Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (12)

11.

— Граждани пасажери — каза стюардесата сержант, минавайки между креслата, — нашият самолет извършва специален полет до Москва. Ще има едно спиране — в Ташкент. Моля да закопчеете предпазните колани и категорично да се въздържите от пушене.

— Тия какво да ги закопчават — бутна ме отстрани Бунин, — те и така са си закопчани… към съпровождащите.

Вгледах се — наистина всеки пътник бе заключен с белезници към конвоиращия го войник. Бунин се усмихна и обясни.

— Разбираш ли — военната прокуратура разследва крупно дело — за трийсет милиона… Ей тия красавци, големи клечки от гранични застави, митници и прочее организации, заедно с търговци от Афганистан прекарвали в Ташкент и Москва хероин и японска електроника… в цинкови ковчези. Като покойници… Оформяли документите, уж че возят убити генерали и офицери. А от Москва тук, в Афганистан, прикрити като медикаменти и денкове със списания, докарвали златце, диаманти, антиквариат… Схващаш ли? Виждаш ли го оня дебелак на първия ред? Това е Раджанов, бивш министър на правосъдието на Таджикистан, а после — първи секретар на нашето посолство тук. Да знаеш какви далавери е въртял, свят ще ти се завие! Подкупил митничарите. На негово име изпращали злато от различни страни. Той го предавал на афганистанските търговци, те пък — на муджахидините. При митническа проверка в Шереметиево била отворена една подозрителна пратка от Саудитска Арабия на негово име. В нея имало двадесет и три килограма злато на обща стойност — не можеш да отгатнеш — един милион рубли! Схващаш ли, Саша, с какви хора летим!

Не схващах особено. Повече ме интересуваше местонахождението на санитарния пакет. Накрая го открих в джоба на предната седалка, точно пред носа ми.

— Да не ти е лошо? — попита Бунин.

— Засега не — отвърнах не много уверено.

Пред нас двамата с Бунин седяха Грязнов и Жуков и нещо пишеха на сгъваемите масички, предназначени за хранене. По-точно пишеше Грязнов. А Жуков, облегнат на седалката със затворени очи, нещо му диктуваше.

— Какво правите? — поинтересувах се аз.

— Спи си там. После ще разбереш — намигна ми Грязнов.

— Слушай, Саша — пак ме ръгна в ребрата Бунин, — армейският прокурор ми подхвърли едно материалче. Оказва се, че той води разследване за незаконно използване на наркотични вещества. Те са изобретили някакъв нов препарат…

— Кои „те“?

— Дявол ги знае. Лекарите вероятно. Изпробвали са препарата върху офицери. Той е много скъп. Всяка инжекция е около шест хиляди рубли, затова не са можели да си позволят подобен разкош спрямо войниците. Този, който е инжектиран, не усеща страх и е готов да изпълни всякаква заповед. В състава на това нещо влиза някакъв стабилизатор, именно той струва луди пари. Стабилизаторът уравновесява действието на наркотиците и не настъпват вредни последици. Единствената странична реакция е разфокусирането на зрението, така нареченият обратен астигматизъм.

Знаех за какво говори Бунин. За препарата ФАУСт. „Те“ го бяха изпробвали и върху войниците. Само че в опростен вид. Без стабилизатора. И сега тези момчета — двеста и петдесет души — се търкаляха в Голямата болница. С необратими изменения в мозъка. А офицерчетата, Ивонин и компания, си спечелили астигматизъм — очичките им се кривят настрана.

— Ваня, но това е страшно престъпление. Защо военната прокуратура не е съобщила където трябва?

— Нямали са доказателства. И сега нямат много. Славомир Василиевич ми даде материал за Горни. Аз вече му позвъних сутринта, докато вие с Жуков лазихте из котелното. Утре ще се явя при него с доклада… Очите ти се слепват, Саша, хайде дремни му.

— Ваня… Благодаря ти.

— За какво?!

— Задето ме спаси.

— Ама че си чудак! Ти какво щеше да направиш на мое място?

