Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (41)

Тридесет и пета глава

Бейл пристигна в Рим в четири часа сутринта. Сивата и розова мъгла постепенно се вдигаше и откриваше сградите, слънцето бързо затопляше студените мокри улици. Бейл чувствуваше, че го тресе, след кафето той се запъти към Корсо и влезе в първата попаднала му аптека. Слаб и висок аптекар с остра брадичка и засукани мустаци, подобен на Мефистофел, му даде хинин. Бейл помоли за вода, изсипа прахчето в нея, отиде с чашата до огледалото и като гледаше в него, за да сдържи гримасата си, изпи го наведнъж. Аптекарят се усмихваше. Започна разговор, който разкри в лицето на аптекаря, синьор Мани, един крайно остроумен събеседник.

— Защо е дошъл синьорът в Рим? — бяха първите му думи. — Няма да се излекувате с хинин от онази френска треска, от която всички сте боледували. Всички вие сте обхванати от трескав стремеж да долитате в Италия и да се любувате на картините. Тази треска отмъква парите ви и в замяна нищо не ви дава.

— Прав сте — каза Бейл. — Но аз вече не съм на тази възраст, когато се върви по модата.

— Разбирате ли, някакво безумие е обхванало Европа. Приемам, че католиците идват да гледат папата от нямане какво да правят, но вие какво виждате в тези картини? Заради какво се друсате в дилижансите и пилеете парите си от джобовете? Какво намирате тук? Да речем, отидете у Барберини, в една стая ще видите мадоната и двама светци, в друга — двама светци и мадоната, в трета — мадоната с младенеца, в четвърта — младенеца с мадоната, в пета — полагането в гроба, в шеста — още нещо от този род. Може да си умреш от скука. Изникна цяла армия младежи, които пишат стихове за римските старини. Кому са притрябвали тези старини, когато нямаме нито една тъкачна фабрика, когато внасяме сукно от Антверпен, а други тъкани — от Ливерпул или от Лион?

Бейл имаше желание да се разкиска, но клатеше глава и отговаряше:

— Да, да, вие сте напълно прав.

Мани продължаваше:

— Какво представлява съвременна Италия? Вземете например мене. Аз трябваше да стана юрист, но не сторих това, щях да бъда в опозиция. Не съм такъв човек по натура, че да лежа по затворите, а не ми се иска да бъда само овчица. Искам да живея и умея да живея, но я чуйте: през хиляда осемстотин и петнадесета година завърших университета в Павия; пристигна император Франц, нашите професори го посрещнаха с приветствени речи, на които императорът отговори: „Господа, съвсем не ми трябват писатели и учени, възпитавайте ми верноподаници.“

— Добре е казано — отговори Бейл, — но в Неапол…

— В Неапол — прекъсна го Мани — същата мисъл изрази пред неаполитанския крал министърът на полицията Каноза. Какво ми разправяте за Неапол? Аз се опитах там да започна кариерата си, лично слушах как министърът приветствуваше краля с думите: „Ваше величество, палачът да бъде първият ви слуга, милостивият бог е сътворил ада, за да наказва грешниците. Последвайте божествения му пример, наказвайте, без да се колебаете. Една от причините за революции е била прекомерното разпространение на просветата. Никак не ни трябват учени, необходими са ни добри и спокойни хора, готови да живеят, като се доверяват на другите и предоставят на света да върви по своя път.“

— И вие станахте такъв добър и спокоен човек? — запита Бейл.

— Станах аптекар.

— За доброто на Италия ли?

— Италия е географско понятие! — Аптекарят сви рамене. — Аз живея в Рим и напразно полагам усилия да лекувам французите от треската по картини.

— Добре, ние пак ще се видим — каза Бейл.

— Не ви съветвам да боледувате — отвърна аптекарят. — Но когато ви омръзнат вашите картини, идвайте да побъбрим за живите хора. В шест часа вечер, преди да затворя аптеката, при мене идват весели събеседници.

— Спокойни? — попита Бейл.

— Да, без съмнение несравнимо по-спокойни от онези, които спират дилижансите по източните пътища на Романя.

— Добре, ще дойда — каза Бейл.

 

 

Пълномощният министър на френското правителство — господин Ламартин, бе заминал за Флоренция. Бейл не го завари. След няколко дни той вече бе научил, че целият състав на миланската полиция е сменен.

