Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (11)

10.

Събуди ме силна жажда. Устата ми беше пресъхнала, а езикът ми шумолеше като есенен лист. Зад прозореца някой плачеше — истерично, с хълцане. Надигнах се от възглавницата, но наоколо беше тъмно като в рог. Заслушах се и изведнъж осъзнах, че плаче Бунин. Сънува ли, или какво? Вече се канех да го събудя, когато чух тихия му дрезгав глас на фона на неспиращите ридания:

— Не се съсипвай така, Мансур. Ще измислим нещо. Сега ще събудим Саша. И още едно наше момче трябва да дойде. Къде ли пропадна…

— Нищо… не можеш… му направи. Зад гърба му седи генерал Серий — хлипаше някой невидим.

Напипах копчето на нощната лампа.

— Юнашки сън имаш, Саша. А положението е кофти. Запознай се — военният следовател Мансур Мансуров. С братлето му се е случила беда.

Погледнах часовника си. Тъкмо минаваше един през нощта: значи бях спал три часа Бунин седеше на леглото си по бельо заедно с младичък лейтенант. Той издърпа от таблата на кревата хавлиена кърпа и дълго си духа носа и кашля. Когато се успокои, каза с извинителен тон:

— Прощавайте. Вие си имате тук свои грижи, не се товарете с чуждите… А аз тоя Ивонин ще го пипна въпреки всичко, кълна се в Аллаха!

— Чакай, Мансур, стига се кле. Разкажи на Турецки, тоест на Саша, всичко с подробности… Слушай, има ли тук нещо за пийване? Че всичко отвътре ми гори.

— Водата в Кабул е много лоша, не пийте от чешмата, ще пипнете дизентерия или някоя друга гадост. Сега ще донеса нарзан^[1] от хладилника.

— При тях стават едни работи! — каза Бунин, когато лейтенант Мансур Мансуров излезе в коридора. — Докато ти си хъркаше като къпан, той такива ми ги изплака…

Не само на Бунин му пареше отвътре. Не можех да мисля за нищо друго, освен за чаша леден нарзан. Едва успях да разлепя пресъхналата си уста и да прошепна:

— Какво му се е случило?

— Не на него, на братлето му. Разбираш ли, ротата на Ивонин, спецчастите значи, избила населението на кишлака Керал. По погрешка. Пратили ги в друг кишлак, където мъжете отишли при партизаните. А мъжете от този Керал ги взели в Кармаловата армия.

— Чакай, Ваня. Как така нашите избиват населението? По погрешка или не — каква е разликата?

Бунин се намръщи, сякаш му зададох кой знае колко труден въпрос.

— Ами това е то… Спецчастите съществуват точно за такива наказателни задачи. Войниците от другите части не воюват с мирното население. А „духовете“ после отмъщават на нашите, без да питат кой е от спецчастите и кой не.

— Какви „духове“?

— Нашите наричат така душманите.

Бунин здраво беше задълбал в ситуацията, докато аз съм спал.

— И какво отношение има към това лейтенант Мансуров?

— Ами това. Войниците от гарнизона освирепели заради лошата храна. А спецчастите са на специално снабдяване. Плюскат като в кремълски санаториум. Едно войниче излязло от кожата си. В стола станало. И рекло на ония всичко, дето си го мислело. Казал им, че получават консерва с хайвер за всеки труп. Някакъв офицер от спецчастите го наругал. А пък той, хлапакът, го нарекъл гад и бандит. И тогава офицерът го разстрелял от упор с пистолета си. Войничетата от гарнизона се сбили с тия от спецчастите. Отначало с юмруци. После се стигнало и до престрелка. Гарнизонните, които останали живи, се скрили в казармата и се барикадирали. Тогава извикали Ивонин. Той си знае как да изпълнява „интернационалния дълг“, докарал оръдие пред казармата и я попилял на парчета.

— А там е бил братът на Мансур?

— Да!

— Загинал ли е?

— Той нали затова напира натам. Може брат му да е тежко ранен…

Мансуров се появи в стаята с две запотени бутилки. Беше успял да се стегне: всички копчета на китела му закопчани, черната му блестяща коса сресана безупречно на път. Беше необикновено красив — направо за корицата на „Огоньок“ с текст „Място на подвига — Афганистан“. Той ни протегна бутилките. Ръцете му бяха, както се казва, изваяни, само ноктите му бяха изгризани.

— Сега е нощ. В Баглан без вертолет не може да се стигне. А аз тъй или иначе съм длъжен да им платя за брат си. Но не искам да ви намесвам. Аз владея ножа не по-зле от ония бандити.

— Че къде ще го намериш тоя Ивонин? — опитваше се Бунин да охлади горещата източна кръв на Мансур. — Ще загинеш за тоя, дето духа!

— Пеш ще ида, ще го намеря това псе! — не мирясваше лейтенантът.

— Май наистина ще тръгне — объркано се завъртя към мен Бунин.

И аз виждах, че Мансуров не може да се успокои.

— Мансур, ние ще дойдем с вас. И аз имам лични сметки с Ивонин.

— Знам. Иван ми разказа как е заклал вашето момиче. Но аз сам ще му платя за всички. Вие не трябва да рискувате.

Обаче Бунин вече се вмъкваше в панталона си:

— Сега ще организирам един вертолет… Имам идея. Видях тук един свой земляк, ростовчанин — пилот на вертолет. Тази нощ е дежурен.

— Нима ти си от Ростов? — учудих се.

— Не е важно, Саша. Щом трябва и ростовчанин мога да играя.

 

 

Седях на пейката пред офицерското общежитие и гледах ярките звезди върху небесното кадифе. Ако целта на афганистанското слънце е да разтопи мозъка на друговереца, да го превърне в безформена мусака, съвсем друга е тукашната нощ с нейните аромати от буен цъфтеж, които нахлуват на гъсти талази. Бледи лунни лъчи осветяваха планинските върхове. Тишина. Афганистанското небе прилича на местните килими: дълбок черно сребърен небосвод, обсипан с десетки хиляди възелчета звезди. Казват, че за един местен килим със средни размери отиват две години труд на няколко тъкачки…

Изведнъж трепнах от изненада. До пейката стояха двама мъже.

— Колко е часът? — попита единият.

— Един и половина — отвърнах, като подложих ръката си под лъча на фенерчето.

Исках да попитам тези момчета дали не са вертолетчици и не са ли виждали един висок майор. Но не успях да кажа нищо. Страшен удар ме събори от пейката на земята…

Първото, което видях после, бяха собствените ми колене — почти опираха до брадичката ми. Опитах се да размърдам устни, но те бяха стегнати от здраво залепена лента. Опитах да я сваля, обаче и ръцете ми бяха завързани зад гърба. Изведнъж от силния тласък блъснах челюстта си в коляното: возеха ме някъде с камион. С мъка успях да извърна глава. На пейките седяха мъже в петнисти гащеризони и барети. Те поглаждаха дулата на калашниците си и тихичко разговаряха. В този момент силно се блъснах в канатата — колата беше спряла. Тропот на войнишки ботуши, команда „Строй се!“

Хванаха ме под мишниците и ме повлякоха…

— Дойдохте ли на себе си, Турецки? — попита мъжки глас.

Мъжът беше бос, по спортни гащета и фланелка с емблемата на спортния клуб „Динамо“. Полуобърнат към мен, той ме гледаше право в очите, като насочваше насреща ми ярката настолна лампа.

