Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (14)

Осма глава

Нощното пътешествие на Бейл и Оливиери по пътя към Вилковишки вървеше благополучно въпреки опасенията на пътниците. Крайната умора и сънят бяха естествена реакция на тежките впечатления от изминалия ден. Бейл считаше, че влизането му в Европа е спасение от кошмарите на страната, която му се струваше съчетание на всички страхотии: на климата, на варварството и бедите на армията. И както е винаги след дълъг път, когато последните километри изглеждат най-тежките, така и сега по пътя за Мемел Бейл особено силно чувствуваше умората. Той бърже се съвзе от нервното състояние, което кресливо му натрапваше, че не са минали още всички опасности и че пред прага на Европа му е писано да загине.

Пътят, избран от неговия водач, минаваше през грамадни горски масиви, така наричаните дебри, които се спускаха от Литва към областта на Мазурските езера, почти неизследвани и затънтени мечи кътища, превръщаше се в едва забележими дивечови пътеки, съвсем непроходими за човек през лятото, понеже на всеки завой попадаха на малки блата, водни ями, неустойчиви буци пръст и хиляди комари и дребни стършели нападнаха човека, избягнал срещата с големи и опасни зверове.

Водачът му явно много добре познаваше този път — след мечката винаги контрабандистът е първият познавач на дебрите, а Оливиери вече беше показал с кого и как работи. След като издържа изпита за званието спасител на военния комисар, той неволно прояви скритите качества на своята природа. Неговата енергия и стремителност увериха Бейл във възможността за спасение. Бейл заспа дълбок сън и се пробуди от внезапен тласък.

Конете бяха спрели. Отворил очи, Бейл се озърна и видя вледенени папурови храсти. Оливиери направи предупредителен знак. През папуровия гъсталак едва се виждаше равна и гладка ледена повърхност. След миг по леда зачаткаха копита и конен разезд заплиска в размразеното крайбрежие. Известно време се чуваше диво цвилене, пръхтене на коне и псувни, сред които Бейл разпозна руски думи, слушани не един път и станали му вече познати. После всичко затихна.

— Потънаха — каза Оливиери. — Да продължим.

Момчето изведе конете на пътя. Оливиери разправи каква беше работата. Двама казаци ги подгонили по пътя и не им оставало нищо друго, освен да се спуснат към езерото, а после при първото крайбрежно незамръзнало място да завият рязко в папура.

— Често съм прибягвал към този начин. Когато казак или граничар препусне с коня, никога не може да уравновеси хода.

— Къде сме? — попита Бейл.

— Тук са Мазурските езера — отвърна италианецът. — Всъщност ние сме в Германия. Нарочно държа много на север, за да не срещаме никого. Чувах, че навсякъде няколко дни вече бродят разезди на казака Платов.

Командирът на партизаните, казакът Платов, който беше получил графска титла, всяваше ужас във френския тил. През есента неговите пехотни казаци — пластуни — пълзешком, покрили се със снопове и слама, се появяваха ненадейно и разстройваха редиците на Наполеоновите стрелци. Брадати разколници, които съставляваха конницата на Платов, с подвикване се разпиляваха в „лава“, появили се някъде от края на гората пред френския строй, и налитаха вихрено, въртейки се около Платовия жезъл. А след това, като опънеха разколническа молитвена шатра, слушаха молитвите на един избягал поп, кръстеха се с два пръста, усърдно и гъгниво пееха в унисон черковни песни с тъжни басове и тенори, провлечено и дълго, като вмъкваха в това пеене някакви нечовешки звукове, наподобяващи едновременно и вълчи вой, и тъжния припев на зимна виелица.

Преминавайки по равнини с ниски редки хълмове, Бейл изпитваше грамадна промяна в настроението си. Мъглите, близостта на Балтийско море, гладката езерна повърхност, сивите, заскрежени очертания на хоризонта — всичко му се струваше ново и привлекателно. Това бяха подстъпите към Европа, още диви, населени с мазури, прибалтийски пустоши. „Но вече не и Русия!…“ Това едничко съзнание го правеше бодър.

