Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (14)

13.

В десет часа на другата сутрин слязохме с Меркулов от нашата служебна волга пред входа на Главната военна прокуратура. Току-що беше минала поливална машина и мокрият асфалт блестеше като излъскани обувки. Миришеше на липи, по улица „Киров“ ги има много.

— От градската ли сте? — козирува дежурният лейтенант. — Чухте ли вече? Лошата вест лети като мълния. За секунди стига.

Не можахме да разберем скоропоговорката му, докато не влязохме във фоайето и… изтръпнахме. В червения кът стоеше портретът на Артьом Григориевич Горни, обрамчен с траурна лента и годините 1912 — 1985.

Нищо не разбирахме: как така? Нима е умрял? Кога и от какво?

Пъргавото старче гардеробиер ни обясни всичко:

— Вчера починал значи, на вилата си. Пред очите на заместника си Попков. Той, види се, ще замени сега Артьом Григориевич. Трийсет години отслужихме с него в тази, значи, сграда. Ти само си представи как се седи на таквоз кресло толкоз години. Само той можеше, царство му небесно, умен човек беше — държавен мъж!

Качихме се на втория етаж и Меркулов докладва на помощника за идването ни. Буквално след секунда ни прие първият заместник на главния военен прокурор генерал-лейтенант Попков. В очите му, прикрити зад тъмните стъкла на очилата, имаше сълзи:

— Добре, че минахте, другари. Артьом Григориевич се интересуваше за вас… Такова нещастие, такова нещастие за всички ни! Та той е незаменим, направо незаменим! Казвам го с цялата отговорност…

— Да-а — разстроено проточи Меркулов, докато сядаше в креслото, — Артьом Григориевич беше силен мъж, умен…

Попков затресе главата си:

— Разбирате ли, другарю Меркулов, какво стана. Вчера беше взривена колата, в която се намирал помощникът на Артьом Григориевич — Бунин. Впрочем вие знаете за тоя случай повече от мен… Нашият дежурен съобщи за случая на Артьом Григориевич. Почивните дни той прекарва на вилата си в Барвиха. Както обясни дежурният, новината развълнувала Горни и той заповядал да ме намерят. Аз бях в апартамента си в Москва и веднага дойдох до Барвиха. Артьом Григориевич не се чувстваше добре още от сутринта, прие ме и каза, че трябва да проведем отговорен разговор по повод събитията в Афганистан. Той чакаше някакви важни документи от прокурора на 4-а армия Бодак, но те изчезнаха в огъня при гибелта на Бунин. На Артьом Григориевич му беше много зле — виждах го. Той имаше тежка астма и гълташе лекарства. Предложих му да извикаме лекар от кремълската болница, но той каза, че имал по-важна работа. Чакал всеки момент връзка с Кабул, а после щял да поговори с мен. Но Артьом Григориевич не успя да разговаря с Бодак: дежурният телефонист в Кабул съобщи, че докато пътувал към работата си, неговият шеф се натъкнал на мина, заложена от бандитите душмани. Тази новина парализира Артьом Григориевич. Той не можеше да диша, получи спазъм и се помина в ръцете ми…

— Простете, другарю генерал, а как бяха първите две имена на другаря Бодак? — прекъснах аз Попков. Не ми се искаше да повярвам, че онзи славен мъж, който ме черпеше в Афганистан с ароматното вино „Ахашени“, е загинал.

Попков се порови из документите и сухо каза:

— Славомир Василиевич.

После вдигна очи от бюрото и лицето му пак доби плачлив израз. Но аз вече не вярвах на страданията му. На него не му пукаше за гибелта на слабичкия генерал, прокурора на 4-а армия Бодак. И хич да не ми се преструва, че се съсипва заради своя началник Горни. Навярно се радва, че сега ще заеме мястото му, сигурно поне десет години е чакал това събитие… Хвърлих поглед към Меркулов, сякаш той можеше да прочете размирните ми мисли, но забелязах хладния поглед на Костя. Изглежда, и той споделяше подозренията ми.

