Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (3)

2.

Бях решил да взема такси, но изведнъж ме осени да ида на работа пеша. Юнската сутрин обливаше със слънце Москва река, по крайбрежната улица нямаше жива душа, ще речеш, че цялата столица е избягала в отпуск.

Издрапах до станцията на метрото „Фрунзенска“ и градската картина рязко се промени. Стотици московчани и гости вървяха по улиците и пресичаха площада, разхождаха се, тълпяха се, тъпо зяпаха витрините на магазините, блъскаха се пред таблата с изложени вестници. И тогава я видях.

Не съм от типа улични свалячи. Затова просто тръгнах след нея, страхувайки се да не я изгубя сред тълпата. На какво се надявах? Че тя ще вземе да се обърне и… Какво „и“? У нея имаше нещо, което караше и най-ефектните мадами наоколо да изглеждат бледи и незабележими. Тя се спря пред една витрина и аз видях отражението й в стъклото — изправени рамене, светла коса, която някак неповторимо обрамчваше загорялото й лице. Тя рязко се обърна, погледна ме право в очите и… равнодушно отмина нататък. Ситуацията беше очевидно безнадеждна. Дълго мярках в тълпата нейната висока изправена фигура и тежката вълна от светлоруси коси, поклащащи се в ритъма на походката й. Накрая тя рязко зави и се скри зад вратите на метрото. Край.

Пресякох „Комсомолски проспект“ и се запътих към кафене „Романтици“ да пия едно кафе. Апетитът ми беше се изпарил напълно.

В застоялия въздух на прокуратурата се усещаше нещо необичайно. Постоях пред вратата на кабинета си, докато бавно пъхах ключа в бравата. По коридора постоянно се захлопваха врати, а от лабораторията по криминалистика се чуваше непонятен шум. Седнах зад бюрото и набрах телефона на Мойсеев.

— Добър ден, обажда се Турецки. Можете ли да ми кажете какво става при вас?

— Веднага идвам, Александър Борисович!

— Ама няма нужда, Семьон Семьонович… — Но Мойсеев вече бе затворил телефона.

Криминологът Семьон Семьонович Мойсеев се вмъкна с рамото напред в полуотворената врата. Беше се издокарал — в униформата на съветник от правосъдието, с многобройни медали на сакото. По лицето му се четеше огромно смущение, примесено с тържество. Само разнищените маншети на свежоизпраната му риза напомняха за предишния Мойсеев.

— Какво става — да не са ви извикали на поклон при генералния?

— Не отгатнахте, гражданино началник.

— Значи в поликлиниката? Смятате под прикритието на тези залъгалки да прередите опашката?

— Саша, не ме принуждавайте да използвам оценъчни прилагателни.

— Карайте, не се притеснявайте!

— Вие сте бездарен следовател.

— Признавам — бездарник съм. Но все пак какъв е номерът?

— Виж, това вече, Александър Борисович, е моя малка тайна… — Стори ми се, че Семьон Семьонович фъфли по-малко от обичайното. — Шегувам се, Саша. Вчера ви нямаше, а при нас, така да се каже, има забавни новини. Докато вие с капитан Грязнов се занимавахте с оная бъркотия, при нас изпратиха момичета… Не, не! Не в този смисъл! Стажантки — цели три! И двама младежи. — Той намигна заговорнически. — Да вървим!

До витрината с изложеното оръжие стоеше много красиво момиче с дръпнати японски очи. Какво ставаше днес — да не би да имаше конкурс за красавици?! Във всеки случай държането на Семьон Семьонович получи някакво обяснение.

— Ким! — Тя ми протегна тясната си длан.

— Между другото, Ким е име — засуети се Мойсеев, дрънчейки с медалите си. — Цялото е Ким Артьомовна Лагина.

— А вие сте Турецки, нали? — с игрив поглед попита Ким.

Съгласих се с идиотски поклон и добавих:

— Или Саша, ако ви харесва.

— Харесва ми — усмихна се с ярките си устни Ким и пак заразглежда оръжейната колекция, като продължаваше да ми хвърля прикрити погледи.

— Къде ли се дянаха другите? — притесни се Мойсеев.

— Някакъв княз покани всички на съвещание, а мен помоли да подежуря тук, докато ви нямаше. Кой е този княз — един дълъг и кльощав? И защо „княз“? Защото е прекалено интелигентен ли?

Двамата с Мойсеев се разсмяхме — стажантката беше съвсем права за Меркулов.

— И тъй, Семьон Семьонович, какви са новините около взрива в метрото? — Придадох си сериозен вид, още повече че действително нямах търпение да чуя новите неща, а засегнатото самолюбие не ми позволяваше да се обърна към Гречаник. Пархоменко беше „прикрепил“ Мойсеев към Гречаник — криминологът беше експерт по всички видове оръжия и взривни устройства.

