Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (10)

9.

Щом светна надписът: „Затегнете коланите. Не пушете!“, суматохата от настаняването в самолета веднага утихна. По лицата на пасажерите се изписаха безметежност и дори сънливост, сякаш всичките им тревоги и надежди, успехи и провали останаха назад. Самолетът започна да ускорява за многочасовия полет. Погледнах Грязнов: луничавото му лице беше напрегнато.

— Саша, не те ли е шубе? Имам предвид да летиш във въздуха.

— Случва се — признах си.

— А мен направо ме е бъз. Докато не се приземим, ще треперя цели седем часа.

— Нещо ме пързаляш! — усъмних се, като знаех отчаяната смелост на Грязнов в някои рисковани операции.

— Не, ей богу, страхувам се. Нали помниш Женка Жуков? Изобщо не можеш да си представиш по-смел човек, а като трябва да лети нанякъде, направо му треперят мартинките.

Той се облегна на креслото, притвори клепачи, но пак се надигна:

— Между другото — как можах да забравя! Женка сега е в Кабул, строи джамии. Неотдавна си идва в отпуск, нямаш представа какви ужаси разправя…

Имаше си хас да не помня Евгени Жуков! В милицията се разказваха направо легенди за неговата смелост и изобретателност. Княз Меркулов и досега се тюхка по повод тъжния случай с Евгени Жуков, който влезе в неписаната история на Московската криминална милиция под името „Сага за капитан Жуков“.

Преди две години в края на един пролетен ден двама солидни московчани излезли от ресторант „Яр“ и пресекли улицата по диагонал. В този момент видели как някакви псуващи хулигани влекат към подлеза дърпащо се момиче. Възмутени от равнодушието на публиката, солидните граждани побързали да се притекат на помощ и почти успели: единият извил ръцете на хулигана с шапка, а другият започнал да налага с дебелата си кафява чанта втория хулиган, който бил облечен с шлифер. Но по някакъв непонятен начин хулиганът успял да отнеме чантата. Солидният гражданин направил опит да си възвърне собствеността, в резултат на което била откъсната дръжката на чантата. По още по-непонятен начин цялата група попаднала в районната милиция.

Разследването на случая, започнато и завършено още същата вечер от служителите на милицията в Ленинградски район на Москва, внесло някои корективи във версията за произшествието, изложена от единия солиден гражданин — Жуков. Било установено, че на 24 май 1984 година в 20:30 часа двама отрядници помагали на старата болшевичка и почетна пенсионерка Полина Василиевна Воронина да слезе в подлеза на „Ленинградски проспект“. В същото време двама силно нетрезви граждани, които пресичали проспекта, грубо нарушавайки правилата за движение, по посока на хотел „Съветски“ (задържаните постоянно го наричали „Яр“, което още от ликвидацията на НЕП^[1] не отговаря на истината), се нахвърлили срещу отрядниците. Единият от тях, който впоследствие се оказал гражданинът Бакин, без определено занятие, извил зад гърба ръката на старата болшевичка Воронина, но след като получил удар в корема с острия връх на обувката й, паднал върху разделителната линия на булеварда. Вторият, същият Евгени Жуков, старши инспектор от криминалната милиция, започнал да удря лежащия на асфалта свой приятел Бакин с чанта, тип дипломатическо куфарче, кафяво на цвят. Отрядниците му взели чантата тъкмо преди пристигането на патрула. Но гражданинът Жуков се измъкнал от ръцете на милиционерите, подгонил случаен минувач и взел да му дърпа от ръцете черната чанта, вследствие на което нанесъл повреди по личната собственост на професора от Московския институт по хранене Ю. А. Сидоров — откъснал му дръжката на чантата. А собствената чанта на гражданина Жуков, в която имало един том от следствено дело, била загубена…

В резултат на тоя печален случай капитан Жуков бил уволнен от милицията. Два месеца той си търсил работа, започвайки деня с вдигане на тежести и крос около стадиона на пионерите — стараел се да не губи форма. Но търсенията му се оказали неуспешни. Характеристиката на Жуков вървяла навсякъде пред него: „Непригоден за работа в критически условия, заради склонност към употреба на алкохол.“ Той почти се устроил на работа като юрисконсулт в някаква организация с мистичното име „Управление на вагон-ресторантите от югозападното направление“, но след два месеца напуснал, защото не могъл да изтърпи откровените кражби, с които се занимавали всички в управлението: от чистачката до директора. Всяка сутрин той вдигал гирите и тичал. На рождения си ден, 1 септември, купил с последната си десетачка торта и бутилка водка. Като се прибрал вкъщи, установил, че жена му го е напуснала. Той изпил водката сам и на другата сутрин не излязъл да тича около стадиона, а извадил забравената си диплома от строителния техникум и се записал за някакъв строеж на дявола в кътника…

Не знаех, че сега Жуков строи джамии в Кабул.