— А сега и тези проблеми с погребението, нали знаете — плачливо се жалваше Попков, изпращайки ни до вратата. — Главната военна прокуратура би искала да погребем другаря Горни на Червения площад до Кремълската стена. Но от администрацията на Министерския съвет отговарят: не са му достатъчно заслугите, по ранг на вашия шеф му се полага погребение в Новодевичето гробище… Но там ние бихме искали да погребем Иван Алексеевич Бунин. Обаче сега пък Градският съвет не дава: майорът заслужавал в най-добрия случай Ваганковското. А ако се опъвате, казват, и това няма да ви дадем — ще го карате във Востряково или Николско…

 

 

В колата беше горещо, затова съблякох сакото и го метнах на коленете си.

— Добра идея — каза Меркулов, който седеше до мен на задната седалка и извърши същата процедура.

Пътувахме от „Кировска“ към „Трубна“ успоредно на булевардите. Москва живееше в своя особен летен ритъм, без да обръща внимание на трагедиите, които сякаш се разиграваха пред очите й. Двамата с Меркулов дълго мълчахме, докато съберем мислите си. Първи доби дар слово Костя.

— Отиваме на „Петровка“. Ще кажа на Романова да ти изпише пистолет. Бързо, без обичайната бюрокрация…

— Защо? — искрено запротестирах аз. — Сега не ме заплашва нищо такова… гибелно.

— Сигурен ли си?

— Напълно. От момента, когато ти разказах всичко за Афганистан, аз не представлявам интерес за тях. Сега ти повече се нуждаеш от оръжие и безопасност, Костя. Така е. Не се шегувам. От вчера насам ти се явяваш не само носител на опасна за тях информация, но и лице, облечено във власт. Ти можеш и да задържиш когото си поискаш, и да се свържеш с властта на най-високо равнище. А това е опасно за тях!

— За кои тях? Хайде в края на краищата да конкретизираме това местоимение. Кой играе срещу нас? Или по-точно, против кого трябва да действаме? Срещу КГБ? Или срещу ГРУ? Спецчастите? Или накрая „Афганското братство“, за което ти е съобщил безумният Ивонин? — Меркулов извади своите „Димок“ и запали. През времето на моето отсъствие той беше минал на предишния си, нормален начин за пушене и повече не чупеше на две цигарите. — Ние трябва да определим субекта и…

— … да започнем да мислим предметно за бъдещето! — Махнах с ръка така, че избих цигарата от ръцете на Костя. Меркулов ловко я подхвана, докато тя падаше, и като че нищо не е станало, я бутна обратно в устата си.

— Знам, че имаш идиосинкразия към този израз, Саша — спокойно каза той, разтривайки изгорената си длан, — но какви са конкретните ти предложения?

— Все ми е тая срещу кого ще насочим усилията си. Просто трябва да хукнем към Стария площад и да крещим колкото глас имаме, че терористите от спецчастите са взривили вагона в метрото, убили са няколко невинни граждани, а утре ще вдигнат във въздуха петдесет атомни реактора и глобусът ще стане на парчета! Това не е НОПА, това вече е сериозно! А ние с теб търчим към „Петровка“ 38, за да се въоръжим с един-единствен осемзаряден пистолет! И какво стана с евристичното мислене, за което ти призоваваше на занятията със следователите?

— В дадения случай не виждам никакво противоречие между евристиката и метода на пробите и грешките. Засега едно ми е ясно: членовете на прословутото „Афганско братство“ са организирали взрива в метрото, те са убили Ким Лагина, отвлекли са следователя Турецки и са се опитали да го убият. Вероятно (забележи — вероятно) те са убили майор Бунин и военния прокурор Бодак. Обаче спецчастите са държавни войски, такива като граничните. Докато „Афганското братство“ е нелегална терористична организация, срещу която ние трябва да хвърлим сега всичките си сили. Ако спецчастите изпълняват държавни задачи, ние не можем да се намесим в този процес с нашите, следствени действия. Това е същото, като да доказваш чрез примера на един колхоз, че пазарното стопанство е по-ефективно от плановото. С такива въпроси специалистите трябва да влизат във висшите си органи по принадлежност. Ако ние докажем, че „Афганското братство“ е извършило всички тия престъпления, ще спасим от смърт невинен човек…

Мълчах. Трудно беше да не се съглася с Меркулов. И се почувствах неловко заради несериозните ми финтове.

