Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (4)

3.

Обезводняването на мозъчните капиляри достигна критичната си точка. Хипоксията, предизвикана от подуването на атроцитите, се засилваше с невероятна скорост. Аз излоках три литра чешмяна вода и после дълго се кланях над тоалетната чиния. Заедно с петнадесетминутния студен душ тази операция даде резултат: бях напълно готов за дълбок оздравителен сън.

До началото на работния ден имаше двайсет минути.

Не можех да открия колата си. Не помнех къде я бях зарязал преди два дни. Дали не са я задигнали? Седнах на пейката край магазин „Тимур“, извадих цигара, но не можех да я сложа в устата си: вчера не само препих, но и препуших. Моят пастрок, директор на московските спортни магазини, бивш партиен работник, далавераджия и комбинатор, когато се подплаши от кампанията срещу стопанската престъпност, разхвърли „трудовите“ си спестявания по следния начин: вилата приписа на майка ми, жигулито, което караше сам, прехвърли на дъщеря си от първия брак, а реда за москвича отстъпи на мен. Той даде парите за колата при условие, че ще й направя пълна застраховка, която ще я платя сам. И повярва на моята „чекистка“ (така се изрази) дума, че веднага щом поиска, ще продам колата на определен от него човек, а парите ще му върна. Пастрокът ми рискуваше нищожно, защото аз му написах от името на майка ми разписка за заем в размер на пълната стойност на колата.

Стараех се да не мисля за това, което се случи вчера. Не защото ме мъчеха угризения — не се смятах за коварен прелъстител. Както между другото и за съблазнен хлапак. Просто не знаех какво да правя. Как да се държа с Ким? И сега почти реално чувствах нейните ласкави ръце на тила си и даже опипах главата си, за да прогоня това усещане. Пак се оплетох и се ненавиждах… Вчера срещнах момичето, което трябваше да стане моята съдба. То замина с Гречаник. Те просто си отидоха. А аз се настроих за дива ревност. И сега какво, да ида при Ким и да й кажа: „Извинявай, не трябваше да го правим. Искам друга.“ Целият ужас беше там, че именно това чувствах. Но даже пред заплахата от разстрел не бих могъл да го кажа така. Подло копеле! Защо развалих всичко?… И в същата секунда си спомних къде си зарязах колата: до кино „Хоризонт“.

Според графика за работа със стажантите трябваше сутринта да ида със Светлана Белова в Матвеевски микрорайон и да проникна в стаята на техническия ръководител. Самият той вече лежеше в затвора и на мен ми предстоеше да поканя свидетели, за да проведа изземане на документи по всички правила на закона. За следствието това вече нямаше особено значение (копията от документите бяха на разположение на експерт-счетоводителя), но Пархоменко настояваше да демонстрирам на стажантката рутинната следствена работа. В случая — така нареченото „изземане“.

Закъснях за работа цял час. Трябваше да намеря Лана, но аз чисто и просто се страхувах да отварям вратите на кабинетите, боях се от срещата с Ким… Запътих се право към кабинета на Пархоменко.

— Леонид Василиевич, извинете за закъснението…

— Ама моля ви се, Александър Борисович, вие напоследък направо се съсипвате от работа.

По магарешката физиономия на зам.-градския прокурор се изписа донякъде приятно изражение. Защо ли е толкова любезен днес? И в този момент аз изведнъж разбрах причината за тази толкова неочаквана промяна. През полуотворената врата на „стаята за почивка“ видях Лана. Тя седеше зад малка масичка, отрупана с папки, и нещо пишеше. Пархоменко усети погледа ми:

— За да не си губи времето, поръчах на Светлана Николаевна да състави статистическа справка на прекратените дела…

Дърт курвар, помислих си злобно (макар че Пархоменко беше само на трийсет и девет години), набутал момичето при себе си, че и театър ще ми разиграва. Само това ми трябваше — заместник-главният прокурор на Москва за съперник… Значи нашето пътешествие се отлага за неопределено време — подготвянето на тази идиотска справка ще отнеме не по-малко от два дни.

— Тогава да си гледам работата, Леонид Василиевич.

