Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (15)

14.

Трупът на курсанта от Рязанското висше въздушнодесантно училище Алберт Морозов лежеше в приличната на окопче канавка, полускрита от клонеста елха. Оперативниците от Рязанското областно управление търпеливо очакваха нашето пристигане, за да започнем огледа. Като видя Грязнов, старшият на групата — следователят — викна на шофьорите:

— Момчета, включете фаровете!

Трите автомобила осветиха полянката и следователят махна с ръка: започваме. Рязанската група — следовател, съдебен лекар и криминолог — се насочи към трупа.

Морозов лежеше на една страна, дясната му ръка беше вкопчена в пръстта. Едра, селска ръка. Защо селска — дърпам си юздите. Това вече е съждение, основано на знание: намирам се под впечатление на писмото му към Ким, фразите бяха съставени някак по селски. Чувствам се непривично, не на мястото си — не участвам в огледа, а наблюдавам отстрани. Тревата под светлината на фаровете изглежда синя, а елхите едва поклащат виолетовите си клонки. Всичко това прилича на някакъв спектакъл, който се разиграва за мен — зрителя.

— Аз обиколих тук да търся свидетели. Влязох и в селския магазин, бъбрих с децата, с пенсионерите. Пълно е с пенсионери, макар виличките им да са само летен тип — разказваше ми местният оперативния. Седяхме на едно повалено дърво, а Грязнов се бе присъединил към следствената група и лазеше с фенерче по тревата. — Едно старче, Варава му е фамилията, каза, че май е виждал това момче с някакво непознато момиче, нетукашно, със зелено шалче на косата. И то точно в тоя ден, когато Морозов е изчезнал…

Записвам си в бележника адреса на този Варава. Няма нужда да задавам въпроси на оперативника, той е старо куче, знае си всичко.

— Набелязал съм още един курсант, живял е в същата стая с Морозов и заминал в отпуск при семейството си точно този ден. Проверих — качил се е на влака в седем часа вечерта, когато Морозов е бил още жив. Утре трябва да се върне.

Нанасям в бележника фамилията на курсанта и чувам гласа на Грязнов:

— Намерих куршумчето! Ей го де блести — под милиционерската джипка!

Виждам по лицето на оперативника, че още не ми е разправил всичко, затова оставам на мястото си.

— Така. Тук има едни момчета, близнаци значи, доста са палави, но нищо, това за нашата работа даже е по-добре, щото навсякъде си врат чипите носове. Тая вечер, тоест това вече е вчера, когато намерили трупа, естествено веднага тръгнали всякакви приказки… Та тия значи близнаци като че ли са видели въпросната мадама, само че с други младежи. Май чуждата „леля“ е била със зелено шалче в косата. Е, за десетгодишните хлапета всички „лелки“ и „чичковци“, които са над шестнайсет… Но все пак си отбележете. Това като че е всичко…

Дребната възрастна жена — съдебен лекар — съобщава първия си извод: куршумът е проникнал в слепоочието, изстрелът е произведен отблизо — косата е обгорена, както и кожата около раната. Смъртта е настъпила преди около седем денонощия.

Присъединявам се към рязанския колега и двамата оглеждаме внимателно — метър след метър — едва забележимата следа от влаченето на трупа. Тя води към друга, пооткрита поляна, където се валят празна бутилка от червено вино и две картонени чашки.

— Кой го е открил? — питам следователя, използвайки паузата, докато той чака да засъхне гипсовата отливка от обувката на престъпника.

— Един пенсионер си разхождал кучето. То измъкнало изпод храста сако, в него била курсантската книжка на Морозов. Човекът я донесе в милицията, а там вече имаха вашата ориентировка. Дойдохме на мястото, намерихме го в канавката. Телефонирахме ви — случаят все пак си е ваш. И после чакахме четири часа. Неизвестно защо…

Съчувствам на рязанския събрат по оръжие и разбирам недоволството му. Сега е ясно, че са можели да проведат огледа и без нас. От разстояние винаги ти се струва, че може нещо да сбъркат.

— Утре, независимо от всичко ще направим повторен оглед на дневна светлина. Ако останете да нощувате, моля, заповядайте при мен, надстройката вкъщи е празна и има точно три легла.

Към три часа сутринта следствено-оперативната група започна да си събира такъмите.

— Слава — обърнах се към Грязнов, — ти си отивай, ако искаш. Аз ще се прибера утре с влака. Искам нещо да проверя тук. Става ли?

— Съвсем не, ваше благородие. Хич даже не става. Оставя ли ви сам, ще вземат пак да ви задигнат. Чух, че колегата си предлага таванчето за хотел, пък и шофьорът ни капна.

— А, нищо ми няма, Вячеслав Иванович — мърмори шофьорът. — Аз си поспах три часа, докато вие тук лазихте, но да карам сега, честно казано, хич не ми се ще…

 

 

Грязнов се зае с хлапетата близнаци и пенсионера Варава. А аз разговарях в общежитието на Рязанското висше въздушнодесантно училище със съседа по стая на Алберт Морозов. По няколко пъти му задавах едни и същи въпроси, а той търпеливо ми отговаряше. После заедно с него огледахме шкафчето и гардеробчето, претръскахме леглото. После отново задавах въпроси на командира на курса, на телефонистката от централата, на преподавателите, на началника на училището и заместника му по политическата част и пак на съквартиранта на Морозов. Слушах отговорите, докато не се върна Грязнов и вече заедно с него обиколихме автогарата, магазина и клуба, а по пътя до Москва преповтаряхме зададените от нас въпроси и получените отговори, като се опитвахме да си изясним картината на нещастието, станало с курсанта Морозов…

Около един часа по обяд на 18 юни, вторник, потърсили Морозов по телефона. Обаждала се жена, гласът й бил млад — съдейки по говора, московчанка. Трудно е да се каже откъде е звънила, телефонната връзка с много градове, включително и с Москва, е автоматична. Командирът на курса отговорил, че курсантът Морозов е на занятия, но жената настоявала да го извикат на телефона, работата била много важна. Извикали Морозов от часа по електротехника, той много се развълнувал от това обаждане и веднага се обърнал към курсовия с молба да му разреши градски отпуск. Казал, че трябва да се срещне в пет часа с някакъв човек, че работата не е само лична, но сега не може да разкаже нищо повече. Морозов, макар и съвсем скоро дошъл в училището, се ползвал с добро име, а и характеристиката му от Афганистан била прекрасна, отзивите на другите курсанти за него — също. Курсовият се съгласил и му разрешил извънреден отпуск.

