Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (5)

4.

Силните струи шибаха лицето, раменете и гърдите ми. Удоволствието от сутрешния душ нарастваше от съзнанието, че няма защо да бързам. Беше седем сутринта и до началото на моето градско дежурство по Москва оставаха два часа. Накрая завъртях крана. В стаята се дереше телефонът.

— Турецки! Спиш ли, братко? Извинявай, ако все пак съм те събудил. Подполковник Яковлев те безпокои.

Изругах почти на глас.

— Какво се е случило, подполковник?

— Спасявай ме, Турецки! Нали по график ти си ни дежурният днес? В Октябърски район има убийство, а няма кой да отиде. Следователят, когото трябва да смениш, все още се мотае с другия труп в района „Текстилшчики“. Тъй че, стягай се, братле!

— Добре, тръгвам.

— Няма нужда: само ми кажи адреса си, моите момчета ще те вземат…

Утринната Москва тънеше в хладна дъждовна мъгла. Юнската жега само за една нощ сякаш се смени с есен. Чистачките едва се справяха с потоците вода, заливащи предното стъкло. „Край телефона остана локва“ — помислих равнодушно. Вече не принадлежах на себе си. Бях ръководител на следствено-оперативна група, която през цялото денонощие на 14 юни 1985 година трябваше да излиза на местопрестъпленията, станали на територията на Голяма Москва. Гледах хората, возещи се с мен в милиционерската „Латвия“ — някои виждах за пръв път, с други неведнъж се бях срещал при подобни рейдове „по горещи следи“… Това беше двадесет и първото ми московско градско дежурство.

„Ленински проспект“. Многоетажен блок, набутан в дъното на площад „Гагарин“. Отдолу — магазин „Хиляда и една стоки“.

— … Бащата се върнал сутринта от командировка… Те двамата с майката са геолози… Гледа, момичето мъртво. Съседите притичали, чули, че крещи… Позвънили в районното, ние сме тук наблизо, около хотел „Спутник“ се дислоцираме… — успява да ми съобщи един капитан от местното отделение на милицията, докато се катерим по стълбите към третия етаж. — Ето, другарю следовател, триста двайсет и втори апартамент, точно над магазина…

Стандартно московско жилище със стандартна чешка или югославска мебел. Вътре всичко е преобърнато: пред вратата на гардероба се издига купчина бельо, дрехи, шалове и кърпички. Пространството край бюрото е обсипано с листове и тетрадки, чекмеджетата са издърпани и празни. На холната масичка са разпилени снимки, разкъсаният фотоалбум се търкаля до тях на пода. Два куфара са издърпани изпод дивана, а съдържанието им е претършувано, на тоалетката — преобърнати кутийки за бижута, до тях на купчинки лежат скъпоценностите… През отворената врата на кухнята виждам безформените, почти плоски очертания на женско тяло, проснато върху пода.

Не се докосвам до нищо, просто бързо вървя из стаите. Съзнанието ми машинално фиксира фотоалбума и бижутата. Но това е интуитивно: никога не можеш да кажеш предварително кой факт ще ти бъде полезен нататък.

— Е — с делничен глас казвам аз, — да започнем огледа.

Съдебният лекар вече се е навел над трупа, хваща за китката безжизнената ръка и веднага я пуска. Криминалният експерт няколко пъти щраква с фотоапарата, запечатва общото положение на трупа и ми прави знак: открий лицето. Аз коленича и отмятам от лицето на убитата кичур синьо-черна коса.

Пред мен в локва кръв лежи Ким.

