Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (2)

1

— … Това, което ще видим, може да ви съсипе нервите. Затова всеки веднага да си подхваща работата: Турецки поема разпита на свидетелите, ние с капитан Грязнов започваме огледа на местопроизшествието.

Меркулов спря за миг, после изведнъж продължи нервно, обръщайки се непосредствено към мен, макар аз въобще да не спорех с него:

— Саша, вярвай ми, знам какво говоря. Преди двайсет години, когато бях следовател в Кубан, колхозните сепаратисти такъв фойерверк ми устроиха в деня на изборите за Върховен съвет! Сетне изравяхме само ръце, крака… и глави в преспите. Онази нощ, беше през февруари, тъкмо заваля първият сняг — натрупа отведнъж почти метър. После съдебният лекар с чист спирт ме свестяваше. А пък в Тушино един самолет като избухна по време на парада…

Нашият шофьор почти нахлу във входа на станцията на метрото и рязко наби спирачките. Следствено-оперативната група се промъкна през милиционерския кордон и слезе на платформата по спрелия ескалатор. Блъсна ни задушаващия мирис на горяло и още нещо непознато — отровно и кисело…

— Динамит — каза Меркулов, щом забеляза как подуших.

И веднага се разкрещя на пожарникарите, които заливаха с маркучите пламъците на затихващия пожар. Само че късно: двайсет сантиметра воден пласт вече покриваше предполагаемите веществени доказателства.

Вячеслав Грязнов се беше присъединил към оперативните работници от ведомствената милиция на московското метро и заедно с тях разглеждаше онова, което бе останало от вагона — овъглената, раздула се като от краста някога синя обшивка, тлеещите седалки, изметнатите, изтръгнати от пантите врати. Озърнах се: това, което виждах, не се връзваше с представата за живот на земята — толкова ужасяващо беше. И когато видях как някаква жена прегръща това, което преди половин час е било нейното синче, аз се приближих до мраморната колона и притиснах бузата си към прохладната повърхност. Санитарите наоколо събираха на носилките труповете или по-точно парчетата от трупове. Приближи се Грязнов с нещо в ръката. Той беше ужасно бледен, почти бял, като прекалено напудрен клоун, и рижите лунички отчетливо изпъкваха върху тебеширеното му лице.

— Ето я — изхриптя той, изкашля се и продължи: — Саморъчна.

Забелязах, че той избягва да се оглежда. Меркулов, който стоеше върху релсите, потънал до глезените във вода, извика:

— Турецки, какво си щръкнал тук? Веднага отивай горе в дежурната стая на милицията и разпитай всички, дето са там!

После той видя находката на Слава и тромаво се изкатери върху перона. Аз все още стърчах до колоната и наблюдавах как моите другари внимателно въртят из ръцете си части от будилник, към чийто циферблат бе запоена метална жица…

— … Да, мен като бригадир на червенознаменна бригада миньори ме поканиха за откриването на новата линия на метрото. Казаха, че ще дойде новият генсек. Наредиха да сме с миньорските каски, демек да изглеждаме все едно, че току-що излизаме от тунела… Добре, че беше тоя човек, щото какво щеше да остане от главицата ми? (Показва надраната оранжева каска.)

— … Като загърмя оркестърът, влакът — пиууу от тунела, и изведнъж… мамата си трака! Всички стъкла на вагона изхвърчаха на майната си. А пък на районните активистки „раисите“ им като че дявол ги издуха! Какви „раиси“ ли? Абе фризурите им, като на жената на новия генсек, Раиса — да ме прощавате, ама не й знам бащиното име…

— Много странно, уважаеми, аз не помня да съм чул взрива, а пък казват — бомба? Доживяхме… Тоест западното влияние, разбирате, нали, разните там „зелени“… Така да се каже, терористите… А, да, да, за обстановката на перона… Огромна тълпа, пълно с милиция, всички гледат ескалатора — другаря генерален секретар чакат. Мен ми беше все тая, тоест имам предвид…

— Не, не помня взрива. За виждане, видях го, но не го чух. Че какво като съм капитан от Държавна сигурност? Ние не сме ли хора? (Само дето не плаче.) И ние може да се шашнем, по дяволите…

— … Не пипнете ли гадините — сам ще ги намеря и ще ги удуша на място! Аз на вас синчето си за нищо на света няма да простя: водех хлапето на изпит в музикалното училище… а тук… Мръсници сте всички… съсипахте страната… Я не ме бутай — без мойто хлапенце все ми е тая, дали в затвора, или в гроба…

Записвам показанията на няколко десетки души, ръцете ми треперят, в гърлото ми нараства буца, очите ми сълзят. И на мен ми се иска да псувам и да плача заедно с тях, но ми предстои още много да преживея, защото аз ще разследвам това страшно престъпление.