— И за какво разправяше той, Слава? — попитах просто колкото да върви разговорът. Но още докато питах, си помислих: „Жалко, дето не знаех, че Жуков е в Афганистан. Трябваше да му взема адреса.“

— Набутал се в една каша. Нашите момчета се скарали с афганистанците, били се с ножове и Женка си изпатил.

— С муджахидините ли?

— Ами, с какви муджахидини, с войниците на Кармал^[2]. Нашите от спецчастите се били напушили или набоцкали с някаква гадост…

Грязнов млъкна и аз видях как небесносините му очи изведнъж потъмняха. Той извади цигара, дълго драска кибрита и накрая дрезгаво произнесе:

— Да не мръдна от мястото си… Боклук да стана, ако лъжа! Те наричали това… „Фауст“.

— Какво! — прошепнах аз колкото се може по-тихо, но по това как взеха да ме поглеждат другите наоколо, разбрах, че крещя. — Я повтори!

— Честен кръст, Женка разправяше, че те вземат или дори им предписват… някакъв „Фауст“, еликсир за смелост или дявол знае какво… Не, не съм си го измислил, господ ми е свидетел! А може и да съм под въздействието му, а, Саша?

— Под какво въздействие?

— Ами… все някакви Фаусти наоколо… Може да ми се е присънило?

— Слава, Грязнов! — задърпах го аз за ръкава на непривичния нов цивилен костюм. — Припомни си всичко както трябва! Ами че това преобръща надолу с главата цялото следствие!

— Що се карате, а не се биете?

Пред нас цъфна Бунин с бутилка коняк в ръката.

— Едва дочаках да махна тая сбруя. Имате ли чаши?

Двамата с Грязнов обърнахме по сто и петдесет грама от пластмасовите чашки. Ароматната течност приятно опари вътрешностите ни, а аз с все сила настъпих Грязнов, да не би да се раздрънка пред Бунин за този „Фауст“…

Грязнов слушаше мърморенето ми и от време на време си посипваше главата с пепел:

— Ама че съм тъпак безмозъчен, пропих си акъла на кучето в задника… оперативник смотан! Трябваше на нокти да се изправя, още щом чух за твоя „Фауст“! А пък то… Саша, първата ни работа в Кабул е да намерим Женя. Знаеш ли, той е прекарал седем години като дете в Кабул: баща му е бил първи секретар на посолството. Фарсито му е като роден език. Точно затова от криминалната милиция той ръководеше практиката на афганистанските полицаи, дето се учеха при нас на „Ленинградски проспект“ — в Академията на милицията. МВР има в Афганистан отлична агентура, къде-къде по-надеждна от тази на КГБ. Това е заслуга на Папутин, зам.-министъра, лека му пръст!

От другата страна на пътеката Бунин завистливо поглеждаше към нашите кресла…

 

 

Докато дремя, отново и отново се опитвам да възстановя по-пълно текста на изгореното писмо от сержант Морозов: „… Но Льоша не загина от душмански куршум, а от свой. Той ми беше казал, че ви е изпратил документи за мръсотиите в Афганистан…“

После там идваха думите: „ойници“, „жекции“, „за да… страхуват“. Може би „на нашите войници им бият инжекции, за да не се страхуват (или страхуваме) от нищо. Но Льоша не се съгласи и се скара с нашия командир. Льоша казваше, че има в Москва близка, която учи за юрист, и тя ще разкаже всичко където трябва. Скъпа Ким! Лъжа е, че Льоша е прикрил с гърдите си командира от вражеските куршуми. Те се биха с ножове. И командирът закла вашия приятел. Нас ни бият инжекции с ваксина. Тя се нарича…“

Ами да, разбира се! Еликсир ФАУСТ! Семьон Семьонович мислеше — Алексей Фауст, но това е безсмислица. Просто Морозов не е знаел как се пише думата „еликсир“. Останали бяха само буквите „лекс“. „Тя се нарича елексир ФАУСТ, а те вършат престъпление срещу държавата…“

Самолетът прехвърли хребета на планината и започна да се снишава в каменната чаша на Кабулската долина. И едва тук ме порази усещането за чужда земя. Видях я чак когато самолетът проби облачната вата и се гмурна в огряното от слънце пространство. Всичко наоколо беше жълто: мръсножълта рекичка, жълти камъни, жълт въздух. И навсякъде гола земя, олисяла, жълто-черна, с плешивини от неотдавнашни пожари.

— Къде ни довя, а, Саша? — Грязнов разстроено гледаше през илюминатора.