В мъглата на един хълм много, много далече засвяткаха пред очите му три ивици цветни фенери. Бейл трепна: „Нима тук работи семафор?“ Не можеше да има никаква грешка: „Наистина военен хелиограф предава телеграма!“

Оливиери с острите си птичи очи се взираше в светлинните сигнали, които играеха с цветовете, преливаха се, мигаха, припламваха, чертаеха ивици през мразовитата сивкаво-синкава мъгла. Оливиери много добре познаваше значението на всяко припламване, на всяка светлинна точка. О, колко добре помни той увлекателната работа на военния сигнализатор! В Литва за преминаването на всеки руски отряд, за появяването на разезд в края на гора, за завземането на село от гренадири или за разполагането на оръдия по някое възвишение — за всичко това той умееше и без азбуката на инженер Шап да предаде на съседния разузнавач, като сигнализира с двудимни, тройнодимни и многодимни редици огньове, разпалвани по хълмовете на литовските гори.

Но тази телеграма в отдалечените Мазурски езера му изглеждаше невероятно явление, още повече, че когато се опитваше да разчете припламванията, точки и цветове, той не можеше да разбере тяхното комбиниране; от познатите букви не излизаха познати думи. Той се обърна към Бейл, за да си обясни това, и започна да му назовава всеки сигнал. След две минути Бейл състави десет думи на немски:

„… отстъпва маршал Ней… остатъци… Вилно… руски войски… Наполеон… неизвестно къде…“

— Какво значи това?! — възкликна Оливиери.

— Телеграма на германски шпионин. Немците се радват на поражението на Великата армия — отговори Бейл с прозявка.

— Нечувано! Какво е станало с императора? Тази работа няма да им се размине!

— Оливиери, кажи ми, струва ми се, че здравата съм спал, така ли?

— Вие спахте петдесет и шест часа, без да ядете и да пиете. Нито на една спирка не можах да ви събудя и вече взех да се страхувам. Един мой приятел заспа веднъж така и цели два месеца не се пробуди.

Бейл беше поразен. Постоянен и ясен контрол над себе си — ето това свое качество той особено ценеше. Сега беше напълно уверен, че е спал само час, час и половина. Значи, още не знае всичко за себе си.

Оливиери гледаше в онази точка на хоризонта, където току-що бяха спрели сигналите. Те не се подновиха. Нищо не подсказваше, че наблизо има голям населен пункт. Явно сигналите се изпращаха от някой горски дом или караулка на прибалтийски помешчик — немец.

„След понесените в Русия загуби трябва да очакваме големи промени в поведението на неволните съюзници на Франция“ — мислеше си Бейл. Тези мисли отровиха настроението му през целия останал път.

— Вие трябва все пак нещо да похапнете — каза Оливиери.

Извади от торбата голямо парче черен хляб и парче свинско пушено и ги поднесе на Бейл.

Въпреки че парчетата бяха много големи, Бейл ги изяде почти машинално и не му стана тежко.

Оливиери го гледаше учудено. Като корсиканец, запазил нравите на племето си, той беше умерен в храненето. Бейл почувствува известно време след яденето, че кръвта се разлива по жилите му като топла вълна, главата му забуча и той отново заспа.

Събуди се в стаята на една пощенска станция. Оливиери го разтърсваше за рамото и му поднасяше чаша ликьор. Жълтата светлина на лампата отразяваше грамадната сянка на италианеца върху гредореда на стената. В стаята беше топло, бръмчаха гласове. Бейл изпи на един дъх чашата и веднага се изправи, сякаш го удариха. До отсрещната стена на малка маса седеше френски офицер и с нокът отбелязваше червените точки на поставената пред него географска карта.

— Хайде да видим дали ще ме познаете — каза той на Бейл. — Цели два часа откак сте тук. Вашият водач ми разказа откъде идвате.

Разбира се, Бейл го позна: беше същият онзи парижки веселяк Балтасар Маршан, заедно с когото прекарваше някога вечерите си в компанията на Пиер Дарю и башвилската младеж. Сега беше с униформата военен комисар, но за разлика от другите участници във войната, състарили се по време на руския поход, беше се охранил на немска трапеза и изглеждаше съвсем доволен. Бейл се здрависа с Маршан и на драго сърце прие предложението му да продължи пътя с пощенска кола, запрегната с бодри немски коне. Това беше добре дошло за него, още повече, защото Оливиери му беше пошепнал на ухото, че трябва да го остави и веднага да се върне във Вилно.

— Изпълних всичко, което ми беше поръчано, и пак се превръщам в съдържател на кафене. Русите няма да имат щастието дълго да се забавляват във Вилно. Ще имаме сериозна работа. А Кутузов сигурно е наиздигал там бесилки, на които танцуват между небето и земята евреите, отказали да дадат на кредит вино на господа руските офицери.