Меркулов не седи както обикновено в креслото, а се е примъкнал някак неудобно на стола от другата страна на бюрото си. Забол е острите си колена в полираното дърво и непрекъснато върти шайбата на телефона. Аз размахвам ръце зад гърба му и беснея: следствието по взрива в метрото е възложено на следователя от нашата градска прокуратура Жозеф Гречаник. Толкова преживях през това денонощие, разпитах около тридесет свидетели и потърпевши, разработвах версии и набелязах схематичен план за разследването. И изведнъж, дявол да го вземе, дават всичко на Гречаник. Меркулов сякаш не обръща никакво внимание на моето мърморене. Опитвам се да видя изражението на началника на следствения отдел, а той все върти шайбата в напразни опити да се свърже с химическото чистене, където още миналата зима изчезна кожухчето му. Най-после той се обърна и като че ли някак весело каза:

— Не ревнувай, Саша, това не е най-доброто дело в нашата практика.

Аз се възмутих:

— Че кой ревнува?! Просто ми е обидно, Костя. — Насаме говоря с шефа си на малко име.

— Е, извинявай, значи просто ми се е сторило.

И правилно му се е сторило. С Гречаник не се обичаме още от университета, без да има някакви особени причини. След като завършихме, той работи известно време в ОБХСС^[1]. Но дали милиционерската служба му се видя недостатъчно интелигентна, дали заради нещо друго, неотдавна назначеният заместник-прокурор на Москва Пархоменко го домъкна при нас, в Московската прокуратура.

— Може би ще споделиш с мен версиите си? — неуверено помоли Меркулов.

Обаче мен така ме беше налегнал инатът, че не можех да го надвия. Запуших и взех да циркулирам зад гърба на Меркулов. По едва забележимото завъртане на главата му забелязах, че той ме наблюдава.

— Е… значи… теоретически погледнато… следствената предпоставка, така да се каже… — успях да изтръгна от себе си. — Преди да търсим престъпника, трябва да уточним обекта на престъплението. Ако започнем от субекта — нищо няма да излезе. Дълбоко уверен съм, че жените и децата, погубени във вагона, не са били пряката цел на престъпника. Убити са и няколко души на перона. Чакали са генсека. Всички са знаели за това. Тоест, че той ще дойде. Може и да греша, но всичко това мирише на атентат.

Надявах се моята реч да звучи по-уверено, отколкото изведнъж ми се стори.

— Знаеш ли, Саша, има такова наблюдение — не помня чие, — че при атентати срещу шефовете, бомбите убиват предимно шофьорите им… Друго какво?

Друго? Заедно с обидата се изпаряваше и следственият ми ентусиазъм. Неувереността в собствените ми думи заплашваше да се превърне в безпомощност. И даже Гречаник изведнъж взе да ми се струва по-умен и по-симпатичен, та бях готов да му харижа още две мои дела, само и само да не слушам спокойния, почти монотонен глас на Меркулов, да не тъпча зад гърба му и да не гледам как ушите му следят движенията ми като локатори.

— Виждаш ли, Саша — започна Меркулов и изведнъж се разкрещя: — Не мога да разговарям, когато ми тъпчеш зад гърба!

Аз седнах послушно в удобното кресло на началника на следствения отдел, сега вече срещу него.

— Работата е там, Саша, че „взрива“ го предадоха на Гречаник по моя молба. Горе, както разбрах, е имало голям спор кой да води разследването — КГБ или прокуратурата. Решили са да караме заедно: те — оперативната работа, а ние — следствието.

Меркулов извади цигара, пречупи я през средата и пъхна едната половинка в цигарето? Това му е начинът да се бори с пушенето. По мои сметки сега той пуши точно четири пъти повече от преди.

И Меркулов пак започна да досажда на химическото чистене за изгубеното си кожухче.

— Слушай, Костя, утре ще ти намеря кожуха или ще им измъкна парите. Не ги тормози повече с твоята вежливост. Нашата сфера на услугите ако въобще прави нещо като хората, то е само когато се бои от пердах.

— Виждам аз, другарю Турецки, че няма да ми се махнеш от главата, докато не ти дам пълен отчет за заседанието на Политбюро.

Той измъкна фаса от цигарето и веднага пъхна втората половинка от цигарата.

— Републиканския прокурор Емелянов го извикали на заседание на Политбюро да докладва за взрива в метрото. Новият генсек е въвел и нов ред: всички извънредни произшествия да се обсъждат в Политбюро. А Серьожа Емелянов, знаеш го, винаги трябва да си подсигури тила. Какво може да разкаже той на висшите другари, след като не е бил на местопроизшествието? И затова ме взе със себе си… Хората от московското КГБ, разбира се, се опитваха с всички сили да докажат, че това е терористичен акт и затова те трябва да водят разследването. Но нашият нов генсек си позволи да не се съгласи с тях. Той точно така и каза: „Позволете ми да не се съглася с вас.“

При тези думи Меркулов се опита да наподоби със своята кльощава физиономия кръглоликия генерален секретар. За моя изненада, доста добре му се удаде.