Мълчах. Мъжът кимна със сивата си, късо подстригана глава и войниците се хвърлиха да махнат превръзката от устата ми.

— К-кой сте вие? — на свой ред попитах аз.

— Фамилията ми не ви трябва. Аз съм командирът на тази част.

— К-каква част? — попитах пак, заеквайки. Болеше ме, като мърдах устните си. — Кармаловска, душманска?

— Съветска, съветска част… Стига сте се правили на глупак.

Той се разтъпка из стаята, сякаш загряваше пред гимнастически уред. Лицето му беше прорязано от бръчки, но ръцете и краката пращяха от мускули, които издаваха професионалния спортист. Гимнастик или акробат.

— Добре — каза „спортистът“, — развържете му ръцете… Сядайте!

Стоварих се на подложения стол.

— Тъп сте като коркова тапа. Но да си говорим откровено. Отвлякохме ви, за да решим: или — или. Или да ви очистим, и скрито-покрито. Или да се разберем за вашето сътрудничество…

— Допуснахте грешка, другарю Серий! Моите приятели ще загреят, че спецчастите са ме отвлекли!

— Охо! Вече сте ме засекли! Слушайте, ама вие ми харесвате! Искате ли да пийнете?

— Искам.

Серий извади от хладилника, монтиран в железен шкаф, запотена бутилка „Московска“, чиния сандвичи със салам и кашкавал, буркан кисели краставички и бутилка „Боржоми“^[2]. Сложи всичко на масата и наля водката по чашите.

— Да пийнем!

После наля минералната вода.

— Знаете ли — каза той, като си пое дъх след глътката, — мога да разпозная всеки шпионин по това как пие водка. Чужденецът пие, без да меша спирта с вода. За разлика от нас, руснаците.

Усмихнах се.

Серий внимателно ме изгледа. Очите му бяха някак странни. Воднисти, като че пълни със сълзи.

— На какво се смеете?

— Не очаквах, че ще пия водка в Афганистан при такива условия. Голям смях ще падне, когато разкажа после в Москва…

— Не мисля, че ще ви се отдаде. Впрочем, ако стигнем до общ знаменател, моля — може и да разказвате в Москва за… гостоприемството на генерал Серий.

— А ако не се разберем?

— Тогава… тогава костите ви ще изгният тук, на афганистанска земя.

— Само не ме плашете!

— Аз не ви плаша. Казвам ви самата истина. — Серий въздъхна, после се усмихна. — И тъй, по работата. Кажете ми, моля ви се: за какво дойдохте тук, в Афганистан?

— Нали знаете — да арестувам и да закарам в московския затвор един от вашите подчинени.

— Кого?

— И това знаете отлично. Дойдох за Ивонин.

— Така значи! За Ивонин! — Той се намръщи, ноздрите му се издуха, а челото се събра в дълбоки бръчки. — И какво е направил той?

— Разследвам убийството на сътрудничка на градската прокуратура. — Реших да повиша значимостта на воденото от мен дело. — Случаят е под контрола на ЦК на КПСС, а срокът, който са ми предоставили, е минимален.

— По-нататък.

— Имам доказателства, че именно Ивонин е убил тази жена, когато е бил в Москва, за да получи своята награда. Той й е нанесъл смъртоносния удар. Сега според закона трябва да го покажа на свидетелите за разпознаване, да проведа очни ставки…

— А не е ли възможно да сте сбъркали? Знаете как става при нас — разстрелят някого, а после се изяснява, че убийството е извършено от друг.

— Грешка няма.

— И вие вече имате разрешение за арест.

— Да.

— Къде е то?

— В чантата ми.

Той отиде до шкафа с пружиниращата си походка, взе моята смачкана чанта и ми я протегна…

Серий пушеше, докато разглеждаше подписите на Меркулов, Горни и Рогов.

— Какъв е тоя член деветдесети? — поинтересува се той.

Обясних като на изпита по наказателно право:

— Следователят има право да задържи заподозрения десет дни. Ако за това време събере достатъчно улики, той предявява обвинението и заподозреният остава в затвора до съдебния процес.

— Ами ако не ги събере? — притисна ме Серий.

— Ако не успее, следователят е длъжен да го пусне — накъдето му видят очите…

— Така значи! — зарадва се генералът. — Ако съм ви разбрал правилно, вие смятате да арестувате един от най-добрите офицери от частите със специално предназначение! Така да се каже, рицар без страх и упрек! А доказателствата ви са нула и половина?

— Да съм ви казвал, че не ми стигат уликите? Вие попитахте, аз ви обясних закона.

— Свидетели, очни ставки! Ама че глупост! Свидетелят може да потвърди всяка небивалица! Само да река на моите момчета и те където искаш ще потвърдят, че никакъв Турецки не е бил на територията на нашата част. Момчета, ще потвърдите ли?

Войниците се засмяха.

Серий погледна часовника си и се разбърза:

— Да оставим това. Кажете ми нещо друго: какъв е процентът на разкриваемост за убийствата при вас, в Москва?

Не можах да отгатна ребуса. Не разбирах накъде бие.

— Средно за Москва се разкриват осемдесет — осемдесет и пет процента от умишлените убийства.

— От десет виновни двама се разхождат на свобода… Това е добре.

— Че кое му е доброто? Убил и си хойка по улиците. Биричка си пийва…

— Хубавото е това — твърдо каза Серий, — че в тези двайсет процента вие ще включите Ивонин! Иначе няма да се измъкнете от тук!

И той втренчи в мен сълзящите си очи.

— Какво, искате да ме уплашите ли?

— Не. Да ви презавербувам.

— Но това е забранено от правилниците. Сътрудниците на прокуратурата нямат право да работят за други служби. Включително и за КГБ.

— За КГБ — не. Но за партията — да. Спецчастите служат единствено на партията. При това само на централните й органи. Така че не е презавербуване, скъпи мой — това е нещо друго.

— Няма да стане — парирах аз. — Изпускате едно логическо звено. За да покриете следствието, не е достатъчно да се договорите само с мен. Трябва да се разберете още най-малко с пет души! И всички те не са тук, а в Москва.

— Това не е твоя грижа. В Москва ще се разберат без нас. Моята работа е да се договоря с теб, с Турецки. Такава е заповедта.

— Чия заповед? — попитах аз.

Той не отвърна, отиде пак до шкафа и извади някакъв пакет.

— Слушай ме внимателно! Сега ще ти се отблагодаря, че ти ще намериш начин да прекратиш следствието срещу Ивонин. Ще ти дам пари. Много пари. Тук има десет хиляди. И ти ще вземеш тези пари пред свидетели. И разписка ще ми дадеш за това, че следователят Турецки от своя страна се задължава да извади от следствието Владимир Ивонин. И прочее в тоя дух. Знаеш какво…

Той се приближи плътно до мен и отвори пакета — дебела пачка сторублевки. После внимателно го остави върху коленете ми.

Блъснах пакета на пода.

— Не вземам рушвети. И… изобщо не играя в тая игра.

Серий невъзмутимо си седна на мястото. Но пръстите му трепереха.

— Не се ли договорим, прощавай, но нямам право да те пусна. Макар че ми харесваш…

Генералът се обърна към войниците:

— Отведете го в килията!

А към мен:

— Чакам два часа, Турецки! Само два. Или — или!