— Знаеш ли, Попков ужасно не ми хареса — казах аз, за да променя темата на разговора.

— Мен също не ме очарова. Не вярвам на хленченето му. Но сега ние с теб отиваме в държавната къща, наречена „Петровка“ 38, при една немлада жена, на която аз вярвам, може да се каже, безгранично…

До кабинета на началника на 2-ри отдел на криминалната милиция, полковник Романова, имаше мъничка стая ниша с ниска масичка, кресла и лампион. Там седеше, потънал в креслото, Женя Жуков с вид на беден роднина, на когото са казали да спи в коридора. Като ни видя, той скочи от креслото и двамата с Меркулов започнаха да се прегръщат и да се тупат по раменете, както и се полага на мъже след дълга раздяла.

— Как така успяха с Ваня… — каза Жуков, обръщайки се вече към мен. — Какъв гаф стана…

— А ти защо седиш тук като изгонен?

— Ами… стопанката не е в настроение. Грязнов кисне в лабораторията, сега ще станат снимките, които направих в болницата. Качеството не го бива много, фотоапаратът ми е любителски. Обаче Шура не ме пусна там. Не може да забрави как я подведох в оня случай… е… когато ме изгониха. Като че аз нарочно…

— Ако беше нарочно, щеше да те убие на място.

Полковник Романова стоеше пред вратата на своя кабинет и на главата й имаше дявол знае какво — някаква кула от метал и пластмаса. Аз дори не забелязах веднага, че Шура е заменила сивата милиционерска униформа с елегантна сребриста рокля с дълбоко деколте, което позволяваше да се лицезре царствената й гръд.

— Влизайте в кабинета… И ти също, Жуков.

— Александра Ивановна, помагам тук на един другар да си напише молбата… — Действително в нишата седеше разчорлен посивял човек и нещо пишеше. — Двама с мустачки и жокейки му продали „Волво“, парите взели — 20 хиляди, а колата забравили да му предадат и отцепили с нея в неизвестно направление.

— Добре. Като свършиш с тоя другар, чукни три пъти и влизай! — И Романова показа закачената на вратата табела: „Съвещание“.

— При мен такива с мустачки и жокейки на ден по две десетки минават. Примитивно е като гъбена чорба, а на кукичката се хващат все такива будали — говореше Романова, мушкайки глава под електрическия сушилник.

Ние удивено се огледахме: кабинетът беше превърнат в салон на красотата, из който сновяха две колоритни женчета, очевидно козметичка и маникюристка, демонстрирайки ни дупетата си в кожени панталони. „Оперативното съвещание“ се ръководеше от мъж, приличащ на Грегори Пек.

— Александра Ивановна, лошото изсушаване е враг на прическата, моля да не се отвличате със странични неща.

— Добре де, Всеволод, седя — послушно се съгласи полковникът от милицията и веднага започна да се оплаква на Меркулов, надвиквайки жуженето на сешоара:

— Не мога да мръдна от работа, а на всичкото отгоре пристигнала делегация от американски юристи, начело с някакъв професор Хазард. На нашия шеф Котов му заповядали да ги приеме по всички правила, да им даде обяд и всички да бъдели с жените си — като на Запад. А жените отде да ги вземеш? Едни се разпилели по вилите, други началниците им не ги пускат. И Котов ми нареди: „Шура, ти ще ми бъдеш жена!“ Каква „жена“ съм аз? Цяла година не съм събличала униформата, забравих кога за последно съм ходила на трайно къдрене, на токчетата се кандилкам като крава върху лед… Затуй и съм зла като кучка. Жуков ми падна пред погледа и… Но което ме вбеси най-вече тогава, още не мога да го забравя, как на следващия ден, когато вече бил трезвен, цапнал по мутрата оня професор от института по хранене, Сидоров…

— Да, ама той, Александра Ивановна, нарече началника на районната милиция „боклук“ — обади се влезлият в кабинета Жуков.

— Това го чуваме по десет пъти на ден. Всички ли да ги млатим по мутрите?

— Обаче ония са измет, а тоя все пак беше професор.

Ние с Меркулов се посмяхме на желязната логика на Жуков, докато „Грегори Пек“ довършваше магиите си над Шурината глава.