На съквартиранта си Морозов казал, че при него в пет часа ще дойде едно момиче от Москва, приятелка на загиналия му другар. В пет без двайсет той излязъл, а около пет и половина приблизително се върнал много разстроен, търсел някакви документи. На въпроса „Случило ли се е нещо?“ махнал с ръка и продължил да търси. После казал, че онова момиче не дошло, но той трябва да намери едно писмо, което забутал някъде, а там имало много важен телефонен номер. Към шест часа излязъл пак и повече не се видели.

Пенсионерът Варава потвърди своите показания, че май Морозов стоял на автобусната спирка в седем и няколко минути, точно срещу неговата къща. Бил с някаква девица с яркозелено шалче на косата, тъмни очила и панталон. Той не разгледал лицето й, но му се сторила доста здрава. Морозов държал в ръка загъната във вестник бутилка, а девицата — бяла чантичка и два пакета.

Продавачката от смесения магазин в селото, разположен край автобусната спирка, ентусиазирано докладва, че някакъв младеж в син раиран костюм купил от нея във вторник, осемнайсети, бутилка червено вино, салам и още нещо. Тя запомнила това, защото вече било седем часът вечерта и не се отпускали повече спиртни напитки. Но той казал, че му идва на посещение момичето от Москва, и я помолил да му продаде поне вино.

Шофьорът на автобус №6 си припомни, че двойката — около двайсет и три годишен младеж в тъмно сако и момиче със зелено шалче и тъмни очила — го помолила да спре автобуса на спирка по желание край селския клуб. Това е на десет километра от Рязан (и на двеста метра от мястото, където е намерен трупът).

Служителите от клуба не забелязали младеж в синьо сако и девойка със зелено шалче, затова пък запомнили двама младежи в черни якета до червен Москвич с московски номер, МОГ или МОЕ.

Близнаците видели една „чужда лелка“ със зелено шалче и тъмни очила в четири и половина недалеч от клуба. Тя излязла от червен москвич, а с нея били двама „чичковци“, които носели на ръце „мотоциклетни“ якета.

 

 

— Гадини! Все пак са успели да очистят момчето — каза Грязнов след дълго мълчание. — Значи твоят Халилов не е бил в час. Тия „афгански братя“ са знаели, че на Морозов му е известно за Дубов и… за ФАУСт.

— Тогава защо не са го очистили веднага? Нали самият Ивонин е подписал командироването му в училището. Следователно той не го е подозирал.

— Да, Саша, пет пари не струва животът ни. Живеело си селското момче в тайгата, родителите му избрали чуждоземско име — демек техният ще бъде по-особен, и на ти сега…

Грязнов продължаваше да философства тъжно, а аз съпоставях фактите.

В понеделник, седемнайсети юни, ние с Мойсеев отворихме пощенската кутия на Лагини. До късна нощ седяхме в квартирата му, на сутринта Меркулов ми връчи да чета вестниците, а преди да идем във военната прокуратура, аз дадох на Клавдия, секретарката на Меркулов, да ми напише на машина поръчение за Грязнов.

— Слава, можеш ли да си спомниш кога получи от мен поръчение да издириш Халилов, Смирнов и Морозов? Имам предвид точното време.

— Пакетът дойде с куриер веднага след обяда, към два и нещо. Засега не се жалвам от слаба памет, гражданино началник. Беше запечатан с восък, „Строго секретно“, всичко както си му е редът.

На Морозов са му се обадили около един часа, преди Грязнов да научи имената на издирваните.

— Само че защо казваш „от мен“? Поръчението, в смисъла на член 127 от Наказателния кодекс, беше подписано от Гречаник.

От Гречаник! Ами да, ние с Меркулов бързахме и той каза — нека Клава препише черновата и да го даде после за подпис на Гречаник… Гречаник води следствието за взрива в метрото заедно с КГБ, те там правят шашми с доказателствата, дърпат конците на агента на ГРУ Сержик, а спецчастите са подчинени на ГРУ… Сигурен бях — почти сигурен, — Гречаник е!

 

 

Лицето на Жозеф Гречаник беше загрижено — разговаряше по телефона. Наблюдавах как играят пухкавите му устни и веждите, без изобщо да вниквам в смисъла на думите. Според мен той се опитваше да намери някакво лекарство. Във всеки случай звучеше като лекарство. Накрая остави слушалката и взе да ми обяснява, че се е появило изумително средство, произведено в ГДР, но е абсалютно (така прозвуча) невъзможно да го намериш, а пък то е великолепно и за дневна и за нощна употреба, и миризмата му е неповторима…

— За какво говориш, Жозеф?!

— Как за какво?! Лосион (прозвуча като ласион) за коса, разбира се! Укрепва корените на космите и спира оплешивяването. Много по-добър е от брилянтина и крема „Златното петле“…

Не можех да отрека, но пък и ми беше трудно да се съглася, защото през целия си съзнателен живот се оправях без подобни илачи.

Гречаник така ми досади с „ласиона“ си, че направо хванах бика за рогата:

— Слушай, Жозеф, миналия вторник си подписал по молба на Меркулов една хартийка, адресирана до криминалната милиция. Клава ти я е дала, секретарката на Меркулов…

Лицето на Гречаник изведнъж се изопна и той засъска:

— Писнало ми е от теб, Турецки! Какво искаш от мен? Сами сте го написали, сами подписвайте. Вечно ме набутваш в разни авантюри, а после аз ви сърбам грешките…

— Ей, Жозеф! Какви ги редиш? Какви грешки?!

Значи той не е чел документа! Ей богу, не го е чел!

— Защо си се лепнал за мен тогава?

— Абе я се успокой… златно петле такова!

Запътих се към вратата.

— Глупак! — чух след себе си.

Щях да затворя вратата, но размислих и отново пъхнах глава в кабинета на Гречаник.

— На твое място не бих бил толкова категоричен — казах заплашително.

„Все пак нищо не пречи да проверя“ — помислих си и се отправих към Меркулов.

Секретарката му Клава седеше зад бюрото и се гримираше около очите с яркосиньо. Като свърши с миглите, извади от чантичката си друга кутийка и започна да лепи по клепачите си сребрист прах. После остави огледалцето на бюрото и ме видя:

— Ох, Александър Борисович…

— Много красиво. Отива ви. Защо не го правите винаги?

— Днес Константин Дмитриевич няма да дойде. Струва ми се, че не му харесва, когато съм гримирана. Разваля му се настроението и започва да се заяжда за глупости.

— Знаете ли, Клава, аз не си рисувам очите, но той и с мен се заяжда доста често. Така че, мисля си, това е съвпадение… Между другото, дали не бихте могли да си припомните нещо… Само че трябва да си остане между нас.

Опитах се да си придам тайнствено изражение, струва ми се, че това би трябвало да впечатлява секретарките на шефовете.