— Тогава… ти… щеше… да ми кажеш… благодаря…

Пропадам в дълбок сън без сънища и отварям очи едва когато нашият самолет се приземява в Ташкент. Оставаме само четиримата в салона — престъпната група я извеждат от самолета и аз виждам през илюминатора как до борда се приближава затворническата кола. Сега до мен седи Грязнов, а Бунин хърка отпред, клюмнал върху рамото на Женя Жуков.

— Успя ли да дремнеш? А сега прочети за развлечение една детективска история. — Грязнов ми подава няколко листа, изписани с познатия му почерк.

„Строго секретно.

В един екземпляр.

Да не се прилага към следственото дело

 

 

До Началника на следствения отдел

на Московската градска прокуратура К. Д. Меркулов — старши юридически съветник,

До старши следователя от Московската градска прокуратура А. Б. Турецки

СПЕЦДОКЛАД

По Ваше поръчение във връзка с разследването на убийството на Ким Лагина аз, старши инспекторът от МУР при ГУВД на Мосгориспълком капитан В. И. Грязнов проведох на територията на ДРА оперативно-агентурна дейност. В операцията участва и Е. И. Жуков, бивш старши инспектор от МУР, сега изпълняващ длъжността Директор на строително-монтажно управление №1 от Спецмонтажтрест №4. Работата беше насочена към откриване на лицата, извършили убийството, а също и на свидетелите, притежаващи важни данни по обстоятелствата на това дело.

При оперативно-агентурната разработка беше установено:

Евгени Жуков е успял да запази значителни връзки в полицията на Кабул. Някои от неговите «източници» са се издигнали служебно при правителството на Бабрак Кармал (Генерал Саид Халег например е станал първи заместник-министър на Държавна сигурност — ХАД), а други са отишли при партизаните и са ръководители на съпротивата (така един от висшите офицери в Афганската полиция Голам Нираки сега оглавява Кабулското градско партизанско движение). Естествено всяка от страните има разклонена агентурна мрежа на територията на Афганистан. По моя молба Жуков влезе в контакт с генерал Саид Халег и генерал Голам Нираки и получи ценна информация, а също ми предостави възможност за оперативна работа.

Използвайки агентурните връзки на Жуков, успях да проникна в казармите на офицерите от спецчастите и да иззема от шкафчето на В. Ивонин принадлежащите му обувки, американско производство, с които той е бил при убийството на К. Лагина. (Тъй като на местопроизшествието е оставена следа от тази обувка, даденото веществено доказателство беше иззето от мен за присъединяване към материалите по делото.)

Генерал Халег е личен приятел на генерал Серий. Те прекарват заедно свободното си време, като се развличат из знатните места на Кабул, посещават ресторанти и нелегални бардаци. Общуването със Серий дава на Халег ценна информация, която той споделил с Жуков.

Конкретно става дума за преустройството на системата за лична охрана на членовете на политбюро. Ръководителят на спецчастите — Маршал Агаркин — успял да убеди генералния секретар на ЦК на КПСС в ненадеждността на личната му охрана, състояща се от сътрудници на КГБ, които снабдявали ръководството на държавна сигурност със сведения за личния живот на предишните генерални секретари на Партията. Преди два месеца е била сформирана нова служба за охрана на членовете на политбюро, състояща се от офицери от спецчастите, преминали подготовка в Афганистан. Понастоящем длъжността началник на личната охрана на генералния секретар изпълнява майорът от спецчастите Едуард Троян, бивш командир на батальона, където е служил В. Ивонин. Троян и Ивонин са близки приятели. Троян е ходатайствал за откомандироването на Ивонин в състава на охраната на генсека.

Съобщавам също и за това, че с помощта на Голам Нираки и неговите партизани успяхме да спасим от гибел следователя Турецки. Той беше отвлечен от десантниците и затворен в килия. При опита на престъпниците да убият Турецки, който не пожела да се договори с генерал Серий и да прекрати следствието срещу Ивонин, ние бяхме принудени да ликвидираме Владимир Ивонин и съучастника му Цегоев.

Поради това, че по-нататъшното пребиваване на нашата оперативно-следствена група в Афганистан е опасно за живота на членовете на бригадата, беше решено да прекратим работата в ДРА и да се върнем в Москва.

Моля да унищожите този спецдоклад, след като се запознаете с него.

23 юни 1985 година,

Ст. Инспектор от МУР,

Капитан В. Грязнов“

— Интересно дали този Троян също е „инжектиран“?