— Шура! — каза изумено Меркулов. — Ти си направо кралицата на бала! Изобщо не могат да ти се дадат твоите… няма даже да казвам колко!

— Говори ми, Константин, приказвай, че другите ще си помислят — шестдесет!

Шура доволно се гледаше в огледалото.

— Да, ти наистина си вълшебник, Всеволод. До обяда има още един час, навреме се справихме. Грязнов ми организира тоя фризьорски салон и те се постараха — да си комбина с нашего брата сега също е дефицит, нали, Всеволод?

И на мен ми се искаше да направя комплимент на Шура, наистина не можеше да й се дадат нейните четиридесет и осем. И дори четиридесет. Но не бях успял още да отворя уста, когато Романова налетя срещу мен:

— Ти какво се моткаш по улиците? Малко ли те млатиха по тиквата? Какво искаш, да те застрелят? Костя, вземи му купи едни черни очила, че синините му съсипват целия чар!

— Точно затова идваме, Шура.

— Чакай, Константин, да изпратим вълшебниците, тогава ще поговорим за работата…

Меркулов разтри с длани бузите си, сякаш да ги размрази, макар в кабинета да беше поне трийсет градуса, и каза:

— Оформи, моля те, другарко Романова, един „Макаров“ на старши следователя Турецки. По всички правила на милиционерската бюрокрация, обаче бързо.

— Разбрах, Константин. Виждаш ли — вече вдигнах слушалката, набирам номера… Кой там, Михайлов ли? Романова на телефона… Подбери един добър „Макаров“, но да стреля без засечки… Абе какво ми губиш времето, като не си Михайлов! Я бързо ми го дай!

Докато Романова даваше указания на Михайлов, пристигна сияещият Грязнов с тесте още неизсъхнали снимки и ги разположи на Шуриното бюро.

— Не са съвсем лоши — небрежно каза Жуков и въздъхна с облекчение.

— Направо са супер! — възкликна Грязнов.

— Не крещи, Вячеслав, не виждаш ли, че говоря по телефона — стопира го Романова и като продължи да се препира с Михайлов, хвърли едно око на фотографиите.

Грязнов продължи шепнешком:

— Филмчето ти, Женя, е пълен ажур — очи не можеш откъсна от него. Как успя толкова бързо да преснимаш такива кадри, акъл не ми стига! Направо Щирлиц в тила на врага! Нашите експерти в лабораторията са опитни, апаратурата им е лукс!

Меркулов проучва снимките дълго и внимателно. Ние не му пречехме, само Шура поглеждаше часовника си. Най-после той отново разтри бузите си и чак тогава бавно заговори:

— Моля те, Александра Ивановна, да свикаш оперативка и да запознаеш твоите сътрудници с този списък. В него преди всичко фигурират войници, които в резултат на инжекции с възбуждащ препарат са откачили и сега са на лечение… накратко, чакат смъртта си в Голямата болница в Кабул. Уви — на тях вече не можем да им помогнем. Следващите в списъка са офицерите, на които е даван така нареченият стабилизатор. Повечето продължават да служат в Афганистан. Но има и такива, които са получили назначения в Москва, ГДР, Унгария и други места. Освен това в списъка има и демобилизирани, които са се пръснали по градове и паланки. Те ни интересуват особено. По-нататък в този списък са включени изпратените да учат в академии и висши военни училища. Тези хора също са обект на нашето внимателно разследване… Трето: имам идея. Доколкото разбрах от доклада на Александър Борисович, а също и от материалите, които вече прегледах, хората от „Афганското братство“ са психически непълноценни. А такива яко ги пере сачмата, тоест извършват не съвсем обичайни престъпления. Вие знаете — има престъпен свят, където хората извършват рутинни престъпления, но има и престъпен антисвят, където се извършват необичайни престъпления. За този антисвят бих искал да поговоря с вашите сътрудници, да ги насоча към издирване на такива необичайни, бих казал, откачени престъпници…

Шура го прекъсна:

— Костя, дай да погледна още веднъж внимателно тоя списък. Нали знаеш, окото ми е рентген… Чини ми се, че мярнах една фамилия…

Романова отново взе фотографиите със списъците, теменужените й очи бяха възбудени. И ръката й се протегна към вътрешния телефон.