— Миналата седмица във вторник ви помолих да напишете на машина и да дадете за подпис на Жозеф Алексеевич едно малко послание до „Петровка“. Опитайте се да си спомните кога го подписа Гречаник, с точност до час. Ще можете ли?

— Да не съм объркала нещо?

— Клавочка, вие сте самото съвършенство. Трябва да знам само времето.

— Значи така… Вие с Константин Дмитриевич заминахте, аз отидох при Жозеф Алексеевич. Той вече беше на обяд. После той дойде и… Все не можех да се вредя при него… Ой, Александър Борисович, сега ще ви кажа… Вижте: в 13:50 куриерът е взел пощата за „Петровка“ 38 и аз точно в тоя момент успях да хвана Жозеф Алексеевич, той даже не го прочете…

Стана ми малко по-леко независимо от жегата. И макар че не можех да понасям Гречаник, се радвах, задето поне този път подозренията ми не се оправдаха. Но не вярвах и в съвпадения. Как все пак става така, че на Алберт Морозов му се обажда някаква жена (която явно се е нарекла Ким Лагина) веднага след като аз дадох на Клава да препише на машина моето искане? Трябва още веднъж да я попитам дали някой друг, освен нея не е чел листа. Но когато ми хрумна това, вече седях във вагона на метрото, придвижвайки се към „Петровка“, където майор Валентин Погорелов втори ден се мъчеше с Игор Бирюков, шофьора на червения москвич, възможен съучастник в убийствата на Ким и сержант Морозов.

Погорелов седеше в кабинета си и изгаряше от жега, независимо от „вилните“ условия — бръмчащия вентилатор и преполовената бутилка с квас. Майорската риза се валяше на съседния стол, а собственикът й седеше по потник с неопределен цвят и мърдаше пръстите на босите си крака. Всичко това не му пречеше да чука съсредоточено като картечница с един пръст по машината.

— Привет, Валентин!

— Привет… Искаш ли квас? — попита той, без да прекъсва пукотевицата.

— И още как!

Той издърпа страницата от валяка и ми наля квас в една чаша.

— Фуу… Изписвам се тук. Цяло денонощие работих с краката, а сега и с ръцете трябва. За главата не остава време… — Погорелов гарнира беззлобния си хумор със сочна псувня. — На мен, да знаеш, от тая канцеларщина вълна ми расте на тила, като на вълк! Направо се поболявам!

И в потвърждение на думите си той започна още по-енергично да мърда пръстите на краката си.

— Беда ти казвам, спарват ми се краката, ама какво да правя — заради тоя пършивец ще трябва да нахлузвам чорапите. Той, видиш ли, е крадец и убиец, а ти не можеш да си бъдеш какъвто си.

Погорелов седеше в позата на Роденовия мислител, оглеждайки обувката в ръката си. После решително захвърли обувката и започна да облича ризата си.

— Хвърли му едно око засега — кимна той с глава към бюрото.

Взех гъсто изписания лист и седнах на креслото в ъгъла. Преди да потъна в четене, посъветвах майора:

— Не си навличай чорапите. Пъхай крака в обувките и си седи кротко.

— Ценна идея — напълно сериозно каза Погорелов и се обади в ДПЗ^[1].

„Обзорна ориентировъчна справка

С цел разкриване на особено опасно престъпление, попадащо под чл. 77 от наказателния кодекс на РСФСР (бандитизъм), моята бригада проведе определени мероприятия, в резултат на които бе задържан един от тримата членове на бандата, извършила нападение над инкасатора Гарусов с цел грабеж, а именно — Игор Бирюков, 23-годишен…

Биографични данни:

Раснал и възпитаван нормално… Служил година и половина в Афганистан, а последната половин година в интендантската рота на Министерството на отбраната на СССР. След уволнението се уредил в автобаза. Сега работи като шофьор в циганския театър «Ромен». Временно живее на квартира у артисти, които са на гастроли… Не е осъждан…“

Конвоиращият милиционер вкара в стаята висок привлекателен блондин. Късо подстриган, светли очи, загорял… Мислено го сравнявах с вече оформения образ на втория убиец на Ким. Прилича, не ще и дума. Само дето няма вид на хомосексуалист. Младеж като всички…

Погорелов започна да му задава въпроси и веднага стана ясно, че Бирюков няма намерение да им отговаря.

Продължих да чета справката. От време на време прекъсвах, но чувах само: „Не знам… не съм бил… нищо не съм вземал… никъде не съм ходил…“

„Бирюков бе задържан късно вечерта в квартирата на директора на театъра И. И. Иванов, когото той вози. При задържането не оказа съпротива, но на разпитите се държи затворено, отрича участието си в нападението срещу инкасатора. Обискът на жилището му не даде резултати, но в багажника на автомобила «Москвич-412» МОГ 33–34 бе намерено мъжко спортно яке, кожено, черно на цвят, в джоба на което имаше неразпечатана пачка пари на стойност десет хиляди рубли (в банкноти по сто). В гаража, собственост на театър «Ромен», в скривалище (каналът за ремонт) бе намерен 9-милиметров пистолет «Валтер», а също и два пълнителя с патрони…“

— Ама това са ми го подхвърлили циганите! Нашите, от театъра! Такива са им шегичките — цигански.

— Защо артистите ще подхвърлят такива пари? Да не би да са им излишни?

— Не знам. — Вдига рамене.

„Бирюков бе представен от мен за разпознаване на очевидците при убийството на Гарусов. Свидетелката Роом заяви, че единият от мъжете, които приближили до волгата, бил Бирюков. Свидетелят Филченко разпозна Бирюков и поясни, че единият престъпник се обърнал към него, наричайки го «Вале».“

Погорелов се опитваше с всички сили да уличи Бирюков в лъжа, но той и не мислеше да се „пречупва“. Държеше се точно както Ивонин. „Нямам такова намерение“, „Това не помня“, „Всичко обърквате“. Не, с него не бива така. С него не става по-човешки. Всъщност неговите признания не ми трябваха. Вече го разпознаха няколко души, по валтера стояха неговите отпечатъци, с други думи, да се докаже участието на Бирюков в трите престъпления безусловно беше възможно, но това щеше да стане след дълъг и къртовски труд. На нас с Меркулов ни трябваше доказано дело за съществуваща терористична организация сега, докато още не беше станало късно да се спаси Кеворкян от разстрел за неизвършения от него взрив в метрото.

И този Бирюков беше единствената нишка, за която можеше да се хванем.

Направих незабележим знак от своя ъгъл към Погорелов и майорът, бляскайки с белите си глезени, излезе от кабинета.

