Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Операция «Фауст», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Фридрих Незнански. Операция „Фауст“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

12.

Вече шести час се точеше разследването на обстоятелствата около взрива на автомобил „Москвич“ МТЦ 24–75, гибелта на помощника на главния военен прокурор майор Бунин и опитът за убийство на старши следователя от Московската градска прокуратура Турецки. Пожарникарите бяха залели с някаква смес останките от колата, всички свидетели наоколо бяха разпитани, включително гражданите Флоровска и Турецки, веществените доказателства бяха събрани. Оперативниците от районната милиция също си бяха отишли. Следствено-оперативната група от „Петровка“ 38 проведе оглед на местопроизшествието. Отнесоха това, което беше останало от Ваня Бунин, в най-близката морга на Втори медицински институт. Следователите от различните ведомства — прокуратурата, милицията, Държавна сигурност — и всевъзможните експерти изказаха различни предположения. Но аз нямах никаква надежда, че това престъпление някога ще бъде разкрито…

Възприемах като насън онова, което ставаше в моето малко жилище, окупирано от десетки висши и низши чинове от най-различни ведомства. Дори не се опитвах да затварям вратата, хората се тълпяха в коридора и на стълбищната площадка. Разговаряха и кимаха към мен, даваха съвети.

Слушах като насън следователя от военната прокуратура — те щяха да водят разследването. На него, разбира се, му било жал за колегата Бунин, но сега главното било да се намерят убийците. А това много зависи от милото момиче, тоест Ирина Флоровска. Тя трябва да направи словесен портрет на терористите, които са проникнали в колата на другаря Турецки. И черновеждият красавец, кой знае защо, прочита на Ирка цяла лекция за процедурата по съставяне на синтетичен портрет на заподозрените. Не разбирам за какъв дявол й демонстрира ерудицията си и пространно обяснява, че названието „фоторобот“ е измислено от Пиер Шабо, полицейски комисар от Лил, а „айдентикит“, тоест идентификационният набор, е бил предложен от Хю Макдоналд, помощник-шериф от Лос Анджелис.

Подозирам, че той просто сваля Ирка, и когато черновеждият се заема с мен и с гадна физиономия ми задава още по-гадни въпроси — откъде имам кола за осем хиляди при месечна заплата от двеста рубли и от какъв зор съм дал ключовете на другаря Бунин, а не съм отишъл сам до колата си, ами съм останал насаме с гражданката Флоровска, — и просто ми се иска да му счупя главата. Но не успявам да направя някоя глупост, защото точно в два и половина на вратата изниква върлинестата фигура на Меркулов. Той се обяснява с този следовател и с шефовете от градското управление на КГБ, след което всички като по команда се омитат от къщи. А Меркулов ни гледа двамата с Ирина, после ни повежда към служебната волга, шепне си тихо с шофьора и той ни кара из московските улици, а после по околовръстното шосе — към селцето Уделное.

 

 

Огряната от слънцето малка тераска на вилата на Меркулов, летният обяд с таратор (до който едва се докоснахме), тупкането на волейболните топки и гласовете откъм брега на Малаховското езеро, както и останалите атрибути на вилно веселие — всичко това правеше околния свят съвсем непоносим, защото вече го нямаше Иван Бунин. Ние се разхождахме край плажа, бродихме из рядката горичка, отново седяхме на терасата и пихме чай с ягодово сладко, сварено сутринта от Льоля Меркулова. Говорехме за абсолютни дреболии. За предполагаемото прочистване на езерото, за летните промени, за скъпотията на ягодите, за успехите на тринайсетгодишната Лидочка с пианото, немалка заслуга за които имала Ирина Флоровска. Без да се уговаряме, не засягаме събитията от тази страшна сутрин, докато над селцето Уделное не пада прохладна нощ. Тогава отидохме с Меркулов на брега на езерото и седнахме на една пейка, която още пазеше дневната топлина.

Всичко наоколо беше утихнало, звездите проблясваха сред водната мъгла… И аз отново се върнах в оня свят, където беше жив Бунин, който губеше гласа си от студената бира. Женкарят и мърльото Бунин — приятелят, който ме спаси от смъртта.

Меркулов слушаше разказа ми така мълчаливо, че от време на време обръщах глава да видя още ли е тук — и виждах бледия му профил и начупените му устни, които дъвчеха някаква тревичка. Не пропуснах нито един детайл, нямаше нужда да се напрягам, за да си спомня — „ами после?“ Сякаш седях в киното, гледах филма „Трийсет часа в Афганистан“ и преразказвах съдържанието му на Меркулов, който не вижда екрана.

Само на едно място в моята киноповест, когато разказвах за документите, които предаде на Бунин военният прокурор, Меркулов ме спря:

— У теб ли са?

— Всичко изгоря заедно… заедно с колата. Обаче ни остана филмчето на Жуков.