— Погорелов, ела при мен. Без „не мога“. По-живо!

Скоро влезе дебелият майор Погорелов, мой и на Меркулов стар познат. Той се здрависа с нас, намигна на Жуков и каза, пъхтейки:

— Ега ти жегата, няма начин да не излезе буря…

Романова сечеше снимките като тесте карти.

— Валентин, нещо да ти говори фамилията Гудинас?

Погорелов я изгледа нацупено и разтри с длан редките косми на темето си:

— Ако е оня Гудинас, дето извъртя номера в Третяковската, то ми „говори“. Как го викат — Юргенас Гудинас?

Романова разгърна снимките с фамилии на „г“, после присви очи:

— Юргенас Гудинас, 27-годишен…

— Служил ли е в Афганистан? Той е — моментално отвърна Погорелов. Знаеше си работата, дай боже всекиму!

— Казах ви, че окото ми е рентген! — Шура цъфна в доволна усмивка.

— Александра Ивановна, любима жено, трябва да тръгваме! — На вратата се появи едрата фигура на Котов, началника на криминалната милиция. — Разузнаването докладва, че американците скучаят в „Будапеща“. Хайде!

— Момчета, скоро ще се върна. Тогава ще проведем оперативката. А засега нека Погорелов да ви разкаже за тоя случай от… антисвета. Валентин го бива по тия разкази.

— Дали пък да не ударим по една бира, нещо твърде жежко стана — предложи Погорелов, когато вратите се хлопнаха след началството.

— С най-голямо удоволствие — неочаквано го подкрепи Меркулов. — Саша, тичай до бюфета, донеси и някакви пирожки.

Той бръкна в джоба си за пари.

— Аз черпя! Все пак имам валута — заяви Жуков. — Тук намира ли се… да речем, червен хайвер?

— Виж го ти баровеца! — поклати глава Грязнов, но не възрази повече.

След петнайсет минути кабинетът на началника на 2-ри отдел преживя второто си за тоя ден прераждане — този път в кръчма. Докато хрускаше пушената минога, Погорелов задочна да ни разказва:

— Също като хората, и произведенията на изкуството си имат своя съдба, преживяват понякога много напрегнати драми. През януари 1913 година в Третяковската галерия…

— Валентин! Какво ти става? За чий ни е 1913 година? — прекъсна Грязнов майора.

— Като не искаш — не слушай! — миролюбиво го парира Погорелов, изтри с длан от устните си бирената пяна и продължи в същия дух: — Значи така. През януари 1913 година в Третяковската галерия лудият фанатик Балашов се нахвърлил с нож върху картината на Репин „Иван Грозни и синът му Иван“. И точно след 72 години и четири месеца става нещо подобно.

На 13 май в 12:30 в Репиновата зала се раздал детски вик: „Ой-ой! Вижте, вижте! Един чичко убива царя!“ Дежурният милиционер изскочил иззад изложбената витрина към този вик. И видял обезобразения шедьовър: на бедрото на цар Иван Грозни зеела разкъсана „рана“, а по лицето му шупвало пенесто, вонящо вещество. Пред картината стоял неестествено сгърчен човек с обгорено лице, в черно кожено яке. С дясната си ръка притискал към гърдите си бурканче, а в лявата държал нож. Кратката схватка завършила с победа на сержанта от милицията. Обгореният човек крещял: „Аз убих генерал Серий!“

„Наистина. Серий прилича на Репиновия цар — помислих аз. — На старини ще бъде точно негово копие… Ако доживее.“

— … Накратко, ето какво установихме. Месец преди произшествието Гудинас се върнал от Афганистан. Там горял в бронетранспортьор, пак там в болницата му поставили в счупената дясна ръка метална пластина — от китката до лакътя. В Москва живеел при леля си, без да е регистриран, готвел се за приемни изпити в Авиационния институт. Отправихме запитване до Вилнюското военно окръжие, където Министерството на отбраната било изпратило документите му. Стана ясно, че Юргенас Гудинас е бил старши лейтенант от спецчастите, охарактеризиран бе като отличен офицер. Минавал е за начетен човек, увличал се от колекциониране на хладно оръжие и… пишел стихове.