„Не, Турецки, ти ме чуй… аз трябва да поговоря с теб.“ Гласът й ме преследваше, виждах я пред очите си, трепереща, бледа и… жива. Вършех всичко, каквото се изискваше от дежурния следовател на местопрестъплението. Инструктирах участниците в огледа за реда на провеждането му, заедно със съдебния лекар проведох външен оглед на трупа, лазех по пода, търсейки следи от обувките на престъпниците, изслушах рапорта на водача на служебното куче, което хвана дирята около убитата и на улицата я изгуби. „Трябва да поговоря с теб, Турецки“… Разпитах съседите, приложих веществените доказателства към делото…

Тогава аз й казах: „Трябва да ме разбереш.“ А тя ме прекъсна: „Не, Турецки, ти ме изслушай…“ Обаче аз не й дадох да говори…

И сега ми се искаше да хвана безжизнената й ръка и да кажа: „Прости ми, Ким. Кажи, какво е станало с теб? Кълна ти се, Ким, аз ще го открия — аз, следователят Турецки, ще го намеря. Само че това вече няма да ти помогне.“

Слушах внимателно експертите, записвах думите им в протокола за огледа, но все ми се струваше, че чувам нейния глас, сякаш пишех този дълъг текст с мухлясалия език на правосъдието под нейната диктовка.

„… Трупът на гражданката Лагина, 23-годишна, е намерен на пода до самата врата. Обилното количество кръв под трупа указва, че убийството е станало на мястото.

Смъртта е настъпила в резултат на прободна рана, нанесена в сърдечната област с мушкащо-режещ предмет. Ако се съди по формата на раната (и двата ъгъла са остри), оръжието на убийството е двуостър нож или кама. Ударът е бил нанесен с голяма сила откъм гърба.

Следсмъртните изменения — понижаване на телесната температура, трупни петна — указват, че смъртта е настъпила 7–8 часа преди началото на огледа, т.е. към 24 часа миналата нощ…“

Около полунощ. Къде съм бил, когато някой ти е нанесъл страшния удар в гърба? Ти ме викаше на помощ, а аз изключих телефона и всичко за мен потъна в любовен унес…

„… Открити са 14 (четиринадесет) отпечатъка от различни части на човешки ръце. Отпечатъците са заснети на дактилоскопска лента и са прикрепени към делото като веществени доказателства.

Един от пресните отпечатъци върху дървената повърхност на огледалото в спалнята на родителите бе проявен с помощта на йодна лула за опушване на невидимите следи от пръсти чрез йодни пари. Между огледалото и дървената рамка, на която е монтирано, бе открита черно-бяла снимка, която не бе забелязана при първоначалния оглед. На снимката се виждат гражданката Лагина и непознат мъж, около 22-23-годишен. Двамата са със скиорски екипи, на фона на арка с мраморно изображение на лежащ лъв, която е част от разрушен старинен архитектурен дворцов комплекс. На гърба на снимката има изписана на ръка дата: 4 февруари 1985…“

Момчето има добро лице. Трудно е да се предположи, че такъв човек е способен да убие. Но кой знае? Кой и защо е скрил така старателно фотографията? Самата Ким? А убиецът я е търсел — но защо му е някаква снимка, ако него го няма там? Какво искаше да ми каже Ким? И защо на мен? Защо не, на който и да е друг следовател? От кого се е страхувала тя?

„… В коридора бе намерено сандъче с пясък за котка, в което се е отпечатала мъжка обувка 43 номер. С помощта на химически реактив — перхлорвинилова смола — въпросният отпечатък е фиксиран и приобщен към делото…

… Огледът се проведе от 8 до 13 часа при дневна и електрическа светлина.“

Справедливостта е истина в действие. Сега за мен справедливо беше само едно — да търся, да търся и да търся убиеца на Ким.

Но неотложните задължения на дежурен следовател ми тегнеха като непоносим товар.

И след огледа на апартамента на Лагини нашата група се отправи към района на трите гари, на площад „Комсомолски“, където на тавана на железничарския клуб бил открит трупът на известната гарова проститутка Тамара Голямата, удушена със собствения й чорапогащник. В седем вечерта бяхме в гаража на Министерския съвет на СССР, където бил убит от ток един механик. След това до късно през нощта се занимавахме с една самоубийца — жената на бившия министър на търговията, която не могла да понесе оставката на мъжа си заради рушветчийство.

После спах три часа върху неудобния диван в стаята на дежурните следователи. И сънят ми приличаше на унеса на тежко болен, изгарян от треска човек.