Самолетът кръжеше над военното летище, един кръг, втори, трети… Сега вече всички гледаха надолу, където насред пистата пламтеше в жълто един бензиновоз, а около него се суетяха полуголи хора с пясъчноструйни апарати.

— Афганците пак са пуснали от планината някоя ракета.

— Ами, може и да са свои, кармаловците.

Зад нас си приказват двама отпускари — смугъл ефрейтор с източни очи и светлорус старшина.

— Ти да не си оглупял, Куназ? Серий ще ти даде едни „свои“, не дрънкай повече.

Значи бяха от спецчастите: заместник-началникът на ГРУ Рогов ни беше казал, че генерал Серий командва 17-и полк.

Най-после самолетът каца на пистата и ние излизаме сред нажежения въздух. Под краката ни пропукана земя, над главите небе — но не синьо, макар че слънцето пече с всичка сила и няма нито едно облаче. Небето е месингово жълто. И върху всичко лежи тънък месингов прах: по лицата на войниците, върху корпуса на вертолета, с който ще летим при военния прокурор на 4-а армия.

— Стреляли ли сте с автомат?

Почернелият майор с избеляла от слънцето коса, който ни посрещна на летището, си знаеше обстановката.

— Разбира се — припряно отговорих, — преди седем години. А защо?

— Ясно — въздъхна майорът. — АК-то ще го връчим на другаря Бунин! Ето ви граната — вземете.

Опитах да напъхам граната в джоба на джинсите, но не влизаше. Тогава я мушнах в чантата с делото на Ким.

— По-внимателно. Това е за краен случай. Дръпвате за халката и в най-гъстото…

Той се вгледа в лицето ми и махна с ръка, което означаваше покана да се озърна: наоколо се виждаха дупки от бомби, следи от обстрел…

Веднага след като се приземихме, Грязнов скорострелно ми пошушна в ухото:

— Аз се чупя, Саша, кротувай и не клати лодката, после сам ще ви намеря…

И Грязнов наистина се „чупи“, аз дори не успявам да забележа кога. Сега Бунин командва парада, разправя се ту с един офицер, ту с друг, затова не забелязва веднага, че Грязнов е изчезнал, а когато все пак се усеща, е късно да „клати лодката“ — вече сме в кабинета на военния прокурор.

Слабичкият като момче прокурор на 4-а армия слага пред мен секретното досие на Владимир Ивонин.

В съветското наказателно право има два вида следствие: дознание и основният вид разследване — предварително следствие. Дознанието предхожда следствието по сложни дела или милицията го провежда при по-незначителни случаи. Личните досиета на дознавателите във военните части в Афганистан се съхраняваха в касата на прокурора на 4-а армия. Сред тях бе и досието на дознавателя от 17-и самостоятелен полк от спецчастите В. Ивонин.

От снимката ме гледаше съвсем различно лице от онова, което си бях представял по милиционерския фоторобот и скицата на Карасьов. Зализана коса вместо „таралеж“, ниско чело, хищен нос, тънки устни. Старецът Ломброзо би останал доволен от тази мутра: всички признаци за явно изразена склонност към престъпление бяха налице. Чета подробната справка. Бащата — известен поет. Майката — учителка по пеене. Когато Владимир станал на 10 години, родителите му се развели. Майката постъпила на работа в галантерийната секция на универмаг, след две години се омъжила за началника на гаража в същия магазин. Характеристики от учителите на Владимир: по литература — слаба грамотност, добра памет. По математика — заложби за точните науки, грубост и високомерие. По физкултура — физически слаб, не проявява интерес към спорта.

След завършването на 7-и клас постъпва в Ленинградското суворовско училище. Офицерът наставник отбелязва в справката, че по военните предмети Ивонин има добър успех, представя се като отличен спортист. С връстниците си е груб и надменен, с наставниците — почтителен. Отношения с майка си и втория баща не поддържал, цялото си свободно време прекарвал в семейството на чичо си, брата на баща му, завеждащ районния клуб в Репино, Ленинградска област. През 1978 година Ивонин е бил посетен от майка си, която вече се била развела с втория му баща заради неговия алкохолизъм. В 1979 година е зачислен за курсант в Ленинградското висше командно училище на спецчастите „Киров“ и след завършването му по негова молба е изпратен в ограничения контингент съветски войски на територията на Демократична република Афганистан. През 1983-а е приет за член на КПСС. Характеристика от командира на 17-и самостоятелен полк Серий: „Ивонин е истински военен, препоръчвам го за дознавател при провеждането на разследвания на военни престъпления в поверения ми полк.“