— Да, да, Турецки, действайте. Сега върху нас лежи голяма отговорност…

Че като се увлече… Лана вдигна зелените си очи от книжата — в тях подскачаха насмешливи дяволчета.

— … Централният комитет възложи на прокуратурата задачата да бъде координатор на цялата правна система в страната! — не мирясваше Пархоменко. — Нашата цел е да разобличаваме всяко престъпление, злоупотреба и даже провинение. Затова главното сега е… затова нашият колектив…

Пархоменко се запъна, търсейки думата, и аз не пропуснах да се възползвам от паузата.

— Отивам да действам, Леонид Василиевич! — казах ентусиазирано и се изнизах от кабинета му.

Нямаше никакъв смисъл да ходя сам на строежа. И изобщо днес беше безсмислено да работя: най-много от всичко на света исках да спя. Затова влязох при Меркулов.

— Константин Дмитриевич, тъкмо отивам към проспект „Вернадски“ — това сега го измислих, докато стърчах пред Меркулов. — Дайте квитанцията си, ще намина към химическото чистене за вашето кожухче.

— Да не се е случило нещо, Саша?

Аз изтръпнах:

— Къде?

— Не знам къде.

— С кого?

— С теб…

— Че какво?

— Изглеждаш, сякаш току-що си излязъл от затвора…

Той дълго ровичка из джобовете си, накрая намери розовото листче и ми го подаде.

— Върви да те надуха. Глътни и един седалгин: помага… Но имам към теб една голяма молба: когато не искаш да те разпитват — това понякога се случва с нормалните хора, — така и ми кажи: „Днес не отговарям на въпроси.“ Тогава аз няма да ти ги задавам.

Защо ли излъгах за проспект „Вернадски“? Много по-просто беше да кажа, че не ставам за работа, главата ми се цепи от махмурлук. Виж, Пархоменко може да го пързаляш, дори е полезно. За него понятия като възприятие, интуиция, съмнение не съществуват. Документ, подпис, обаждане от ЦК — това са за него фактите.

— Седалгин имаш ли?

— Не…

Меркулов пак се разрови в джобовете си и измъкна полуизпразнена опаковка.

— Ето, вземи два наведнъж…

— Благодаря много… Костя, извинявай, днес хич ме няма.

— Изпий едно двойно кафе, само че не веднага — след около час…

 

 

След два часа се върнах и победоносно тръснах пред Меркулов оформените по всички правила документи, с които можеше да получи от касата на химическото 373 рубли.

— Тия да не са мръднали?

— Донякъде, да.

— Че аз го купих на старо от един съсед за триста!

— Я не ги мисли! Те са пробутали твоето кожухче на някого поне за шест стотачки.

— Но нали това е от джоба на държавата…

— Константин Дмитриевич, щом държавата не може да гарантира опазването на личната собственост…

— Добре, добре. Стига дрънка. Благодаря ти… А, Саша, току-що ме посети полковник Балакирев от комитета. Неговият отдел се занимава по тяхна линия с експлозията в метрото и по оперативен път те са нацелили тоя „Фауст“. В Ереван действа нелегалната организация НОПА — Националноосвободителна партия на Армения. Ръководи я Фауст Агопович Кеворкян. Май че е цирков артист…

— Е, браво. Щом са го разкрили… Мен какво ми пука? Фауст, значи…

— Арменците обичат да дават на децата си имена от класическата литература: Хамлет, Изолда…

— А къде изчезна „терористът“ Святов? Името му не пасва ли на кагебистите? Интересно, що за „оперативен път“ е тоя, по който са попаднали на… Как го каза — КНОПА?

— Не се прави на клоун, Саша. Ако се съди по бюлетините на МВР, това е същата група, която е организирала инциденти по време на ноемврийските митинги в Ереван.

— Даде, знам. Палели кошчетата за боклук. И ги арестуваха за хулиганство.

— Виждам, че тази версия не ти харесва.

— Защо да не ми харесва? Удобна версия.

Опитвах се да убедя Меркулов, а по-точно самия себе си, че това дело не ме засяга. Но пред очите ми изплува страшната картина — десетки овъглени тела… Обаче с КГБ не се спори. Те от нищо престъпление ще ти скалъпят.

