Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Операция «Фауст», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Фридрих Незнански. Операция „Фауст“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

19.

Меркулов се бръснеше пред огледалото, а аз седях на ръба на ваната. Трябваха ми десет минути, за да му разкажа основното. Крайчето на носа му беше бяло почти като сапунената пяна на бузите — той винаги пребледняваше, когато се вълнуваше.

Меркулов се дообръсна, изми лицето си и го изтри с хавлиената кърпа.

— Саша, отиваме при Мойсеев.

— Какво общо има Мойсеев? Веднага трябва да съобщим за заговора на тези, които той засяга…

— Нали не искаме да изтече информация?

— Да, но защо Мойсеев?!

— Семьон Семьонович пет години е учил със сегашния генсек в една група на Юридическия факултет. В петдесет и втора му е дал препоръка за партията. Мисля, че такива неща не се забравят. Затова той ще телефонира след половин час на своя кръщелник и ще поиска среща. Макар и за пет минути. При цялата си колосална заетост генсекът трябва да намери пет минути от своето скъпоценно време, за да спаси… безценния си живот.

 

 

— Семьон Семьонович, моля да ни извините за ранното посещение — каза Меркулов, веднага след като Мойсеев ни отвори.

— Кое му е ранното, Константин Дмитриевич! Отдавна съм на крак. Пържа на синовете бухти. Те имат днес празник, дават им дипломите от техникума. И аз реших да ги поглезя с „мамините сладки“. Майка им винаги за празник пържеше тези бухти.

В апартамента не можеше да се диша. Миришеше на прегоряло масло и не се виждаше нищо от пушека — направо да викаш пожарната.

Времето ни отиде не толкова да подготвяме Мойсеев за „царския разговор“, колкото да ликвидираме последиците от готварската му дейност. Докато ние със Семьон Семьонович пълнехме с бухти всички подходящи и неподходящи съдове, Меркулов се договаряше по телефона с републиканския прокурор Емелянов. Меркулов беше изключението, на което предпазливият и хитър прокурор на републиката се доверяваше, може да се каже, без уговорки.

Мойсеев ме застави да гризна една завита бухта, която се оказа удивително вкусна.

— Рецептата ме подведе, Александър Борисович. Според Анините записки трябва да се сложат едно яйце, половин чаша брашно и съвсем мъничко вода. Реших, че е твърде малко и увеличих пропорциите четири пъти.

От Мойсеев до Прокуратурата на РСФСР е съвсем близо, няма и пет минути пеша. С оглед куцането на Семьон Семьонович — осем минути. Пресякохме „Неглинка“ и тръгнахме нагоре по „Кузнецки мост“…

Помощникът на републиканския прокурор ни вкара в кабинета на Емелянов и връчи на Меркулов указателя с телефоните на партийно-правителствения апарат. В кабинета имаше няколко телефона. На отделна масичка беше „петолъчката“ — по този „червен“ телефон можеш да се свържеш с всеки ръководител на републиканско или съюзно равнище и дори с генсека. Емелянов беше на съвещание, но предупредил помощника си, затова оня беше така добър с нас. Той ни обясни как да ползваме „петолъчката“ и излезе…

Мойсеев навърта шайбата, в свободната му ръка дими цигара и аз виждам как трепери огънчето й.

— Ало, ало… Домът на Михаил Сергеевич ли е? Здравейте, Мойсеев е на телефона, Семьон Семьонович… От прокуратурата, да, федерацията… Бихте ли повикали… Той ме познава… Миша? Михаил Сергеевич? Вие ли сте? Ти ли си?… — Гласът на Мойсеев мутира във фалцет като на младо петле. — Трябва спешно да се видим и да поговорим. Много е важно.

Семьон Семьонович угаси цигарата си в пепелника и облиза с долната си устна потта, която беше избила над горната.

— Кой се обажда? Семьон… Семьон Мойсеев… Аз съм Семьон, позна ли ме, Миша?!

Семьон Семьонович, без да закрива слушалката, ни съобщи радостно:

— Той ме позна — Миша!

И после отново в слушалката:

— Работата е много сериозна, Михаил Сергеевич! Поне за десет минути… Засяга лично вас… лично теб… и цялата държава. Иначе бих ли се осмелил да ти се обаждам… Добре, добре, разбрах. Мога веднага да дойда, какво има да вървя — от „Кузнецки мост“ до Кремъл!

