Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (6)

Пета глава

Отминаваше ден след ден. Обещаните френски обози не пристигаха в Москва. Но пристигаха зловещи слухове за прекъсване на комуникациите в редица райони. Изпратените от Бейл фуражири за втори път се върнаха с празни ръце. Бейл гледаше с тревога френските коне. Наложи се да иде в обоза да ревизира конския състав. Огромни каруци изпълваха Петровския парк. Конете бяха превърнали земята в мека кал.

Прегледът даде неприятни резултати. Копитата гнояха. Гривите бяха сплъстени. Обозните не чистеха конете. Ребрата на някои се брояха.

— С какво ще пътувате, приятели? — запита Бейл. — Вашите каруци са претоварени с пъртушини, които съвсем не са военни. Трябват ви тежкотоварни коне и першеронски от Брабант, а са ви останали мършави кранти.

Обозните го гледаха с уморени очи и отговаряха вяло. И хората като конете не си дояждаха.

— В нито един поход не е имало подобно нещо — казваше Бейл. — Армията не разбира за какво се сражава. Армията се е разложила.

Вечерта, след работата през деня, Бейл се заключи, извади от кожения куфар своя ръкопис „История на живописта в Италия“ и се зачете. Франсоа похлопа за вечеря, но Бейл го помоли да не му пречи.

„Вазари в «Биографии на италиански живописци» прилича на Плутарх — мислеше си Бейл. — Тъкмо това Ланци не е разбрал в своята «История на италианската живопис». Италианските живописци са хора със силни характери и огромно напрежение на волята. Те са споени с епохата си, станали са нейни изразители. У тях се е съсредоточила както в кристалите преситената енергия на веществата.“

„Геният винаги живее в сърцето на народа, както искрата в кремъка“ — записа Бейл.

После стана и закрачи из стаята.

„Каква разлика между това племе на гиганти и забогателите буржоа и грохналите аристократи, станали маршали на Наполеон — мислеше си той. — Очевидно всички надежди, свързани с «големия план», рухват. Трябва другояче да погледнем на живота. Това, което се случи с Мелани, свидетелствува колко е смешен мъничкият план за лично щастие. Ако Рус настани Мелани в Париж на Новолюксембургска улица, аз никога няма да се върна там.“

Отново закрачи с големи крачки из стаята. Доближи се до отворената книга на Честърфийлд и записа на страницата: „Без тежкия баласт, който дава трудът, корабът на живота става играчка на всякакъв вятър.“ Затвори книгата.

„Новият век носи нови форми на живот. Настава епохата на големия труд, но за съжаление всички, които сега са около мене, мислят само за лека печалба. Вземете им парите и те ще станат нещастни. Липсват им всякакви навици, липсва им атическата способност да намерят себе си в живота, липсва им дорийската строгост да понасят лишения без омраза към живота. Отнемете тридесетхилядната рента на тези излишни хора и те мигновено ще умрат. Животът е хубав само тогава, когато център на тежестта става онова, което не ще могат да ми отнемат.“

Бейл се доближаваше, записваше набързо своите мисли и пак маршируваше из стаята като на парад. После отново четеше.

Равнините на Ломбардия, зелени, тънещи в море от светлина, малката Иския, около която свети нощем морето, очарованието на прохладните галерии и библиотеки на Флоренция, Милано и Рим го накараха да забрави за дълги часове Растопчин, Москва и „престъпленията на азиатския Нерон, опожарил града“. Перото бързо бягаше по хартията. Бейл беше обхванат от огромно, непреодолимо влечение да пише, да пише безкрай. Богатството на неговите мисли потискаше мозъка му, образите ярко се възправяха в паметта му. Основният замисъл за изследване на човешките нрави му беше близък и ясен. Тези нощни часове на писателска работа в глухата Растопчинова библиотека бяха като вода, която утолява жаждата. От контраста на войната със загубата на личното щастие, от тежките и мъчителни мисли, че до вчера щастливият ден умира, се раждаше новото и ярко изживяване на прекрасния удовлетворяващия труд. Ясен ум, разбиране на нещата и характерите точно така, както учеше Хелвеций в трактата „За ума“ — това е най-добрият начин да намериш себе си в епохата. Това го радваше като някаква находка.