— Мисля, че ще разберем в Москва — като проявим филмите. — Грязнов посочи с палец нагоре, където на етажерките за ръчен багаж лежеше куфарчето на Жуков… — Ууух! Пак въздушна яма. Не ги обичам тия дупки, Саша. Твоите уши заглъхнаха ли вече? Има да летим още два часа. Дано по-скоро кацнем, да го вземат мътните…

— Може да пийнем нещо, а? Аз между другото проспах обяда.

— На борда на самолета е забранено да се употребяват силни спиртни напитки — прозвуча хрипкавият баритон на Жуков със зле прикрито съжаление.

— Тогава да вземем две бутилки ризлинг — оживи се Бунин, сякаш не хъркаше до този момент като мечка в бърлогата си.

Устройваме си с помощта на стюардесата сержант пикник на борда на самолета: смъкваме облегалките на седалките, за да импровизираме маса, вземаме три бутилки ризлинг (развивайки ценното предложение на Бунин), а момичето сержант ни домъква четири порции студено пилешко и посипани със захар сладкиши.

Докато се гмуркаме във въздушните ями и се промъкваме през плътните облаци, разработваме план за по-нататъшното разследване. След час се изясняват две обстоятелства: първо, трябва ни още една, не — две бутилки ризлинг, а, второ, поради силна буря в района на Москва нашият самолет ще кацне на военното летище край Калинин^[1]. Налага се да внесем някои корекции в плана за разследването и ние попадаме в Москва едва в десет вечерта, след като сме се друсали три часа в електричката с крайна спирка Ленинградската гара. Обаждам се от там на Меркулов. След като изслушва краткия ми рапорт, прекъсван от време на време от хълцане (следствие на въздушните ями или — по предположение на Жуков — от киселото вино), Меркулов предлага всички да се наспим хубаво и утре да се явим в дванайсет часа в прокуратурата.

Колко е хубаво така, без да палиш светлината, по чорапи да минеш през стаята към креслото, като пътем натиснеш копчето на касетофона! Вкъщи съм си. Колко време не съм бил тук! Месец или година? Я стига си мелил сантиментални глупости, Турецки. Само два дни. Даже прахта върху полираните подлакътници на креслото не е успяла да се струпа повече от нормалното. Два дни?! Сложих ръка върху телефона. Дали да се обадя на мама? Да й кажа, че съм жив? Тя дори не знае, че съм пътувал някъде. Слушалката леко трепна под ръката ми — звънеше се. Преди да отговоря, си помислих: няма нужда вече да крещиш в мембраната като в Кабул, просто вдигаш слушалката и спокойно казваш:

— Слушам.

И тогава чух дълбокия гръден глас:

— Върна ли се…

 

 

— Колко хубаво е, че си тук… Не, колко хубаво е, че аз съм тук — шепнех някакви безсмислици, докато прегръщах прохладното тяло на Лана. — Мислех, че вече никога… че повече няма да се видим…

Много ми се искаше да й разкажа за кабулските си приключения. Щеше ми се Лана да ме пожали — като войничка ранения си мъж. Грязнов беше казал — тя е безчувствена, а аз бях помислил — не е истина, просто е горда. А може би и едното, и другото заедно? Не, аз не знаех каква е тя. Не знаех изобщо нищо за нея. Само усещах колко силни и искащи са ръцете й. Тя бе най-красивата жена, която съм имал, и каквато никога повече няма да имам…

Запалих цигара. Лана се приповдигна на лакът:

— Сега знам защо не искаше да палиш лампата.

Тя гледаше бузата ми, където се мъдреше огромен оток.

— Това украшение си струваше сведенията, които утре ще докладвам на Меркулов.

— Утре е неделя.

— Няма значение… В дванайсет се събираме в прокуратурата. Знаеш ли, ние, общо взето, разкрихме убийството на Ким.

Усетих как се напрегна тялото й.

— Откри ли убийците?

Не, тя не е безчувствена. Видях как очите й блеснаха в тъмнината като два изумруда.

— Единия.

— А те колко са били?

— Това е доста сложна история…

— Разбирам, следствена тайна.

Усмихнах се. Въобще тя беше права.