Седнахме с Мойсеев един срещу друг на нерационално дългата маса, обградени от портретите на знаменити криминалисти. Мойсеев измъкна от джоба си дебел и ужасно изпомачкан тефтер, надраскан с понятни единствено за него записки и чертежи, и започна да разказва, без да забелязва нашето споглеждане с Ким.

— Този същият Святов по-рано е съден за диверсия по железниците — взривил изоставен, излязъл от движение вагон. Нямало жертви. Признали го за невменяем и го затворили в Столбовата затворническа психиатрия, откъдето благополучно драснал преди година. На 17 ноември 1984 година Святов поставил на прозореца на изоставената църква в „Армянский переулок“ експлозив…

В кабинета изведнъж се намърда шумна компания начело със заместник-градския прокурор Пархоменко. Над всички стърчеше главата на Меркулов. И в следващата секунда аз престанах да чувам каквото и да е. Не че оглушах, а сякаш слушах разговор на непознат език — сред влезлите беше тя, моята сутрешна непозната. Пархоменко нещо приказваше, останалите се настаняваха около масата. А аз усещах ужасно сърцебиене… Тя ме погледна без всякакъв интерес, после сви тъмните си вежди…

— Александър Борисович, чувате ли ме? — Осъзнах, че Меркулов се обръща към мен и очевидно не за първи път. — Леонид Василиевич разпредели за днес задълженията на нашите стажанти и аз моля Семьон Семьонович, като ръководител на производствената им практика, да контролира тяхната работа. Ние с Леонид Василиевич отиваме на заседание в градския комитет на партията. Моля в наше отсъствие да се спазва дисциплината. Защото, извинете ме, устроили сте някакъв ден на „отворените врати“…

Началството напусна лабораторията по криминалистика и Мойсеев започна пак отначало да разказва историята на Святов. В главата ми се въртяха като развалена плоча думите на Пархоменко: „Светлана Николаевна Белова… Светлана Николаевна Белова… Светлана…“ Имената на останалите стажанти не запомних.

— Вчера Шура, простете, Александра Ивановна Романова, началник на втори отдел на криминалната милиция, го е прибрала заедно с всичките му такъми: динамит и прочее. Вечерта Святов си признал, че — озлобен на целия свят — е поставил бомбата във вагона на метрото. — Мойсеев помълча и добави: — Разбира се, тази версия трябва тепърва да се провери.

— Щом си е признал, какво да проверяваме? Кой ще вземе да топи сам себе си? — Говореше тя: тихо, сякаш думите й излизаха сами, без тя да иска.

— А къде остава презумпцията за невинност, Лана? Като студентка последна година, ти трябва да я помниш винаги. Доказването на вината е задължение на правосъдието.

Гречаник помръдваше с вежди, докато редеше сентенциите си, сякаш с целия си вид даваше на другите да разберат: „Аз така, между другото за презумпцията, а иначе нас ни свързва нещо повече.“ Може и да си въобразявах, но те вече бяха минали на „ти“. И тогава казах, наистина по-високо, отколкото ми се искаше:

— Че той е психар! Такъв каквото искаш ще ти надрънка! Досега не е навредил на никого, — даже напротив — след взрива църквата в „Армянский переулок“, където дотогава имало някакъв склад, я върнали на Патриаршията… За какъв дявол му е да погубва хора?!

Мойсеев се изкашля в шепата си, приканвайки ме да се успокоя. Но на мен не ми минаваше:

— Е, добре. Вие както искате, а аз съм затънал до ушите в работа. Кой е разпределен при мен? — Взех листа от масата. — Николай Степанюк.

Един младеж с малко селски вид и живи сини очи ентусиазирано се надигна иззад масата.

— Да вървим, Николай, да се борим с педитата!

На излизане чух зад гърба си:

— Интересен тип…

Каза го Лана Белова.

 

 

Около пет часа се върнах в прокуратурата, където трябваше да ме чака инспекторът от милицията капитан Вячеслав Грязнов с допълнителни агентурни данни по онова дело за вертепа.

На входа се сблъсках с нашия шофьор Серьожа, който презглава се изтърколи по стълбата, като едва не ме събори.

— Опа, Александър Борисович! Вие ли сте! А мен значи… Семьон Семьонович… е, тоест… прати ме по работа… Ей сега ще се върна!

Стана ми ясно, че независимо от предупреждението денят на „отворените врати“ се е развихрил. Без да влизам в стаята си, аз натиснах бравата на лабораторията по криминалистика, но тя бе затворена отвътре. Мойсеев ме пусна да вляза едва след пълна идентификация на моята особа по гласа.

Дружната компания — Мойсеев, Гречаник, Грязнов, четирите стажанти и две девици от секретариата — сервираше на дългата маса и я отрупваха с неизвестно откъде взели се благинки.

— Ура! Турецки пристигна! — запляска с ръце Ким.

— И за какво долетя непристъпният Турецки, да ни разгони или да се присъедини? — попита Лана Белова. Сутринта ми се стори, че тя беше с друг тоалет, но очевидно просто беше свалила жакета си. Вместо отговор аз се втренчих в голите й рамене.