Заключението на съдебнопсихиатричната експертиза гласеше: „Астенохипохондричен синдром, предизвикан от дълбок потрес, възможно е от гледката на мъчения на хора… Подобни преживявания водят до разрушаване на духовно-нравствените ценности на личността, събуждат низки чувства и стремежи. Гледката на мъченията е особено опасна за юношите и младите мъже… В настояще време болният страда от хронично психическо заболяване във формата на шизофрения, което го лишава от способността да си дава сметка за действията си.“ На това основание съдът прати Гудинас на принудително лечение в психиатрическата болница „Ганушкин“, където е и сега — завърши своя разказ Погорелов.

— Запазиха ли се при вас работните материали по делото?

— Сега ще ги донеса, Константин Дмитриевич.

Без да дочака завръщането на Романова, Меркулов откри нашето микросъвещание в съкратен състав. Погорелов мушкаше дебелата си ръка в конопеното чувалче, сякаш играеше на отгатване, и вадеше оттам предмети с най-различна форма и предназначение.

— Това нещо трябва ли ви? — питаше неуверено, изваждайки бурканче с киселина. — А това? — Той внимателно постави в ъгъла на бюрото ловджийски нож „лисица“.

— Имате ли експертиза за тая „лисичка“? — попита Жуков.

Погорелов отвърна точно, сякаш четеше нещо написано:

— При стереоскопичното изследване на острието се откри, че към него са полепнали влакна от маслената боя и платното. И нищо повече. Човешка кръв по тази „лисица“ нямаше. Ето вторият екземпляр от заключението — двайсет и пет странички, плюс шестнайсет снимки.

После той започна да трупа на купче парчета хартия с различни бележки. Меркулов внимателно оглеждаше всяка и ни ги подаваше.

— А ето снимка на повредите по картината. Между другото, специалистите така я закърпиха, сякаш нищо не й се е случвало.

Но ние с Меркулов гледахме само хартийките. И веднага отделихме една настрана — откъснато от бележник листче: „Брат, трябва да се видим, обади ми се довечера на телефон 319-85-58. Анатолий“.

— Той има ли братя? — попитах аз Погорелов.

— Не, единствен син е.

На Погорелов не му беше много ясно защо се гледаме един друг така особено. „Брат“ — от „Афганското братство“ ли?…

— Телефонът веднага да се вземе за разработка. — Меркулов протегна бележката на Грязнов и той изчезна зад вратата.

— И тая хартийка е подозрителна, написано е нещо на литовски, не е фамилия или име. Но телефонът — 225-23-44 — явно е московски, при това на някакво правителствено учреждение.

Погорелов измъкна и последната си находка — тетрадка в сива подвързия.

— По всичко личи, че това е дневникът му, вижте — има дата на някои страници. На литовски е.

— Саша, заеми се с това. Намери спешно някой литовец… И май че ще вземем всичките материали от Валентин. Пиши нареждане…

Грязнов се върна:

— Телефонът принадлежи на Анатолий Андреевич Туманов, живеещ на адрес улица „Чертановска“ 118, блок 3, апартамент 102. Дадох задача на момчетата от районното. Сега ще научим всичко за това „братче“.

Жуков взе списъците и провери на буквата „т“ — нямаше Туманов.

— И тъй — обобщи Меркулов резултатите от огледа, — разследваме контактите на този ексспецназовец с бившите му набори. Разработваме и телефоните, дявол знае, току-виж сме напипали връзката. Вячеслав, ще се справиш ли?

— Може. Ако номерата са московски — направо е дреболия.

Заедно с Меркулов и Грязнов прегледахме десетки папки с оперативни сводки — сведения за престъпленията в страната. Търсехме престъпници, приличащи по описанията на младежа с якето, който е отишъл с Ивонин на „мокрото“ дело, но не намерихме такъв. Затова пък обърнахме внимание на особено дръзките престъпления, извършени през последния месец. В село Марусино, Белорусия, група терористи хванала милиционера и две жени с искане за откуп. В Ленинград двама късо подстригани младежи убили инкасатор. В пристанище Северодвинск избухнала бомба.