Лана се облегна на възглавницата и затвори очи. И пак се отдалечи някъде от мен, както и преди, в оня ден, когато за пръв път я видях на улицата: ето, тя влиза в метрото и изчезва завинаги… Почти със страх чаках как ще каже: „Аз си тръгвам“…

Тя погледна часовника и се изплъзна изпод ръката ми.

— Тръгвам си.

Затворих очи и се зареях някъде високо над жълтата земя. Вратата едва чуто се затвори след Лана и заспивайки, аз пак чух както някога звуците на химна. Точно полунощ… Ако се вярва на питагорейците, всичко в живота се повтаря. Но не можеш да си припомниш кога се е случило. Сигурен си, чувстваш, усещаш — всичко беше точно същото, обаче не можеш да си спомниш кога: вчера? Преди година? В предишния живот? Точно така каза тя тогава: „Тръгвам си“, вратата се затвори едва чуто и аз долових в просъница далечната мелодия на омръзналия ми химн…

… В котелното беше влажно и задушно. Ние с Бунин се катерехме по мократа и гореща стълбичка. Ето стълбичката свърши и ние увиснахме във въздуха, само минута още — и ще рухнем в пламтяща огромна дупка от снаряд. И тогава зазвъня телефонът. Исках да викна на Бунин — не вдигай слушалката, тук няма телефон! Но се събудих. Светнах лампата. Дванайсет и двайсет. Телефонът мълчеше. Сторило ли ми се е? Станах, отидох в кухнята и взех нов пакет цигари. Изведнъж усетих, че пред входната врата някой пристъпва от крак на крак. Извадих туристическата си брадвичка и рязко отворих. На прага стоеше Ирка Флоровска. Лицето й беше такова, че нямаше нужда да я питам случило ли се е нещо?

— Саша, някой отвори колата ти. Аз ти звънях от една кабина, но твоят телефон не отговаряше. Извинявай, че нахълтвам така, но…

— Ти звъня ли на вратата?

— Ами да, поне пет минути.

Понесохме се надолу с Ирка — асансьорът в нашия блок след дванайсет не работи надолу. Както си бях — само по гащета и бос — изскочих на „Фрунзенска“. Моят Москвич самотно стоеше до блока.

— Изглежда, са избягали — задъхано каза Ирка. — Знаеш ли, пъхнаха една такава металическа пластинка с дупчици между стъклото и вратата. Аз веднага изтичах до телефона при магазин „Тимур“. Звъня, звъня…

— Телефонът ми беше изключен.

Отворих вратата на колата и се огледах вътре. Всичко си беше на мястото — радиото, западногерманският блокиращ катинар, в жабката си стояха ръкавиците ми и талонът. Отворих капака на двигателя — като че ли нищо нередно.

— Може да са искали да я задигнат — неуверено предположи Ирка. — Нали не мислиш, че си фантазирам.

— Ирка, какво ти става — изобщо не си мисля такова нещо. А ти какво правеше тук по това време?

— Ами просто минавах. Така, разхождах се…

Нещо тук не беше наред. Ако Ирка е минавала по улицата, как се е осмелил тоя някой да отваря чужда кола?

— По-точно аз си вървях, а после реших да поседя на пейката в градинката.

— Сега вече си измисляш. В дванайсет през нощта изведнъж решаваш да поседиш на пейката на чуждо място. Така ли правят хората, дето всичко им е наред — киснат в полунощ по пейките в чужди градинки?

Ирка се смее, наистина не много убедително. А аз забелязвам, че стоя полугол насред улицата — и с томахавка в ръката.

— Слушай, Ирка, хайде да се качим у нас, там ще ми разкажеш всичко, става ли?

Ирина никак не успява да изтръгне думичка от себе си и на мен ми се струва, че очите й са насълзени. Смътна догадка се мярва в мозъка ми и аз решително я хващам за ръката.

— Хайде, да вървим, че съвсем замръзнах.

Почти насила я набутвам в асансьора и когато вече седим върху набързо оправения диван, а от чашката дими приготвеното от Ирина кафе, аз й устройвам пристрастен разпит, макар да си давам сметка, че е жестоко.

— Често ли седиш така пред блока ми?

— Не, не много често.

— И отдавна ли?

— Да.

