече сега, след като Пениман се бе убедил, че Ендрю не е Пазител.

И все пак, защо ще оставя фенерчето? И защо ще краде от еликсира? Пениман не бе скрил втората половина достатъчно добре. Тласкан от някакъв импулс, той остави четката за коса и огледалото и се наведе до леглото, за да дръпне едно от чекмеджетата в основата му. Там, под сгънатите пуловери, лежеше пакет загърнат в кафява хартия от месарницата. До него се виждаше кожена торбичка, плексигласов куб с капак и кутия от сребърно-оловна сплав, създадена от Арчибалд Нокс и изработена от „Либърти и Компания“ през 1904 година, по времето когато Пениман беше прахосвал богатството си в престорен интерес към изкуството. В крайна сметка бе преодолял и тази си слабост. То — изкуството — се беше оказало също така прозрачно като останалите му слабости и не си заслужаваше времето. С течение на годините енергията му се фокусираше върху все по-малки и по-малки предмети, за да се стигне до момента, когато той се бе отърсил от тривиалния младежки ентусиазъм към изкуството, алкохола, тютюна и останалите „продукти на времето“. За да престане да обича каквото и да е било. Може би „обича“ не беше правилната дума.

Кутиите в чекмеджето не бяха докоснати. Все пак извади сребърната. Трябваше да намери по-сигурно място. Някой беше тършувал из стаята му, когато него го нямаше… при това нощем, ако се съдеше по фенерчето. Сигурно беше, че един слабоумник като Ендрю не би проявил интерес към сребърниците. Но Пениман бе пропътувал много мили, беше се сблъсквал с много силни мъже, за да рискува сега, особено с човек толкова ирационален като Ванберген.

Освен това продължаваше да стои въпросът за последните четири сребърника. Скоро щеше да стане свидетел на излизането от земята на два от тях. За третия, той знаеше това със сигурност, щеше да му се наложи да отиде на риболов. Но рибата сама щеше да дойде при него. Беше установил, че натрупаните на едно място сребърници привличат останалите към себе си. И колкото повече натрупваше, толкова по-силно беше притеглянето. Вече притежаваше двайсет и шест и дори в този момент малкото липсващи се търкаляха, плуваха и пробиваха земните пластове, насочени към него. И когато пристигнеха, нямаше повече да се налага да пие от шарановия еликсир, за да изкопчи още някоя друга година продължение на живота си. Както се бе случило с Юда Искариотски, когато той бе решил да се самоубие от угризения на съвестта — върху него щеше да се спусне проклятието на безсмъртието. Е, за Пениман това нямаше да бъде точно проклятие.

И Пфениг знаеше това, знаеше какво идва със сребърниците. Всички като него знаеха. И се преструваха, че са безразлични към идеята. Приемаха своите една-две монети и ставаха Пазители. Нищо повече от преструвка, мислеше Пениман, и бе уверен, че е прав. Старият Аурей бе събрал повече сребърници, отколкото бе здравословно за него и тяхната сила беше започнала да го смазва. Той просто бе белязан с тях. Притежанието дори на един сребърник би превърнало обикновения човек в инвалид. Четиринайсет накуп бяха направили от Аурей забележителен противник с неговите послушни просяци и способността му да вика духове. Пфениг и Мъниуърт си бяха нищожества. Пазители! Ако задачата им беше да се противопоставят на събирането на сребърниците, то те бяха достойни за съжаление. И един по един бяха намерили смъртта си.

Но четвъртият сребърник… къде се намираше той? Беше напълно ясно, че някога в миналото е бил променен и после загубен. Беше някъде тук. Той знаеше с висока степен на сигурност, че нито Роуз, нито Ендрю подозираха за неговото съществуване. Отдавна би почувствал, ако те знаеха. Монетата беше променена — такава бе истината — и то променена доста умно.