„Значи, мене няма да ме безпокоят“ — помисли си Бейл.

Нощите бяха студени, но през деня слънцето печеше почти с лятна сила. Като вървеше по новата Виа Сарденя към Пинчио, Бейл усещаше колко пари обедното слънце и минаваше от другата страна на сянка. Там изведнъж го обземаше страшен студ, който пронизваше до кости. Зловещите и мъртви сенки на Рим предвещаваха опасна треска. Кръвта му изстиваше, болеше го глава, клепачите му тежаха. Налагаше се да замине.

Бейл обходи любимите си места както винаги в деня, когато вземаше дилижанса. Няколко часа преди тръгването той отиде на Джаниколо и когато седеше до стария дъб на десетина крачки от гробницата на Тасо, мислеше за скитническия си живот, че в бързия бяг на дилижанса той се стремеше да улови настоящето и да задържи неговите чезнещи и неуловими образи.

Във Флоренция господин Ламартин беше очарователно мил, но както винаги печален и сдържан.

„Той е типичен лирик — мислеше Бейл. — В душата му постоянно шумят савойските ели. Той чува гласа на родината си само в звуците на природата, нищо друго не разбира освен стихове. Как са могли да го направят политик?“

На закуската в малката трапезария с мозаичен под и кръгла мозаична маса присъствуваше госпожа Ламартин, мълчалива, студена и зла. Внезапно Бейл бе обзет от желание да наруши нейното равновесие. Заговориха за положението във Франция. Бейл с подчертано възмущение говореше за възстановяването на майората. Наричаше този закон „подигравка с равенството на гражданите“, твърдеше, че цяла Франция е пожертвувана в интерес на осемдесет хиляди благородници, бурно и гневно се възмущаваше от закона, който даваше на избягалите емигранти компенсация от един милиард франка — „милостиня, която ще струва живота на цяло поколение деца“. И без да се стеснява, разказа за всички изобличителни материали срещу езуитите, събрани в Париж от депутата Монлозие.

Ламартин отговаряше с безразличие, но пък госпожа Ламартин внезапно загуби спокойствие и захвана да възразява на Бейл. Той засегна въпроса за печата; издаването на всяка книга във Франция е обременено с такива парични затруднения, че книгата излиза невероятно скъпо на автора.

— Как ще издадете сега вашите стихотворения? — попита Бейл Ламартин.

Поетът дъвчеше без охота късче хляб и изглеждаше изнурен от словесния порой на южняка французин.

— Във всеки случай той няма да ги печата под чуждо име — отвърна жена му вместо него.

Бейл се сбогува.

Във Венеция валеше дъжд и се стелеше мъгла, но беше топло. Мрежата на дъжда прикриваше златните куполи на „Сан Марко“, масичките бяха прибрани под сводовете на Прокурациите. Безлюдната Пиаца изглеждаше огромна, особено когато хилядите гълъби не покриваха каменните плочи, а гукаха под корнизите. Венеция малко по малко започна да досажда на Бейл. След седмица той вече не можеше да се бори със себе си. Напразно четеше книги за историята на града и с часове стоеше пред картините на Тинторето, светът все пак му се изплъзваше и преставаше да съществува. Водата във Венеция, венецианското небе, къщите над каналите, дълбоката тишина, липсата на коне и коли, хората, които едва чуто се движеха по краищата на безлюдните улички и канали — всичко това изключваше възможността за връщане към друг живот. Но се налагаше и да замине за Франция. Още в Болоня бяха възникнали нови планове и намерения. Венеция не бе в състояние да намали огъня на бейлизма. Бейл все по-често си служеше с този термин. Ала въпросът беше, че от Венеция за Франция трябваше да се пътува само през Милано. Естествено това бе най-същественото.