После Мойсеев се заслуша, сбърчил към носа сивите си вежди.

— В девет и половина? Бюрото за пропуски? При Спаските врати? Добре, добре, разбрах… В девет и половина съм там. Довиждане, Михаил Сергеевич!

Мойсеев остави слушалката. Потта се стичаше по челото и страните му. Той се наведе над апарата и тържествено произнесе над блесналата му повърхност:

— Моритури те салутант! Което значи на латински: „Отиващите на смърт те поздравяват!“

Меркулов, без да каже нито дума, наля вода от гарафата и извади от джоба си флаконче с таблетки.

— А сега, Семьон Семьонович, вземете един реланиум… И тъй, преди всичко за заговора на Агаркин и взрива, който подготвят на „Лужники“. Не забравяйте да покажете документите. Второ, експлозията в метрото и освобождаването на Кеворкян и останалите невинни. Наблегнете на „Афганското братство“. Ако остане време — съобщете му за вредните инжекции ФАУСт. Най-добре ще бъде да си запишете всичко това в бележника — даваше Меркулов последни наставления на Мойсеев, докато аз почиствах косъмчетата от изтритото му сако и му завързвах вратовръзката, току-що свалена от врата на Костя.

Паркирахме служебната волга до 14-и вход на хотел „Русия“ и зачакахме, разположени на задната седалка, завръщането на Мойсеев от Кремъл.

— Идеята да се създаде тайната терористична организация „Афганско братство“ явно е била на Агаркин — каза Меркулов.

— Защо са му на Агаркин тези фанатици, след като в ръцете му са могъщите спецчасти?

— Саша, забележи, че Агаркин е не само ръководител на спецчастите. Той е и председател на Съвета за отбрана! Първият военен на толкова висок пост. От създаването на съвета през октомври 64-а година това кресло е било заемано само от партийните лидери.

— Щом има такава власт, за какво му е да си цапа ръцете с разни откачени терористи?

— За да има реална сила, а не просто номинална власт, както например председателят на Президиума на Върховния съвет, маршал Агаркин е създал спецчастите… Той е събрал в железен юмрук подразделенията с добре обучени бойци, които преди са били разпръснати по различните военни ведомства. Но за да се сформира такава сила, има нужда от някаква обосновка. И Агаркин е обявил спецчастите за щурмови отряди на партията! Това се е харесало и генсекът е клъвнал на тая въдица. Той също иска да бъде независим от КГБ, МВР и Министерството на отбраната…

— Значи смяташ, че Агаркин е излъгал генсека?

Меркулов свъси вежди:

— Точно това е определението. Маршалът е излъгал генсека. Спецчастите изобщо не са щурмови отряди на партията. Те са щурмовите отряди на маршал Агаркин! И Съветът за отбрана, който той оглавява, е само върхът на айсберга. В основата му са разпръснатите по цялата страна и даже в чужбина опорни точки на зараждащата се нова власт — батальоните на спецчастите.

— Видях я в Афганистан тая зараждаща се власт — промърморих аз. — Но защо му е на Агаркин, с всичките му батальони, и „Афганското братство“?

Меркулов говореше, наклонил глава и гледайки изпод вежди.

— По принцип нямам нищо против армията. Нещо повече, симпатизирам на военните. Сега в нашата армия има много голям процент техническа интелигенция. Хора, завършили академии и институти. Те разбират обстановката. И в центъра, и по места. Ако ставаше дума за тях, ако те бяха тръгнали към властта — не знам как бих се отнесъл към това. Възможно е и да ги подкрепя… Но сега става дума не за власт на военните, а за узурпиране на властта от един човек. И пътят му към властта е следният… Ако си спомняш, в случай на масови безредици във всесъюзен мащаб Съветът за отбрана има право да се възползва от новия закон и да обяви в страната извънредно положение. Което значи, че цялата власт от нашия триъгълник — Политбюро, Президиумът, Министерския съвет — се прехвърля на Съвета за отбрана! А Съветът — това не са умните, патриотично настроени техничари военни, за които стана дума преди, а… маршал Агаркин! Цялата власт отива у него. По-нататък. Какво е необходимо, за да се обяви това извънредно положение? Нужна е съответната обстановка в страната. Трябва да избухнат безредици — масови безредици! Как могат да бъдат предизвикани? Отговори ми!