Смътно съмнение се стрелна в глъбините на съзнанието му — просто като сянка. Ами ако Ендрю и приятелят му идиот не бяха онези глупаци, за които ги вземаше? Ами ако тъпотата, която излъчваха, беше само една грандиозна маска? Ами ако те знаеха точно какво правят, но действаха толкова тънко, че той не можеше да разбере и мозъците им излъчваха намеренията им на честота, която той беше неспособен да възприеме? Ендрю не беше Пазител — срещата им на верандата беше разкрила това на Пениман. Когато Пениман се бе изправил срещу Пфениг за първи път след връщането си от Ерусалим, сребърният четвърт долар, с който смяташе да направи теста, просто бе изскубнат от ръката му и бе ударил Пфениг по челото. И ако Пфениг бе имал достатъчно ум в главата си, той би напуснал страната веднага. Но той не се бе оказал толкова умен. Беше ли Ендрю Ванберген по-умен? Беше ли съумял да скрие променения сребърник по-хитро?

И тази възрастна дама — леля Наоми. Пениман щеше да се заеме с нея още днес следобед. Усещаше, че тя е от тежките случаи. Много по-трудно щеше да бъде да я заинтригува с фокусите си с монети, отколкото Ендрю или когото и да е било от останалите. Наоми едва ли щеше да бъде в настроение да обръща внимание на евтини фокуси в дневната. Трябваше да я настрои по някакъв начин… може би с подарък. И ако тя притежаваше някой от сребърниците, тогава… не, нямаше да го направи. Не можеше, особено сега, когато до обявеното „търсене на съкровище“ оставаха някакви си два дни. Освен това беше обещал да я остави на мисис Гъмидж. Налагаше се да бъде търпелив.

Пениман затвори чекмеджето и отнесе сребърната кутия до тоалетната масичка, където отново се огледа в огледалото. Отстъпи една крачка и се наслади на начина, по който подстриганата му брадичка щръкваше напред. Щеше да остави монетите в депозитна касета. Това щеше да му свърши работа до деня, когато Ендрю щеше да отиде да търси своето съкровище. Но тогава трябваше да ги вземе от касетата, защото в противен случай в банката щяха да станат свидетели на една изумителна сребърна вихрушка, докато двете погребани монети приближаваха към повърхността на земята. Нямаше представа дали силата на привличането щеше да бъде достатъчно силна, за да изтръгне сребърните пломби от устите на хората или да свали сребърните им пръстени от ръцете, но това не бе изключено, особено ако последният сребърник се намираше наблизо. Защото когато и трийсетте се окажеха в непосредствена близост, силата им можеше да предизвика всичко. И той, притежаващият сребърниците, щеше да стане проводник на тази сила.

Усмихнат, чувствайки се много по-добре дори само от мисълта за това, той разгледа зъбите си в огледалото и отвори капака на кутията. В същия миг навън се разнесе пронизителния писък на вятър, който въртеше праха, после слухът му долови отлющването на старата боя от дъсчените стени и скърцането, с което старите гвоздеи се разхлабваха в гнездата си. Бяха ли сребърниците в състояние да разглобят къщата и да я сринат в развалини? Да я срутят върху тъпата глава на онзи идиот Ванберген, който се занимаваше с глупашкото си боядисване някъде там долу? Едва не се изкуши да погледне. Но това без съмнение само щеше ненужно да усложни нещата, а единственото, което би получил щяха да бъдат само няколко мига удоволствие. А можеше да доведе и до неговата смърт. Той затвори капака на кутията, взе бастуна си и излезе. Въпреки че го очакваше, леко се стресна, когато от небето падна мъртво врабче. Спря усмихнато поглед върху него за секунда и продължи.

 

 

Застанал на кея, Ендрю зарови кукичката на въдицата си в кутията замръзнала аншоа, после набоде с върха на рибарския си нож една стрида и я закачи на втората кука. На третата закрепи оранжево-кафяво късче от мида, преметна куките през перилата и бавно отпусна кордата в сивите води на океана. Слънцето още не бе изгряло и двамата с Пикет бяха сами на кея, два дни след завръщането му.

— Ще хапнеш ли още един шоколад? — обърна се той към приятеля си с въпросително извити вежди.

— По-скоро бих пил още една чаша кафе — поклати глава Пикет. — Вчера спах до три следобед. Бях направо скапан.

