Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (29)

Двадесет и трета глава

Когато се връщаше у дома си в една късна вечер, Бейл учуден видя, че вратата е отворена. Не намери София в нито една от стаите. Слезе във вътрешното дворче и почука на прозореца на Франческо, понеже всички звънци бяха прекъснати. Никой не се обади. Той ритна вратата и видя Франческо мъртвопиян. Всичките му старания да го свести останаха безуспешни: Франческо само мучеше и се премяташе от една на друга страна.

Бейл помисли, че къщата е ограбена. Но всичко беше непокътнато. Беше отваряно само писалището, липсваше папката със стихотворенията на Росети и Берше. Двамата италиански свободолюбци му бяха дали ръкописите си със стихове, които се разпространяваха из Италия в стотици преписи и се пееха из градовете. Бейл не можеше веднага да заспи, понеже изпитваше непоносимо отвращение. Дълго кръстосва стаята, после излезе навън и тръгна към Марончели.

След като разбуди поета, разказа му станалото и го помоли за съвет. Марончели разпери ръце и каза, че в подобни случаи мъчно може да се предугади нещо.

— Едва ли ще се обогати много полицията с получаването на нов препис от стихотворенията на Росети. Предполагам, че у всеки испански легат, у всеки кардинал има колекция от подобни произведения.

След това Марончели заразправя за Байрон. Видял го наскоро във Венеция при двореца Ка Д’Оро. Измъкнал се бил от горния прозорец и увиснал, като се държал с лявата ръка за мраморния корниз; щом издебнал момент, скочил като котка в канала.

— Всички смятаха, че е загинал — каза Марончели — и само гондолиерът, който беше наблизо, ни успокои: „Този англичанин е риба — не може да се удави.“ Два часа по-късно Бурати видял, когато Байрон доплувал до остров Лидо, а сетне плувецът се разхождал по брега и без да се съблича, сушил дрехите си на морския вятър и слънцето.

— Какво го е предизвикало да постъпи така? — попита Бейл Марончели.

— Характерно е въобще за Байрон да се излага безцелно на опасност. Не допускам, че този скок е бил предизвикан от някаква нужда.

— Извинете моята дръзка мисъл, скъпи приятелю, но ми се струва, че Байрон е много повече италианец, отколкото англичанин, че този стремеж към опасност и храброст у него отговаря на онези качества на италианците, за които пише Алфиери. Ненапразно Байрон толкова обича неговите думи:

„Човешката порода в Италия се ражда неизмеримо по-силна, отколкото където и да е другаде по земята, а крайно жестоките престъпления, които стават в Италия, само потвърждават тази истина.“ Байрон прилича на вашите старинни кондотиери и на мнозина ваши съвременници. Дълбоко съм убеден, че италианецът, независимо от своя произход, притежава най-добрите качества на човешката порода. Ето защо Байрон толкова дълго гостува в Италия. Римският въздух го прави романтик. Класическите вкусове на хората от вчера веднага хвърлят сянка от досада върху лицето му. Вижте само как се е въоръжила класическа Англия срещу Байрон. Позорната статия на Antijacobin^[1] предлага да насекат на парчета поета, защото той бил „по-опасен от Робеспиер“. А пък „Единбургски преглед“ в злобна статия, написана анонимно от всемогъщия министър Брум, отправя груба подигравка към Байрон и стига до улични ругатни. Аз, като защитник на романтизма, ще ида отново някой път в Англия, за да затъкна тази зловонна дупка на английския консерватизъм.

— Да, да, вие сте напълно прав. Обърнете внимание само, че Байрон толкова се е компрометирал в очите на Европа, та за него вече е невъзможно да се появи на север. Докато не е напечатано кралското обвинение, към него все още проявяват известна търпимост. Наскоро Уго Фосколо пишеше в едно писмо до Силвио, на когото е поверил библиотеката си и своите ръкописи, че в Лондон е известен един памфлет на Георг IV срещу английския лорд-поет. След това вече Байрон има да пати. По въпроса за връзките му с Италия вие сте много прав. Аз видях как пристигнали от юг другари, прости хора, се отнесоха към него много сърдечно и как Байрон ги прие, като съвсем забрави, че е прочут поет и което е още по-странно, забрави, че е английски лорд.