Седнах на мястото му. Канех се да играя театър. Спектакъл за един актьор с един-единствен зрител, когото трябваше да привлека в играта, да го накарам да повярва, че аз съм с него, че принадлежа към бандата на Серий и Ивонин, че и аз съм такъв, какъвто е той, Игор Бирюков, по прякор „Валето“. Още не знаех какво трябва да говоря, обаче ми предстоеше да се превъплътя в своята противоположност: следователят трябваше да стане престъпник.

Не гледах към Бирюков. Съсредоточих се върху спомените за онова бълнуване, което бълваше Ивонин, докато се готвеше да ме ликвидира. И аз започнах да говоря бавно и тихо, повтаряйки всяка фраза по няколко пъти:

— Интелигентът е роб на мъртъв разум, а войникът е господар на живота… Интелигентът е роб на мъртъв разум, а войникът — господар на живота… Трябва да възродим култа към войника, водещ към истинското безсмъртие… Трябва да възродим водещия към истинското безсмъртие…

Главното беше да не спирам, ето така монотонно, едва усилвайки ритъма, малко по-силно…

— Трябва да възродим култа към войника, минал изпитанията с огън и меч в Афганистан…

По-скоро почувствах, отколкото видях как лицето на Валето трепна. Още малко по-бързо, още малко по-силно…

— Трябва да унищожим това стадо. Ние ще изпълним заповедта. Ще дойде Сталин и ще заповяда: пригответе се…

Сега гледах Бирюков право в очите и мелех врели-некипели за освобождаването на населението от измета, за преобразуването на жизненото пространство и още дявол знае какво. Той не разбираше какво става. Беше разстроен от своето неразбиране. А аз мислех само за едно — да не спра, да не изляза от темпото. Пак започнах всичко отначало, вече крещях:

— Ние ще изпълним заветите на нашия устав! Ние с теб сме братя, да — братя! Никой не може да победи нашето „Афганско братство“! Ще съберем стадото и тра-та-та — край! Долу подлите мислители!

Бирюков ме гледаше като хипнотизиран. Очите му се разшириха и се втренчиха, без да мигат, в една точка.

— Ние ще взривим този свят, ще го направим на парчета, както взривихме бомбата в московското метро! Ще ги убиваме, както убихме оня предател — курсантчето от Рязан! Пистолетът до слепоочието — и край! Нож в гърба — хряс! И край на оная пикла — Ким! Тя беше срещу нашето братство! Ние ще убием всеки, който е срещу „Афганското братство“! Ще убиваме и ще грабим! Трябват ни пари! Пари — за нашата революция. Ние сме господарите на живота! Ние ще победим!

Бирюков стисна с ръце главата си и започна да я клати от едната на другата страна, брадичката му затрепери, на челото му се появиха капчици пот. Комедията отиваше към финала си.

— И ти, Вале, си боклук! — закрещях аз истерично. — Ще те гръмнат в слепоочието и край — няма те! На кого си нужен? На Сталин?! Никакво Вале не си — ти си шестак! За такъв като теб и куршумът ще им досвидее! Една бутилка по черепа ти стига!

Валето изви страшно и главата му се срути върху бюрото. През вратата нахлу Погорелов с някакъв оперативник, който държеше изваден пистолет. Замахах с ръце срещу тях, самият аз бях готов да тупна в безсъзнание.

Ако Меркулов беше видял спектакъла, който разиграх, това щяха да са последните минути от работата ми в Московската градска прокуратура. За него понятието „морален избор“ не съществуваше. Той изцяло и напълно пренасяше недопустимостта от компромис с морала в практиката на наказателното право. Не признаваше тактическите методи, основани върху използването на низките инстинкти на подследствения. И това, което извърших сега, беше безнравствено и противозаконно, но аз нямах друг изход. Защото знаех: ако намерим истинските престъпници и докажем вината им, ще спасим Кеворкян. Но за мен не това беше главното. Вторият убиец на Ким все още ходеше по земята. И целта ми — да го пипна — оправдаваше средствата.

Погорелов включи магнетофона на запис и започна да слуша Валето, без да го прекъсва. Само на два пъти, докато сменяше касетата, той се опита да спре Бирюков, но оня не му обръщаше никакво внимание. Виждаше само мен, своя „брат“. Аз му се бях посветил изцяло и незабелязано дирижирах показанията му — тази симфония от кошмари, като му задавах насочващи въпроси. Сега ми беше нужно да измъкна от този безумец информация за „Афганското братство“ и за премахването на Морозов, а сведенията за двете други убийства оставях за десерт на Погорелов…

— И не съм убивал оня мургавия в Ленинград. Аз тогава стоях в отцепление…

— Чуй ме, брат, кой е за теб най-главният войник в нашето братство? — насочвах го към нужната тема.

— Най-главният? Брат? Войник? Ами Цезар е главният. Аз приемах доброволно три пъти вместо него „закаляването на духа“. Ей това… ударите по тялото, те такова, тоягите са най-добрият учител, закалката на духа…

— Кой е той — Цезар? Как му е името, фамилията?

— Цезар си е Цезар. А фамилията му е Куркин. Валера Куркин, той ми беше първият командир там… в Афганистан. Цезар ме прие в братството, той беше командир на нашата тройка. И изпи с мен първата чаша шампанско… с моята кръв. Ние тогава се заклехме, че винаги ще бъдем заедно. Заедно ще извоюваме победата… над тези… над мислителите и стадото.

— Вале! А кой те преведе от Афганистан в Москва? Ти си работил в обслужването на самото Министерство на отбраната, преди да се уволниш.

— Цезар ме доведе. Първо него самия го взеха в академията. После той ме прехвърли в Москва. Никак не е лесно. Но той е мой брат. Той ме обича!

На мен, разбира се, ужасно ми се искаше да кажа на Бирюков, че „братлето“ му Валерий Куркин навярно е същият дръвник като самия него. И той сигурно се бори за осемдесетпроцентно унищожение на населението. Само че всяка реплика сега можеше да изпорти работата, затова аз го попитах:

— В коя академия учи Цезар?

— В академията „Дзержински“. Не тая, военноинженерната, а специалната — за разузнаването и спецчастите.

— Цезар беше ли оня път, когато се разправихте с предателя — с Морозов — в Рязан? — попитах аз и целият се стегнах вътрешно.

— Аха, беше. Той претрепа оня глупак, боклука курсант. Искаше да предаде нашето братство. Цезар разправяше — оня искал да обнародва нашия устав. Как може, уставът е секретен.

— А момичето? Какво беше това момиче, дето идва с вас в Рязан?

— Със зеленото шалче ли?

— Същата.

— Не знам. С нея не се занимава Цезар, а нашият главен.

— Кой е главният?

— Ти нали знаеш, че действаме по тройки. Главен е Малюта Скуратов, после Цезар, после аз — Валето.