 

 

В полудрямка чух как рано сутринта дойде Меркулов и за да не ме будят, двамата с Грязнов обсъждаха с почти нечут шепот резултатите от първите издирвания, набелязваха версии и първоначалния план за разследване убийството на Ким.

— Ето, Константин Дмитриевич, отпечатъкът в котешкото цукало най-вероятно принадлежи на убиеца. Това е улика номер едно, пипнем ли този гад няма да се измъкне! От нашия НТО^[1] вече съобщиха, че този тип носи американски обувки.

Рижата брадичка на Грязнов смешно мърда в ритъма на думите му.

— А какво стана с пръстовите отпечатъци?

— Засега само запъртъци. Пет са на самата жертва, четири на баща й, произходът на останалите още е неизвестен.

— Върху огледалото?

— Десният палец на Ким.

— Със снимките занимахте ли се?

— Почнахме. Досега работихме само с Лагини. Предимно семейни или групови училищни и университетски кадърчета, затова трябва веднага да открием този „скиор“.

— Е, с това ще се занимае самият Турецки.

„Самият Турецки“ — това значи, че следствието е възложено на мен. Добре, добре, мисля си и пак заспивам.

 

 

Събудих се окончателно от гръмкия глас на полковник Романова:

— Затрихте момата, а сега ми хъркате тук!

Е, първо, хърках аз в единствено число. А, второ, Шура и представа си нямаше колко близо бе до истината, като каза, че затрихме Ким, но това пак се отнасяше само за мен.

— Какво ми шъткате! Вашият Турецки вече е щръкнал като краставица. Виж му мутрата — дай му сега сто грама и на бой!

Не си струва да се обиждаш на Александра Ивановна. Тя разговаря еднакво с всички — от постовия милиционер до министъра на вътрешните работи.

Седях разчорлен, брадясал и гладен и вече знаех, че ние — аз, Меркулов, Грязнов, Романова — скоро, много скоро ще намерим този, който бе убил Ким. Сега бях стопроцентово уверен в това.

— Вие докога смятате да се моткате тук? Хайде, елате при мен в отдела. А ти, Турецки, си измий мутрата, лапни нещо в нашия бюфет — столът в събота не работи — и тичай обратно!

Изгълтах лакомо чаша мляко с марципанова кифла и наистина на бегом се изнесох до отдела на Шура. Когато пресичах огромната приемна на градското управление на вътрешните работи, чух противния дискант на дежурния офицер:

— Днес, мили граждани, ръководството не приема. Елате в понеделник.

Отначало ми се стори, че до високия майор стоят някакви джуджета. После видях, че това са момче и момиче, нисички, още съвсем юноши.

— Ей го и следователя, той ще ви каже същото.

Гледах момичето — или го бях виждал някъде, или много ми напомняше за някого.

— Един момент, другарю майор. А вие, млади хора, всъщност по какъв повод сте? Чакай, чакай! Ти не беше ли съседка на Лагини?

— А вие откъде ме…

— От никъде, просто имаш същото лице като майка си. Корабелникова ли беше?

Замъкнах посетителите на петия етаж, във втори отдел на криминалната милиция.

— Другарю следовател, само че ние искаме да ви помолим — дайте ни дума да не разказвате на родителите ни, че сме идвали тук.

— Честно казано, не мога да ви обещая. Зависи за какво сте дошли.

— Работата е там, че баща ми не дава да се срещам с Толя. Мисли, че още съм малка…

— Люда, нека аз да разкажа, щото ти има да мънкаш…

Влязохме в приемната на втори отдел. Кимнах на дежурния. Наместих се в празния кабинет срещу Шурината резиденция и продължих разговора, започнат в асансьора:

— Вижте, млади хора. Явно има какво да ми разкажете. И вероятно то е много важно. Сядайте.

— Просто ние с Люда онзи ден стояхме във входа и… е, това не е важно. Стояхме си, и толкова. Изведнъж се тропна входната врата и ние се изплашихме, че може да са нейните родители. Баща й е лют, тоест строг. И ние, такова, се скрихме…

Хайде, милички, давайте! Вече всичко разбрах — целували сте се във входа, страхувате се, че ще ви мелят сол на главите родителите. Това си го казвам наум и усещам, че от вълнение колената ми започват да подскачат.