През последните дни на декември 1827 година Бейл изпадна в пристъпи на голяма тъга и чувствуваше физическа отпадналост толкова по-силно, колкото повече се затвърдяваше решението му да не отива в Милано. В края на краищата борбата го изтощи. Той пътуваше сякаш не на себе си по зимните пътища на Ломбардия, почти не поглеждаше през прозорците на дилижанса и почти не разбираше какво яде и къде спи. Намираше се в някакво кошмарно състояние и с умирането на пожълтялата италианска растителност имаше чувството, че и той сам умира. Влизаха през Северните врати. Облаци закриваха луната. Беше почти тъмно; из улиците се виеше студена мъгла. Триумфалната арка на Наполеон бе довършена от австрийците. Надписът „Alla valorosa armata francese!“ бе изчукан от каменоделците. Беше полунощ; камбаните удариха дванадесет, когато вратарят излезе с фенер и като осветяваше дръзко лицето на пътника, пое багажа му и го понесе по стълбата на малкия хотел „Ада“. Стаята беше тиха и уютна. Бейл се изми. По време на тази церемония дойде портиерът и поиска паспорта му. Бейл му даде документа, привърши миенето си, преоблече се и със силно разтуптяно сърце тръгна от хотела по добре познатите улици към площад Белджойзо. Той нарочно не отседна в „Хотел Сан Марко“ до пощата, за да не буди заспалите от седем години спомени. Ала и с хотел „Ада“ бяха свързани спомени за пребиваването в Милано на вахмистъра от 6-и драгунски полк Анри Бейл.

Мъртва тишина цареше из улиците. Пред очите на Бейл се откри площад Белджойзо. Нощем той му се стори огромен. Над паважа се виеше мъгла. Сивите сгради изглеждаха мъртви с черните сенки на прозорците и с петната на затворените врати под лунната светлина, отслабнала от мъглата. „Това осиановско време — мислеше Бейл — прави площада така печален.“ Мислите му бяха ясни, а чувствата спокойни и тъжни. Той ясно съзнаваше, че с Метилда неговият живот би преминал съвсем иначе. В края на краищата той я обичаше много повече, отколкото можеше да признае сам пред себе си. Макар цял живот да бе правил усилия да докаже на себе си своето лекомислие и правото си на непостоянство, в действителност беше оригинален и истински, може би последен представител на романтиката в чувството и затова вече не обичаше никого. Бърна се в хотела с бавни крачки. Вратарят беше буден, а разтревоженият стопанин на хотела каза на Бейл, че дежурният в полицията го е търсил и го моли незабавно да се яви при комисаря.

— Добре, но аз искам да спя — каза Бейл.

— Нищо не мога да сторя, синьоре. Ако вие не донесете паспорта си от комисаря, аз още сега ще заповядам да изнесат нещата ви на улицата.

Като изруга на руски, Бейл отиде в „Санта Маргарита“. Манастирът, превърнат в полицейско управление на Ломбардия, не спеше. Бейл подчертано любезно беше въведен веднага при участъковия комисар. Този равнодушен и учтив човек скри с ръка прозявката си, покани Бейл да седне и сам той седна. После разгъна на масата големия като чаршаф паспорт на Бейл, притисна го с лакти и подпря главата си с ръце.

— Вие сте господин Бейл.

— Да.

— От Франция ли сте?

— Да.

— Защо не идвате от север?

— Аз пътувам за собствено удоволствие. То ми определя маршрута.

— Струва ми се, ще престанете да изпитвате удоволствие.

— Не ви разбирам — каза Бейл и побледня.

Чиновникът стана, отвори бавно един шкаф, извади от него дебела папка, порови се и зачете. Сетне попита:

— Не знаете ли вие кой именно е господин Стендал?

— Представа нямам.

Погледът на чиновника стана остър и сънливостта му изчезна; той злобно гледаше събеседника си.

— Вие не познавате писателя Стендал — запита той — и същевременно искате разрешение за две седмици престой в Милано?

— Каква връзка има това с мене?

— Писали ли сте на съдържателя на „Хотел Сан Марко“ да ви намери квартира и че вие завинаги оставате в Милано?

— Да, но не съм получил отговор.

— Това ли е вашият адрес в Париж: Новолюксембургска № 3?

— Да, това е моят адрес.

— И вие ме уверявате, че Стендал и вие са две различни лица?

— Да, аз твърдя това и когато се върна в Париж, ще издействувам австрийското посолство да ви отправи мъмрене за този нощен разпит.

— И вие можете ли писмено да потвърдите, че не познавате никакъв господин Стендал, че книгата „Рим, Неапол и Флоренция“, книгата за „Расин и Шекспир“, книгата „За любовта“, в която пишете дързости по адрес на нашата власт, не са ваши книги?