— Какво си мърмориш? Още ли те тормози професионалната амбиция? Саша, ако реалността е такава…

— Като не можем нещо, тогава викаме „реалността“. Извинявай, Костя, че те прекъснах.

— Нищо. — Меркулов се замисли. После се плесна по челото: — Ей, ама аз съвсем забравих — в твоя кабинет те чака една висока… Белова.

Излязох от стаята на Меркулов преднамерено бавно. Метнала крак върху крак, Лана четеше списание „Социалистическа законност“.

— Искам да ви помоля нещо, Александър. Бихте ли проверили тази справка, преди да я покажа на шефа? Може нещо да съм объркала.

Веднага видях, че всичко е наред. Само не разбирах как се е справила толкова бързо.

— Май ви е зле? — попита тя.

— Ами, нищо ми няма — не съвсем уверено отвърнах аз и без да искам, мярнах отражението си в стъклото на шкафа.

— Хайде да обядваме заедно — предложих неочаквано и за самия мен, — а после ще идем в Матвеевско… Ако за вас няма да е късно.

— Обичам късните разходки — отвърна тя. Не разбрах дали на шега, или пък сериозно…

 

 

В ресторант „Варшава“ нямаше много хора. Изобщо не ми се ядеше, затова се втренчих в менюто, без да мога даже да прочета имената на ястията.

— Знаеш ли, Александър, аз искам сладолед…

Ама разбира се, че ще е сладолед! Дори не забелязах как Лана мина на „ти“. Пихме горещо, ароматно кафе и близахме сладолед, като си разменяхме нищо незначещи фрази. Но аз виждах интерес в нейните зелени очи, около които се събираха едва забележими бръчици, когато се усмихваше. На колко години ли е? Двадесет и пет? Двадесет и шест? И изобщо какво знам за нея? Ето, тя сложи загорялата си ръка върху масата и аз видях тъничка бяла лентичка на безименния й пръст — може би от венчална халка?

Някаква лекота избута всичките ми сутрешни съмнения и последиците от махмурлука. Когато мълчахме, безмълвието не тегнеше, говорехме ли, аз намирах — или поне така ми се струваше — нужните думи и точната интонация. Бях напълно доволен от себе си…

 

 

В Матвеевско пристигнахме чак в четири часа. Надявах се за час-два да се оправим с проклетото изземване. Обаче не. Канцеларията на техническите ръководители се намираше в олющено фургонче, заседнало унило насред строителната площадка. Работниците си бяха отишли и освен пазача наоколо нямаше жива душа. До най-близкия блок газихме из прахта петнайсет минути. Накрая успях да пипна двама свидетели — подпийналата портиерка и самия домоуправител.

Когато най-после отворихме фургончето, като разбихме с брадва тежкия катинар, изпаднах в тих ужас: количеството бумаги надхвърляше предположенията ми поне двайсет и пет пъти.

До късно вечерта сортирахме пътни листи, работни наряди, актове за наднормени проценти, сметки и калкулации. Лана бързо навлезе в работата и без да показва никаква скука или недоволство, разравяше поредното чекмедже.

— Ето го и строително-монтажно управление номер тринадесет. Доставка за февруари. Едрогабаритни панели от Очаковския домостроителен комбинат…

Тя ми протегна купчина изпомачкани листове. Вместо бумагите хванах китката й и не я пусках. И отново, както вчера, когато танцувахме, ми се стори, че усетих ответно вълнение, макар тя да освободи ръката си.

Портиерката ръгна домоуправителя в ребрата: глей, значи, какъв е пъргав нашичкият следовател…

Карах колата по криволичещия „сталински“ път. Отляво в зеленината се гушеха белите сгради на Кунцевската болница, бивша резиденция на генералисимуса. Отдясно — склон, който преминаваше в рехава горичка, сред която течеше река Сетун. Пищните коси на Лана танцуваха срещу вятъра, тя ги придържаше с високо вдигнати лакти. Аз кривях неволно очи и си мислех колко е красива… Лана леко се намръщи, извади от чантата си шалче и някак странно се забради: през челото към тила. Шалчето прибра косите й към слепоочията и това неузнаваемо измени нейното лице, направи го грубо и сурово. Дръпнах края на шалчето, за да освободя отново косите й. Но тя хвана ръката ми и с такава сила я отблъсна, че от изненада аз изтървах кормилото. Колата сви встрани, заподскача по склона и като се заби в един люляков храст, угасна.