— И ти нищо не знаеш за, това момиче? Коя е? От къде е? Как я наричат, къде живее?

— Не… Не знам. И не ми се полага, аз спазвам устава. Тогава и мен ще ме назначат главен — в друга тройка.

— Какво знаеш за Малюта Скуратов? Кой е той?

— Нищо не знам.

— А инжекции биха ли ти в Афганистан?

— Срещу страха? За да съм смел? Биха ми! Аз в цивилния живот бях много страхлив — факт! Много се боях от кръв, плачех, когато децата в нашия совхоз мъчеха котка или куче. Но в Афганистан не можеш да бъдеш такъв. Там са нужни смели хора. Затова ни биеха инжекциите…

— И какво? Стана ли смел след инжекциите?

— Шегуваш ли се! Разбира се!

Той ми пусна същата усмивчица, както тогава Ивонин.

— Аз постоянно тренирах. Всички норми покрих — при нас в братството, за да получиш званието „войник на доблестта и честта“, трябва да пропълзиш 36 метра за 25 секунди, да уцелиш десетката с пистолет, да поразиш мишената „в сърцето“, хвърляйки ножа.

— Ти беше ли в метрото, когато сложиха бомба във вагона? — попитах аз и зачесах нервно брадичката си.

Бирюков изхъмка и поклати глава:

— Цезар беше там… Мен не ме взеха. Там ходиха специалисти по експлозивите.

— От къде тогава знаеш, че е ваша работа, щом не си бил? — попитах, откъсвайки се от бележника, в който записвах основните факти от показанията на Валето.

— Съобщиха ни…

Бирюков се сепна, изглежда, не искаше да говори за сборищата на братството.

— Кажи, брат, къде се събирате? Имам предвид събранията на „Афганското братство“.

— Не знам точно… В някакви катакомби, под земята. Слизах на станция „Москворечие“. Там ме чакаше Цезар. Вкарваше ме в кола, слагаше ми превръзка на очите и ме возеше нанякъде. Конспирация трябва. После, когато победим, ще излезем от нелегалност. А сега трябва конспирация. Ние и в катакомбите седяхме на тъмно, за да не се виждаме един друг.

— А какво си говорехте в катакомбите? Кога Сталин ще издаде най-главната си заповед?

— Казаха — скоро! Може даже този месец.

— За какво ще е заповедта? Какво трябва да правите? Конкретно?!

— Конкретно — не знам. Ще убиваме стадото и мислителите! Ще правим революция! А конкретно ще обявят заповедта на Сталин пред всички наши тройки в навечерието! В навечерието на нашата революция!

Погледнах от упор Бирюков и креснах:

— Брат! Гледай ме в очите!

— Гледам.

— Отговаряй! Само че честно, като войник! Кога ще издаде Сталин заповед до „Афганското братство“? Отговаряй!

— Не знам! Не знам!

— Лъжеш!

— Не, не лъжа. Аз не знам. Тогава всичко ще излети във въздуха и ще дойде нашето време. Нашият час! Повече нищо не знам.

— Добре, успокой се. Вярвам ти. Кажи: на кого дадохте инкасаторската чанта с парите?

— Не му знам прякора. След „Преобреженка“ се прехвърлихме в моя москвич и изоставихме волгата им. После докарах братята до станция „Варшавска“ и Малюта отнесе куфарчето — ние прехвърлихме парите в куфарче, а инкасаторската чанта изхвърлихме по пътя — на някакъв мъж. Не видях лицето му, кълна се! Този мъж взе куфарчето и го понесе към един „Запорожец“…

— Какъв мъж? Опиши белезите му! Само не лъжи!

— Върнеше някак странно, като пиян. Друго не запомних.

— Защо реши, че е пиян?

— Клатеше се ту на едната, ту на другата страна, но някак равномерно. Странно…

— Последен въпрос. — Аз се напрегнах и забодох очи в неговите разширени сякаш от беладона зеници. — Кой уби Ким?

— Ким?! Не знам този прякор. Аз не съм го убивал! Не го познавам!

— Ти си бил в блока над „Хиляда и една стоки“ с Ивонин през нощта на 13 срещу 14 юни. И някой от вас е намушкал с нож едно момиче, Ким…

— Не познавам Ивонин! Никога не съм бил в този блок!

— Спомни си къде беше и какво прави в нощта на 13 срещу 14 юни, четвъртък срещу петък.

— Не знам. Не мога така. Не помня!

— Успокой се, брат. Това е било преди десет дни. Спомни си!

— В Ленинград бях! Ние пристигнахме там на 12-и през нощта, а на 13-и нападнахме инкасатора и драснахме обратно в Москва с нощната „Стрела“.

— Добре, Вале — примирително казах аз. — Сега ще обявим обедна почивка — ще те нахранят. А после подробно, чуваш ли — подробно, ще разкажеш всичко на другаря Погорелов.

— Какво ще стане с мен? Ще ме разстрелят ли?

Отвърнах сериозно:

— Ако и в трите дела си бил шестак и по теб няма кръв от инкасаторите и техните шофьори, ако не си убивал Морозов, както казваш, няма да умреш, ще живееш!

— Истина ли казваш, брат?

— Истина — твърдо отвърнах аз и добавих: — Но първо трябва да разкажеш всичко на майор Погорелов и да подпишеш показанията си. Разбра ли?

Той пак се усмихна измъчено:

— Разбрах.

— Браво! — каза Погорелов.

Така и не разбрах за кого се отнасяше тази реплика — за Бирюков или за мен…

 

 

Искаше ми се да попуша и да размисля, но тръгнах към Романова, за да я помоля веднага да включи своите хора, ако трябва цялото управление, за издирването на другите двама от тройката на Валето: Цезар и Малюта Скуратов. Трябваше да ги открием веднага, буквално за един час…

Романова ме изслуша внимателно, без обичайните си шегички. Записа всичко и отиде при Котов, началника на криминалната милиция.

— Турецки! — гръмко извика влезлият в кабинета на Шура помощник-дежурен. — Някакъв шеф от Министерството на отбраната те търси на телефона. Зам.-прокурорът Пархоменко му бил казал, че си при нас. Да ти го прехвърля ли на този телефон? Или не трябва?

— Прехвърли го! — казах, без още да се досещам кой ме търси, навярно някой от военната прокуратура по делото за гибелта на Бунин. Все пак аз бях потърпевш в случая. — Турецки слуша!

— Радвам се, че ви намерих. Рогов е на телефона. Нали не сте ме забравили?

— Не, не съм — отговорих колкото се може по-сухо.