Бейл чувствуваше как се превръща от лекомислен драгунски офицер в човек, успял да се издигне над нивото на обикновеното разбиране на живота. Графиня Дарю му пише от Париж, че малкият Наполеон и малката Алина си купили морски свинчета и безгрижно се забавляват в детската стая. Ако тези деца знаеха какви големи свини, какви тъпи глави обкръжават сега в Москва техния любим „Китаец“, биха разбрали състоянието на по-големия си приятел.

„Абсолютно невъзможно е да разправиш някому от околните за литературната си работа, с никого не бива да споделиш плановете си за «История на живописта, нравите и енергията в Италия». Всички, като почнеш от генерал Дюма и свършиш с императора, за когото думата «идеолог» е равносилни на понятието дръвник и тъпак, може да ме осъдят и да ме заклеймят с презрение.“

„Плъховете скърцат със зъби и тичат по пода — помисли си изведнъж Бейл. — Но не, това не са плъхове, скърцането се чува досами вратата. Без съмнение така скърца цветният паркет в Растопчиновата зала.“ Бейл бързо затвори ръкописа и се доближи до вратата. Отвън се чу сподавен смях. Бейл рязко отвори вратата и видя човек, който току-що бе отскочил от ключалката. Зад него имаше група от дванадесетина офицери с разкопчани мундири. Всички с ръце на хълбоците и олюлявайки се, с висок смях на пресекулки прихнаха да се кикотят. С кашляне и запъване Марциал Дарю викаше:

— Умори ме! Кълна се в света Женевиева, умори ме! Кълна се в монахинята Анушка от Страстния манастир, умори ме!

Бейл отвори широко вратата и рече:

— Влезте! Какво сте застанали на прага?

— Я покажи къде си я скрил! — викаше Бюш. — Къде е твоята хубавица? Кого гъделичкаш нощем на кожения диван? Признай си, обеснико, или ще обърнем всичко наопаки.

— Хайде, не стойте на прага — каза Бейл. — Бога ми, този праг може да се прекрачи по-лесно от всеки друг. Действително вие сега доказахте, че има такива прагове за проумяване, каквито хора от вашата порода не могат да прекрачат.

— Охо! — извика Декардон. — Чувате ли! Той ни нарече глупаци. Явно нимфата е толкова хубава, че ревнивият Приап се страхува от нашите очи. Да си вървим, господа — обърна се той изведнъж.

— Кажи, че хлапето, което беше довел, е било сводник. Внимавай, Меркурий в любовта е близък на меркурий в кръвта.

Дали не трябва да ти изпратим щабния лекар? — викаше Бергоние.

Цялата група нахълта в стаята с песни и смях.

— Ще му докажем, че не само знаем да пием, но и да пеем — викаше Бюш. — За себе си мога да кажа, че съм пиян-залян и искам да му задигна хубавицата.

Мастилницата, свещниците с покапали свещи, опразнената и опушена стенна лампа — всичко свидетелствуваше, че този човек работи през нощите.

Декардон отново запя „Птичката отлитна“:

Помами ме мене девойка на бряг!

Три дни без весла с лодка в бяг!

Бергоние дойде до масата, отвори нахално зелената тетрадка. Прочете: „История на живописта…“

— Чудовище — развика се той, — ти пилееш сладките нощни часове за тази глупост! Та ти знаеш, че казаците ще си чистят пушките с тази хартия, ако всичко продължи така както досега. Работата е спукана! — каза той и щракна с пръсти. — Хайде с нас да пиеш.

— Искам да спя — каза Бейл.

— Да спиш ли? Я остави това, по дяволите! — завика Бюш.

Никой не забеляза кога бе влязъл куриерът Броше. Като издебна момент, той подаде на Бейл кратко синьо донесение. Бейл го прочете. С мъка придаде на лицето си равнодушно изражение и каза:

— Приятели! Сега нямам време.

Един след друг офицерите си отидоха. Бейл се приближи до прозореца, отметна пердето и отскочи ужасен. Улиците, покривите на съседните къщи и до вчера още чернеещите се развалини на изгорелия квартал бяха бели. Беше паднал първият сух, дълбок сняг върху земята, замръзнала мигновено. Бейл отвори малкото прозорче. Рязък, режещ, страшно мразовит въздух го облъхна. Пресекна дишането му, както една вечер от вятъра в Сен Готар. Спусна пердето и случайно погледна капака на огледалното сандъче. Той самият беше бледен като сняг и червените възпалени клепачи и уморените му очи не го погледнаха никак весело.