Препрочитам няколко пъти досието на Ивонин. Сравнявам противоречивите характеристики. Противоречиви само на пръв поглед. Всичко му е наред на тоя Ивонин. Налице са повечето признаци на така наречената социална шизофрения. Вторият баща се гаври с физически слабото момче. Майката отива за пари в търговията. Краде, естествено. Защото иначе няма да изкараш повече от година в съветската търговия: или сам ще напуснеш, или ще те изхвърлят крадците взаимно се поддържат. Измъква се от семейството си — избягал, добре — и си мисли, че вече е захвърлил товара на миналото. Но още не знае, че никога няма да може да бъде такъв, какъвто някога му се е искало. Щяло му се да тресне един на пияния шеф на гаража, втория му баща, когато оня биел неговата майка. Но бил слаб. Сега е станал силен и… сам може да убие жена. Това е финалът. И той не е моя фантазия. Стотици такива примери са приведени в засекретената дисертация на професор М. Б. Сингал. В съдебната психиатрия това така и се нарича — синдром на Сингал.

Прокурорът на 4-а армия разбиращо кима с глава:

— В практиката ми е имало дела, когато на пръв поглед човека можеш направо да го запишеш в отряда на космонавтите. Пък като изпозастреля половината си рота, експертите казват: ама той е завършен психар, това му е още от детството!

— Ами ако е нямал друг изход? — изведнъж казва Бунин. — Военнослужещият е длъжен да изпълни заповедта.

Гледам Бунин като някакъв идиот.

— Каква заповед, Ваня? На кой командир му е притрябвало да заповядва убийството на Ким? А?

Бунин упорито съзерцава бюрото.

Изведнъж ми стана ужасно тъжно, като на погребение. Долетях в чуждата страна, през гори и планини, за да арестувам убиеца на Ким. А сега имах усещането, че разследвам съвсем непознат случай, който ме отклонява встрани от основната ми задача. А и Грязнов пропадна някъде. Само да не му се е случило нещо. С едно пищовче срещу ръжен не се рита…

Сега Бунин се опитваше да улови погледа ми, но аз тъпо зяпах из пространството.

— Саша, дай една цигара.

Излязох от вцепенението.

— Ти нали не пушиш?

— Абе нещо ме пипнаха нервите…

Гласът на Бунин пак започна да пада.

— Положението е следното, другарю Турецки. — Армейският прокурор ме поглежда сериозно. — Днес в четири часа Зайцев кани командния състав в бункера си. Ще има малък митинг. По-точно, събрание на актива: ще честват героите на Афганистан. Ивонин също трябва да бъде там, той получи в Москва златна звезда на Герой на Съветския съюз. Аз съм поканен. Мога да ви взема двамата с майора. Сега ще позвъня в щаба за разрешение. Отиваме ли?

— Да — отговарям, — отиваме.

Седим в тесничкия кабинет на военния прокурор на 4-а армия. Часът е един след обяд по местното време. Зад прозореца е като в пещ. В стаята също. Гледам през прозореца — тесни глинени улички и дълъг модерен корпус — светло здание на седем етажа, наоколо зеленина…

— Това е Централната военна болница — пояснява прокурорът, като засича погледа ми. — Май такова нещо няма не само в Афганистан, но и в целия Среден изток.

— Ум не ми стига къде ще арестуваме тоя Ивонин. Затворен кръг някакъв — казвам аз.

Пътуваме с военна джипка през нажежения пъкъл. Насреща ни летят изподрани таксита, точат се грохнали автобуси, окичени с гирлянди от хартиени цветя, а арменският прокурор гълта жълтия прах и отсечено обяснява:

— Там, зад площада, е районът Дар Ул Аман, където е съветското посолство. Като крепост е… Мюсюлманите през тия години се научиха да се бият. И от американците, и от нас. Обстрелват центъра с ракети. Пердашат по Кармаловото министерство на отбраната. Ама и ние го отнасяме.

Той плюе няколко пъти през прозорчето и на мен ми се струва, че и моята уста е пълна с пясък, чак скърца между зъбите ми.

— Само през юни терористи взривиха шест бомби. На 13-и хвърлиха граната срещу армейски патрул, петима наши ги намерихме на парчета. На 14-и край щаба на армията се взриви кола, натъпкана с експлозив. Целта е бил Зайцев, командващият. Но му провървя — заминал беше в базата Шиндад… Тези дни свалиха вертолет, там беше кореспондентът на армейския вестник Савкин. Загина, разбира се.