— Ние само искаме те да не научат…

И тогава аз не издържам и казвам вече на глас:

— Че сте се целували, няма да разкажа на никого, давам ви дума. Нататък!

Сега вече говори само Люда:

— Накратко, те влязоха, а ние бяхме в ъгъла — имаме там едно такова тъмно място. Когато влизаш и тръгваш към асансьора, изобщо не можеш да забележиш кой стои в ъгъла. Аз се скрих зад Толя и само надзъртах — да не би да са моите родители? Само че бяха двама мъже. И позвъниха у Лагини.

— Откъде знаеш, че са позвънили точно в този апартамент?

— При нас на първия и втория етаж няма жилища, защото всичко е заето от „Хиляда и една стоки“. Те подминаха две площадки и спряха. Апартаментът на Лагини е срещу нашия.

Люда Корабелникова сега отговаря на въпросите ми ясно и категорично. Записвам показанията й с едри букви, ужасно бързам.

— Помниш ли по кое време беше?

— Даже знам точно. Когато те влязоха, беше дванайсет и петнайсет.

— Часовникът ли си видя?

— Да, когато им отвориха вратата, веднага си погледнах часовника. Постояхме после още петнайсет минути. Аз трябва да съм вкъщи най-късно в дванайсет. Родителите ми ги нямаше и се страхувах, че ще се върнат всеки момент.

— Можеш ли да ми опишеш как изглеждаха?

— Ами как… Нормално. Аз не ги разгледах много добре, но… Вие по-добре ми задавайте въпроси!

Браво, Люда…

— Години?

— Единият не беше много млад, примерно като вас, 26-28-годишен…

Тъжно: за едно 17-годишно момиче аз вече съм стар.

— Вторият беше по-млад, около 22-годишен, може и по-малко.

— Ръст?

— Този, по-възрастният — висок. А младият — среден на ръст.

— Цвят на косите?

— Косите ли? Знаете ли те нямаха цвят. Тоест, това е доста странно, те бяха… Не, не плешиви, а… не, не бръснати… Тоест да — бръснати, но поне преди две седмици. И двамата бяха сиви… лицата им, ръцете — сиви… Цвета на очите им не видях. Този, по-старият, имаше кръгла глава. А младият според мен беше много красив… Дрехите им? Джинси. И кожени якета. Цвета не помня — тъмен. В ръцете си не носеха нищо. О, не, имаше нещо! Знаете ли, по-младият държеше чадър.

— Чадър ли?! Нима тогава имаше дъжд?

— Да. Тъкмо заваля доста силно. Чадърът беше вносен — нали ги знаете, в кожен калъф, сгъваем. Като че ли беше черен… Обувките им? Не знам, не си спомням. Май че единият беше с тежки, някакви чепици. Не, не разговаряха. Нито помежду си, нито с този, който беше в апартамента. Веднага им отвориха вратата, и толкова.

И толкова. Чадърът… Задавам последния си въпрос:

— Ще можете ли да ги познаете, ако ги видите?

Толя мълчи.

— Младият — да! Оня, по-стария… не съм сигурна — казва Люда.

— А, и още нещо — многозначително казва момчето. — Те не позвъниха веднага, а постояха малко, може би около петнайсет секунди… После натиснаха звънеца. Тя отвори вратата веднага, почти веднага. Нали знаете, обикновено минава известно време, докато отидеш до вратата.

— Тя каза ли нещо? Например „А, ето ви и вас!“ или „Защо закъсняхте толкова“?

— Не. Нищичко не каза. Даже „здравейте“ или там „привет“. И те също. Просто влязоха мълчаливо в апартамента.

И тъй, Турецки, никакви емоции. Трябва да изградиш версия. Което ще рече да си представиш какво се е случило. Да съставиш план. Тоест да измислиш какво е необходимо да се извърши, за да провериш версията. Задача номер едно — словесен портрет на тези юначаги.