Докато седях в единичната килия със зарешетено прозорче, превъртах в главата си разговора със Серий. Общо взето, нищо не ми струваше да му напиша каквато ще разписка. И бих се измъкнал. Меркулов поне щеше да ми повярва, че съм нямал друг изход и чисто и просто съм си спасявал главата. И той щеше да намери точния ход — можеше да се свърже чрез Емелянов с най-висшите другари. Можех да излъжа генерала! Ей богу, сам си се чудех, докато се излежавах на нара, защо не го направих. Обаче не всичко е загубено. Серий ми даде време за размисъл. Всичко ще изглежда съвсем естествено: преценил съм ситуацията, решил съм, че не си струва да гина млад и зелен. Вземайте си вашия Ивонин, до смъртния си час не ща да го видя… Обаче работата беше там, че аз знаех, от самото начало знаех: при никакви обстоятелства няма да направя компромис. „Турецки, трябва да поговорим…“ Тя хвана ръката ми. Колко ледени са нейните пръсти!… И море от кръв, а сред него като островче, безжизненото тяло на Ким. „Кълна се, ще го пипна, Ким! Аз, следователят, ще открия твоя убиец“… Казват, че учените неотдавна са направили откритие. Така наречените рецептори на мозъка са програмирани от централната нервна система да възприемат избирателно въздействието на лекарствата. Рецепторите на моя организъм избираха единствения приемлив начин на разсъждение — аз съм длъжен да обезвредя Ивонин. И същите тези рецептори не позволяваха да сключа никаква сделка, даже това да ми струваше живота.

Но ако трябва да бъда честен докрай, аз не вярвах, че те ще ме ликвидират. Ивонин е лишен от чувство за самосъхранение, това е ясно. Но генерал Серий е умник. Той поне разбира, че ще се наложи да отговаря за изчезналия следовател от московската градска прокуратура.

В килията влезе някой. Охраната, реших аз, дошъл е да ме отведе при Серий — двата часа минаха.

— Стален заповяда да питам какво си измислил?

Пред мен стоеше Ивонин. Но този път той беше в гимнастьорка без геройската звезда. И ми се стори, че е различен от онзи, в бункера. По-нормален сякаш…

— Какъв Стален?

— Серий, Стален Йосифович…

Ето какво било. Този Серий се казваше Стален, Сталин — Ленин, двама вождове в едно име, дали пък не му идваха много?

— Можеш да му предадеш: никакви разписки, никакви сделки.

Обърнах се към стената, без да ставам от нара.

— Ей, следователю! Как ти е името? Турецки, трябва да поговорим!

Усетих някакво безпокойство от тези нормално произнесени думи. Някаква нова форма на страх, като че хиената изведнъж е проговорила с човешка реч.

— Какво ще говорим. Още повече тук, в такава обстановка.

— Друг случай няма да има, чуваш ли, Турецки! Сега бих искал.

Той не изискваше, не заплашваше, макар да беше в печеливша позиция и просто можеше да ме ръгне с финката, както бе намушкал Ким. Или дори да ми пусне куршум в челото. Той ме гледаше, както хлапетата гледат по-големия си другар, когато искат съвет как по-добре да прикрият белите си от родителите.

— Не разбирам съвсем. За какво искаш да приказваш с мен?

— За това нещо. Момичето, как й беше името, Ким ли? Аз я убих! Така е! Правилно си разследвал.

— Я виж ти! — Не бях очаквал такъв обрат на събитията, признавам си. — И защо я уби?

Ивонин седна на нара, после ми подаде пакет „Салем“ и запалка.

— Според устава я убих.

— Според какъв „устав“?

Запуших и устата ми се напълни с ментов дъх. На запалката имаше инициали „ИВ“. Ивонин Владимир? Как ли не — това значеше Игор Викулов! Оная същата запалка на инженера, със сребърните инкрустации…

— Такава ми е професията — въздъхна Ивонин. — Аз съм военен, изпълнявах заповед, по-точно не заповед, а устава. Ние си имаме наша библия, нарича се „Устав на афганското братство“. Там се казва, това помня наизуст, паметта ми е отлична: да се подготвя елитната младеж за война на живот и смърт не само за днес и утре, но и за по-нататък… На първо място трябва да се постави преобразуването на обществото, с цел да се избави то от баласта си, а после да се заемем с разширение и преобразуване на жизненото пространство, като и там провеждаме политика на прочистване на боклуците сред населението… За да се осигури нравствената чистота на народа, следва да се избиват най-лошите екземпляри и да се поощрява кастовостта, стратификацията… Поголовно изтребване на чуждото начало е залог за достигане на благородната цел… Няма по-подло занятие от това да бъдеш „мислител“ и няма по-благородно поприще от войнишкото. Интелигентът е роб на мъртвия разум, а войникът е господар на живота… Съдбата на човека се определя от неговата сила и порода. И за да не се изражда народът, да не се превръщаме в роби и роботи, трябва да възродим и утвърдим навеки здравия и водещ към истинското безсмъртие култ — култа към войника, преминал изпитания с огън и меч в Афганистан. За това и се създава нашето „Афганско братство“…

Бях направо потресен от това безумие.

— Но това вече го е имало! Имало го е! „Цяла Европа е под краката ни. Ние сме раса на победители! Долу евреите, циганите, славяните и прочее!“

— Не! — спокойно отвърна той. — Такова нещо още не е имало. Нашето братство е решило да унищожи по-лошата част от населението, за да разцъфти по-добрата.

— И колко искате да унищожите? — изстивайки, попитах аз.

— Седемдесет процента. Може би дори осемдесет. Защо ни е стадото? То си е изпълнило мисията, народило е толкова, че не можеш да се обърнеш вече на земята! Тарапана! Най-добрите идеи са осрани заради тъпотията на стадото. То издига правителства по свой образ и подобие. А те, видите ли, се заемат с реформи. Не бива да се върви по свирката на тълпата. Това е недостойно за правителството. А щом и правителствата са недостойни, то те трябва да се унищожат…

— По какъв начин? Да се изколят с ножове?

— Защо с ножове? — възмути се Ивонин. — Това би било нерационално и… нехуманно. Има си бактериология, радиация, химически средства.

— Не разбирам как възнамерявате да го направите? С шепа войници? И на какъв принцип?

— На класов принцип. Събира се стадото и тра-та-та, няма ги вече. Пример? Ето ти пример. Слушай. В един прекрасен ден Сталин издава заповед да се приготвим.

— Какъв Сталин? Имаш предвид Стален? Стален Серий?

— Не. Нов Сталин ще дойде. Всичко трябва да стане както преди. Знаеш ли колко атомни реактора имаме? Петдесет и един. Залага се взрив под пет от тях и буф… От експлозията няма да загинат много, двеста-триста хиляди. А от радиацията — милиони…

— От кои станции искате да почнете?

— Първа ще бъде Чернобилската, край Киев. Дубна край Москва — втора. Ленинград, Свердловск. Тези най-лесно могат да се взривят… Ние си направихме хубавичка репетиция. Едновременно гръмнахме московското метро и атомния реактор във Волгодонск. За метрото навярно знаеш. А за Волгодонск е известно само на посветените и… на тия, дето са вече в рая. Можеш да провериш.

Слушам, без да го прекъсвам. И с мъка успявам да осмисля думите на тоя безумец.

— А каква връзка има с това момичето, Ким? С какво е попречила на вашето братство?

По лицето му се плъзва противна усмивчица, онази предишната:

— Че как да не ни пречеше? Сам разсъди, Турецки! Ти си следователят. Онзи Дубов й изпрати документите на нашето братство. Секретните планове. Той ни предаде. И си получи своето. Тая кучка искаше да ги публикува.