Пресякохме търговската част на града по посока към магистралата. Тесни улички, навсякъде разпънати сергии, какво ли няма по тях. Опитвам се да ги разгледам при спиранията: ето най-новите марки японски касетофони, топчета индийски платове, китайски чадъри. Трябва да купя за Лана един такъв. Само че как ще й обясня от къде е подаръкът. Нито тя, нито някой друг в прокуратурата, освен Меркулов и Пархоменко, подозира за моята разходка до Кабул… Ето пък сега купища стафиди, печени орехи, сушени кайсии…

Кореспондентът Савкин… Савкин. Ами че нали неговия материал за Дубов четохме двамата с Меркулов! А пък аз исках да поговоря с него, да го разпитам за срещата му с Дубов, Морозов, Ивонин…

— В самия Кабул всяка сутрин намират трупове на афганистански чиновници и офицери от ХАД, това е кабулското КГБ. Тях ги остави, но и нашите загиват — това е трагедията. Вчера убиха в центъра на Кабул двама наши генерали.

Търговските сергии свършиха така неочаквано, както се и появиха. Излязохме на бетонната магистрала. Генерал-майорът от правосъдието свали фуражката си и поглади с длан потното си теме.

— Грижи дал бог. В армията цари разпуснатост. Недоволстват заради лошата храна и болестите, особено стомашните и хепатита.

— Сигурно и наркоманите са много?

Този въпрос задава Бунин.

— Беда — пак казва прокурорът, — това е просто напаст. А от тук и убийствата, и изнасилванията… на двата пола, постоянните коления с ножове. Свои със свои се трепят. Ето това е най-страшното. Редовните части враждуват със спецслужбите на ГРУ, КГБ и МВР. Мотострелковаците не искат да отиват на бой с десантниците от спецчастите: те, видиш ли, стреляли в гърбовете им. Ръце не ни достигат да се оправим с всички дела, няма кадри, само зелени хлапаци. Горни си пази опитните юристи, не ги праща тук… А трябва да се оправяме, няма как. Особено ако са замесени спецчастите. Те за най-малкото нещо се жалват. И не къде да е, а направо в Москва. Там си имат здрава гърбина: маршал Агаркин и дума не дава да се рече срещу тях. Застъпва се за своите. А да спориш с него, все едно да пикаеш срещу вятъра. Такива ми ти работи…

 

 

Стоманената врата се плъзва встрани. Слизаме по бетонните стълби. Все по-надълбоко и надълбоко. Влизаме в тесен тунел, огрян от меката светлина на плафониерите. Завой. Още един. Стъпките ни звънко кънтят в пълната тишина. Подземният проход стига до херметическа врата-люк. Тя ни пропуска и веднага се захлопва. Опитай да се измъкнеш от тук без помощта на охраната. Влизаме в асансьор. И пак надолу.

Опитвам се да броя пробягващите етажи, но обърквам сметката…

Най-после асансьорът меко чуква върху железобетонното дъно и спира. Стоманените врати се разтварят и встрани зад тях — командният пункт на армията. Един майор казва нещо в някакъв микрофон и пред нас се отваря още една врата. Голяма стая. Меко осветление. Полирани дървени мебели, килими, цветен телевизор. Млади офицери в сини парадни униформи със звездички на герои на Съветския съюз пушат край огромен пепелник, положен върху мощна бакърена подставка.

И в този миг аз видях… няколко Ивонини. Пет парчета. Те всички бяха кръглоглави, с къси прически „таралежчета“ и раздалечени очи. Всеки беше лепнал на физиономията си усмивка, която не открива зъбите. И всички бяха сиви. Люда Корабелникова беше казала: „Те нямаха цвят. Бяха сиви.“

В този момент светват ярко полилеите на тавана и тази „сивота“ престава да бъде тайна: при мъждиво осветление силният загар изглежда като сив.

Стълбището на блока над „Хиляда и една стоки“ се осветяваше от една нацвъкана от мухи самотна лампичка, затова убийците на Ким са изглеждали сиви…

„И командирът им е Серий“^[3] — ни в клин, ни в ръкав помислих аз и тогава видях „истинския“ Ивонин.

„Вие сте задържан по подозрение за убийството на Ким Лагина през нощта на 13 срещу 14 юни.“ Това трябваше да кажа според сценария на моето разследване. Но не можех да го произнеса. Ивонин стоеше сред групата нему подобни и спокойно ме гледаше право в лицето. После прехвърли поглед върху Бунин, каза нещо на офицерите, извади от горния джоб на китела си металическо гребенче, среса несъществуващата си грива и… се насочи към нас. Останалите петима го последваха.

— Оставих си автомата в джипката — чух да проговаря Бунин. Той изпсува и добави: — Можех да му пусна един пълнител…

Погледнах Бунин и силно се усъмних, че би могъл да „пусне един пълнител“ на когото и да е. Едрото му лице беше съвсем бяло и по тая палачинка се стичаше пот на вадички. Вероятно и аз изглеждах жалък в ковбойката и джинсите си, с огромна чанта в ръка.