— „Нашето време рязко се отличава от трийсетте години — продължи Меркулов в същия дух, — народът и партията са единни. Затова нашият съветски народ не може да се обяви срещу правителството. Това престъпление може да е извършено: първо — от хора, пратени от чуждите спецслужби, второ — от някой маниак, избягал от лудницата, и трето — от така наречените дисиденти, които, както доказа професор Лунц, и ние в Политбюро сме напълно съгласни с него, са психически болни хора. Политбюро реши да започне — Меркулов доста добре имитираше южния акцент на генсека — перестройка на цялото народно стопанство. Води се икономическо съревнование на двете системи — социалистическата и капиталистическата — и ние не можем да допуснем даже намек за съществуването в нашата страна на политически противници, още по-малко пък терористични групи.“

Айде пак нови лакърдии — сякаш не гръмна сградата на републиканското КГБ в Тбилиси, където някой заложи бомба и загинаха трийсетина кагебисти. Като че ли не се разлетя из въздуха самолетът с командването на ученията „Кавказ-85“ и не отвлякоха министъра на финансите с ултиматум за десет милиона рубли откуп. Престъпленията бяха разкрити и всеки път ставаше дума за различни организирани групи, въоръжени с автоматично оръжие и експлозиви.

— Знаеш ли, Саша… Впрочем това май ти го казвам за хиляден път — започна изведнъж Меркулов раздразнено, сякаш отговаряше на зададен от мен въпрос. — За своя главна задача смятам разкриването на престъпленията. Всички ние, и милицията, и КГБ… и ти, и Гречаник, трябва да намерим тези, които затриха хората в метрото. Обективно — защото извършиха нещо страшно. А субективно — трябва да си изясним какво ги е ръководило. Приказките на голямото началство са за политиците, не за нас.

На вратата се почука и без да чака разрешение, в кабинета влезе Гречаник.

— Извинете за нахълтването, Константин Дмитриевич, но има интересни новини. В милицията е позвънил някакъв човек и казал: „Бомбата в метрото е заложена от Фауст.“

— ?!

— Така е казал… Освен това засега не са успели да разберат края на фразата, тъй като се е появил страничен шум, а онзи е шепнел.

— Обаждането записано ли е?

— Разбира се, Константин Дмитриевич. Всички обаждания до 02 се записват — не съвсем уверено произнесе Гречаник, закръгляйки с пухкавите си устни буквата „о“. Той явно забеляза ироничното ми лице по повод на това твърдение и припряно добави: — За съжаление не е възможно да се идентифицира самоличността по шепота.

— Кога е станало това?

— Сутринта в осем нула седем, ммм… преди почти три часа…

— Надявам се, че сте наредили да се достави записаната реч на този поклонник на Гьоте в прокуратурата?

— Още не, но…

— Тогава бързо позвънете на капитан Грязнов — ободри Меркулов посърналия Гречаник — и всичко ще бъде наред.

— Ей сега! — пак изкриви устни Гречаник.

И на бегом се засили да изпълни поръчението на Меркулов.

— Всичко ще е наред. Всичко ще бъде наред… — машинално повтори Меркулов, докато гледаше как се затваря вратата след Гречаник. Но не усетих радостни нотки в гласа му.

Реших да не мъча повече Меркулов с „въпросника“ си (така кръсти той прекалената ми любознателност още преди три години по време на моя стаж). Чакаха ме собствените ми дела — „моите“ престъпления и „моите“ престъпници. В единадесет часа бяха извикани за очна ставка посетителите на бардака, който държеше една народна артистка. Предстоеше да изобличим виден сановник, че подпомага финансово „салона“ и сам участва в оргиите. После трябваше да довърша обвинителния акт за нарушаване техниката на безопасността при строежа на жилищен блок в Матвеевски микрорайон — срутил се бе полузаселен блок. А в три часа в Бутирския затвор щеше да ме чака адвокатът на заместник-министъра на тежката промишленост, за да се запознае с обвинението срещу него — присвояване на крупни суми и рушветчийство (по 201 алинея от Наказателнопроцесуалния кодекс). Такива работи. А с мефистофелите нека се занимава Жозеф Алексеевич Гречаник.

— Саша — тихо ме повика Меркулов, когато вече бях на вратата. Обърнах се. В сините очи на Меркулов се таеше тревога. — Как ти се струва този „Фауст“?

За всеки случай реших да не се предавам:

— Нашият генерален секретар е стопроцентово прав: наоколо е пълно с откачени.