— Кажи как да ти се отплатя, Оливиери.

— Не споменавайте името ми в Кьонигсберг. А отидете ли в Милано, поздравете сестра ми Виктория и леля, ако отседнете както едно време в Каза Бовара.

Без да обръща внимание, че Оливиери разговаря тихо с Бейл, бъбривият Маршан обсипа Бейл с въпроси и без ни най-малко да се смущава, че не получава отговор, сам разказваше за успехите си в Померания.

Бейл искаше да каже още някоя и друга дума на италианеца, който го беше спасил. Беше готов да обърне гръб на Маршан, но една необичайна разсеяност и някаква тежест в краката от изпитата водка не му позволяваха нито да се мръдне, нито да подбере други думи.

Италианецът здраво стисна ръката му и напусна стаята, като остави у спътника си чувство на печал, на нещо незавършено и очакването, че всеки миг той ще се върне.

Бейл с мъка премина на немски език, когато заговори с прислугата. Като се съвземаше постепенно, той ловко се освободи от натрапчивите въпроси на Маршан, който на всяка цена се стараеше да получи от него сведения за най-тежките произшествия при голямото отстъпление. Започна той да задава въпроси и Маршан се оказа съвсем не лекомислен събеседник, когато разказваше как стоят работите на французите в Германия и направи следната характеристика:

— След хирургическа операция организмът не свиква веднага с усещането, че е загубен дори един ампутиран крак. Очевидно и ние не ще привикнем отведнъж с нашата кървава загуба. А понеже Германия е свързана с кръвообращението на целия организъм на нашата империя, то и тя очевидно няма да реагира отведнъж на френските работи. Още много месеци ще минат. През това време императорът ще възстанови положението. Той е извънредно издръжлив.

 

 

Пътят за Кьонигсберг нищо не се отличаваше. Постепенно сънливостта на Бейл изчезваше. Монотонна и тъпа депресия замени острата възбуда през вилненските дни, а чистите и добре поддържани — въпреки че се намираха на военен път — германски пощенски станции засилваха у него желанието да се отпусне. Беше принуден да прави усилия да не се отпуска.

На 14 декември рано сутринта Анри Бейл и Балтасар Маршан заобиколиха зъбчатата кьонигсбергска стена с големи кули и влязоха в града.

„Ето тук преди осем години умря философът Емануил Кант. Аз влизам в Европа с неговото име в мислите си като символ на голяма умствена висота, до която отново се издигам“ — мислеше си Бейл. Той се сбогува със своя спътник Маршан и нае малка стая в удобен чистичък немски хотел.

„Най-напред ще си поръчам баня, после ще се обръсна и след това ще разпоря двойните велурени джобове на полушубката. Не, по-скоро с последното трябва да започна.“

Влязлата прислужница го запита не желае ли високоуважаемият господин полковник билет за театър. О, да, разбира се, че желае! Днес представят „Милосърдието на Тит“, опера от Моцарт по либрето на Метастазио. Да, да, разбира се, той ще иде на театър. Но преди всичко не би ли могло да си купи чисто бельо в Кьонигсберг? Може ли? Много добре!

Бейл разпра велура, взе пари, извади бръснача и свитък хартия. Тази тръбичка от хартиени листчета се оказа част от московския му дневник. Кой знае как, той неочаквано си спомни, че сестра му Полина беше зашила, когато го изпращаше на похода в Русия, четиридесетфранкови златни монети в колана на военния му сюртук. „Я гледай, аз май добре съм заплатил конете на вилненския контрабандист“ — помисли си и поклати глава при спомена за бързото приготвяне за път с Оливиери, когато даде военния си сюртук с парите на контрабандиста.

За да се отърси от съжалението си за парите, Бейл се зае да препрочете своя дневник.

— Нима аз съм писал това! — възкликна той.

„Изминаха само два месеца — продължаваше вече мислено, — а чувствувам, че столетия ме делят от деня, когато писах това. Колко бледен е този дневник! Колко непредвидлив и самодоволен съм бил в Москва! Как нищо не съм разбирал! Тук няма дори и намек за онези неизвестни за мене чувства, които вдъхва непоносимото страдание, личната опасност и нещастието на огромна маса хора! Тогава всички разчитаха на бързия и победоносен край на войната. Никой не се съмняваше в успеха. Ето защо и моите мисли не са се издигали по-високо от яката на мундира ми. Моите чувства не бяха по-пригодени за опасността в тази страшна страна, отколкото алените хусарски мундири и белите сукнени наметала на неаполитанските войници на Мюра — за студовете във Вилно и за блатата в Полесието. Правех грешка след грешка. Аз не разбирах Бонапарт. Наполеон не разбираше Русия. Жесток урок!