— Разбирате ли, трябва спешно да се видя с вас! Работата е важна: готвим справка за Политбюро относно дейността на нашите части в Афганистан. Вече половин година мина, откакто са сформирани тези подразделения, и партийното ръководство иска да знае оправдало ли се е това начинание.

— А аз каква връзка имам?

— Много голяма даже. Разбирате ли, там, горе, стана известно, че вие сте летели в Кабул. Пък и това нападение срещу вас… Гибелта на майор Бунин… Внезапната смърт на главния прокурор Горни тук, нещастният случай с неговия прокурор там… С една дума, вашето мнение за нас, за ЦК, е много важно. Ако искате, аз сам ще ви навестя. Или, ако не възразявате, елате при мен. Ще ви изпратя кола. Да пращам ли?

— И защо? — предизвикателно попитах аз.

— Как защо? — шашна се Рогов. — Нали ви казах, че вашето мнение като външен човек, бил в Афганистан, е много важно.

— За кого?

— За ЦК на КПСС, важно и за нас — за ГРУ!

— Нямам време, чака ме работа — опънах се аз. — Разследвам отговорно дело. Между другото, също важно за ЦК на КПСС.

— Александър Борисович, усещам, че не сте в настроение и прочее. И тъй, ако откраднете свободна минутка, обадете ми се. Ще си уговорим среща. Имайте предвид, че тя е нужна не само на мен. На вас също. Засега довиждане, Александър Борисович.

И аз чух в слушалката сигнала „свободно“.

Слязох да похапна на първия етаж — ченгетата имат един от най-добрите столове в Москва. Стопанската милиция наблюдава управлението на столовете и ресторантите и зорко следи търговската мрежа на столицата да краде равномерно, без да се самозабравя. За което крадците проявяват благодарност — снабдяват милицията с хубави продукти…

 

 

Като се върнах в кабинета, изслушах отчета на Шура Романова за това, че издирваният от нас капитан Куркин е изчезнал, разтворил се е в секретната мъгла и тайнственост, от която просто боледува нашето военно ведомство. В общежитието на академията казали, че Куркин е на занятия, а началникът на курса съобщил заговорнически, че още вчера през нощта била получена заповед отгоре и цялата група С-34, в която учи и капитан Куркин, била отправена в пълен състав в Алабино, където има военно летище. Къде е била засилена после — никой в академията „Дзержински“ не знае: военна тайна.

— Странна история — каза Романова и се закашля на финала на своя разказ. Къде ли беше успяла да си лепне грип при такава жега?

След като е разбрал за арестуването на Валето, някой много могъщ премахва Цезар и прекъсва връзката. Защото Валето знае всичко за Цезар-Куркин. Обаче нищо за следващото звено — нито за Малюта Скуратов, нито за тези над него.

Истинският Малюта Скуратов, началник на опричниците^[2] на Иван Грозни, бил дясната ръка на самия цар бащица… Ако следваме тази логика, логиката на непознатия ми антисвят (между другото Меркулов мисли образно), то се получава, че Скуратов стои на самия връх на йерархията в „Афганското братство“… Стоп! Какво беше казал оня, побърканият Гудинас? Той викал, докато насочвал ножа си в сърцето на Репиновия Иван Грозни: „Аз убих генерал Серий!“ Още веднъж стоп… Значи „Иван Грозни“ е самият генерал Серий, той стои на върха на тази престъпна организация. А Малюта Скуратов явно е помощник на Серий… Те е трябвало на всяка цена да вземат под защита Цезар — не дай боже, вземе да се пречупи в милицията… Тогава им е спукана работата на всички, и на първо място на Иван Грозни — генерал Серий… Но той е не само главатар на „Афганското братство“, той е и голям шеф в спецчастите — щурмовите отряди на ГРУ и ЦК на КПСС. Значи всичко това е известно на генерал-полковник Рогов, един от ръководителите на този легион, а той сам се натиска за контакт с мен. Следователно, за да открия изход от лабиринта, трябва да приема този контакт. Може би точно от това имам сега най-голяма нужда…

Навъртях номера на Рогов.

— Обажда се Турецки. Можете да ми изпратите кола — ще открадна един час за среща. След двайсет минути излизам пред главния вход на управлението.

— Чудесно — удовлетворено отвърна генералът.

 

 

Рогов ме разглеждаше, пийваше коняк и… говореше, говореше за съвременната атомна война и за морално-психическите пренатоварвания и стресовете, на които все по-трудно издържат съветските военнослужещи, особено в онази специфична служба — спецчастите…

— Без лъжлива скромност ще кажа, че аз пръв поставих въпроса за това, че поведението на човека, а следователно и на войника, се регулира не само от неговото съзнание, но и от подсъзнателната сфера на психиката му… Преди всичко — от инстинкта за самосъхранение. А тези отрицателни прояви на човешката психика могат да се окажат критични в условията на съвременната война. И тогава — край на нашите социалистически завоевания… Разбрахте ли ме? Край!

Рогов наля минерална вода в кристалната чаша и оправи черната превръзка на окото си.

— Съществуват три направления в психологическата подготовка за бъдещите сражения. Първото е развиване на системата за контрапропаганда, борба с информацията, разпространявана от емигрантските организации и вражеските „гласове“. Второто — използване на данните за поведението на хората в условия, близки до съвременната война: земетресения, аварии в атомни електростанции, атомните бомбардировки на Хирошима и Нагасаки и накрая — афганистанската война… И третото направление — това е подготовката на частите със специално предназначение. Именно на спецчастите — така да бъде, ще ви открия една малка тайна — именно на тях се възлагат най-важните стратегически задачи в атомната война. Действайки в отдалечени райони, в пълна изолация, когато не знаеш дали някъде се е съхранило нещо живо, в условията на пределна опасност, тези части имат нужда от сигурен личен състав. Но системата от твърди критерии за подбор в тези части е несигурна, на земята няма супермени… Именно затова ние се решихме на крайни мерки — прибягнахме към еликсира на младостта, възпят още от Гьоте в неговия „Фауст“… Ние се ориентирахме към този препарат, изобретен в нашите лаборатории. В тях е спасението — в инжекциите „ФАУСт“… Този препарат влива на нашите спецчасти безумна смелост, сподавя страха, присъщ на нормалния човек… Но няма на вас да ви обяснявам, че медалът винаги има две страни. Докато изпробвахме този продукт в условията на афганистанската кампания, ние се сблъскахме и с отрицателни явления: прекалена жестокост, цинизъм, склонност към престъпления, когато войниците се връщат към нормалния живот… Помолиха ме да ви обясня, че препаратът не е самоцел, а средство с огромна важност за държавата… Не бива да се допуска обществеността — наша и чужда — да узнае нещо за препарата ФАУСт. Това би била крупна политическа грешка! Вие ще попитате, какво се иска от вас? Само едно — да се откажете от разследването на това дело… ако не намерите удовлетворителен начин да го прекратите. Както виждате, не искаме невъзможното. Ние разбираме вашите човешки реакции.