Изобщо не можех да слушам как говори за Ким. Запалих още една цигара, върнах му пакета и запалката. Той я подхвърли на широката си лапа и я прибра в джоба си.

— Знаеш ли, нищо няма да се получи при вас. Смятате да унищожавате населението, а пък крадете запалки. Ще си прегризете един на друг гърлата за кутийка черен хайвер.

Мислех, че ще ме удари. Но той се засмя както тогава, в бюфета — загрухтя, без да си отваря устата.

— А оня, приятелчето ти, с когото убихте Ким, какъв е — войник? Офицер? В Афганистан ли е? Или в Москва?

Той спря да грухти, дълго гледа джоба на дънковата ми риза, сякаш се прицелваше право в сърцето.

— Това никога няма да научиш.

— Защо да не науча?

— Затова, Турецки, защото смъртта дойде за теб. След пет минути ще се яви прапорщикът Цегоев и ще те накълца на парчета… После ще ги подхвърли при афганистанците. Не при нашите, а при душманите. А на твоята майка ще й съобщят, че си загинал със смъртта на храбрите… Може даже и звездичка да ти отпуснат посмъртно. Като на Дубов.

 

 

Пак ме возеха нанякъде, но не с камион, а в джипка, която караше Ивонин, а Цегоев — небръснат набит мъжага — седеше притиснат към мен, като ме обгазяваше с гнилия си дъх.

— Потърпи още малко, драги! — показа ми той жълтите си оредели зъби, което вероятно минаваше за усмивка.

Някъде съвсем скоро бях виждал тази мутра. И тези зли, зверски очички. Концентрирах се изцяло върху спомените си, сякаш от това зависеха животът и спасението ми.

Вглеждах се в лицето му и виждах как тези очички, попадайки под лъчите на изгрева, от тъмносиви се превръщаха в прозрачнозелени.

И тогава си спомних: беше сред телохранителите на Зайцев, стоеше зад гърба на генерала, когато той влезе в капсулата — отсек, за да ми отнеме Ивонин.

— Сега ще видим „Горичката на славеите“ — уточни Цегоев и като разбра, че тази информация нищо не ми говори, добави: — Бойно местенце, цялото го прострелват. Куршумите пищят като славеи…

И за илюстрация аз видях изгорелия скелет на автобус, преобърнал се в канавката, а на асфалта — кафяви петна кръв. Вглеждах се в храсталака на градините: поне душманите, дявол ги взел, да ни нападнеха…

Склонът с всяка крачка ставаше все по-стръмен. Пътят, който досега пружинираше като каучук, стана целият на дупки и се заизвива покрай самия край на клисурата, притискаше се до отвесните скали. Тишина царуваше над прозрачния планински въздух. Искаше ми се тази тишина да бъде разкъсана от спасителни звуци. Помислих си още, че ако те наистина ме ликвидират тук, няма да има наказание за палачите, никой няма да отмъсти за разправата с Ким. Защото за това аз трябваше да довърша своята работа, да изпълня професионалния си дълг… Обаче знаех, че на света няма чудеса и ми е спукана работата…

Цегоев и Ивонин ме извлякоха от джипката и ме поведоха. Вървяхме доста дълго.

— Тук — каза Ивонин.

Подпрях гръб към ствола на един кипарис и вдигнах глава. Малиновият изгрев озаряваше върхарите на дърветата. Небето беше осеяно с малки облачета, също като родното, московското. Някой дишаше до мен, трескаво, с хлипане. Аз дишах така. Боже мой, нима плачех!

— Свали му превръзката, нека отдъхне, да подиша преди смъртта — каза Ивонин.

— Не бива, ще вдига шум, после ще я свалим. А и преди смъртта няма да се надишаш — каза Цегоев.

Той замахва с огромния си, фантастично грамаден юмрук, в който стиска бокс, и аз разбирам. Това е смъртта!

И аз правя подсечка както някога, на тепиха в Двореца на тежката атлетика, където се провеждаше московското първенство по самбо. Тогава за пръв и последен път станах шампион на столицата в средна категория, спечелих срещу непобедимия Радионов. Изпълнявам коронния си номер. Това е страхотен удар, двамата с треньора ми търпеливо го отработвахме. Ритам Цегоев с левия крак по ръката, която стиска бокса, и веднага с десния — в стомаха. Силата на удара, умножена по изненадата, върши работа и Цегоев като камък полита на земята, гълтайки с отворена уста. Хвърлям се срещу Ивонин с ръце, извити зад гърба, и уста, стегната под лепкавата лента — яростта ми влива сили. Удрям мощно с глава брадичката на Ивонин. Той пада под моята атака и се оказва на земята. Тегля му един ритник. Ивонин обаче е пъргава гадина, ненапразно е от спецчастите. Падайки, той парира удара ми и на свой ред ми пласира един шут — под лъжичката. Аз се сгъвам, но не падам, хвърлям се пак срещу Ивонин. В напора ми има толкова отчаяна смелост, че той отскача, като ми нанася в скулата рязък, но не много силен удар. Прицелвам се и знам: сега ще скоча както тогава, на тепиха в Двореца на тежката атлетика, ще направя във въздуха кулбит^[3] и така ще го ударя, че повече да не стане — ще му счупя гръбнака…

И ето, вече съм готов, отскачам… Но някой ме удря в гърба. Аз политам нанякъде, тялото ми се свлича. Жесток удар с бокс се стоварва върху мен. Цегоев! Окопитил се е гадът…

Аз падам по лице като подкосен. Остра болка изгаря ушите и носа ми. Цегоев е над мен. Рита ме с ботуши по ребрата, по корема. Аз се претъркалям, стенейки, по тревата, през корените и тръните. А той рита ли, рита сгърченото ми тяло с подкованите си ботуши. Чувам собственото си изхлипване — поне ушите ми не са залепени с лейкопласта. Те слушат хлиповете, излизащи от носа ми. Вече не мога да вдишам въздух в подбитите си дробове, не мога да въздъхна…

А палачът Цегоев къса дрехите ми, дънковата риза пращи, летят копчетата.

— Ще го нарежа на парчета тоя гад! — реве Цегоев и аз виждам кинжала в ръката му. Опитвам се да се отклоня, но боксът си е свършил работата — загубил съм координация. И движенията ми са тромави и несръчни.

— Довършвай го! — крещи Ивонин. — Бързо! Могат да ни попречат.

— Неее… — Това е моето последно изхлипване.

Кинжалът удря… Успявам да се превъртя настрани и острието просвистява край ухото ми на милиметър от кожата.

— Дръпни се, Цегоев! — вика Ивонин. — Аз сам!

Отгоре ми стои Ивонин. На три крачки от себе си виждам изкривеното му от злоба лице — мутра на психар.

— Край, наживя се, законнико… — съска той и насочва срещу мен пистолета си.