— Нищо чудно — съгласи се Ендрю. — Битката със силите на злото не е лека. Направо те изцежда. И аз спах до късно.

— Ще трябва да влезем. Скоро, бих казал.

Ендрю кимна. И той мислеше така. Не беше научил остатъчно в стаята на Пениман. Някъде там се намираха отговорите, но те едва ли щяха да се саморазкрият на един плах човек. Двамата с Пикет трябваше да бъдат по-смели.

— А защо не го направим днес? Мисис Гъмидж спомена нещо за излизане. Роуз ще откара леля Наоми в „Спокоен свят“. Пениман без съмнение ще бъде извън дома през по-голямата част от деня, каквито и да са заниманията му. Да се вмъкнем веднага щом той излезе.

Пикет кимна, загледан над перилата към морето. Ендрю нави макарата. Аншоата я нямаше — явно изгризана от костур. Той отчупи парченце от шоколада, притисна с пръсти лепкавата маса от кокосово брашно и шоколад около кукичката, спусна я обратно във водата и отпусна достатъчно корда, преди да усети, че тежестта пада на дъното. Погледна Пикет изучаващо и се обади:

— Но защо тя беше в стаята му? Защо ще души наоколо, след като двамата са комбина?

— Може и да е душила. Ако те действат заедно, тогава тя може да влиза и излиза от стаята му когато си пожелае. Кой знае, може би на него не му пука дали тя е в стаята му, или не е.

— А, не, с това няма да се съглася. Очевидно е, че те не са равни като партньори. Генералът е той. И ако питаш мен, тя дори не е лейтенант. Само обикновен редник с аспирации. Не ми говори, че той би бил щастлив да научи, че тя е влизала в стаята му.

— В такъв случай на нея й е трябвал еликсирът — заключи Пикет. — Същото, за което си влязъл и ти. Чула те е да се промъкваш по стълбището и се е скрила зад завесите, точно като във филм. И когато си ги дръпнал встрани, престорила се е, че спи. Прав си, че той едва ли би искал тя да влиза в стаята му. Ако тя не се е безпокояла, че ще бъде открита, тогава тя би застанала срещу теб, за да те попита ти какво търсиш там. И не го е направила, защото за твое щастие и двамата не е трябвало да влизате.

Те се отдадоха на риболова, без да проговорят няколко минути. После Пикет изсипа остатъците от кафето си на кея и проговори:

— Сега, разбира се, е ясно какво се е случило на Пфениг.

— Ясно ли е? — попита Ендрю.

— Ясно като път към черква. Бил е разрязан надве, защото в него е имало нещо, което е трябвало да бъде извадено.

— Като сепията на плажа — обади се Ендрю.

— Да, точно като сепията на плажа. Но не ми се вярва Пфениг да е глътнал монетата. По-скоро си мисля, че е организирал да му бъде имплантирана по хирургически път.

— Защо, за Бога… — започна Ендрю, но Пикет нетърпеливо го прекъсна.

— За да не попадне в нечии ръце… в ръцете на Пениман, за да бъдем съвсем точни. Всички улики сочат нататък. Изрезката от вестника със снимката от смъртта на Джек Раби. Телефонното обаждане на Пфениг. Опитите на Пениман да приложи фокуса с монетата върху всеки ексцентрик в нашия град. Точно той е разрязал Пфениг надве и е измъкнал от тялото му една жизненоважна за него монета.

— Братовчедът на Роуз има колекция от монети — спомни си Ендрю. — Някои от тях са дяволски ценни. Той търси къдрав четвърт долар, доколкото знам, но такъв трудно се намира както без пари, така и с пари. Особено за без пари. Разбрах от него, че ще му трябва половин милион, за да си купи запазен екземпляр.

— Тук не става дума за монета от този вид. Знаеш това много добре. Никой не би изковал лъжица от подобна монета. Просто няма смисъл. Човек прави от монетата лъжица, за да я промени, да я маскира. И Пениман не е колекционер на монети в онзи смисъл. Предложи му къдрав долар и той няма да примигне, повярвай ми. Какво ще кажеш за онази неразбория край пролива Пъджет и рибата с монета в корема? Това не ти е никакъв къдрав долар — и Пикет поклати глава, спомняйки си препускането насам от Ванкувър. — Онзи тип на бензиностанцията ми каза, че съм имал нужда от нови уплътнения. Тези хора винаги се опитват да те оскубят за нищо. Освен това се пошегува с името ми^[4]. Проклети селяндури.