Аз се надигнах:

— Експлозии в метрото, на стадионите, в атомните електростанции… Малко обекти ли има…

— Правилно. Възниква немаловажният въпрос: кой може да извърши изброените от теб чудовищни диверсии?

— Терористична организация!

— Ето защо на Агаркин не му стигат могъщите спецчасти, трябва му още и „Афганското братство“, което да устрои масовите безредици, а спецчастите — да ги потушат! В резултат от тази комбинация маршал Агаркин получава неограничена власт… Але-хоп! Нов диктатор на арената! По този начин спецчастите и братството са двете страни на един и същ медал… Това е отговорът на твоя въпрос, защо му е на Агаркин „Афганското братство“. И предвиденият за утре взрив в „Лужники“ е най-доброто доказателство.

Меркулов се горещеше и по този начин излизаше от обичайния си образ. Той нервно запуши и пламъчето освети част от високото му чело и упорито издадената напред брадичка. Протегна ми пакетчето „Димок“ и продължи:

— Агаркин ловко се е възползвал от препарата ФАУСт, който разрушава „предпазния разум“ на човека. Който го е внедрявал, той е обяснил в Политбюро, че в условията на бъдещата атомна война не може да се мине без подобни средства — иначе войниците и офицерите ще избягат панически от пултовете и ракетите при атомна атака. През миналата война, особено в първите месеци, сред нашите войници се разпространил така нареченият „танков страх“ — при фронтална атака на немските танкове те панически бягали от окопите. Масовата психоза, предизвикана от приближаването на атомна или водородна бомба, е къде-къде по-силна… За да се преодолее „атомният страх“, трябва силен психически допинг. Този допинг е предложеният от Агаркин препарат ФАУСт… Но Агаркин пак е измамил Политбюрото. Чрез препарата ФАУСт той е подчинил не само хората си в Афганистан. Той ги е подчинил на своята воля и тук, в Москва. В този смисъл „Афганското братство“ е политическо явление!

— Добре, Костя, тоест хич не е добре… Но да предположим, че Агаркин завземе властта. Слага свои хора на командните постове. Спецчастите са му като вярно псе. Защо му е тогава „Афганското братство“?

— Спомни си какво ти разказваше Рогов за обратната страна на медала при използването на наркотика: склонност към престъпления, извънредна жестокост в мирния живот. Разчетът на Агаркин е да завземе властта с ръцете на безумците. А после да се избави от тях, да ги унищожи като престъпници. Та той има списъци на всички войници, които са инжектирани. Не забравяй освен това, че на войниците са били тези инжекции без така наречения стабилизатор и всички тях, без изключение ги чакат лудница или лагер. Затова на Агаркин няма да му е много трудно да се разправи със своите съучастници на другия ден след победата си. Мисля, че вие с Грязнов и Жуков разкрихте колосално престъпление и сега най-важното е нашият генсек да повярва на Семьон Семьонович. — Меркулов замълча за миг, за да продължи веднага с непривичен за него патос: — Не се съмнявам в порядъчността на генсека! Повярвай ми, той не само ще ликвидира заговора и няма да допусне взрива, но и ще организира открито следствие, а след това и съд — явен и честен. И съм уверен, че всичко ще бъде направено по закона. А невинните ще бъдат освободени от затвора с извинения…

Не можех да позная Семьон Семьонович. Напусна ни стар и болен човек. А се върна някакъв трибун с горящи очи и зачервени бузи.

— Е, как беше? — попитах веднага щом Мойсеев отвори вратата.

Меркулов конкретизира въпроса ми:

— Той повярва ли ви, Семьон Семьонович?!