Той стреля. Един път, втори, трети! Чувам изстрелите, те са един след друг — в откос…

И аз пропадам в друг свят, където всичко е по-добро. Но в този нов свят не загивам, а побеждавам… Ивонин полита към мен, строполява се и в някаква странна конвулсия крещи:

— Ааааз! Тебееее!…

И запълзява срещу мен. Натиска ме, набутва ме в миришещата на плесен земя, после пролазва нататък. Пропълзява в тъмнината. Той изчезва, а аз съм свободен. Защото Цегоев също го няма. По-точно тук е, но се стоварва на метър от мен. Даже ми се струва, че чак земята потрепери като при земетресение. Ръцете ми са стегнати както преди, устата също, но краката ми, моите крака са свободни. Надигам се на обезсилените си нозе и виждам душманите афганци, които търчат срещу мен…

Подпирам гръб на кипариса. Това е на тоя свят. На този свят притичва до мен приятелят ми Грязнов. Нищо че прилича на душманин — в някакъв раиран халат и с чалма. Вие ми се свят и черепът ми се цепи от болка. И тогава разбирам, че не съм умрял. На оня свят не боли глава. Пелена застила очите ми и аз нищо не виждам. Задавям се, в очите ми нещо смъди. Но чувам познатия глас на Грязнов:

— Ще се измъкнем, Шурик, не се бой!

Зрението ми се връща. Виждам — Грязнов е, моят рижав Грязнов…

— Да се омитаме, братлета, после ще се прегръщате — казва той и ние се „омитаме“. При това вече ми е леко да вървя, ръцете ми са свободни и мога да издавам звуци, макар още не съвсем членоразделни. Само главата ми не си е на мястото — в буквалния смисъл на думата, — тя се клатушка някъде из въздуха на нивото на нечии ръце с тънки, почти изящни пръсти, които изтриват с носна кърпичка окървавен нож. После виждам как тези ръце пъхат ножа в кончова на офицерски ботуш. Не мога да си спомня фамилията, но знам, че това е оня офицер узбек от военната прокуратура. И тогава осъзнавам, че не вървя, а ме носи Бунин, който е преметнал тялото ми през рамото си. Аз бурно протестирам, но той ме държи здраво за краката с ръчищата си и не обръща внимание на мученето ми.

Обръщам с мъка глава от едната на другата страна. Нашият малък отряд се движи по тясна пътечка през храсталака и излиза до някакъв кишлак. Гърбът на Бунин се надига от тежкото дишане.

— Иван Алексеевич, пуснете Саша, нека да опита сам — чувам един много познат глас и когато Бунин внимателно ме пуска да стъпя на крака, виждам, че това е Женя Жуков в същата афганска чалма, както и Грязнов. Започвам да крача бодро заедно с другите, но забелязвам, че нашата група забавя ход. Не усещам болка, обаче ми се гади и къщите подскачат пред очите ми. Наоколо има само квадратни слепи фасади с бойници, напомнящи за декорите на някакъв спектакъл за Афганистан. Сякаш кишлакът е измрял. Някой говори бързо на непознат език — съпровождат го двама „истински“ афганистанци с автомати.

— Какво казва? — пита Грязнов.

— Кишлакът е изклан и не е установено кой го е направил — превежда Жуков.

Край пътя се търкаля трупът на млад афганистанец. Потръпвам: и аз можех да лежа така, устремил неподвижен поглед в барутносиньото небе.

Още няколко крачки, завихме покрай подножието на заснежения връх и пред очите ни се откри изгорена от слънцето долина, по която бяха разхвърляни някакви древни жилища. До ручея стоеше вертолет МИ-24.

А тишината беше така осезаема, просто да я вземеш в ръце и да си я носиш.

— Почивка. Идваме на себе си и отлитаме. Защото Саша има шок. Главното е да не му даваме да заспи. Трябва да го ободряваме. Чуваш ли, Саша — пей, крещи, псувай, само не заспивай!

Слушам тъпо Грязнов, после пак тъй тъпо поглеждам Бунин: той ми прави муцуни, опитвайки се да ме разсмее. Разглеждам чернобрадите афганистанци, които си шушукат с Жуков, но мозъкът ми — всемогъщ господар на тялото — сякаш е атрофирал, само фиксира околната обстановка, без да я анализира. Не ми се иска да пея, да крещя или да псувам. Най-много от всичко ми се иска да спя…

— Ех, глупаво стана, момчета! Трябваше да ги пипнем живи. Започнахме нормално операцията, а не успяхме да я завършим — възмущава се Грязнов.

— Я върви на майната си! Ако не бях мушнал тоя Цегоев, той щеше да заколи Саша! — шепти Бунин — гласът му е съвсем паднал — и се изсеква в мръсна кърпичка.

— Аллах вижда, аз също не можех да постъпя иначе. Ивонин уби брат ми. Моя е отговорността. Ще се явя пред трибунала.

— Никакъв трибунал. Никой никога няма да разбере какво се случи тук. Женя, преведи им…

Афганистанците слушат Женя и правят някакви странни движения с ръцете, молят ли се, или бог знае какво…

— Всичко е наред — казва Жуков.

Грязнов обяснява, като се обръща само към мен:

— В един часа по обед от Кабул излита специален самолет. Прокурорът на армията изпраща група контрабандисти. Ще летим с този полет, аз вече се договорих. Сега трябва да изчезваме, иначе сме мърша! Отлитаме с вертолета за партакешите на нашия приятел Жуков — той също няма за какво да остава тук… Женя, това не е задължително да го превеждаш.

Подхващат ме под мишниците и ме настаняват в кабината на вертолета.

— Ей, приятел, имаш ли пластмасова торбичка, ако на нашето момче му стане лошо? — пита Грязнов пилота.

Той кима и ми протяга пликчето.

 

 

Парех се с горещия чай, зъбите ми чаткаха по ръба на порцелановата чашка. Беше ми страшно, искаше ми се да плача от страх, опитвах се да сдържа сълзите си, но те все пак току се изтръгваха от очите ми и капеха в черния чай — кап-кап…

— Няма нищо, Саша, скоро ще свърши цялата бъркотия. Само да се наспят момчетата, ще идем с теб на доктор — и сбогом, Говнистан! Виждаш ли, вече се усмихваш.

Жуков надзърта в лицето ми със своите сини-пресини очи. Според мен той изобщо не се е променил за двете години, през които не съм го виждал, само е почернял страхотно. И русата му коса е почти избеляла от афганистанското слънце.

— Не искаш ли чай?

— Чай ли… — Жуков поглежда часовника си. — Смяташ, че за водка е рано?

— Защо, имаш ли?

— Спирт. Една позната докторица ме снабдява. Ще му цапнеш ли?

— Давай, Женя. Че нещо съм се скапал.

— Ама и ти ги дрънкаш, Саша! Скапал се! Така да се каже, с единия крак тю-тю — вече беше на оня свят.

Пием чист спирт и замезваме с някакъв невиждан от мен плод с космата люспа. И веднага започвам да усещам болка по цялото си тяло: пробожда ме в гръбнака, притиска диафрагмата ми, бръмчи в главата. И ужасно ми се иска да спя…

— А, не, Саша. Не бива да заспиваш. Хайде да си говорим за нещо.

Опитвам се с всички сили да вдигна тежките си клепачи и да си спомня — за какво исках да говоря с Жуков? Това, което исках да го питам, беше нещо много важно.

— Слава ми каза, че доста сте се шашнали с тоя Фауст. Ситуацията е следната…

Да, разбира се, Фауст!

— Една позната е лекарка в Голямата болница. Тя ми разказа, че имат секретно отделение, където държат наши болни войници с халюциногенни разстройства. Представяш ли си какво значи това?

— Малко.