В присъствието на свидетели, доведени от Грязнов, аз показах на Корабелникова всички снимки, иззети от Лагини, сред тях и тази на „скиора“. Ония двамата, с кожените якета, ги нямаше на снимките. „Скиора“ тя виждаше за пръв път.

Сега Грязнов започва да мъчи Люда. Той вади от шкафа си пъзъла — дълги картончета — и започва да прави магии. Размества картоните с различни чела, носове, уста и цял час ги комбинира. Накрая са готови два фоторобота, сумиращи външния вид на двамата неизвестни. Сега тези чудовища ще ги снимат в НТО и ще ги размножат в милиционерската печатница, за да ги раздадат на различните оперативни служби за издирване. Но аз съм песимист. Не вярвам в това чудо на криминалистиката. Девет от десет открити престъпници изобщо не приличат на изкуствените портрети, които с купища произвеждат експертите криминолози.

На кратко оперативно съвещание в кабинета на Романова беше решено: да се хвърлят всички налични следствени сили за установяване на връзките на убитата и за издирване на „скиора“.

С размножените фотороботи и копия от снимката на „скиора“ момчетата от отдела на Шура се разпиляха по различните райони на Москва.

Скоро двамата с Меркулов останахме сами.

— Саша, как стана така, че момичето е искало да ти каже нещо — на теб, следователя, — а ти не го изслуша! Сега се съсипваш и между другото — съвсем правилно. Затова не чакай от мен съчувствие. — Меркулов счупи три клечки, докато запали цигарата си.

— Нищо не чакам, нали можех и да не ти кажа.

— Не лъжи, знам, че не би премълчал. Само не мога да разбера защо не я изслуша?

— Мислех, че тя за нещо друго…

— Какво друго?

Изпушвам цяла цигара, докато събера сили да отговоря. Меркулов чака.

— Разбираш ли, ние с нея… Изобщо направихме си тук купон, аз се отцепих яко и… Костя, кълна ти се, някак от само себе си стана…

Знаех, че най-малкото съм смешен, но Меркулов и не мислеше да се смее. Гледаше ме, все едно че ме вижда за първи път в живота си.

— Разбираш ли…

— Не, не разбирам. Но това си е твой личен проблем, твърде личен.

— Тя искаше да ми позвъни на домашния телефон, обаче мен ме нямаше… Тоест бях там, но изключих телефона. Но това е друга история. — Нанасям си като давещ се последен удар с греблото по тиквата.

— Телефонът?! Чакай, Саша! — Меркулов припряно взе да върти шайбата на телефона. — Льоля, Льолечка, ти нали каза, че оня ден някой ми е звънил вкъщи? Не, не… когато бях в Дома на архитектите да изпращаме Танасевич в пенсия… Не, ти си спомни точно какво каза тя? Как нищо? Нали някак ме е нарекла? Така, така. — Меркулов взе писалката си и се приготви да запише. — Точно така ли е попитала, за „другаря Меркулов“? А, значи е казала: „Може ли да говоря с Меркулов?“ Без „другаря“?… Да, Льоля, много е важно. Така, така. В колко часа беше това? Около единадесет или малко по-късно. — Меркулов бързо записваше нещо.

Само Ким се е обаждала! Тя има тоя навик да нарича всички просто по фамилия… Имаше тоя навик.

— Саша, тя е казала: „Трябва да говоря с Меркулов по личен въпрос, не като със следовател.“ Да знаеш, че когато се обръщат така към мен, сигурен съм, че им трябвам точно като следовател. Как мислиш, тя ли се е обаждала?

Меркулов задава въпроса просто така. И той знае, че е била Ким. Но изглежда много разстроен, защото се чувства съучастник в моето черно дело.

— Защо не е казала на никой друг — това ме тревожи.

— Не е успяла, Костя. Освен моята тя знаеше само твоята фамилия. Вероятно ми е звънила дълго, а телефонът не е отговарял, после е получила от справките твоя номер. След единадесет се е обадила у вас, а към дванайсет и петнайсет са пристигнали ония — двамата с якетата. Тя е погледнала в шпионката и ги е пуснала. Но не е очаквала опасност. Иначе не би отворила вратата.