Накрая отидох в оръжейния склад и получих новичък „Макаров“ в кобур, който можеше да се скрие под мишницата, а Меркулов през това време натрака на машината задача за милицията и определи десет въпроса, на които групата на Романова трябваше да даде отговор в близките дни.

 

 

Бюфетчийката ми остърга останките от някакво полуястие с полуцензурно име: „Пържена белдюга“. След нападението на прокурорската орда над нашия бюфет в четири часа вече не беше останало нищо. Прекарах белдюгата с ошав и в този момент в бюфета влетя секретарката на Меркулов:

— Турецки, Константин Дмитриевич ви търси!

— Идвам — отвърнах й, но не се мръднах от мястото си: ще почака малко, докато изчопля с вилицата сливите от утайката на ошава.

— Търси те Грязнов — каза Меркулов, без да вдига очи от документите. — Преди един час са убили инкасатор и задигнали голяма сума пари. Бандитите, по описание на очевидци, са късо подстригани младежи в черни якета. Единият прилича на убиеца на Ким.

Набрах номера на Грязнов.

— Сядай в колата и драпай насам! Отваря се бачкане! — делово каза Слава.

— Първо, нямам с какво. Колата ми е вече там — на небето. И второ, какво става? Кажи поне нещо!

— Първо — „Латвията“ смятай, че вече е спряла долу. Второ — нещото го казах на Меркулов. Подробности — на място. Отбой!

Меркулов се откъсна от бумагите и ми се усмихна. Лицето му беше бледо, а очите зачервени.

„Телефонограма

До Началника на МУР при ГУВД на Мосгориспълком

Др. полковник В. Н. Котов

Съобщаваме Ви, че днес в 17:30 часа край спестовна каса №1558/149 в град Москва, разположена до станцията на метрото «Преображенска», трима неизвестни са извършили бандитско нападение над инкасатора Гарусов и шофьора Шмельов. Гарусов и Шмельов се опитали да окажат съпротива и извадили оръжие, но престъпниците започнали да стрелят, като при това убили Гарусов и ранили тежко Шмельов. Тримата неизвестни взели инкасаторската чанта, в която бил оборотът на спестовната каса в размер на 234 500 рубли, и избягали от местопрестъплението със същата волга, която докарала инкасатора.

Вследствие на действията за намиране на очевидци на престъплението, бяха открити следните лица: гр-ката И. Б. Роом видяла двама мъже, които се приближили до колата. Гр-нинът А. Б. Мохов чул от балкона на квартирата си изстрели, гр-нинът О. А. Филченко чул как един от нападателите викнал на другия: «Вале». Подробни белези на тримата бандити даде шофьорът Шмельов. Той казал на притичалия дежурен милиционер Ф. И. АГАПОВ, че и тримата са били облечени в черни якета, а прическите им били къси. Първият — 27-29-годишен, вторият — 25–27, а третият — 22-23… Огледът е проведен от оперативно-следствена бригада на МУР. Тялото на убития инкасатор Гарусов е пратено в моргата на първа градска болница, а раненият шофьор Шмельов с «Бърза помощ» е откаран в института «Склифасовски»… За разследване на престъплението е създадена оперативна група от МУР и Куйбишевската районна милиция, начело със старши инспектора от МУР майор В. И. Погорелов.

Началник на криминалния отдел

при Куйбишевското районно управление на вътрешните работи,

Подполковник И. И. ЧЕРНОВ“

Прочетох докрай телефонограмата, щракнах запалката си, запуших и духнах дългия пламък:

— Къде е сега Погорелов — на местопроизшествието ли?

Грязнов припали от цигарата ми.

— Мисля, че не. Той ни е отлична хрътка, макар и дебела. Навярно вече е надушил следата и тича след тези типове… Погорелов ги догонва, а ние трябва да догоним него. Скачай в колата. Там ще ти разправя нещо интересно…

— Сър, вие ли се интересувахте от гражданина Анатолий Анатолиевич Туманов? — пита ме Грязнов вече в колата.

— Кой беше тоя?