Мойсеев се тръшна върху седалката и ни се усмихна с нескрита радост:

— Да, да, да! И още веднъж да! Повярва ми. Миша ми повярва! Той така ми благодареше… И на всички нас! Казвах ви аз: Миша е човек! Комунист с човешко лице! Толкова е зает, а ме прие. Само да бяхте видели как ме посрещна! Отложи с един час срещата си с някакъв Шав Шанкар. А как ме нагости! Питаше… Спомняше си… А паметта му! Каква памет има! Всичко помни… Спомни си как съм му дал стипендията си назаем да си купи костюм… Спомни си и как се сдърпахме заради една колежка. Как му писах препоръка за партията!…

Семьон Семьонович явно беше в еуфория. Повишено, радостно настроение, чувство на благополучие и доволство… които не съответстват на обективните обстоятелства. Така пише в тълковния речник.

— Простете, Семьон Семьонович, той какво каза конкретно за групата на Кеворкян — попита Меркулов. — Кога ще ги пуснат?

Настана мълчание.

— Конкретно за това не стана дума. Каза — ще проучи. И още! Миша каза, че нашата информация за заговора е нещо извънредно. И пред мен насрочи заседание на Политбюро за два часа следобед. Каза още, че всички въпроси, които съм повдигнал, ще бъдат обсъдени на това заседание. Не се вълнувайте, Константин Дмитриевич! Аз познавам Миша. Той ще вземе правилното решение. Кеворкян и неговите момчета още утре ще бъдат освободени от Лефортово…

Седях в кабинета и бездействах. Просто си седях и мислех за… за нищо… Няколко пъти вдигах слушалката на телефона и пак я пусках обратно. Накрая навъртях номера на Гречаник в Лефортовския затвор, където работеше този ден Лана…

 

 

— Защо си избрал това кафене? — усмихва се само с очи Лана. — Плебейско е някак.

Седнали сме с нея в градината на кафене „Ермитаж“, там където са били двамата престъпници на другия ден след убийството на Ким. Имам много малко време за разговор — трябва да успея до края на работното време да се прибера в прокуратурата. Но никак не ми се удава да започна последния акт от своето разследване. Сервитьорката ни донесе кафе с ликьор и аз дълго и старателно се занимавах с разтварянето на бучките захар.

— Ако смяташ да ми правиш предложение, побързай, докато не е станало късно — открито ми се надсмива Лана, но аз продължавам да мълча и да бъркам с лъжичката ликьореното кафе. Из главата ми се въртят натрапчиво несвързаните стихове на Гудинас и не ми дават да се съсредоточа. „На това бунище, сред плевелите на робството, ний ще запалим факела на смъртта…“

Тя трябва да отговаря пред закона за съучастието си в убийството на Ким, Ваня Бунин и младия курсант Морозов. Но аз искам да видя страх в зелените й очи, искам сам да й кажа всичко, което знам за нея, и да усетя триумфа на победителя.

Един порив на вятъра издуха от масата хартийката, в която беше увита захарта. Лана притисна с длани косата си от двете страни на челото, лицето й стана напрегнато. Вятърът й беше враг. Той можеше да раздърпа пищната й коса. Спомних си как тя завърза шалчето си, когато пътувахме в колата и вятърът духаше през отворените прозорчета. Това беше в оня, другия живот, където Ким и Ваня Бунин бяха още живи.

— Лана, аз знам на кого е отворила вратата Ким. Двама в черни якета са се качили на етажа, където е апартаментът на Лагини. Те не са позвънили веднага, защото на единия от тях му е трябвало малко време. За какво са му били тези десет-петнайсет секунди, Лана?

Тя ме гледа с интерес, сякаш й преразказвам съдържанието на криминален филм, и мълчи.

— И така, за какво, Лана?

— Ти май чакаш отговор. Прощавай, не разбрах — отронва тя думите в обичайния си маниер. — Не знам за какво.

— За да си сложи тази разкошна перука, поръчана от една лекарка в Боткинската болница.

И аз протягам ръка към главата й, сякаш се опитвам да пригладя разрошените кичури. И пак както тогава, в колата, тя ме удря по ръката, а очите й сияят като два изумруда. Лицето й е спокойно и равнодушно, като че е махнала срещу досадна муха.

— Не се плаши — казвам, — няма да ти свалям украшението, че току-виж те познали тук. Нали си била точно в това кафене с Ивонин след убийството на Ким! Ти си превъртяла стрелките на часовника два часа напред. Страхотен номер — самият следовател може да потвърди, че когато са убивали Ким, ти си била в леглото му. А зеленото шалче и слънчевите очила са те направили неузнаваема при пътуването до Рязан. Само че когато главната догадка е правилна, всички малки мистерии си идват по местата. Но толкова кръв, толкова смърт — заради какво, Лана? Да отмъстиш на неверния си мъж?