Премълчах само за срещата със Светлана Белова, защото тя нямаше ни най-малко отношение към случая…

Меркулов каза без всякакъв преход:

— В „Правда“, под рубриката „В Комитета за държавна сигурност на СССР“, беше публикувана малка бележка за това, че особено опасният рецидивист Ф. А. Кеворкян е напълно разобличен за убийството на седем и раняването на 37 московчани, които са имали нещастието да пътуват в оня вагон на метрото, в който той заложил бомба. Също, че следствието е приключено в съкратен срок и делото се предава на Върховния съд на СССР. Преди да утвърди обвинителното заключение, както ти е известно, прокурорът е длъжен да провери обосноваността на обвинението. Този прокурор бях аз. Съмненията ми, доколко е обосновано обвинението, се появиха веднага след като ми стана известно, че в деня на експлозията Кеворкян се е намирал в Ереван. Първото, което направих, беше да разпитам обвиняемия. „Единствената ми вина е, че оставям две деца сирачета. Знам, че ще бъда разстрелян за престъпление, което никога не съм извършвал“ — ми каза той и аз му повярвах. Показанията на повече от сто свидетели потвърждават невинността на Кеворкян.

Меркулов гледа, без да мига, високото ултрамариново небе, сякаш чете текста по звездите.

— … През 1978 година като студент в политехническия институт той основал Национална обединена партия на Армения — НОПА, която си поставила за цел да постигне с мирни, конституционни средства независимостта на Армения в рамките на съветската федерация. За което и бил осъден на четири години затвор. Според повечето показания той е бил противник на терора, в частност — осъждал е действията на своите другари, които подпалили стенда с портрета на Ленин в центъра на Ереван. След излизането от затвора Кеворкян не променил възгледите си и се опитал да се откаже от съветското поданство заради отрицателно отношение към съветския режим. Не му дали да продължи следването си, той постъпил на работа в цирка, отначало като работник, а после влязъл в атракциона на жонгльорите… Нещо стана влажно, Саша. Ако не възразяваш, да се приберем в къщата. А и жените ни седят сами. Аз, между другото, имам много хубаво коняче…

Отново седнахме на терасата, където Ирка с Льоля и Лидочка играеха на война с карти. Меркулов измъкна отнякъде бутилка коняк и наля в керамични чашки.

— Ако жените искат да се присъединят, то да се обслужват сами. А децата да си лягат, минава полунощ.

„Детето“ малко протестира, но все пак отиде да спи, като на сбогуване направи някакви тайнствени знаци на Ирка.

Сега Меркулов говореше, втренчен в чашата с коняк, като внимателно разглеждаше съдържанието й. Вероятно така се концентрираше.

— В деня на експлозията в московското метро са били намерени още две бомби, които не се взривили — едната в кошче за боклук в ГУМ, а другата — също в кошче — на Червения площад. Неоспоримите доказателства за вината на Кеворкян са били: първо — потно-мастни следи от средния пръст на лявата ръка на Кеворкян върху вътрешната страна на стъклото на будилника „Слава“, чиито деформирани части са били открити във вагона на метрото. А също и отпечатъци от малкия и безименния пръст на лявата му ръка върху часовниците „Победа“ и ЗИМ, монтирани във взривните устройства, намерени в кошчетата. Второ — иззетия от квартирата му лист с нарисувани схеми на електрическата верига за самоцелно взривно устройство. Надписите са на арменски език и според заключението на графологическата експертиза са изпълнени от Кеворкян. Аз помолих Семьон Семьонович Мойсеев да провери изводите от експертизите. Както и очаквах, „неоспоримите“ доказателства бяха фалшифицирани: записките на арменски език са били прерисувани, макар детайлите на почерка да съвпадаха. Стъклото на будилника „Слава“ в бомбата, взривена в метрото, беше счупено и отпечатъците от пръсти не можеха да бъдат идентифицирани. Що се отнася до бомбите, намерени в кошчетата, там отпечатъците не бяха оставени от пръсти, а преснети от вече съществуващия дактилоскопически картон към досието на Кеворкян… Ей, Льоля, Льоля! Пак палиш цигара! Тази ти е най-малко третата!

Меркулов направи много разстроена гримаса и отново наля коняк в чашите ни.

— По-добре пийни, но не пуши. Тя не харесва моите „Димок“, обаче появи ли се някой със „Столични“ или още по-зле — „Аполо-Съюз“, то непременно ги изпушва — оплака се Меркулов.

— Вината е моя, Константин Дмитриевич, аз днес свършвам вече втора кутия — оправда Ирина жената на Меркулов.

— Я по-добре си лягайте, дами. Утре всички ще ставаме рано.

— Обещах на Лида да спя в нейната стая. Може ли? — попита Ирка.

Меркулов махна с ръка — това значи не го засяга — и ние останахме сами.

— По-нататък. Разпитах отново трима случайно избрани свидетели на обвинението, осъдени за членство в НОПА, които кагебистите докараха в Москва от лагера „Горски“ в Мордовия. Според показанията им на лагерните срещи Кеворкян им казвал, че смята след като го освободят, да извършва терористични актове. Те ми признаха, че са дали показанията под натиска на следователя от КГБ Балакирев и… нашия Гречаник, които им обещали да им уредят укази за помилване. Много ме заинтересува някой си Бабаян: показанията му бяха прекалено обширни и той ги беше допълвал многократно. Той бил влюбен в сестрата на Кеворкян, който й забранил да се жени за Бабаян. Бабаян бил картаджия мошеник, по-рано членувал в НОПА, но го изключили за лъжи. Към делото са приложени неговите показания — той бил виждал в дома на Кеворкян три броя часовници и точно — будилник „Слава“, ръчни часовници „Победа“ и ЗИМ. Кеворкян е убеден, че Бабаян е агент на КГБ. Ти, разбира се, помниш анонимното обаждане на „Петровка“ в осем часа и седем минути на оня ден?