— Кои „ние“?

— Съветът по отбраната на СССР, висшият орган на нашата съветска власт — каза генерал Рогов и се наежи.

Оставих хиперболата на генерала без коментар, защото не се канех да му изнасям урок, че засега според нашата конституция най-висш орган на държавната власт се явява Върховният съвет на СССР. Безпокоеше ме друго: моите надежди да измъкна нещо на тази аудиенция бяха илюзорни и се пръснаха като сапунен мехур. Бесен бях на себе си заради самонадеяната ми наивност — намерих си помощник, ръководителя на спецчастите! Не трябваше да идвам. Не ми трябваха неговите обяснения, които оправдаваха убийците на Ким, на Ваня Бунин, на непознатите ми Дубов и Морозов. Той се осмеляваше да ме моли да простя на убийците на онова хлапе, разкъсано от бомбата в метрото!

— Опасявам се, генерале, че ще ви се наложи да плащате за прикриването на престъпления.

— Вие да не се опитвате да ме заплашвате? — усмихна се Рогов.

— Не се опитвам. Заплашвам ви. Мисля, че на маршал Агаркин ще му бъде интересно да разбере как неговият заместник прикрива кървавите дела на терористичната организация „Афганско братство“, а също и това, че в повереното му медицинско управление незаконно се използват силни наркотични средства, които предизвикват необратими мозъчни изменения и даже смърт.

Рогов пак се превърна в простоват селянин, скръсти ръце на корема си и започна да върти палци. Раз-два-три — в едната страна, раз-два-три — в другата. Нямаше за какво повече да говоря с него и аз започнах да прибирам бумагите си в чантата. И тогава Рогов проговори тихо, много тихо:

— На маршал Агаркин също ще му бъде небезинтересно…

Той така отронваше думите, че аз едва го чувах. Дори после ми се струваше, че нищо не е казвал, че просто ми се е причуло. Че това е било шумоленето на моите листове…

— На маршал Агаркин също ще му бъде небезинтересно да разбере, че следователят Турецки спи с жена му…

И той се заля в ситен, бих казал даже угоднически смях.

За част от мига ръката ми замръзна във въздуха и сърцето ми подскочи към гърлото. Какво каза той? Това беше нелепо, несвързано, безумно бълнуване. „Турецки спи с жена му“… Аз ли съм този „Турецки“? С чия жена? „На маршал Агаркин също ще му бъде небезинтересно…“ Жената на Агаркин?! Но аз дори не я познавам!

— Това какво е — шантаж?

— Обсъдете, хе-хе, този въпрос с вашата дама, хе-хе…

Имах сили колкото да напусна кабинета на Рогов без бързане и като ми се стори, независимо.

 

 

Вървях по „Хорошевка“, без да си представям много ясно накъде: дали към центъра, или напротив. Когато осъзнах, че стоя на пресечката с „Бегова“, направих две открития. Първото: все пак вървях в правилна посока. Второто: Светлана Белова е жена на маршал Агаркин. Но цялото ми същество се възпротиви — не може да бъде, не е тя! Дори си казах доста силно на глас: „Разбира се, че не е тя!“ После енергично затичах надолу по ескалатора на станция „Бегова“, като си повтарях в ритъма на стъпките: „Разбира се, че не, разбира се, че не“… Убеждавах се, уговарях се, но просто с кожата си усещах — тя е. Влязох в препълнения вагон, после на „Барикадна“ се прекачих в околовръстната линия. Тук хората бяха по-малко, аз седях до „Парка на културата“ и отново си успокоявах душата: и какво, ако е жена на маршала? На него трябва да му е зле, че ме е предпочела, а не обратното. Той е излъганият мъж, а аз щастливият любовник. Но това си бяха само думи, хич не се чувствах щастливец. Нищо не можех да сторя със себе си — исках да знам истината. Само че как — да обходя всичките московски съвети? Ами ако не са регистрирали брака си? Но тогава пък Рогов не би казал „жена“. Ами ако са се разписали не в Москва, а например в ГДР — там, където е сега маршалът?

Този едноок гад предложи „да обсъдя въпроса“ със самата Лана. Не, той каза: „с вашата дама“. Може би все пак не е тя?… Ами ако наистина просто я попитам: „Ти да не си омъжена за маршал Агаркин?“ Да предположим, че тя отговори „да“. Тогава аз трябва да й кажа, че я заплашва опасност. Този маршал може като нищо да я застреля. Мутрата му е — стой по-далеч. Мутра на палач. Съвсем забравих, че доскоро ми харесваше волевото му лице… А ако отговорът бъде „не“, какъв ли идиот ще изглеждам в очите й!

Прехвърлих се за втори път — на арбатско-покровската линия. Защо си отивам вкъщи? Нали още е само три часът следобед, имам още толкова да работя, а аз съм зацепил към дома… „Влакът отива до станция Университет“, следващата спирка е „Фрунзенска“ — обяви гъгнив глас по репродуктора. И тогава се появи решението.

Сега ще използвам служебното си положение за лични цели. Пък ако ще да ме осъдят за това по-старшите другари. И по-младшите също. Даже никой да не разбере — все едно, това е низост. Но сега ще ида в Юридическия факултет на Университета и ще кажа… Какво да кажа… Вижте, при нас, в прокуратурата, са на стаж тия и тия… И нашият отдел „Личен състав“ ми поръча, не — довери, да съставя за всеки от тях комплексна справка за… За какво? Абе какво значение има — комплексна справка и толкова… „Влакът не пътува по-нататък, моля да освободите вагоните. Станция «Университет». Влакът не отива по-нататък…“

 

 

Напразно се старах: в приемната на юридическия факултет седеше Галка Малахова, моя бивша състудентка, а сега аспирантка и секретарка на декана. Беше наше момиче, обаче глупава като патка. Сближаваше ни едно обстоятелство: с Галка ходеше (за което знаеше целият ни курс) моят приятел Боря Немировски, който сега живее в Ню Йорк и е собственик на фотостудио. Така че имахме тема за разговор. След което можех направо да кажа — дай ми сега личното дело на Белова от пети курс. Но аз все пак взех отначало папката на Николай Степанюк и даже си записах някои неща. После погледнах в бележника си и безстрастно казах:

— Светлана Николаевна Белова…

— Белова, Белова… къде се е дянала? Аха, тя стои все още на „А“.

— Защо на „А“?

— Защото по мъж е Белова.

„По мъж! Значи, не е тя!“

— Моминската й фамилия е Аралова.