— И аз толкова. Тези разстройства били следствие от инжекции с препарата, наречен… — Жуков вади от джоба си листче. — Фенол-алкалоид-ултрастабилизиращ. Загряваш ли? Не? Повтарям: фенол — Ф, алкалоид — А, ултра — У, стабилизиращ — Ст. ФАУСт. Не съм сигурен, че това е официалното му съкращение, но действието му като че ли си прилича с това на еликсира на младостта на доктор Фауст от едноименното произведение на Гьоте. Всички тези експерименти се пазят в най-строга тайна. Ние със Слава измислихме план как да проникнем в това секретно отделение. Денем там не бива да се ходи, лекарите пристигат на работа в осем часа. Нощем дежури само един доктор. Охрана, разбира се, колкото щеш. Но трябва да ги измамим.

— Женя, нещо трудно схващам. Може би трябва да поговоря с тази твоя… дама на сърцето.

Жуков погледна часовника си:

— След половин час тя ще дойде в болницата. Ако до това време научиш фарси, то напълно ще можеш да се разбереш с нея.

— Тя какво… афганистанка ли е?

— Е и?

Действително пълен шаш.

— Аз така или иначе трябва да те заведа в болницата, нека тя да ти провери кратуната. И гръбнака. Останалото е дреболия… Да, яко са те очукали… — Жуков сваля раирания халат и оглежда тялото ми. — Здраво място нямаш.

— Майната им на синините — казах му и продължих да мисля на глас: — Не съм умрял все пак! Женя, не мога да отлетя с вас в Москва.

— Ясно, главата ти не е съвсем наред. Ние летим с теб, а не ти с нас. Налага се спешно да те евакуираме от тук.

— Още не съм приключил разследването, което планирах в Афганистан, имах намерение да намеря едни набори на Дубов и да изясня причината за смъртта му. Имам фамилиите им — Халилов и Смирнов. Няма да замина, без да съм говорил с тях. Те могат да ме насочат към втория убиец на Ким. Та той съществува, Женя! И за мен даже е по-важен. Именно него е познавала Ким, на него е отворила вратата. Ивонин не лъжеше — той я е видял за пръв път в деня на убийството.

— Много впечатляващо. Само че ако не излетиш от тук веднага, едва ли някой ще те спаси от юнаците на генерал Серий. Колкото до Смирнов и Халилов, ние със Слава изровихме списъците на взвода на Ивонин: след гибелта на Дубов трима са откомандировани на курсове, седем са загинали… Уточнявам: към днешна дата — девет… Останалите са в болница.

— Ранени ли са?

— Това е неясното. Всички наши ранени постъпват в Голямата болница, не се задържат повече от денонощие в полевите лазарети. Но нито един от предишния взвод на Ивонин не се числи в списъците на ранените. Анаит подозира, че те са в секретното отделение.

— Кой е този Анаит?

— Той е тя. Моята… позната.

Жуков извади от джоба на дънковото си елече сгънат на четири лист и ми го подаде. Върху бланка от Главното медицинско управление на Министерството на отбраната на СССР беше написано:

„До началника на централната болница

на град Кабул (Афганистан),

Генерал-майор от медицинската служба Валоят Хабиби

Уважаеми другарю Хабиби,

За изучаване на културата на вирусния щам на меробиуса при Вас се командироват микробиологът от Главното медицинско управление при Министерството на отбраната на СССР, майорът от медицинската служба др. Виктор Петрович Клочков, и главният психиатър на ташкентското отделение на Централния институт за усъвършенстване на лекари, кандидатът на медицинските науки др. Борис Илич Осипов.

Предлагам Ви да подсигурите указаните другари с необходимите материали (истории на заболяването на лицата, намиращи се на лечение в отделение АБ на Вашата болница), а също и контакт с болните по предоставения списък. Доколкото действието на вируса меробиус, преносител на който се явява азиатският комар мероби, се оказа молекулно-активен в значително по-висока степен, отколкото предполагахме, моля незабавно да окажете на другарите Клочков и Осипов пълно съдействие.

Началник на Главното медицинско управление

При Министерството на отбраната на СССР,

Генерал-полковник от медицинската служба…“

— Кои са тия другари Клочков и Осипов? — попитах аз Жуков, докато напрегнато четях редовете и се опитвах да разбера смисъла им.

— Мисля, че микробиологът си ти, а психиатърът — аз… Не се напрягай, Саша, освен истинските фамилии на генералите всичко останало е псевдонаучна дрънканица, която съчинихме вчера със Слава. Но се боя, че нямаме повече време. До идването на лекарите остават само два часа. Не знаехме, че с теб ще се случи такава бъркотия, трябваше да идем през нощта.

— Женя, отиваме в болницата веднага, разбираш ли — сега… Само че как да се движа в тоя вид?

Жуков изпитателно ме погледна и плесна с длан по масата:

— Добре.

Той отиде в другата стая, откъдето се дочуваше разногласото хъркане на Грязнов и Бунин, и се върна с костюм на закачалка в едната ръка, а в другата — с някакъв пакет.

— Тъй като моята Анаит успя да задигне само една униформа на военен лекар от вещевия склад, налага се аз да си остана цивилен.

— Чакай, Женя. Никакъв микробиолог не става от мен, един термин не знам, че и с тая синина под окото…

— Синината сега ще я гримираме. А в терминологията и мен ме няма. Просто трябва да издаваш звуци като микробиолог. Тази нощ дежури лекарката диетолог Клопова, тя се пада и жена на главния хирург. От микробиология разбира колкото теб. А от психиатрия — по-малко от мен.

— Слушай, а този комар — как беше? — мероби — наистина ли съществува?

— Доста е възможно — невъзмутимо отвърна Жуков, докато нахлузваше синята риза. — Между другото, тръгвам с едно условие: отначало нека Анаит да провери кратуната ти и гръбнака. Тя ще дойде специално за това в шест и половина.

— Женя, сега не ми е до това.

— Е, тогава си свалям новите панталони.

— Добре. Но не повече от десет минути.

— Хайде, навличай униформата, а аз ще изкарам мотоциклета от гаража.

 

 

Много ми се иска да изглеждам по-мъжествен пред тази изумително красива жена, затова правя огромни усилия да не се мръщя от леките докосвания на пръстите й до моите натъртвания и драскотини. Само че стоицизмът ми хич не трогва Анаит: тя гледа към Женя Жуков през рамото ми, по-точно гледат се и двамата, при това така, сякаш в кабинета освен тях няма никой. Очите й са толкова сини, че просто недоумявам откъде са се взели такива сини очи у жена на име Анаит Садък.

Тя каза нещо на Жуков и той преведе:

— Трябва да минеш на рентген. Два удара по главата и един по гръбнака не са шега. И те моли да не се преструваш, че й бъркаш клиническата картина.

Анаит се засмя и аз заподозрях нещо:

— Знаете ли руски?

— Да, разбира се. Завършила съм Първи медицински институт в Москва. Само че акцентът ми е ужасен…

Показах юмрук на Жуков.

— … И невинаги намирам подходящите думи.

— Може би ще мина и без рентген?

— Не. Няма.

Охо. Имаме си характер.

— Бързо ще стане. Десет минути. Или трябва да кажа „скоро“?

— Вие хирург ли сте? — кой знае защо се поинтересувах аз.

— Неврохирург. Карах си практиката в института „Бурденко“.

При тези думи те така се споглеждат с Жуков, че аз се досещам — запознали са се в института. Жуков прекара три месеца там по някакво разследване, което водеше преди две години и половина. Досещам се още, че главната причина за бягството му в Афганистан въобще не е било владеенето на фарси.

— Трябва да изчакаме две или три минути — каза Анаит, след като ми направи десетина снимки на различни рентгенови апарати и ме заведе в малка стаичка.