— Ти разбираш ли какво значи това?

— Разбирам, разбирам. Двамата по някакъв начин са свързани със заплахата, която тя е усещала или за която е знаела. Но точно тези с якетата не е подозирала.

— Обърни внимание — те не са се опитали да инсценират обир, но не са оставили нито едно писмо, нито един бележник. За какво са им притрябвали? Или в тях е имало нещо, което никой не бива да знае? Точно това трябва да изясним, и то колкото се може по-бързо…

 

 

Вървях бавно по Гоголевия булевард към улица „Кропоткинска“. Ето тук, в пресечката зад Филиповската църква, живях шест години в малка, неугледна стаичка, в една пренаселена квартира без всякакви удобства. Струваше ми се, че е било толкова отдавна, а всъщност беше минала само година, откакто председателят на профкомитета ме извика и тържествено обяви:

— Ще черпиш, Турецки. Получаваш едностаен на „Фрунзенска крайбрежна“…

Тогава ме прободе сърцето: някога на „Фрунзенска“ живееше Рита. Почти три години минаха, откакто тя загина и само нейната връзка ключове остана на библиотечката ми… Цяла вечност мина от тогава и чак сега в моя живот се появи друга жена.

Не бях виждал Лана два дни, даже някак си бях забравил за нея. Смъртта на Ким ме беше изтръгнала от всекидневието. Грижи, тъги и радости…

Стоп! Така рязко набих спирачките, че колата поднесе на кръстовището. Обърнах на площада по невъзможен начин и отпраших обратно към „Сивцев Вражек“, където живееха славните ми приятели Юля и Олег, архитекти със смешната фамилия Чипига. Заварих Олег на обичайното му място — всичките си почивни дни той прекарваше под колата в някакъв безкраен ремонт.

— Привет, Саша — извика той и надникна изпод колата. — Потрай малко, ей сега идвам.

После пак се скри, затропа с инструментите и сподавено продължи:

— Ей сега ще се заформим… Бутилката е налице, Юля ще спретне мезенце…

Най-после той се измъкна и взе да трие ръцете си в някакъв парцал.

— Олег, аз всъщност идвам по работа.

— Чудесно, ще си поговорим на чашчица.

— Знаеш ли, искам да се поровиш в справочниците или, как им викате — албумите… — Аз извадих снимката на „скиора“. — Трябва да разбера какви са тия развалини?

Олег хвърли едно око и каза:

— Това е Царицино, Екатерининият дворец, изграждан по проект на гениалните Баженов и Казаков, но, уви, строителството било замразено по царска заповед на щурата Екатерина. Сега новият „гений“ Илюша Глазунов иска да възстанови това-онова и да организира музей. А лъвската муцуна е от къщичката за развлечения на централния остров в Царицинските езера…

— Ти как тъй от раз? Олег, сигурен ли си, че това е там?

Той се разсмя:

— Ако аз те попитам например какво е… — Той облещи нагоре очи. — А, да… какво е това „неизбежна самоотбрана“? Ти в справочниците ли ще се ровиш? Хайде, тръгвай да ударим по една.

— Олег, не мога, трябва да вървя.

— Охо, нещо сериозно ли е?

— Трябва да намеря това момче.

Олег погледна часовника си:

— След половин час там ще се стъмни, какво ще намериш?

Честно казано, и на мен ужасно ми се искаше да поседя с приятелите си, а разходката край Царицинските езера в десет часа, събота вечерта не изглеждаше никак перспективна.

Скрих снимката във вътрешния си джоб и казах:

— Бива, да вървим…

Първо се обадих в милицията да съобщя телефонния номер на Чипига, за да ми звъннат, ако има нещо извънредно тази вечер.

— Турецки — зарадва ми се дежурният, — цял ден те търси някакво маце. Не иска да говори с никой друг. Казва, че само ти можеш да я оправиш.