— Да, аз мога писмено да потвърдя това.

— Тогава пишете.

Чиновникът побутна към Бейл хартия, мастилница и гъше перо. Бейл натопи перото.

— Но знайте, че ако утре вашата декларация бъде опровергана, вие ще попаднете в подземията на „Санта Маргарита“ в същата килия, където преди седем години бяха вашите приятели.

— Перото ви е отвратително — каза Бейл, като направи голямо петно.

— Не, то никак не е лошо, но ето ви друго — пишете под моя диктовка.

Бейл подмести стола, взе в ръка перото и записа под диктовка, без да гледа стоманените очи на полицая: „Аз, долуподписаният френски поданик Анри Бейл, пишещ под името барон Стендал, се задължавам с първата потегляща пощенска кола да замина по посока на Симплон и при всички случаи да напусна пределите на владенията на негово апостолическо величество не по-късно от двадесет и четири часа от сега, два часа през нощта, 1 януари 1828 година.“

— Изглежда, забравихте да подпишете? — каза спокойно полицаят и отново поднесе хартията на Бейл. — Пожелавам ви добър път!

Бейл заслиза по стълбата, но се върна и каза:

— Вие така сте наплашили съдържателя на хотела, че той може да изхвърли нещата ми, щом се връщам с невизиран паспорт.

— О, съвсем не бива да се тревожите, не ви е нужно нито за минута да останете в хотела. Симплонският дилижанс тръгва в четири часа сутринта. В хотела може само да се успите и да си причините неприятности. Ако обичате, можете да си починете тук на дивана.

Бейл беше съвсем ядосан, но ако знаеше, че преди седем години, в също такава нощ, само че два часа по-късно, бе дошла от Виена телеграма, че гражданинът Висмара е осъден на обесване, той сигурно щеше да се чувствува много по-добре. Поблагодари на чиновника за предложеното му полицейско легло и с чувство на отвращение тръгна по улиците, за да търси напразно ветурино. В хотела портиерът поклати глава и за три франка склони да отнесе нещата му на другия край на града, където в шест часа сутринта пътниците заемат места в дилижанса, който пътува всеки ден към швейцарските езера. Бейл стигна там уморен. Ковашко огнище на улицата пръскаше искри, едно момче разпалваше с мех пламтящата жарава, брадат ковач чукаше по наковалнята. Бейл седна на багажа си в чакалнята. Съдържателят на дилижанса дойде сънлив в стаята и обяви, че утре рейс няма да има, понеже дилижансът е повреден и ковачът ще го поправя до обед.

Бейл реши да излъже.

— Какво да правя аз тогава? — каза той. — Откраднаха ми парите и документите, останали са ми само за път. В Комо пак ще забогатея.

— Нощувайте тук — равнодушно каза миланецът. — Ще ви струва десет лири.

Бейл едва се сдържа да не заплати веднага десетте лири, но понеже се опасяваше да не събуди подозрение у хората, равнодушно легна на предложения му сламен дюшек.

Потеглиха след едно денонощие. Въпреки забавянето с Бейл нищо не се случи.

Младият полицай предаваше дежурната смяна. Пишеше рапорт до директора на полицията за скандалното нощно произшествие, за появяването в Ломбардо-Венецианското кралство на зарегистрирания в специалната картотека опасен безбожник, френски революционер, враг на всяка законност и политически ред — Анри Бейл, който упорито отрича идентичността си с писателя атеист Стендал.

„Горепоменатият Бейл — писа след този рапорт директорът на полицията до управителя на Ломбардо-Венецианското кралство — отпътува през нощта на същия ден, когато получи заповед да напусне Милано. Той замина за Франция по Симплонския път, без да посмее де се отнесе лично към ваше превъзходителство с молба за разрешение да остане в града, тъй като проявяваше явни признаци на неспокойна съвест. По време на своя кратък престой в Милано гражданинът Бейл бе под уреден от мен таен надзор, който не даде повод за бележки от особен род. Вечерта Бейл беше в театър «Ла Скала». Взети са мерки да не се изпуска от очи горепоменатият Бейл в никакъв случай и навреме да бъде арестуван, ако пак посмее да се появи на нашите граници.“

Милано бе затворен завинаги пред Стендал.