Някъде свиреха на китара и пееха. Помислих си: „Не им се спи на момчетата.“ Отворих вратата и се ослушах. Мелодията ми беше позната, но думите чувах за пръв път:

„Издуха вятър пушеците сиви над Кабул.

И моето момиче се разхожда с друг.

Това момиче казваше: «Ще те дочакам аз».

Изчезна името й като ланшен сняг…

 

Ридае майката, безмълвна сянка е бащата.

Как много са на незавърналите се сърцата,

как много са, невкусилите от живота,

които се завръщат в ламаринени сандъци…“

— Можете да се облечете — чух гласа на Анаит. — Случило ли се е нещо?

— Н-не… Може ли да погледна кой пее?

— Харесва ли ви? Много хубаво пеят. Повечето тъжни песни.

Анаит отвори вратата към болничната стая: на леглата седяха съвсем млади момчета, както се полага на ранени — кой в главата, на кого ръката превързана.

— Привет! — казах им май прекалено гръмко.

Анаит ме погледна учудено. Не можех да й обясня, че трябваше непременно да видя тези момчета. Защото ми се стори — мъртъвци пеят.

— Няма мозъчно сътресение, гръбнакът не е повреден, черепните кости не са спукани…

Анаит следи с показалката по бяло-сивите петна на осветения екран.

— Но трябва да се избягват… да се избягват стресът, шокът, половин — даже цяла година, защото има вътрешночерепни хематоми.

Слушам я без особено внимание и демонстративно поглеждам часовника си. Едно е ясно: трябвало да си осигуря безметежен живот най-малко през следващите шест месеца. Точно това сега не мога да обещая.

 

 

Дежурната лекарка Клопова размахва дебелите си ръчички и морно въздиша:

— Е, разказвайте, как е там в Москва? Защото тук е такава провинция, такъв провинциализъм…

Подозирам, че мадам Клопова е минавала през Москва само транзит, но аз съчувствено й кимам с глава и твърдо казвам:

— Другарко Клопова, времето ни е много ограничено, защото активизирането на меробиуса приема застрашителни размери… С най-голямо удоволствие ще се отдадем на спомени, след като приключим работата си.

— Да, да, другари, разбира се. Да вървим.

— Молим да ни придружава и другарката Садък — добавя Жуков, — тъй като ще ни трябва нейната помощ не само като лекар, но и като преводач.

— Разбирам, разбирам.

Какво разбира тя, е трудно да се каже. За наше щастие мадам Клопова е тъпа като тапа.

Дежурният прапорщик ми козирува и стои мирно като пред старши по звание. Аз умишлено съм преметнал през ръка белия халат, за да се виждат майорските ми пагони. Той проучва внимателно „писмото от министерството“. Чакам със страх всеки момент да ни поиска документите. Но прапорщикът неочаквано се усмихва широко и като оглежда лицата ни, безпогрешно се насочва към Жуков:

— Ама вие сте ми земляк! Аз съм от „Хоспитална“. А вие къде живеете, другарю Осипов?

Дъхът ми замира. Но само за секунда, защото Жуков весело плясва прапорщика по рамото:

— В самия център! На „Дванайсетте тополи“.

— Че това е съвсем до мен. Вече три години кисна в тоя Говнистан… ама какво ли ви задържам, земляци. Да вървим, всичко ще ви покажа. Само дето документите се пазят в касата на другаря Хабиби, ще трябва да го изчакате. Но той скоро ще дойде.

— А къде е кабинетът му?

— На първия етаж. А пък сейфът с историите на заболяванията е зад тази врата — радостно съобщава прапорщикът.

„Твърде хубаво, за да е вярно“ — казват в такива случаи англичаните. Наистина велика е силата на землячеството далеч от родните места.

На вратата има табелка: „Отделение АБ“. Войник в афганистанска униформа лениво отваря по знак на прапорщика. Дълъг коридор. Масичка до прозореца. На нея седи младичка медицинска сестра. Прапорщикът се обръща към нея с началнически нотки в гласа — демонстрира пред земляците властта си.

— Оля, дай списъците на болните.

— На всички ли?! — изплашено пита Оля.

— А много ли са? — осведомявам се аз.

— Около двеста.

Нищо работа…

Двамата с Жуков преглеждаме списъците.

Веднага виждам: Смирнов. На следващата страница — още един Смирнов. Съвсем не на място си припомням детското стихче: „На света има много Смирнови, но по-малко от Иванови“…

— Ще започнем от четвърта стая — казва Жуков, — всички другари са свободни, с изключение на доктор… простете, забравих фамилията ви…

— Садък — едва чуто отговаря Анаит.

В четвърта стая лежат двама. На таблите на леглата им висят картончета с фамилиите и кратки анамнези на латински. Но аз и без тях знам, че единият е Халилов. Той прави летящи движения с ръце, после, като ни вижда, се смее и пъха глава под одеялото. Анаит сваля картончетата.

— И двамата са тежки случаи. Разпадане на съзнанието. Амнезия.

— Можете ли да го върнете към реалността по някакъв начин?

— Това е много опасно. Мога да му направя инжекция. Това… как казахте… ще го върне към реалността, но за не повече от пет минути.

— Моля ви, Анаит.

Тя рязко дръпва одеялото и взема вялата ръка на Халилов. Момчето въобще не реагира на убождането. Но лицето му постепенно придобива нормален израз — изплашен е.

— Здравей, Булат. Аз съм лекар. Искам да ти помогна. И на всички вас. Ти трябва да ми разкажеш какво се е случило с Дубов, Алексей Дубов. Помниш ли го?

— Альоша, Альоша. Аз помня, помня. Той умря, умря.

Булат Халилов плаче тъничко, с извивки. Жуков излиза от стаята безшумно като сянка и взема със себе си списъците на войниците.

— От какво умря той, Булат?

— От ножче умря.

— Кой го закла с това ножче?

— Командирът.

— Как му е фамилията.

— Лейтенант Ивонин се казва.

— Защо го направи лейтенантът, Булат?

— Альоша много се кара. Много сърдит беше на командира.

— Защо се сърдеше?

Халилов пак започва да вие пискливо.

— Защо се кара Альоша с командира, Булат?

— Альоша не искал да му бодат инжекция. Не искал на нас да бият инжекция.

— Кой ви биеше инжекции?

— Не знам как го казват? Лош доктор. Казвал „смел бъдеш“?

— Руски доктор или афгански?

— Руски доктор, лош.

— Булат, кой още видя, че командирът уби Альоша?

— Сержантът видял. Никой не знае, че той видял.

— Как е фамилията на сержанта?

— Морозов фамилията. Той писмо писал в Москва. Альоша момиче имал. Хубав такъв момиче. Морозов му писал писмо. Голяма бой станал. Никой не видял. Морозов видял. Сержант Морозов казал на мене: „Мълчим, Булат. Убият нас.“

Халилов замлъква за миг и изведнъж започва да пее на татарски.

— Булат, чакай, не пей. С вас е бил още Смирнов. Редникът Смирнов.

Изплашеното изражение изчезва от лицето на Халилов. Той пак размахва ръце, като че се готви да излети.

— Това е всичко, Саша — казва Анаит.

Държа в ръка фоторобот на втория убиец, копието на Грязнов — моето остана заедно с чантата при генерал Серий. Не успях да покажа фоторобота на Халилов. Сега ми трябват Смирнови.