— Мацето разсъждава правилно.

— Не се дуй. Дай телефонния номер…

След минута телефонът иззвъня.

— Александър Борисович, обажда се Люда Корабелникова. Не знам дали това ще ви свърши работа…

— Първо, здравей, Людочка. Второ, всичко, което кажеш, ще ми свърши работа.

— Ох, здравейте… Вчера си ги представих някак си и се сетих, че оня, якият, държеше в ръцете си книжка, а що се отнася до втория…

— Стоп, Люда. Каква книжка — бележник ли?

— Не, просто така се изразих. Книга. Доста дебела. С тъмни корици. Стори ми се не особено нова.

Убиецът е любител на четенето. Излиза на акция и взема със себе си приключенски роман. Трябва пак да ида до Лагини и да направя допълнителен оглед. Възможно е да са забравили книгата при бягството. Или пък тя да е била на Ким.

— Това беше за книгата. Но имам още едно подозрение… тоест струва ми се, че по-младият, като че ли е… хомосексуалист.

— Какво?!

— Знам, че звучи глупаво, но така ми се стори.

— Людочка, защо ти се стори така? Нещо особено в походката ли… Или ония двамата се държаха по подобен начин?

— Не. Извинете, Александър Борисович, не знам защо. Просто го усетих интуитивно.

Акселерацията в наши дни придобива гигантски размери. Аз например не мога интуитивно да позная тая публика. Дори в тълпата педита край станцията на метрото „Соколники“, където те обикновено се срещат, не мога със сигурност да кажа кой какъв е. Откъде ли черпи своите инстинкти това момиче?

— А ти много такива ли познаваш?

— Ама моля ви се! Говорят за един фризьор в салона на „Ленински проспект“… Него добре го познавам, мама си прави там прическата. А иначе никой друг.

Давам данните на милицията и от мен допълнителните сведения тръгват по веригата към фотороботите на издирваните престъпници.

 

 

Веднага познах развалините на царицинския дворец, макар сега, през лятото, всичко да изглеждаше иначе — не като на черно-бялата снимка, направена през зимата. От развалините ме делеше само водната повърхност на езерото, набраздено от мрежата на дъжда.

— Ей, красавецо, лодка ли искаш?

От зелената барака излезе куц мужик с разчорлена брада.

— Благодаря, някой друг път. Случайно да знаете дали наоколо няма скиорска база?

— Ти да не си откачил, приятелче? Сега е юни — какви ски са те патили?!

— Е, имам предвид през зимата. Трябва да намеря някого от персонала.

— Персоналът — това сме ние. Тоест аз. Лятото — на лодките, зиме — при ските.

Куцият дълго разучава прокурорската ми карта, сверяваше недоверчиво снимката ми с оригинала. Също тъй подробно разгледа снимката е Ким и „скиора“.

— Тая корейка сме я виждали тук през зимата. И младежа също. Да не са забъркали нещо? Момичето май е от Москва. А хлапакът е тукашен, сигурен съм. Виждал съм го няколко пъти наблизо, на гара Бирюлево — пътническата, облечен беше в железничарска униформа. Между другото, тук се държаха прилично. Макар че се целуваха…

 

 

Гара Бирюлево. Стаята на железопътната милиция. Дежурният ме слуша внимателно. После отива в ленинската стая, откъдето долита тракането на домино. Довежда червендалесто старче на неопределена възраст, само по потник, но с нахлупена железничарска фуражка.

— Матвеев — пита го дежурният, — не си ли срещал тоя, със скиорския анцуг? Следователят от Москва се интересува.

Матвеев отдръпва снимката на една ръка пред очите си:

— Дубов е тоя, по-малкият, Алексей, помощник-машинист от нашето депо. Сега не работи, миналата или по-миналата година го взеха в армията. Баща му, Николай Дубов, живее в железничарския квартал. Улица „Гарова“ три, пети блок, а, виж, апартамента съм забравил. Но там ще питаш…

 

 

Огромен двор. Беседки, масички за играчите на домино, плътно прилепени към пететажните блокове гаражи. Навсякъде хора, на пейките, на первазите на прозорците, в отворените гаражи. Питам къде е квартирата на Дубови. Веднага става тихо. Влизам при Дубови и всичко ми става ясно. В ъгъла на стаята — като икона — виси портретът на Алексей Дубов в траурна рамка.

