Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (21)

20.

Пръв се съвзе Грязнов.

— Ега ти! Даже мерси не каза! Саша едва не го пратиха на оня свят, Женя рискува не по-малко… И това ми било висше ръководство! Мръсници!

— Уви — произнесе Меркулов, стана и се разходи из кабинета. Задържа се зад гърба ми и леко ме потупа по рамото…

— Да-а, обърквация — замислено проточи Жуков и неочаквано се оживи: — Александра Ивановна! От тази минута пукнат грош не давам за живота ни. Така че, ако ще се мре — поне да е с музика! Я да прескоча аз до „Ермитаж“! Може това да ни е последната почерпка на тоя свят.

— Не знам, момчета — каза Романова. Сега изглеждаше доста състарена. — Аз трябва да държа връзка с помощника на Чебриков. А вие карайте, какво ще седите цяла нощ… като в затвора.

Бързо ни хвана, изглежда, ни се отрази нервното напрежение.

… Когато отлепих клепачите си, видях полковник Романова с чаша водка в ръка. Тя сръбна, намръщи се и… заплака. Грязнов попита тихо:

— Ти какво, Александра Ивановна?

— Ама какво е това, момчета? — жално произнесе Шура. — Затова ли се старахте? Нима това е законност? Комитетчиците устроиха Вартоломеева нощ… От Лефортово ми съобщиха — конфиденциално, разбира се, — че са арестували около двеста души и веднага, на място, са разстреляли четиридесет и четирима… И при арестите са убити около петдесет… А ето ви и първото официално съобщение: „В 23:05 часа на 23-я километър на Симферополското шосе е станал нещастен случай: правителствен ЗИЛ се е блъснал с голяма скорост в оставения на пътя валяк. В резултат на катастрофата са загинали маршал Николай Архипович Агаркин и съпругата му.“

Слушах думите на Шура и не усещах нищо — нито жалост, нито угризения на съвестта, нито тържество от възмездието. Нищо, освен ледена празнота в гърдите. В понеделник Меркулов ще заведе заявлението ми, ще си отработя положените по закона две седмици и никаква отпуска: започвам да си търся работа като юрисконсулт, а може да се вредя и в адвокатската колегия. Трябва да подготвя делата си за издаване…

„Консултациите“, за които говореше Чебриков, се изразяваха в многочасови разпити, провеждани от следствена комисия в кабинета на началника на криминалната милиция. Комисията се състоеше от двама генерали и трима полковници от централния апарат на КГБ… Първи извикаха мен.

— Кажете, Турецки, вярвате ли в единството на партията и народа? — пита ме единият генерал, сложил ръка на рамото ми.

— Вярвам, само че какво отношение има това към делото?        Комитетчиците изобщо не реагират на нападката ми.

— А съгласни ли сте с мнението, че в нашата страна има вътрешни разногласия?

— Не съм запознат с подобни мнения, другарю генерал.

Сега чекистите си разменят мигновени погледи и следващият въпрос е повече отговор:

— Когато дълги години ти набиват едно и също, приучват те да говориш не това, което мислиш, а онова, което искат да чуят от теб, тогава е трудно да се промениш за една нощ, нали?

Хилава провокация, на която аз реагирам с мълчание. Наистина не ми се отговаря, но въпросите започват да се сипят един след друг и вече по същество:

— С кого сте споделяли сведения за правителствения заговор?

— На кого сте дали информация за подготвяния взрив в „Лужники“? За „Афганското братство“? За дейността на спецчастите?

И изведнъж:

— Слушате ли „Гласът на Америка“? А радио „Свобода“? Четете ли емигрантски списания?

Тези въпроси слагат всичко на място. Генералите и полковниците са ми организирали „детектор на лъжата“. Те прекрасно знаят, че лъжа — никой отдавна не вярва в никакво единство на партията и народа. В това число и кагебистите. Но те проверяват реакцията ми на задаваните въпроси. Самият отговор не им е интересен, знаят го предварително.

Романова ме извиква до бюрото си и ми подава оперативната сводка за произшествията в Москва, станали през още неизтеклото денонощие. Самоубил се е подполковник Троян, началник на личната охрана на генералния секретар, намерен е мъртъв във ваната си заместник-началникът на Главното разузнавателно управление при Генералния щаб генерал-полковник Рогов.

— Освен това има данни, че деветнадесет висши военни са починали при загадъчни обстоятелства, сред тях — двама армейски генерали и един адмирал… И още едно съобщенийце по телекса от Кабул: генерал Серий е стрелял докрай срещу комитетчиците, които дошли да го арестуват. С последния куршум се самоубил…

Призори „консултацията“ на чекистите свършва и те изчезват, като вземат преди това от нас повторни разписки за неразгласяване.

Романова гледа обезкървените ни лица и казва, запъвайки се на всяка дума:

— Имам информация, пак съвсем конфиденциална… Генералният секретар е заповядал да ни оставят живи… за награда… Много ни е благороден той, мамицата му…

Независимо от умората реших да се поразходя по пръстена на булевардите до „Кропоткинска“. Мотаех се по утринната Москва с една-единствена мисъл в главата: да си легна и да спя 48 часа. До понеделник. До онази минута, когато официално ще обявя, че напускам прокуратурата. Ще получа паричната компенсация за неизползвания отпуск и ще ида при новия председател на адвокатската колегия Воскресенски, а може би и в редакцията на списание „Човек и закон“, май че им трябваше пътуващ кореспондент…

От „Сивцев Вражек“ срещу мен излетя черна волга. Защурах се, спирачките диво запищяха и аз залепих гръб към чугунената ограда на булеварда. Нямах сили да се изправя, просто чаках как тази черна грамада сега ще обърне и… Но от волгата изскочи някакъв младеж и се хвърли да ме вдига:

— Ама аз нищо не съм… Нали не съм те закачил? Защо падна така? Олеле, скъсал си панталона… Слушай, хайде да минем без милиция, а? Че ако им духна в тръбичката… Ще ти платя панталона.

Младежът ми протегна шофьорската си книжка.

— Не ми трябва фамилията ти, изчезвай, виж, вече се трупат хора — казах му аз, като разтривах удареното си коляно.

— Изчезвам! — радостно извика той и скочи в колата.

Влязох в телефонната кабина на „Сивцев Вражек“ и набрах номера на Ирка.

— Добро утро, Ира. Имам една сериозна молба — можеш ли да ми зашиеш панталона?

Тя ми отвръща нещо, но аз не я слушам, защото веднага ми идва наум друг въпрос:

— Кога започва ваканцията ти?… Вече започна?! Тогава заминаваме още утре с теб на Рижкото крайбрежие в… ами например в Яундубулти. Всички формалности, билети и прочее поемам аз.

Франкфурт на Майн

Юли 1986 година