— Помня, естествено. Тогава влезе Гречаник и си извъртя джуките до ушите: „Бомбичката в метрото е поставил Фауст.“

— Не си измисляй. Той каза „бомбата“, а не „бомбичката“. Та научно-техническият отдел успя да разшифрова заглушената част от фразата: „Бомбата в метрото постави Фауст Кеворкян, ръководител на националноосвободителната партия на Армения“… Не бързай да правиш разочарована физиономия, Саша… Момчетата от НТО успяха още да определят, че звукът, който е заглушил последните думи на обаждането, е бил грохотът на пробивна машина, която кърти асфалт. Не представляваше голяма трудност да разбера, както сам се досещаш, че край блок 53 на „Проспект мира“, където в шести апартамент временно живее Бабаян, има телефонен автомат и там са работили по прокарването на нови комуникации. На следващия ден след взрива в метрото работниците са започнали работа край блок 53 точно в осем сутринта. Както ми обясни техническият ръководител, пет до седем минути отиват за загряване на агрегата. Показах му снимката на Бабаян — дали не го е виждал нея сутрин. Шансовете, разбира се, не бяха големи, но техническият веднага разпозна този човек от източна националност, който псувал работниците от телефонната кабина… Знам, знам какво си мислиш сега, Саша: „Казвах ли аз от самото начало, че следствието е фалшифицирано от кагебистите!“ Но работата е там, че успях да изясня още нещо (как, това е дълга история) — Бабаян е бил агент, само че не на КГБ, а на ГРУ. Прякорът му е „Сержик“… Направи сега изводите, Саша, и се вмести в три изречения.

— Мога и в едно, ако ми позволиш запетаи.

Меркулов се усмихна:

— Щом се сърдиш, значи си наред. Е?

— Взривяването на бомбата в метрото, организирано от спецчастите, е послужило като повод за КГБ да опорочи дисидентското движение както в очите на съветския народ, така и на международната общественост и да докаже, че дисидентското или всяко друго освободително движение неизбежно се плъзга от проблемите за правата на човека към терор срещу народа, а именно с тази цел по внушение от ГРУ Комитетът за държавна сигурност е скалъпил делото срещу Кеворкян.

Меркулов изобщо не реагира на блестящото ми резюме и продължи:

— А сега епилогът. Заедно с градския прокурор Скаредов отидох при прокурора на РСФСР Емелянов, после и тримата се явихме при генералния прокурор Рекунков. Той се свърза с председателя на КГБ Чебриков и получи следния отговор: „Моите хора доказаха, че Кеворкян е враг на нашата система. Те представиха безспорни улики, че взривът е дело на вражеска организация. «Правда» вече съобщи за това, осведомено е и Политбюро… Дайте ми друг доказан случай и аз ще освободя Кеворкян.“ Член на Политбюро казва това на член на ЦК, схващаш ли субординацията?

Ние дълго пушихме мълчаливо.

— И ти мислиш, че можем да му дадем това доказано дело?

— Точно на този въпрос, Саша, имам пределно ясен отговор — не зная…

Меркулов се надигна и взе от масата двата препълнени пепелника.

— За днес край. Хайде да си починем.

— Извинявай, Костя, последен въпрос: защо промени времето на срещата днес сутринта?

— Какво имаш предвид?

Той замръзна над кофата за боклук, пепелта се сипеше право на пода.

— Кой ти каза, че съм променил времето? Аз ви чаках в дванайсет часа.

— И не си се обаждал на Бунин, защото моят телефон не работел?

Задавам този въпрос повече по инерция, тъй като вече знам какво се е случило. Те са решили да ни ликвидират — мен и Бунин. Покушението не е било само срещу мен, двамата е трябвало да станем на парчета, преди да успеем да съобщим информацията, събрана в Афганистан.

— Костя, кой друг знаеше, че трябва да се срещнем в дванайсет часа?

— Никой. Ти ми се обади от гарата и тогава аз реших да бъде в дванайсет.

— Но разбираш ли, Бунин каза: „Всичко се е променило, Меркулов ни иска в девет“… Блъфирали ли са?

— Не мисля. Нещата са били предварително планирани. Те са знаели, че не можеш да провериш, те са имали информация, че аз смятах да поработя в неделя и в девет трябваше да отида в прокуратурата, бяхме се разбрали за това с Пархоменко още в петък.

— Значи имат човек в прокуратурата?

Меркулов все пак успя да събере фасовете в кофата, изми пепелниците и отново каза:

— За днес край. Лягаме си… — После добави: — Още сутринта отиваме при Горни.