От малката снимка ме гледа лицето на Лана с къса, почти момчешка прическа. Такова познато лице, отдавна познато… Бавно прелиствам страниците… Бащата — министър на комуналното стопанство на РСФСР, майката — домакиня… Сребърна медалистка от шампионата на страната по лека атлетика… Второ място по петобой в мача СССР — САЩ… Светлана Аралова!

— Турецки, какво ти стана?

— А?…

— Какво видя там? Лицето ти е като замръзнало.

— Не знаех, че Аралова учи в нашия факултет.

— Ти ей там виж — тя се е прехвърлила при нас от Института по международни отношения. В трети курс. Имала някаква тъмна история, цяла година е пропуснала. Виждаш ли, справка за академичен отпуск. Сега вече не помня, но казваха, че била болна. Или нещо от сорта.

— Още ли е омъжена за този… Белов?

— Като че ли да. Знаеш ли, тя е една такава — нежива. С никого не дружи. Зарязала е спорта. А беше толкова известна!

Така значи. Светлана Аралова. „Вечно втората.“ А вечно първа беше Ана Чуднова, ръст метър и деветдесет, жената кон, която японците дисквалифицираха от международните състезания в Токио заради явни признаци на хермафродитизъм. Майната й на тази Чуднова… Копие от студентската книжка на С. Белова — само „отличен“, с изключение на едно „не се зачита“ по физкултура. Адрес — улица „Садовски“, блок 5, апартамент 8. И телефонен номер. Запомням го за всеки случай… Заявление, написано от ръката на Лана: „Във връзка с регистрирания ми брак с гражданина Ю. М. Белов, моля да измените фамилията ми…“ Навярно Юрий. Или в краен случай Юлий. „Новият ми адрес… Телефон“. Запомням и тях.

 

 

Стоях дълго в празното фоайе на университета и равнодушно зяпах някаква фотовитрина. После влязох в една от телефонните кабини и набрах номера, който беше последен в личното й досие.

— Алоо…

Ленив глас, изнежен бих казал даже. Би трябвало да принадлежи на дама в дълъг копринен пеньоар, с мазна маска на лицето. Погледнах през стъклото на кабината — нямаше никой наоколо — и пропищях с преправен глас:

— Може ли Светлана Николаевна?

Кратко мълчание, после същият глас произнесе на срички:

— Свет-ла-на Ни-ко-ла-ев-на не жи-ве-е в та-зи квар-ти-ра.

Отбой.

Нямаше смисъл да звъня повече, дамата в пеньоара явно нямаше намерение да разговаря. Дълго кашлях, после излязох от сградата и се помъкнах към метрото.

Може би все пак Рогов е имал предвид някой друг. Прехвърлях наум всичките си познати. Нито една от жените, с които съм бил в близки отношения, не ми изглеждаше на маршалска съпруга. Не, все пак имах една авантюра на Рижкото крайбрежие с красива тридесет и пет годишна блондинка, която, кой знае защо, наричаха „генералшата“. Може пък Агаркин тогава да е бил все още генерал. И докато стърча във фоайето на станция „Университет“, отново набирам един телефон от бележника си — на светлорусата Виктория:

— Домът на маршал Агаркин ли е?

Сънен мъжки глас:

— Кво?!

 

 

Взех един душ и хванах вестника. Прочетох го от левия горен ъгъл на първата колона до десния долен на последната и не разбрах нито дума. Тогава започнах да играя сам срещу себе си шах, но не можах да направя повече от два хода. През цялото време си мислех: „Трябва да знам.“ Изведнъж се уплаших — стори ми се, че съм забравил телефона на Белови. Не, не го бях забравил. Помнех го. 291-43-58. Само че — Юрий или Юлий? Сега ще попитам: „Апалтаментът на Белови ли е? Може ли да се обади Юлий?“ А „дамата в пеньоара“ ще отвърне на приятелчето, дето не може да каже „р“, презрително… Само че всичките ми приготовления рухнаха, защото в слушалката се разнесе весело момчешко гласче:

— Семейство Белови!

Ама че дявол… Аз изломотих:

— Пливет…

— Ами привет.

— Юлик може ли?

— Днес не е идвал.

— Родителите ти вкъщи ли са? — Прекратих идиотщината си.

— Не. Отидоха на театър.

— А брат ти при Светка ли живее?

— Не. Юрка се разведе с нея. Ожени се за Наташка.

— За коя Наташка?

— Как коя? За дъщерята на Михаил Сергеевич…

— А Светка какво?

— Отде да знам.

Дъщерята на министър, знаменита спортистка, красива, силна жена, изоставена от мъжа си, заради дъщерята на някой си Михаил Сергеевич. Учила в МИМО^[3], после някаква болест я извадила от релсите за цяла година, прехвърлила се в Юридическия факултет. Изоставила спорта. Вместо да хойка в чужбина, ще кисне в районната прокуратура или в юридическата консултация, или още по-лошо — в нотариата.

Ами ако все пак е омъжена за Агаркин? Тогава това променя коренно нещата. Може би тя е изоставила този Белов, а той от мъка се е оженил за дъщерята на Михаил Сергеевич. Нещо в тая история не ме оставяше на мира и пораждаше тревога. Както и очакване на нещо непоправимо…

Прелиствах бележника си. Десетки имена, които в дадения случай нищо не ми говореха… Аха, ето — Мишка Голиков, самбист от института по международни отношения. Преди няколко години заедно ходехме в спортния клуб „Наука“. Сега той е аспирант в института и поддържаме предимно телефонна връзка…

— … Светка Аралова? И още как — звезда от първа величина! По-точно — от втора… Да, познавахме се, не много близки, нали знаеш — елит… Дъщеря на министър беше все пак, пък макар и най-смотания — на комуналното стопанство на РСФСР, че и после го свалиха… Между другото, аз учих в една група с нейния бъдещ благоверен Юрка Белов. Кариеристче, думи нямам! Там се завъртя една история… На нея нещо й стана, разболя се сериозно, на нервна почва. Баща й го свалиха, а Юрка едва не ревеше: оженил се за министерска щерка, мислеше, че кариерата му е в кърпа вързана… А от Светка знаеш ли при коя избяга?! При щерката на нашия нов генсек…

„Те със Светка се разведоха. Той се ожени за Наташка… Как коя? Дъщерята на Михаил Сергеевич!“ А пък аз на всичкото отгоре си мислех: някой си Михаил Сергеевич…

— Юрий ми разправяше под секрет, че Светлана искала да го убие, но после… Вместо това — Миша се засмя — взе че се омъжи за маршал Агаркин.

Сега вече знаех какво не ми даваше мира и пораждаше усещането за непоправимост. Името му беше подозрение.