Да, трябва да се опомня и добре да си отпочина в Кьонигсберг, за да разбера всичко онова, което стана с мене.“

След всичките тези доста тъжни размишления и полуиронични преценки за себе си Бейл се заразхожда из стаята — чакаше прислужницата да му донесе топла вода за бръснене. На масата имаше стари немски вестници. Един ред, напечатан с едър шрифт, с думата Бородино привлече вниманието му. Той се зачете и се учуди, че немската преса оценяваше Бородинската битка като едно от най-големите сражения в историята. Немският журналист разказваше с разточително красноречиви изрази как гъстите колони френски войски вървели срещу руските укрепления с музика и развети знамена. Бейл с погнуса захвърли вестника. Като си припомни какво сам бе видял и всичко, каквото беше чул, той просто не можеше да разбере факта, че Бородинската битка е била наистина сражение на огромно пространство; той не можеше да събере в едно цяло разпилените впечатления от боя. Отделни групи хора, слаби и редки вериги стрелци, които пребягват през полето приведени, с насочени напред щикове, отекващи изстрели и черни буци излитаща пръст — съвсем не бяха нагъсто, напротив, много слабо запълнени пространства, нямаше и помен от гъстите тълпи, заели огромни пространства и избиващи се помежду си с щикове.

Според личните наблюдения на Бейл биеха се само малки групи, и то само тогава, когато им беше невъзможно да си обърнат гръб, едни войници мушкаха други, за да не ги разстреля собствената им артилерия с картеч.

„Впрочем техниката на военните донесения — помисли си Бейл — е здраво свързана с необходимостта от такива сведения и подправени картини, които коренно изопачават военната действителност. Трябва да се има пред вид, че светлинният телеграф предава телеграмите в тила на огромни разстояния много по-бързо, отколкото кавалерист, ординарец може да отнесе сведения от полесражението в щаба. Лично аз си спомням, че семафорна телеграма се предаваше с обикновен хелиограф от морето — от Брест до Париж за седем минути, докато от тримата изпратени от Шевардинския редут адютанти само един стигна до главната квартира на императора след един час, а другите двама бяха убити. Когато оцелелият стигна при императора, боевата обстановка вече беше се променила. Колко глупава е вестникарската лъжа за мълниеносното осведомяване на Наполеон!“

Бейл се чувствуваше съвсем отпаднал. Напуснало го беше крайното напрежение от последните месеци. Той търсеше и не можеше да намери обновителни впечатления.

В комендантството говореха за изчезнали генерали и военни комисари на път за Кьонигсберг. Говореха за мрачни настроения в Германия, разправяха за ужасните студове, които погубваха армията. Съдържателят на ресторанта в Кьонигсберг се оплакваше, че някои сортове вина били замръзнали в избите. Такова нещо не се било случвало от шестдесет години насам. Един офицер в комендантството разправяше как с прътове изтласквали трупове от пътищата и те кънтели от ударите като борови дънери от брадвата. В хотела една баба немкиня шепнеше, че четиристотин хиляди семейства в Европа плачели, понеже знаели, че вече не ще дочакат синовете, бащите, братята, мъжете си. Най-упорито се говореше за предстоящия нов френски набор.

„Никъде не можеш да избягаш от военните впечатления. Русия е вече далече, а всяка нервна клетка е замразена от нейния студ и от чувството за смъртта. Такава е реакцията на прекомерната загуба на сили и на постоянното напрежение“ — направи Бейл заключение за своето състояние.

Минават още два тягостни дни, но силите му не се възвръщат. Не съществува никаква възможност да се съвземе и да предприеме нещо.

Сутринта на третия ден Бейл излезе с твърди крачки от хотела. Когато стигна до една черквичка, той зави зад ъгъла и похлопа на вратата на малка къща. Качи се на втория етаж. Приеха го учтиво и му показаха стаята, където беше умрял великият философ. Бейл надзърна през прозорците на кабинета, отрупан с библиотечни шкафове: позлатените гърбове на подвързаните с кожа томчета на Русо гледаха гостенина през стъклата на шкафовете.