В стая номер две лежи Виталий Смирнов. За мое щастие (и за щастие на всички останали Смирнови в болницата) именно той се оказва оня Смирнов от ротата на Ивонин. Но той не знае нищо за обстоятелствата около смъртта на Алексей Дубов. Тоест знае, но официалната версия. Не, той никога не е виждал човек, приличащ на изображението от фоторобота. Кой е правил инжекциите? Доктор Зинаида Павловна. Анаит ми подсказва тихичко — доктор Головко. Знае ли той защо са им били инжекциите? Да — за да не се страхуват от нищо.

Чувствам, че не издържам повече в отделение АБ, сърцето ми се къса от жалост към тези момчета. Напускаме отделението. Аз влизам наред във всички стаи, където има „обикновени“ ранени — показвам им фоторобота. Не, никой никога не е виждал този момък…

— Саша, Анаит, да се омитаме! — чувам гръмкия шепот на Жуков. — Хабиби дойде!

— Какво значи „да се омитаме“? — тревожно пита Анаит. Жуков бързо изстрелва нещо на фарси и я прегръща.

Вървим по дългия коридор в противоположна посока на изхода. Жуков се обръща през цялото време. Стигаме до някакво стълбище, което води надолу. Жуков се спира и гледа няколко секунди неподвижно назад, където в края на коридора се вижда тъничката фигурка на доктор Анаит Садък.

— Ще я вкараме в беля, Женя.

— Не. Версиите са разработени. Тя ще се справи. Хайде, спускай се в мазето, там има изход към една странична уличка.

С мъка издърпвам тежката желязна врата. Жуков я затваря плътно след себе си и… страхотно псува. Не успявам да схвана веднага, че сме отворили друга врата. Това не е мазето, а котелното. Не можем да отворим вратата отвътре без ключ. Ние сме в капан.

Наоколо всичко свисти и шипти в пълна тъмнина. Единственото, което знам за котелните от лекциите по противовъздушна отбрана, е, че котлите имат свойството да избухват.

— Имаш ли запалка? — пита Жуков. — Моята остана в джинсите ми.

Намирам запалката си и ние бавно обхождаме задушното и влажно помещение. Жегата е навярно петдесет градуса.

— Тук някъде трябва да има вентилационен люк, дявол да го вземе! — крещи Жуков.

Е, той по-добре знае. Нали е строител.

— Женя, не може да се диша, дай да се съблечем — жално се примолвам на Жуков.

— Аха! Ето го! Виждаш ли решетката?

Нищо не виждам освен пламъчето на запалката. А и не мога да погледна нагоре, към тавана, където сочи Жуков, защото главата ми ужасно се върти и аз едва удържам гаденето, което се качва към гърлото ми. Жуков с отбрани псувни се катери по тясната метална стълбичка на един от котлите и крещи отгоре:

— Саша, събличай се по гащи, намерих дупката! Сега ще се измъкнем.

Вдигам глава. Жуков стои на капака на котела, държи в ръце грамадна решетка и аз виждам небето. Малко квадратче небе. Съвсем мъничко. И това квадратче започва бавно да се върти, после все по-бързо…

Идвам на себе си от студена струя, която силно бие в лицето ми.

— Фу, Саша. Изплаши ме, старче. Добре, че намерих маркуч и кран. Газта на запалката свърши. Налага се да действаме на тъмно. Ти си седи, аз ще се оправя сам. Дръж маркуча, сега ще измайсторя една стълба… Кретени, не са сложили електрически ключове вътре в котелното, само отвън…

През вентилационния люк все пак прониква слаба светлина. Свалям дрехите и оставам по плувки. Водата от маркуча е ледена, обливам се от главата до петите. Жуков навързва с ловки и бързи движения един за друг халатите, панталоните, коланите.

— Мисля, че има седем метра. Можеш ли да се качиш на котела? Аз ще се опитам да изляза през люка и да ти пусна тая джаджа отгоре. Ще завържеш куфарчето ми за ей тая фланелка, ще мине през люка — премерих го. Не забравяй куфарчето, там е фотолентата с тоя… ФАУСт. Сейфът на началника на болницата не ми създаде особени проблеми… Облей ме с вода, Саша!

Следя силуета на Жуков в шахтата на вентилационния люк. Изглежда, че той пълзи нагоре въпреки физическите възможности на човека, като се отдалечава бавно от мен, толкова бавно, че ми се струва, сякаш се движи на място — лакти, гръб, колена… лакти, гръб, колена… Напрягам се в ритъма на неговите движения и под диафрагмата ми започват спазми. Опитвам се да не гледам повече нагоре, с нищо не мога да помогна на Женя. Просто чакам. Седя в локва вода и чакам. Сигурно цял час. Когато все пак вдигам глава, виждам пак далечното квадратче на небето в края на празния люк… После чувам леко свистене и върху котела пада „стълбата“. Завързвам за нея куфарчето на Женя и затягам под мишниците си примка от здравия войнишки колан…

 

 

Влетяхме с мотоциклета в двора на Жуковата къща, където под сенчестия дувар седяха на пейката Бунин и Грязнов, облечени и сресани, готови да отлетят към родината. И физиономиите им бяха подходящо тъжни. Като ни видяха, те изведнъж, кой знае защо, престанаха да тъжат, даже напротив — направо щяха да се задавят от смях.

— Какво става, юнкери! — обиди се Жуков. — Хората, така да се каже, едва са се измъкнали от грапавите лапи на смъртта, а те се хилят като деца в цирка!

— Абе я се обърни, синко! — хлипаше Бунин и ни пляскаше по голите рамене.

— И ти си ми един Тарас Булба! Какво смешно има? — възмутих се аз.

— Погледнете се само, братлета! На какво приличате! — припадаше от смях Грязнов.

Двамата с Жуков се втренчихме един в друг: голи, само по гащета, мръсни, с бохчи мокри парцали, но за сметка на това — в блестящи металикови мотоциклетни шлемове и с елегантното куфарче на Жуков. Сега вече цвилехме и четиримата.

— Представяш ли си… през столицата… на Демокра… Демократична… република… Афганистан… — задавяше се от смях Жуков, — и нито едно полицейско… куче не засече руските „шурави“!

— Виж в Москва в такъв вид на първото кръстовище катаджията щеше да се заинтересува — от коя лудница си избягал? — веселеше се Грязнов.

— Язък, Женя, че сега не може да те види военната лекарка Садък! — подигравах се аз на Жуков. — Губиш много!

— Ти по-добре разправи как седеше в локвата и пищеше: „Мамо, искам вкъщи!“ — върна ми го той. — Между другото, плюска ми се до невъзможност. Ние със Саша отиваме под душа, а вие, момчета, опустошавайте хладилника. Всичко трябва да се излапа, че не се знае кога ще се върна…

Той натъпка в кофата за боклук на двора остатъците от своя костюм, майорската униформа и болничните престилки.

Когато излязох изпод душа, на масата вече чакаше гигантски омлет, произведен от фирмата на Бунин, а Грязнов измисляше салата от десетина вида зеленчуци. Жуков истерично крещеше по телефона:

— Ще предадеш на директора, че спешно съм отлетял в обединението да изпрося фондове. За две седмици… Разбра ли, Аркадий Абрамович? Не забравяй да подпишеш нарядите за другия месец, защото ще оставим хората без заплати! И хайде да ми пратиш колата, да речем, след половин час. Разбра ли, Аркадий Абрамович?… Всичко разбра, старият му козел.

Последната фраза Жуков естествено произнася, едва след като затваря слушалката.