— Е, как е времето в Москва? При нас си го бива. Топло. Чух, че сте искали да поговорим. Фамилията ми е Ивонин. Хайде, казвайте какво има, не се бойте!

Той ни гледа спокойно и учудено, сякаш иска да каже: „Момчета, защо сте такива невесели?“ Не, това не е театър. Някой е успял да му съобщи за нашата мисия, но на него просто не му пука от нас.

— С вас, гражданино Ивонин, ни предстои дълъг разговор. Ще трябва да дойдете с нас във военната прокуратура в Кабул за разпит, тъй като сте заподозрян в извършването на тежко престъпление — изстрелва Бунин, който изведнъж си е възвърнал нормалния човешки глас.

Ама че го отпердаши тоя Бунин! Щракам ключалката на чантата си и изваждам заповедта за задържане на Ивонин. Той поглежда удивено сега вече към безмълвните си „братя“ и разтяга устни в още по-широка усмивка.

— Е сега вече нещо бъркате, другарю майор. И ще разговаряме в това помещение. Защо да не поговорим.

Ивонин се смее, без да отваря уста, като издава през нос грухтящи звуци.

Та той е дебил! Съвсем истински дебил, на когото аз, следователят Турецки, позволих да убие Ким…

— Моля, другари, всички да влязат в залата. А вие, другарю Ивонин, и другите наградени, заемете места в президиума — раздаде се резкият глас на един пълничък полковник. Не ни оставаше нищо друго, освен да се качим, обградени от групата на Ивонин, по ескалатора на горния етаж, където в центъра на залата седеше на председателското място дебелият командващ, армейски генерал Зайцев.

Докато Ивонин с другите офицери минаваше напред, се обърна и ни намигна като на добри приятели. Ние с Бунин тъпо пристъпвахме от крак на крак, докато пълничкият полковник не ни предложи да седнем.

Зайцев внимателно огледа събралите се:

— Другари генерали и офицери, нямаме време за чесане на езика. Всеки си има предостатъчно работа. Затова ще проведем нашето заседание оперативно и без излишни приказки. Откривам събранието със следното съобщение: на седем военнослужещи от спецчастите в нашата армия е присъдено почетното звание Герой на Съветския съюз. Шестима от тях се намират в тази зала. Един от нашите другари получи това почетно звание посмъртно. Става дума за сержант Дубов…

Зайцев остави листчето, в което поглеждаше, докато огласяваше списъка на наградените, и помачка с пръсти тройната си гуша:

— Моля да почетем с минута мълчание паметта на Героя на Съветския съюз сержант Дубов, загинал със смъртта на храбрите!

… Къде ли е все пак Грязнов? Безнадеждността на ситуацията беше очевидна. Двамата с Бунин няма да намерим подкрепа на това сборище. Струваше ми се, че ако Слава Грязнов беше с нас, той щеше да намери решение. Не знам какво. Без капитана бях просто като без ръце…

Когато всички седнаха по местата си, командирът на армията продължи:

— Развивайки марксизма — ленинизма в новите исторически условия, Политбюро възприе тактиката на проникване на комунистическите идеи на територията на други страни. Създадено бе понятието „интернационален дълг“. По молба на правителството, въстаналия народ или комунистическата партия, на територията на коя да е страна, в случая Афганистан, се въвежда ограничен контингент съветски войски. В бъдеще съветските ограничени контингенти…

Но аз така и не успях да разбера какво ще правят в бъдеще съветските „ограничени контингенти“, защото забелязах, че тлъстият полковник, който дежуреше до вратата, ми маха с ръка.

Скочих от мястото си.

— Викат ви на телефона, другарю Турецки!

Той ме съпроводи до стаята на дежурния по щаб.

— Сашка, при мен е пълен ажур! Едва те намерих! — крещеше с все сила Грязнов, но въпреки това аз едва го чувах. — Женя си е на мястото, патъците също!

— Какви патъци, Слава?

— Американските! От които е отпечатъкът върху пясъка в котешкото цукало! Къде ще заповядаш да пристанем с Женя? Само имай предвид, че тук с транспорта си таковало мамата! Сега сме в кабулското полицейско управление. Да ви чакаме ли тук?

— Слава, хуквайте веднага насам! С всички възможни средства. Ако щете — и на камили!

— Какво? Не чувам! Какви мили?

— Ти самият си камила, Грязнов! Отпрашвай насам, вземай такси и потегляй!

В слушалката половин минута се чуваше някакво кукуригане, после запищя сигналът свободно.

Тръгнах към залата вече със съвсем друго настроение. Погледнах през процепа на вратата — на трибуната стоеше Ивонин. Заслушах се:

— „Горяха ни в локомотивни пещи, в земята живи ни заравяха, в устата ни изливаха олово… Отречете се!“ — Но изгорените гърла отронваха три думи само: „Да живее комунизмът!“ — Ивонин рецитираше Маяковски.