— До кога смяташ да го правиш?

— Не знам… Докато това не свърши.

— Кое това?

Ирина дръпва дълбоко от цигарата и спокойно взема чашата с кафето.

— Щом те притеснявам, няма да го правя повече. Ако не беше днешният случай, никога нямаше да разбереш.

— Ира, Ирка… Аз ли съм единственият за теб?

— Да. Във всеки случай — сега.

И дявол да го вземе — противно на волята си, усещам необикновено удоволствие от нейните думи. Тя оставя чашката на масичката, пак дърпа от цигарата си и говори дълго, изприказва се като за последно.

— За теб никоя няма да е единствената. И за нея също. Тя е студена. Ти не й трябваш. Вие няма да отидете заради другия на края на света. Мразя я. Макар че нямам право — тя не е заела моето място. Рита беше… другата. Тя те обичаше. А всичко останало… всичко, което си имал преди Рита и след нея… то е така, за убиване на времето. Не исках ти даже да се досетиш за мен. Но и това ще мине. Аз така… все чакам това да свърши…

— Ира, ей богу, не съм си и представял такова нещо.

— И да си го беше представял, нищо нямаше да се промени.

— Ирина…

— Само не ме утешавай, моля те, че ще взема да те намразя или… ще се разплача, а това вече е съвсем ужасно… Е, аз си тръгвам.

— Не си отивай, Ира. Искаш ли да ти разкажа за Афганистан?

И аз й разказвам всичко от самото начало — за Ким, за изгореното писмо, за спецчастите и еликсира ФАУСт, за болницата в Кабул. Но нямам усещането, че нарушавам „Правилника за следователя“, където е казано, че следователят трябва да бъде бдителен, да пази служебната тайна, да не допуска изтичане на данни от предварителното следствие и други сведения, неподлежащи на разгласяване. Ирка слуша, подпряла с юмрук брадичката си. В стаята става хладно и аз затварям прозореца. На небето не се виждат звезди, кратката юнска нощ свършва.

— Ирка, я лягай да поспиш. А аз ще сложа възглавниците от дивана на пода и също ще дремна няколко часа. Сутринта ще те закарам до вас.

Ирина протестира слабо, но аз измъквам зад гърба й възглавниците и си устройвам легло.

След пет минути тя заспива, свита на кълбо върху широкия диван.

Стори ми се, че току-що съм заспал, когато се звънна на вратата. Само че вече минаваше осем и половина.

— Кой е?

— Аз съм, Бунин!

Отворих и Бунин връхлетя в бърлогата ми. Ирка объркано се оглеждаше, хванала с ръце главата си. Беше разчорлена и на лявата й буза червенееше смешен триъгълник — белег от неудобното спане. Бунин я зяпна.

— Добър вкус имаш!

Ние с Ирка се разхилихме, а аз го попитах:

— На какво дължа визитата ти, Ваня?

— На какво ли! Телефонът ти не работи! Меркулов изобщо не можа да ти се обади.

Вдигнах слушалката и чух продължителен сигнал.

— Телефонът ми си работи. Откъде ти хрумна…

— Сега нямаме време да изясняваме кое ти работи и кое не.

При тези думи Бунин хвърли игрив поглед към Ирина.

— Меркулов ни моли спешно да отидем в прокуратурата.

— Мен и теб? А останалите?

— Той нищо не каза и аз не го питах. Спомена, че всичко се е променило, затова му трябваме в девет часа.

— Сега ще му се обадя.

— Къде? Той вече е тръгнал! Хайде, стягай се, аз ще изляза да се поразтъпча. — И Бунин тръгна към вратата, като изпрати на Ирка въздушна целувка.

— Чакай, Ваня. Вземи ключовете от колата, тоя малкият е от блокиращия катинар. Загрей двигателя. Аз ей сега слизам.

— Какъв смешен чичко — смее се Ирка, когато вратата се затваря след Бунин.

Гледам я и подсъзнателно ми се върти една мисъл: „Не искам това да й мине.“ Но не успявам да помисля нищо повече, защото от улицата в стаята връхлетява невероятно силен гръм. Ние с Ирина притичваме до прозореца. Там, където стоеше моят Москвич, беснее огромен жълто-син пламък.