При тези думи нещо потрепери в нейното лице, очите й помръкнаха и вече не излъчваха светлина. Тя ме гледаше с открита ненавист.

— Сигурно сега съжаляваш, че не бях в колата заедно с Бунин. Ти така ловко беше подредила всичко. Дрънкалото Турецки има сведения, които иска да предаде на Меркулов, ето ти великолепен план: гръмваме го с все сведенията му в неговата собствена кола.

Тя стана, отвори чантичката си, извади три рубли и ги пъхна под чашата. После спокойно се обърна на високите си токчета и тръгна към изхода.

Не чувствах никакъв триумф…

 

 

Пак седях в кабинета си и нищо не правех. Болеше ме тилът, в ушите ми звънеше. Като пукната камбана — вещаеше беда. Не ми се приказваше с никого. Не исках да виждам хора, тези маски, стари и нови, по което не можеш да разбереш какво искат, какво изобразяват… Жадувах само да стана, да си ида и повече никога да не се връщам тук.

Към пет часа надзърна Меркулов. Каза ми мрачно, че скоро ще се наложи да ходим на „Петровка“ — той, Мойсеев и аз. Всичко ми беше безразлично, даже не попитах кой и защо ни вика.

— Почакай, Костя, не си отивай.

Меркулов затвори вратата зад себе си и седна на стола за посетители.

— Костя, налага се да напиша заявление… за напускане.

— Разбирам те, Саша. Уморен си. Болен си. Разочарован. Но всичко ще мине. Извинявай за гръмките приказки, но следствието е твоето призвание.

— Това е съвсем друга история. Ето, виж…

Извадих от портфейла си фоторобота на единия от убийците на Ким с несръчно добавената с жълт флумастер женска прическа, прихваната отзад от зелена панделка.

Меркулов дълго, много дълго гледа фоторобота с вкаменен поглед.

— Подозирах нещо от тоя сорт, но чак такова…

— Това още не е всичко. Светлана Николаевна Белова е жена на маршал Агаркин. И сестра на Едуард Троян — по майка. А Троян е син на Никита Сергеевич, извънбрачен, разбира се…

Нещо стана с гърлото на Меркулов. Навярно се обади раната, получена преди три години. Той така силно се закашля, че аз си помислих — ще му се раздере гърлото. Хвърлих се към гарафата с вода, но Меркулов замаха с ръка по посока на сакото си. Извадих от вътрешния му джоб цяла шепа лекарства. Меркулов сграбчи шишенце с лилави таблетки и напъха в устата си пет парчета…

Когато се поуспокои, аз му изложих всичко — от пътуването с Лана в Матвеевско до последната точка в „моето разследване“. Когато ме изслуша, Меркулов: тихо, но твърдо произнесе:

— Съгласен съм с аргументите ти. На твое място и аз бих подал заявление за напускане.

Взех един лист, написах рапорт до прокурора на Москва Скаредов, протегнах го към Меркулов и едва чуто казах:

— Подпиши го, моля те.

— Ще го направя, Саша. Само че… Уважи молбата ми. Ти нали не си ползвал отпуската си за миналата година. Замини някъде за два месеца. Във всички случаи трябва да си починеш. Ако все пак решиш да напуснеш сега, то в понеделник аз ще заведа тази хартийка и ще я дам на Скаредов.

Погледнах мрачното лице на Костя.

— Предлагаш ми да помисля през тези два месеца?

— Не. Нищо не ти предлагам. Просто те моля. Останалото си е твоя работа. Всяко твое решение — да или не — ще бъде правилно… след два месеца. Между другото, лелята на жена ми има къща на Рижкото крайбрежие, която седи празна. В Яундубулти.

Той погледна часовника си:

— Време е да тръгваме…

 

 

В кабинета на Романова вече се беше събрала цялата ни група. Даже Жуков и Вася присъстваха. В креслото на Шура седеше набит мъж с хищен нос и оредяла червеникава коса. Изпъкналите му зелени очи зад дебелите стъкла на очилата ни гледаха съсредоточено и напрегнато. Това беше шефът на Комитета за държавна сигурност Чебриков.