След един час той беше вече при генерала. Дюма кашляше, кашляше със сълзи. Когато влезе Бейл, той се караше на кочияша с такива изрази, с каквито кочияшът едва ли някога беше се разправял с някого. При конете водата беше замръзнала и те напразно пъхаха муцуни в дървените качета.

— Кой ли е очаквал този проклет сняг, ваше превъзходителство! — оправдаваше се кочияшът.

Дюма кашляше, тупаше с крака и махаше с ръце като вятърна мелница. Успокои се, когато погледна Бейл. Гладко обръснат, елегантно облечен, с шпага и в пълна форма Бейл стоеше с малката зелена кожена папка в ръка, готов за доклад.

— Да, приятелю — обърна се към него Дюма, — предстои ви тежка задача. Излезте, моля — обърна се Дюма към всички, които бяха в стаята.

Писарят сви рамене с досада, взе със зъби тетрадката, под мишница грамадния кавалерийски регистър, шишето с мастило, чашката с пясък и отиде в съседната стая.

Когато кабинетът на главния интендант на армията се изпразни, Дюма продума:

— И така, вие вземате в куфара три милиона руски рубли. Ще пътувате по Калужкия път, ако се окаже, че е възможно. Вие имате чудесна памет. Сега ще прочетете най-важните пунктове на комуникацията. Не ще ви позволя да ги запишете, защото ще бъде неприятно да предадем на русите подобен списък, ако ви застигне казашки куршум. Ако стане невъзможно да се движите по Калужкия път, ще се отбиете по Смоленското шосе.

Дюма разпери ръце.

— Миличък, извинете ме, не съм го измислил аз. Най-напред маршалът спомена вашето име пред императора. Негово величество кимна и каза: „Спомням си. Аудиторът, който в Брауншвайг събра два милиона контрибуция повече. Юначага! Нека замине.“

Бейл трепна.

— Както виждате — продължаваше Дюма, — съвсем не съм склонен да гледам оптимистично на положението. Може да ви счупят главата, а мене ми е много мъчно да се разделя с вас. Всички други са много лекомислени и безгрижни, а вие сте весел, пъргав човек, знаете дяволски математиката. Е, добре — каза той, като сам се подканяше да бърза, — стига думи, да преминем към работата.

„Кога най-после този дявол ще спре да мели?“ — мислеше си Бейл.

— Вие разбирате, че работата ни е спукана. Царят мълчи. Пращаха Лористон при този стар глупак Кутузов. Той не го приел. През вратата просто казал, че нямал пълномощия. От Москва остана една трета, от армията остана една трета. Конете ни мрат като мухи, а отгоре на това и този проклет сняг. Едва днес императорът се отказа от похода срещу Петербург. Ето ви едрите обстоятелства! А сега ето ви и малките обстоятелства: необходими са десетки хиляди квинтали ечемик, овес, слама, сено; необходими са десетки хиляди глави добитък, трябва хляб. Възложена ви е почетна задача (Дюма стана) да подсигурите армията, поне западните корпуси. В донесението вие имате всички цифри. Ако не стигнат парите, телеграфирайте по моя шифър от първия семафор. Ето ви пропуск.

Той даде на Бейл костена значка, която му осигуряваше пропуск за хелиографа.

— Обещавам ви Синия кръст при сполука и тридесет панихиди при смърт. На ваше разположение е ескорт от драгуни — почти половин ескадрон. Достатъчно ви е за реквизиция. Имате и три покрити шейни. Наредете да предадат багажа ви в моя личен обоз. Ако стигна до Париж, гарантирам ви, че и той ще пристигне. Миличък, не вземайте много багаж със себе си.

— Слушам, генерале! — отвърна Бейл. — Задачата ми е ясна. Всичко ще бъде изпълнено. Имам една молба към вас. Ето едно писмо за Париж. Поставете го във ваш плик и заповядайте да го изпратят с първия куриер.

— Добре, добре — бързо закима Дюма и позвъни.

Дюма извика Броше и му предаде писмото на Бейл.

— В плик с интендантски печат! Кога заминавате?

— На седемнадесети октомври, генерале — отговори Броше.

— Не е ли късно? — запита Дюма Бейл.

— Не — отвърна Бейл. — А аз кога да замина?

— В разпореждането е казано — на шестнадесети.

Генералът му протегна ръка. Бейл излезе.