Затворих плътно вратата, минах по коридора и се озовах в бюфета. Там на една масичка вече седяха Бунин и прокурорът на армията и пиеха водка.

— Къде беше? Тръгнах след теб, а ти изчезна някъде. Та ние решихме… — Бунин чукна с пръст по бутилката. — Сядай, Саша! Удари една чашка, ще ти олекне. Знаеш ли къде се намираме?

— В бункера, Ваня. В бункера на командващия.

— Ха! А да знаеш що за подземна крепост е това? Знаеш ли че тук, в силози са скрити стратегически ракети. Ако Зайцев заповяда, бойният разчет ще ги изстреля срещу натовските бази. Това е пускова установка за ядрен удар.

— Сега ще дойде Грязнов с един… инспектор от милицията — Реших да върна на Жуков предишната му длъжност.

Не беше задължително Бунин да научи печалните подробности от кариерата на Жуков.

— Чудничко! Трябва да вземем още една бутилка.

— Ваня, предстои ни операция за задържането на опасен престъпник…

Бунин ме погледна стреснато:

— Каква ти операция! Я се опомни! Кой ще ти даде да го арестуваш? Да върви на майната си тоя Ивонин. Няма да си подритвам службата заради него!

Келнерът донесе мезето. Изпих още половин чаша и замезих със сельодка.

— Е, щом е тъй, аз сам…

— Александър Борисович — много сериозно каза военният прокурор, — аз също мисля, че обстановката не предразполага…

— Знам, че не предразполага — прекъснах не много вежливо генерала юрист и се сетих, че досега не съм научил името му. — Простете, как е вашето име?

— Славомир Василиевич.

— Та значи, Славомир Василиевич, извинете ме, но аз имам лични сметки с тоя тип. Не ми пука за обстановката.

Но си мислех: „Дано по-бързо дойдат момчетата“.

— Единственото, с което мога да ви помогна, е да извикам Ивонин на разговор с вас — един на един. Освен офицер от спецчастите, той е и мой дознавател. Ще му кажа, че ми е нужна помощта му. Той е длъжен да изпълни заповедта ми. Искате ли?

— Славомир Василиевич, но това е капан, нарушение. Заради какво го правите?

— Хайде да приемем, че просто лично ви симпатизирам… Между другото, това грузинско вино „Ахашени“ е прекрасно, тръпчиво, с чуден букет от аромати. Искате ли да опитате?

Прекрасно разбирам, че работата тук съвсем не е в личните симпатии. Най-вероятно действа професионалната солидарност. Затова се отказвам от виното и приемам помощта.

 

 

— … През нощта на тринайсети срещу четиринайсети юни тази година вие, гражданино Ивонин, Владимир Алексеевич, роден през 1959 година, руснак, неосъждан, военнослужещ в Съветската армия…

Гласът ми кънти сред бетонните стени на бункера и изкривеното ехо отново се връща при мен, а Ивонин се е разположил удобно във въртящия се стол и сякаш не възприема думите ми. Наистина, той леко се поклаща в ритъма на речта ми ту назад, ту напред. Това клатене ме ядосва. Разпитът е двустранен процес: следователят притиска заподозрения, той пък — следователя.

— … чрез удар с нож в жизненоважни органи, сте убили гражданката Ким Артьомовна Лагина, която е починала от получените рани на местопрестъплението…

Мъничките му светли очи ме гледат с откровена наглост. Освен това в този поглед се промъква и насмешка към мен, следователя. Той въобще не ме възприема сериозно. „Не се задържай на дреболиите — би казал сега Меркулов, — провеждай си спокойно собствената линия.“ Но аз не съм Меркулов, този обрат на нещата ме засяга.

— Накратко казано, вие, Владимир Алексеевич, сте обвинен в предумишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства съгласно параграф 102 от Наказателния кодекс. Признавате ли се за виновен?

— Какво ми разправяте? Какво отношение имам аз към това? — учудено пита Ивонин и продължава да се поклаща.

— Къде бяхте през нощта на тринайсети срещу четиринайсети, четвъртък срещу петък?

— Не си спомням.

— Постарайте се!

— Нямам такова намерение.

Вадя от чантата си копия от показанията на свидетелите — актрисата Истомина, инженер Викулов и коменданта на офицерското общежитие. Търпеливо ги чета на глас. Но нищо не може да разтревожи Ивонин.

— Нещо бъркате, другарю следовател. Никого не познавам и не ща да ги знам.

Пак се клати.

— А кой беше вторият с вас през деня, когато е убита Ким Лагина?