— Вие сте Меркулов? Вие Мойсеев? А вие Турецки? — преброи ни той и сухо кимна за поздрав.

Когато седнахме, той вдигна очи към Романова и попита:

— Всички ли се събраха?

Шура лекичко си надигна задника от стола.

— Всички, Виктор Михайлович…

— Тогава започваме оперативката — рязко каза Чебриков. — Дневен ред. Първо. Политбюро провери вашето заявление и го прие за сведение. Решено е в срок от двадесет и четири часа да бъде ликвидирано „Афганското братство“. И върхушката на спецчастите — тези заговорници — също…

Гледах от упор Чебриков. Но не можех нищо да прочета по непроницаемото му лице.

— Второ. Политбюро прие също решение да се проведе така акцията, че никой да не разбере за съществуването на правителствен заговор. Нито у нас — в страната. Нито там, зад граница…

И Чебриков се закани с пръст на някого по посока на кафе „Ермитаж“.

После въздъхна и ни огледа:

— Затова съм тук. Михаил Сергеевич лично ме помоли да ви събера, вас, посветените, и ви кажа следното… Политбюро ми възложи да оглавя акцията за ликвидиране на заговорниците. Цялата информация за заговора, подготвяния преврат и взривът на стадион „Владимир Илич Ленин“ трябва да остане тайна. Вие ще подпишете документ за неразгласяване. В противен случай… не заплашвам, само предупреждавам — ви очаква смъртна присъда… Сега обаче не си отивайте по домовете. Първо, ние се тревожим за вашата безопасност. Второ, моля ви да давате на моите сътрудници квалифицирани консултации — вие знаете за това дело повече от всеки друг. След завършването на акцията вие сте длъжни да забравите завинаги всичко, което се е случило. Разберете ни правилно. В този напрегнат момент от нашата история, когато страната ни е на стръмен превал, ние не можем… нямаме право да допуснем който и да е и където и да е да разбере за заговора на маршал… бившия маршал Агаркин. Той е мръсен изменник! Това е всичко! Ако има въпроси, ще отговоря.

— Аз имам въпрос? — вдигна ръка Костя.

— Моля.

— Какво е решено по отношение групата на Кеворкян? Аз проверих делото. Те не са извършвали диверсията в метрото, не са убивали хора.

— Това ли е всичко? — попита Чебриков и прехапа тънките си устни.

— По този въпрос — да.

— Отговарям, другарю Меркулов. Политбюро реши да се разгледа в двуседмичен срок делото на Кеворкян и другите. Какво ще присъди Върховният съд на нашата страна, ние не знаем. Нямаме влияние над съдебната власт. Но мисля, че все пак съветските съдии няма да погалят по главичките тези терористи…

— Моля, моля! — възмути се Мойсеев. — Преди няколко часа Михаил Сергеевич лично ми каза, че ще провери това дело. Михаил Сергеевич е юрист. Той разбира правото! Аз знам. Ние учихме заедно в юридическия…

Чебриков почервеня:

— Престанете да ръсите глупости! Учили сте заедно — добре. Но сега няма защо да дрънкате за това! Какво си мислите, че няма кой да ви сложи на място?! Пак разяснявам: ще решава Върховният съд! Толкова!

— Не, това не е всичко — казах аз. — Нима няма да има разследване и после съд за заговорниците от спецчастите и терористите от „Афганското братство“?

Чебриков свали очилата си и ги сложи пред себе си. Очите му се свиха и станаха като миши.

— Вие помислихте ли, преди да попитате? Какво, другарю Турецки, не разбирате ли руски? Да ви пратим тогава пак на училище, в първи клас! Вече ви казах веднъж и завинаги да забравите това дело. А какво и как ще правим ние, не е ваша работа!

Стегнах се, като че ме удариха в слънчевия възел.

— Край на въпросите! — каза Чебриков и надяна очилата си. — Този път действително край…

Той тромаво се надигна иззад бюрото, пъхна в джоба си листчетата с нашите подписи, изобрази върху хищното си лице усмивка и излезе.