„Защо ме излъга? — помисли си Бейл, като прехвърляше през ума си всичко, което чу от генерал Дюма. — Знаем, че Кутузов е приел Лористон, че Лористон се е ужасил от думите на Кутузов: Войната едва сега започва… Значи, императорът бяга от Москва… Тази страна не склони глава пред нас!“

Студът щипе бузите. Растопчиновата покрита шейна е измъкната от навеса.

— Навсякъде ли има дълбок сняг? — пита Бейл.

— Дълбок е — отвръща гидът, докато затяга подпругата. — А ако се разтопи, ще намерим каляска. Разчитайте на мене, господин директоре, аз познавам този край.

— Колко разузнавачи има в отряда? — запита Бейл.

— Заедно с мене четирима. Петнадесетте фуражири също отлично познават местността. Двама руси от онези, които са скарани с правителството, пътуват с нас.

Бейл поклати глава.

— О, те са отдавнашни наши приятели. Участвували са вече в четири похода. Началникът ни знае да подбира хората си.

„Изглежда, всичко е наред. Далечен път, студено сиво небе, пътнически шинел, топла шапка с пискюл. Кой знае какво ме чака. Но съществува дългът, има голяма работа, която ме освобождава от вчерашната мъка. Животът е хубав! Труд, ясен ум и разбиране — това са удоволствия, които никой не може да ми отнеме. Възможна е и смърт. Но още не е дошла. А когато тя ме изтръгне, няма какво да се страхувам от смъртта и да съжалявам за живота. И така, да живее животът!“

Мразът, сухият сняг и сковаването на Москва река в лед съвпаднаха в един и същи ден. На третия ден, когато ледът смени доскорошния пожар, в армията започнаха тежки заболявания.

 

 

В една селска къща Бейл топлеше вкочанените си ръце и пишеше на парче хартия с молив:

Скъпа приятелко, не зная ще стигне ли това мое писмо до вас, но изглежда, ще ме задмине по пътя и ще бъде в Париж малко по-рано. Може би вие скоро ще седите, поставила крака на мината, както често правехте това на улица Бак в Париж, и ще си спомняте за Русия. Безрезултатно ви търсех в Москва. Не съм уверен, че ще ви видя във Франция. Иска ми се да зная със сигурност дали Рус е изпълнил молбата ми и дали вие сте приели да бъдете след мене стопанка в моята квартира на улица Новолюксембургска № 3. Разполагайте с всички мои вещи като с ваши. Никой не ще ви безпокои. Войната, изглежда, съвсем ме е променила след всичко онова толкова възвишено и печално, което преживях в Русия.

Едва ли ще познаете вашия

А. Б.

Бейл сгъна писмото и го сложи под маншета, в широкия подгъв на велурената ръкавица. След минута конете разбиваха снега и препускаха по пустото поле. Пътуването продължаваше вече трети ден. Най-близкият френски пост трябваше да съвпадне по маршрут с пътя на Броше. Бейл още отдалече, когато излезе на края на гората, почувствува, че нещо не е в ред. Зоркото му око съзря изгоряла къща, острият му слух долови далечен изстрел. Френският пост не съществуваше. Като взе кон от един драгун, Бейл свали полушубката, с която беше сменил неудобния шинел, и яздешком се насочи натам, където по негово мнение трябваше да бъде Броше. Опожарената къща на лесничея беше единственото доказателство, че картата на френския щаб беше вярна. Явно постът беше унищожен от случаен набег на партизани. Като отиде напред до рядката горичка, Бейл видя два трупа и умиращ кон. Малко по-нататък — обърната шейна. Той скочи от коня, приближи до убитите. Броше лежеше с разсечено рамо в една пряспа. Снегът беше утъпкан. До тялото на изстиналия куриер лежеше неговият ординарец с разбит череп и окървавена длан. И двамата бяха вече вледенени. В обърнатата шейна никаква следа от багажа.

Бейл се готвеше да възседне коня, когато внезапно проеча наблизо къс изстрел и куршумът изсвистя почти край ухото му. В бързината, като се хвана за ухото, изпусна ръкавицата с писмото. Забравил писмото, той мислеше само за ръкавицата. Върна се при драгуните, загърна се, седна в шейната и заповтаря:

— Евтино се измъкнах, но ръката ми мръзне, а това е писателска ръка. Какво ще стане, Франсоа, ако замръзне?

— Вие хвърлихте ръкавицата като предизвикателство срещу бога, господине! Внимавайте, лошо ви чака — отвърна слугата, станал му приятел.

— Драги ми, единственото оправдание за бога е, че той не съществува.