От прозорците се виждаше заостреният връх на черквичката, осветен от лъчите на слънцето.

В стаята имаше още един посетител. След като учтиво поздрави Бейл, той каза името си — граф Вангел. Копчета на генералски шинел блестяха под сива пелерина. Спокойните и умни очи на генерал Вангел проблясваха студено и лъчисто като синкави парченца лед. Посивели мустаци покриваха устните му и се спускаха над брадичката.

— Вие отдавате почит на покойния професор Кант?

— Да, макар че не успях да го изуча както бих искал — отвърна Бейл.

— Забележете — каза Вангел, — че тази черква е била особено любима на професора. Той казвал, че когато е писал „Пролегомена“ и „Критика на чистия разум“, този строен заострен връх бил тъкмо онази точка, в която приковавал погледа си, за да се съсредоточи. Но ето че съседът му издигнал противопожарна стена, която закрила черквата от погледа на професор Кант. Именно по това време професор Кант започнал да пише „Критика на практическия разум“, която, както знаете, отстъпва съвсем от позициите, извоювани с толкова мъка от човешкия гений в „Критика на чистия разум“. Доста скъпо струвало на Кант да откупи тази стена. Дълго пестил той пари, за да я откупи. Но когато зидарите съборили стената и черквата отново се възправила пред очите на мъдреца, той вече бил загубил остротата на зрението си през изминалите години. Станал Птоломей, не е могъл вече да се върне като Коперник на предишния път. Преписвал шести път своя трактат „За вечния мир“, сякаш предчувствувал пожара на световната война.

— Това, което казвате, генерале, е крайно интересно — отговори Бейл. — След всичко, което изтърпях в Русия…

— Ах, вие идвате от Русия?

— Да, и след впечатленията от тази страна искам отново да се заема с изучаването на вашия философ. Радвам се, че срещнах във ваше лице съмишленик, защото винаги съм мислел, че Кантовата етика е всъщност просто влечение на чувствата, изнесли победа над разума, който е престанал да се цени. Опитът да се проникне в трансценденталния свят, въпреки че лично Кант твърдо е ограничавал дейността на разума единствено в границите на реалния, иманентния свят, свидетелствува само, че той е взел желаемото за реално. Но вие извънредно много ме заинтересувахте, като казахте, че Кант е работил върху проблема за вечния мир.

— И аз лично се интересувам практически от този въпрос — каза граф Вангел. — Близо преди месец след една победа, спечелена от моя отряд, изведнъж почувствувах, че трябва да напусна армията и да изляза от войната, за да реша въпроса дали един народ има право да променя онзи начин на живот, според който друг народ иска да устрои своето материално и морално съществуване. Докато не реша този въпрос, няма да се върна във войската. Аз живея тук в своето имение с единствената си дъщеря Мина фон Вангел. Ако не се страхувате от подозрителните очи на полицията, елате ми на гости, ще продължим беседата. Аз съм в немилост пред немската полиция, а също така съм гледан с лошо око от полицията на Бонапарт и всичко това, защото разбрах безумието на войната с руския народ!

След като определиха кога ще се срещнат, генералът напусна стаята на Кант.

Късно вечерта Бейл завърши бележките си по разказа на Вангел за неговата дъщеря — „Мина фон Вангел“ и когато си лягаше, почувствува много силна треска. Той гледаше как лявата му ръка напипва пулса на дясната. Пред него беше доктор Бейл и говореше просто, спокойно, с неговия собствен глас за трансценденталния свят и му доказваше, че съществува Бейл — феномен, едно явление от тукашния свят на сетивата, а съществува и Бейл — нумен, разбираем само от разума, идеален Бейл, който единствено може да го излекува.

— Ама вие имате ускорен пулс — продума доктор Бейл. — Съвсем ясно е, че преминавате в трансценденталния свят, понеже усещате и долавяте изчезването на времето.

— Не съществува никакъв друг свят, а само висока температура. Аз имам треска! — каза си на висок глас Бейл, понадигайки се в леглото.

Зъбите му тракаха, по гърба му избиваше студена пот. Но имаше чувство на голямо задоволство, че отново се беше появила твърдата му решителност да не се поддава на болестта. С един събут ботуш, полусъблечен, той извади от полушубката си малка металическа кутийка, в която сестра му Полина беше приготвила някога походна аптечка, взе две хапчета хинин и ги глътна бързо. После взе томчето „Фацетий“^[1] от Волтер и скоро заспа с отворената книга в ръка.