— Иска ли питане! Естествено, за да се присъедини — прекалено жизнерадостно изгука Гречаник. А аз се замислих: в какъв смисъл „непристъпен“? На глас казах само:

— Серьожа за водка ли го изпратихте?

— Изобщо не! Вашата следователска интуиция пак никаква я няма! Серьожа отиде за китарата. — И Мойсеев отвори огнеупорната си каса, където бяха подредени като войници бутилките с твърдо гориво.

— За китарата?

— Слава обеща да ни изпердаши нещо сърцераздирателно — игриво продължи Семьон Семьонович.

Погледнах Грязнов. Той ми направи знак: значи, задачата ти я изпълних, защо да не се повеселя! После ми подхвърли през масата огромен тирбушон:

— Заеми се, Сашка, с винцето за дамите!

… Отцепих се още след първата чаша, защото от сутринта, по-точно от вчерашната вечер, трошичка не бях хапнал. Грязнов попя малко от Висоцки, после премина на старинни романси. Ким недвусмислено си лепна коляното за моето под масата. Мойсеев енергично напиваше третата стажантка, чипоноса дебеланка с очила. Тя редовно избутваше ръката му от раменете си, но го слушаше внимателно. А той плещеше нещо наистина невъобразимо. Заслушах се, за да доловя смисъла:

— … Мозъчните капиляри са обкръжени от атроцитите… Когато в кръвта навлиза алкохолът, капилярите започват да се обезводняват. Отливът на течност от атроцитите предизвиква подуването им, което пък води до повишено налягане в черепа… И тъй като капилярите снабдяват тъканите с кислород, тяхното обезводняване предизвиква хипоксия…

Дебеланата за пореден път изтърси нахалната ръка на своя ухажор и каза със силен бас:

— Хайде да потанцуваме!

Серьожа пусна стереоуредбата и от колоните се изтръгна зовящият глас на Глория Гейнър: „Въпреки всичко ще оцелея“.

Седях срещу Лана и не можех да откъсна очи от нея. Според мен тя пи малко и почти не се усмихваше, само понякога бавно оглеждаше всички. Гречаник, сложил ръка на облегалката на Ланиния стол, замечтано пийваше от виното си, но аз инстинктивно усещах, че шансовете му са нищожни. Приближих се до Лана, като внимавах да не се блъскам в столовете, и й протегнах ръка. И в същия миг видях в косата й, почти на тила, малката зелена панделка, която окончателно ме побърка.

Рокендролът ни беше неистов. Ние почти не се докосвахме, предавайки си енергията чрез сплетените пръсти. Тя не ми отстъпваше по издръжливост и нашият танц приличаше на равностойна схватка от някакъв странен вид спортна борба. Земното пространство за нас се беше свило в отсечката между масата и шкафа с веществени доказателства. Бяхме съвсем сами сред музиката и ритъма…

Танцът ни бе прекъснат по най-идиотски начин. Семьон Семьонович юнашки се намърда между нас и неочаквано силно занарежда:

„Хоп-стоп, Клава,

на кого буташе права!“

— Семьон Семьонович! — изохках аз и подхванах под мишниците готовия да рухне криминолог.

Заведох Мойсеев във фотолабораторията, където той положи глава на масата под червената светлина на фотолампите. Сивата му коса се топна във ваничката с проявителя. Открих в аптечката амоняк и заставих криминолога да смръкне няколко пъти. Трябваше незабавно да го експедираме вкъщи и аз незабелязано повиках Серьожа през процепа на вратата…

Когато се върнах в лабораторията по криминалистика, не успях веднага да разбера какво се е случило. Грязнов неопределено махна с ръка:

— Те се чупиха.

— Кой?

Обаче веднага разбрах кой. Лана беше заминала с Гречаник. Докато набутвах Мойсеев в колата и обяснявах на Серьожа как да намери сградата в една от пресечките около улица „Неглинна“, където живееше Семьон Семьонович, Лана беше си отишла с Гречаник.

Налях си чаша водка и приседнах до Грязнов:

— Хайде да пийнем!

— Да не прекалим, Саша?…

Останалото ми е като в мъгла. Някак си се озовах в кабинета си с Ким. Тя седна на ръба на бюрото и ме придърпа към себе си.

— Ех, Турецки… — шепнеше тя. — Ех ти, Турецки…

Разумът ми се бореше с плътта и явно губеше тази неравна схватка. Аз целувах горещите й устни, а Ким трескаво разкопчаваше копринената си блузка. „Ех ти, Турецки!“ Опитах се да си възразя нещо сам, някъде в подсъзнанието ми се чуваше — не, не тук… Ким постави ръката ми върху гръдта си… Разумът ми вдигна бяло знаме и аз възторжено си помислих: „Защо пък не? Защо, дявол да го вземе, не?“