— Паметта ти, Саша, е направо кокоша! Говоря ти за номера, дето го намерихте в торбата на Гудинас. Сети ли се? Точно тъй. Между другото, интересен типаж. Инвалид от афганската война, и двата му крака липсват. Ходи с протезите не по-зле от Мересев. Майор от запаса, гръдта му е бронирана с награди, домът му — отворен за офицерите, идващи от Афганистан. Най-добрият приятел на генерал Серий. Когато той идва в Москва, се отбива при него. Загряваш ли?

Загрявах. Този безног герой явно беше от трагическата приказка за „Афганското братство“.

— И какво интересно съобщава местната милиция?

— Нищо особено. Справката взех от кварталния. А главното според него е, че Туманов не се напива до смърт с водка, не хулиганства и няма жалби от домоуправителя. Той да не ти е дисидент! Не са му прикрепили кагебисти да го дебнат на всяка крачка…

— Значи трябва ние да се заемем.

— Прощавайте, другарю следовател, ние сме от село — не се сещаме… Вече разработвам тая жила, Саша.

Отиваме на местопроизшествието — просто така, за обща култура. Народът се тълпи. Когато е трябвало да се намерят свидетели — с трън да ги търсиш. Виж, сега е цирк. Има си хас, такава тема за дърдорене. Какво ли не чухме тук: че е действала „Черната котка“ — внуците на членовете на бандата решили да продължат дядовия си бизнес, че това са американци — нарочно всяват паника да плашат хората. Дори, че са китайци, а може и да са лудите, дето преди три дни избягали от Столбовата психиатрия…

До Грязнов притича някакво мъжленце с вид на отрепка, прошепна му нещо в ухото, повдигайки се на пръсти, и заситни обратно, като оправяше ходом препатилото си каскетче.

— Твой агент ли е?

— Подполковник Чернов — усмихна се Грязнов. — Каза, че Погорелов има новини… Когато тия плъхове се прекачвали на своята кола недалеч от тук, на улица „Потешна“, изтървали квитанция за глоба от КАТ заради превишена скорост. Москвичът принадлежи на Московския театър „Ромен“. Фамилията на шофьора е Бирюков. Игор Бирюков…

Върнахме се на „Петровка“. Сега ни интересуваха експертите по балистика: гилзата и куршумът при определени обстоятелства могат много да разкажат.

— Старче, връщам си дълга — каза Грязнов на един възрастен експерт със сивкав нос.

— Точно навреме, Слава — зарадва се човекът, докато прибираше от ръцете на Грязнов десетачка.

— Старче, има ли нещо по нашия случай? Имам предвид оня с инкасатора на „Преобреженка“.

Експертът потри сивкавия си нос и се разсмя:

— Голям бързак си, Слава! Изучил си лафовете от твоята клиентела. Балистиката да не ти е курва от Трите гари, че да я оправиш за десет минути! Случаят кога стана? Няма и два часа. Аз кога успях да приложа куршумчетата? Погорелов ми ги даде преди двайсетина минути, не повече… Ела, Слава утре, тогава ще си погукаме…

— Абе я не ме мотай! Ти вече всичко си изчислил. Хайде, говори, че иначе никога вече няма да те взема с мен в Клуба на журналистите на вносна бира.

— Изобщо не е редно — каза Козлов и се огледа настрани, дали не идва началството. — Но, разбира се, погледнах. Стреляли са от два пистолета. Единият е „Валтер“, вносна работа, другият е наш, роден — ТК, експериментален модел, от такъв са стреляли и по инкасатора в Ленинград. Вече се обадих в Питер, утре ще ми доставят куршумите, тогава ще ти кажа по-точно. Засега това е всичко, Слава…

 

 

Седяхме при Грязнов, докато чакахме Погорелов, който търчеше из града, за да търси Игор Бирюков. Обади се Женя Жуков, и той „ловувал“ целия следобед по разни инстанции, бил на прием и при министъра. Сега му беше хрумнала една много нестандартна идея — да се заформим тримата. И ние започнахме да разработваме тази операция, като един след друг вземахме слушалката, за да внесем конструктивни предложения за реализацията на идеята. В този момент в кабинета надзърна помощник-дежурният на „Петровка“.

— Грязнов, стига дрънка! Човек не може да те набере. На телефона чака едно момче от рязанското управление. Моли да те извикам. Спешно…