— Да не си откачила? — креснах аз и я сграбчих за раменете.

Тя се засмя и отметна глава. Ръцете ми се плъзнаха по гърдите й и се събраха отзад. Тя ме пресрещна със здравото си тяло, като едновременно ме отблъскваше с длани. Борехме се така, притиснати в прегръдка; търсехме устните си и избягвахме целувката. Това беше прелюдия и ние го знаехме, затова инстинктивно я удължавахме, загрявахме се до онази точка на кипене, след която вече не помниш как е станало всичко, как така се озовахме върху тази дъхаща на ягоди поляна, а дрехите ни са захвърлени бог знае къде.

 

 

Тя обеща да дойде при мен утре. И през целия ден аз мислех само за това. Работех като бесен и всичко ми спореше. Даже канцеларщината ми доставяше радост. Понякога ме обземаше страх: ами ако изведнъж нещо се случи, ако попадна в авария или пък ме извикат на нощно дежурство… Или ако тя просто не дойде… И аз пак се захващах за работата с удвоена енергия, пришпорвайки времето…

— Турецки, зает ли си?

Не забелязах как се отвори вратата — на прага стоеше Ким. Ей на! Сега трябва твърдо да поставя нещата по местата им.

— Трябва да поговоря с теб, Турецки…

Подразни ме, задето тя ме нарича „Турецки“.

— Не, не, не мисли, че аз… — Ким уплашено ме погледна и аз видях колко е бледа. Господи, само това липсваше да се влюби в мен! Всички думи, които бях намислил да й кажа, изхвърчаха от главата ми. Аз отидох до нея и хванах ръката й. Тя трепереше.

— Чуй ме, Ким, трябва да разбереш… Ние сме възрастни хора… — „Ама че глупости дрънкам!“ Млъкнах, без да знам какво още да кажа.

— Не, Турецки, ти ме чуй…

— Не ме наричай, моля те, Турецки. Аз си имам име.

— Добре. Турецки, тоест Саша…

— Леонид Василиевич вика Турецки — долетя от разговорната уредба и аз скочих, предателски щастлив от възможността да избягна по-нататъшното обяснение.

— Извини ме, Ким… Ще приказваме после.

— Може ли да ти звънна вкъщи, Ту… Саша?

Възможността да се обясним по телефона даже ме зарадва.

— Аха, звънни ми, запиши си номера…

 

 

Лана дойде при мен точно в девет часа. До това време вече бях изблизал цялата си бърлога и домъкнах от ресторанта всевъзможни вкуснотии.

Тя влезе и аз забравих всичките си приготовления. Изобщо не се ориентирах къде сме. Лана донесе със себе си всички ухания на вчерашната ягодова поляна. Спомних си, че трябва да позвъни Ким, протегнах ръка и изключих телефона. И ние се гмуркахме — отново и отново — в дълбините на древния, от никого неоткрит преди нас ритъм на сплетените тела…

 

 

Събудих се от някакъв звук, нещо ме разсъни. А може още да съм сънувал, защото наоколо цареше пълна тишина, прекъсвана само от свистящите по мокрия асфалт гуми. Колко съм спал — петнадесет, двадесет минути?

— Кое време е? — шепнешком попита Лана.

Светнах лампата и бях поразен — минаваше два.

— Трябва да си вървя…

— Трябва ли? Защо?

Тя се засмя:

— Не искам да превръщам това в кухненски роман.

— Кухненски?

— Ами да, с миене на съдовете след сутрешното кафе и размотаване по чехли из разхвърляната стая…

— Ще те изпратя.

Тя пак се засмя:

— До дома е десет минути бавен ход.

Лана започна да се облича и аз не чух кога е излязла, защото веднага потънах в дълбок безметежен сън. Насън се мъчех нещо да си припомня, но не можех, спорех с някого и на нещо се чудех, но до сутринта всичко, което ставаше с мен в сънищата ми, напълно се изличи.