Той рязко спира. Мълчи. И отново се залюлява. Но ме гледа вече с известна предпазливост.

— Следващия ден след убийството на Лагина вие сте били с него в градината на кафене „Ермитаж“. Кой е той? Военнослужещ? От спецчастите ли е?

Изглежда, правя някакъв гаф, защото Ивонин грухти, без да отваря уста, а очичките му весело се извъртат встрани. Прибирам протоколите си в чантата и ръката ми напипва грапава метална повърхност…

— Слушай — смее се Ивонин, — я се разкарай в твойта столица, докато си още жив. Че ако заповядам на момчетата от ротата, с плюнка ще те удавят бе, сопол пиклив! Това аз ти го казвам, а не някой смотан кашик, ясно ли е?!

Спокойно, много спокойно започвам да произнасям думи, за смисъла на които почти не се замислям:

— Следствието спрямо вас, Владимир Алексеевич, аз тепърва започвам… — От мен до Ивонин има четири метра — пресмятам разделящото ни пространство. — И време за разговори, надявам се, ще имаме достатъчно… — Вляво има врата към коридора, с периферното си зрение виждам, че е само притворена. — Само това ще ви кажа: млад сте още, предстои ви дълъг живот… — Преструвам се, че ровя в чантата си за някакъв документ. — Имам разрешение да ви закарам в Москва… — Стените тук са бронирани, ще го разкъсам на парчета, а аз самият ще се хвърля през вратата… ще кажа, че той ми е скочил. — А пък ако съдът ви отреди най-тежкото… — Остава, само да дръпна предпазителя и да хвърля гранатата в ъгъла, където седи Ивонин…

Но аз не успявам да го направя, защото вратата на нашия капсулован отсек се отваря и на прага се появява командващият армията Зайцев.

— Моля да ме извините, спешно ми трябва старши лейтенант Ивонин… Какво ви има, другарю следовател?

Не отговарям, пък и всъщност даже не чувам какво ми говори командващият армията. Осъзнавам въпроса му едва няколко минути по-късно, когато отново седя до Бунин в бюфета. Някакъв баянист свири като откачен „Прощаването на славянката“, а аз си наливам мълчаливо една чаша и постепенно идвам на себе си.

— Ваня, току-що едва не убих човек.

— Не пикаай глупти, Туецки. — На Бунин му се губят буквите, което говори за доста висока степен на опиянение. — Ай да пийм!

— Ваня, исках да убия Ивонин. И ако не ми бяха попречили, щях да го размажа.

— Него няа как да го азмаиш. За него ти тряа ганата.

— Аз това и щях… — Отварям леко чантата. Бунин кълве с нос вътре и моментално изтрезнява.

— Саша, аз изясних някои неща. Те тук са дупе и гащи. Няма да ни дадат Ивонин. Трябва да действаме другояче. Да позвъним на стареца Горни. Той е умник, мъдра змия. Ще го уреди някак.

— Александър Борисович — чувам тихия глас на военния прокурор, — най-добре е да изчезнем тихичко от тук. Недалеч от Кабул е станал инцидент — въоръжено сблъскване между наши военнослужещи. Пратили са ротата на Ивонин да ги усмирява.

Генерал-майорът произнася всичко това изправен до мен, като внимателно оглежда залата.

— Казват, че са загинали 80 души…

Покрай нашата маса се мотка адютантът на командващия, явно подслушва.

— Хайде да продължим разговора при мен в прокуратурата. Тук ни следят. Ставайте и вървете към асансьора, после към джипката. Бързо, без излишно суетене.

— Вижте, стоят до вратата — и там, и там… Саша, не изоставай от генерала. Пред него няма да посмеят да ни пипнат… — Гласът на Бунин пак е паднал.

— Ти, Ваня, сега виждаш всичко двойно — ободрявам го аз, но за всеки случай ускорявам крачка.

 

 

Вече цял час се опитвам да заспя, но Бунин реже с юнашкото си хъркане не само нашата стаичка, но и цялото офицерско общежитие за сътрудниците на прокуратурата. Цигарите ми свършиха и сега пуша хавански пури „Партагас“, които ми подари военният прокурор, а от тях ми дращи на гърлото. Пълният адаш на великия писател не се събира в кревата и аз виждам огромните му ходила върху възглавницата на третото, свободно легло. Крясвам в ухото му с всичка сила:

— Ваня!

Той се събужда мигновено:

— Какво, Грязнов ли дойде?!

— Никой не е дошъл. Но ужасно хъркаш и си цопнал краката си върху чуждо легло.

— Да го вземат мътните… Леглото, разбираш, не е разчетено за мен. Ала хъркането — извинявай, забравих да те предупредя. Ти само ми подсвирни — ето тъй, и аз ще спра…