— Каква е тогава?

— Кое? Монетата ли? Не знам. Мисля… не, не съм сигурен. Но съм готов да си заложа и последния си долар, че е адски стара. Монетите първоначално са бил магически тотеми. Знаеш това, разбира се.

— Разбира се — каза Ендрю. — Та това всеки го знае, нали? Казваш, че са били?

— Това е факт. Били са лунни дискове, ето това е. Играта на карти е същото нещо — картите са дестилат на колодата за тарот, която на свой ред е произлязла от една дори още по-стара колода. Ще ти кажа, че не бих се изненадал, ако и най-обикновената монета не съдържа в себе си малко магия, наследена от древността. А тази твоя лъжица, повярвай ми, е била изработена от монета, която е невероятно древна. По-древна, отколкото двамата с теб изобщо бихме могли да си представим. Същото е и с шарана?

— Какво? — попита Ендрю озадачен. Споменаването на тази дума му припомни, че лови риба и той нави макарата, за да установи, че една морска звезда яде шоколада му. Той я откъсна от куката и я хвърли обратно във водата.

— Шарана. Не си ли виждал картина на два шарана, извити около себе си като ин и ян^[5]. Това е същото като картините на риба или змия, захапала опашката си, като дръжката на бастуна на Пениман или онзи шапка в магазина на Мъниуърт. И няма да повярваш, но същият мотив беше изгравиран върху дървената врата на магазина на Пфениг в Гастаун. Е, ти можеш да си помислиш, че съм откачил, но аз ще ти кажа, че всички тези разговори за магия не опират само до символика: шаран завит на колело, лунни дискове, монети, копчетата на ризата ти, жетоните за пътуване с автобус, подреждането на семенцата в цвета, цикъла на сезоните, въртенето на планетите в небето. Прочети Юнг. Всичко се свежда до едно и също. Ние сме потънали в магически тотеми. Заобиколени сме от малки илюминаторчета, отворени към безкрайността, даващи ни възможност да хвърлим бегъл поглед на безсмъртието, ако сведем нещата до земните ни термини. Дори най-тривиалните боклуци, пръснати по крайбрежния пясък, също както отрупаните с лишени от смисъл предмети лавици на вехтошарските магазини, означават нещо… но само ако погледнеш на тези неща под правилен ъгъл и носиш необходимите очила.

— Но какво означава това? — възкликна Ендрю и отново нави макарата. Наистина нямаше търпение. Това беше основният му проблем, когато станеше дума за риболов. И стръвта от шоколад не му бе помогнала. Мидата я нямаше, а стридата беше наполовина изгризана. Той насече още една аншоа на парченца, набучи ги и на трите кукички и хвърли главата и опашката в морето. — Ще ти кажа, че ме измъчват съмнения — заяви той, освобождавайки застопоряващия механизъм на макарата. — Да допуснем, че всичко това е истина — всичко, за което ти говориш, да кажем, че копчетата на ризата ми означават и нещо друго, освен че са си копчета. И какво тогава? Искам да кажа, какво следва за онзи, който не подозира това? Какво следва за човека, който не вижда — как беше в стихотворението? — „безкрайността в една песъчинка“? Той просто си закопчава ризата и отива да се купи хамбургер. Но ти поглеждаш хамбургера и започваш да си мислиш за кръгове, лунни дискове, увити на кръг змии и планети, носещи се в пространството. Онзи другият поглежда хамбургера и вижда само мръвката говеждо. Разбираш ли какво искам да кажа? Ако и двамата паднете мъртви на излизане от закусвалнята, ти ще отидеш в гроба си с глава, пълна със загадки, а той ще отиде в своя с пълен стомах. Така че какво наистина означава всичко това?

— Нямам абсолютно никаква представа — отговори Пикет. — Но съм решен да разбера.