— Загина по-малкият ни… Вчера направихме четиридесет дни от смъртта на нашия Альошенка — казва бащата.

— А къде загина?

Бащата мълчи. Отговаря майката, която отначало даже не забелязах, толкова дребна и съсухрена бе тя.

— В проклетия ви Афганистан! Къде другаде! Даже не ни казаха къде му е гробът. Своите синчета не ги пращат, край себе си ги вардят.

Дубова ме гледа с омраза.

Насилвам се, но все пак ги питам:

— Извинете ме, но е важно, познавате ли Ким Лагина? Вашият син се е срещал с нея. — И им показвам снимката.

Майката се извръща от мен. Плаче. Дубов клати глава в отрицание:

— Не ги знаем вашите фусти…

 

 

Сред колегите си Рома Розовски се славеше като фантазьор. Самият той се изживяваше като представител на нова област в науката, която се намира на границата между съдебната медицина и правото — криминална психология. В дисертацията си, която двадесет години вече безуспешно се опитваше да защити, той доказваше, че следствена версия по горещи следи може да разработи само специалист, който е едновременно и медик, и криминалист. Като доказателство за своята концепция освен медицина Розовски завърши вечерно юридическия факултет. За мен така наречените фантазии на този експерт медик бяха ако не ръководство, то в краен случай стимул за по-нататъшното разследване.

Освен това Розовски беше истински ентусиаст в професията си. Това никой не можеше да отрече и не ми струваше много усилия да го навия да извърши в неделя медицинско изследване на трупа на Ким, или по-просто казано — аутопсия.

Около четири часа всичко беше свършило и ние седяхме в кабинета на завеждащия моргата. Розовски, изхлузил тънките си очила на края на носа, каза:

— Хайде, Саша, да вдигнем завесата на тайнствеността около това дело. Вие сте пръв.

Аутопсията не минава за удоволствие, а отварянето на трупа на Ким ми подейства толкова угнетяващо, че аз с мъка се заставих да говоря:

— Двама с кожени якета позвънили на вратата. Ким вече си е била легнала. Както си е била с нощницата, тя дотичала боса до вратата. Погледнала в шпионката, видяла е само единия, когото може би добре е познавала, възможно е и да е била в интимни отношения с него, защото не наметнала пеньоар, а веднага отворила. Имаме сведения, че Ким се е страхувала от някого — тази фраза произнасям с дървеняшки глас, — но този, на когото е отворила, не й се е струвал опасен. После тя видяла втория и се хвърлила към кухнята…

— Да, ама не! Изобщо не! — зарадвано закрещя Розовски. — Помните ли как лежеше тя? Тогава, когато я намерихте. Тя е тичала, не споря. Но не към кухнята! Бягала е към външната врата! Убиецът влиза — не знам колко са били — и моли, настоява, изисква някакви документи, снимки или дявол знае какво. В определен момент моята пациентка решава да избяга: хуква от хола към коридора и… — Розовски скочи от креслото и изтича до вратата. Замръзна с вдигнати ръце. — И я застига страшен удар. Нож или, ако щете, кинжал се забива под лявата й лопатка и прерязва дъгата на гръдния прешлен! Бил е метнат от разстояние не по-малко от два метра. Знаете ли каква скорост може да достигне нож, хвърлен от такова разстояние? Десет-дванайсет метра в секунда! А нашето момиче е тежало не повече от 45 килограма. Този удар просто я е запратил в кухнята. Че защо, кажете ми, ще бяга там? Да не би да ги гощава с чай!

— Рома, той трябва да е професионалист, този убиец!

— Аха, това е правилната дума. Този човек е професионален убиец! Него са го учили да убива! Търсете го сред ловците или циркаджиите. А може би сред военните?…