— Невероятен случай! — възкликна иронично Бейл.

Марончели го изгледа с неодобрение и му отправи остра бележка:

— Трябва да ви кажа, че вашите деветнадесет другари са на мнение, че напоследък вие не ги осведомявате за своята работа. Направо заявяваха, че вие сте карбонар само в собствените си очи, а за тях — един любознателен пътешественик и нищо повече.

Бейл се изчерви и се извърна.

Марончели продължаваше:

— Така например вие често посещавате Висконтини, но трябва да знаете, че тя е атеистка, както и приятелят й Фосколо. На нас това не ни допада. Италия е религиозна страна. Ние не можем да лишаваме народа от вярата му, докато е нещастен.

— Да, но докато съществува вътрешният и външен гнет на религията, народът няма да бъде щастлив. Не се знае какво обслужва щастието. Аз никога не съм се представял за фанатик на либералната партия и сега още по-малко от когато и да било мога да стана фанатик на нечии убеждения.

— Все пак вие трябва, за да се сложи край на приказките, да заминете за Неапол и да получите сведения за събитията в Мадрид. Трябва всичко да се провери, защото разправят невероятни неща за Фердинанд VII. Той се е заобиколил с една камарила. Водоносецът Колядо, лихваринът и спекулант Угарте, двама каноници, които са захванали да крадат, Остолаца и Ескойкиз, папският нунций — известният крадец Гравине, и най-сетне руският посланик Татишчев управляват фактически Пиренейския полуостров. Населението е наплашено до краен предел; министрите се сменят всяка седмица; тази година най-дългият срок на министерския пост е бил двадесет и седем дена. Министърът Маканес е бил арестуван лично от краля в собствената му къща и дори министърът на полицията Ечавари не е избягнал затвора. Когато се върнал у дома си след едно весело угощенийце в двореца с краля, намерил заповед за арестуването си. И е трябвало сам да отиде в килията, понеже началникът на затвора не искал да го приеме. Това е някаква си лудница! Вицегубернаторите на най-главните испански градове получили заповед да разстрелят генерал-капитаните и да заемат техните постове. А когато всички до един отказали да сторят това, кралят заявил, че заповедта била лъжлива и кралският подпис — подправен. Започнали разследване. То открило писаря, който изготвил заповедта. Кралят, колкото за лице, заповядал да го обесят, а в действителност му дал четири хиляди жълтици и осигурил бягството му. Камарилата възнамерявала да подсили испанската флота с руски кораби. Не намерили по-наблизо. Само един от деветте съда, купени в Русия, излязъл годен; осемте потънали по пътя. Татишчев забогатял, Фердинанд се възползувал по същия начин от тези пари. Та не е ли това превъзходно зрелище — един крал да ограбва собствената си страна и да се страхува от своите министри? Сред войските в Испания има наши братя. Офицерът Рафаело Риего ще пристигне в Неапол. Вие трябва да се срещнете с него. Единствената задача е да се установи едновременност на действията: на Пиренеите — срещу Фердинанд, на Апенините — срещу Австрия. Вие разбирате, че само при тези условия международната полиция — Свещеният съюз, със седалище във Виена, начело с Метерних, не ще успее да връхлети срещу революцията, която подготвяме. В противен случай бурбонските и хабсбургските глутници ще ни разкъсат поотделно. Вие долавяте, че кралските гнезда в Европа се превръщат в гнезда на оси, които излитат и жилят народите, отказващи се да ги хранят. Обърнете внимание, че техните слуги са се разбягали и големите им семейства са изложени все повече и повече на несигурност. Дори аристократи като Байрон наклониха в полза на революцията. Нашето дело е осигурено. Чака ни безспорен успех.

— Ако не бяхте направили увода, всичко друго би било прекрасно — каза Бейл. — Две неща не искам да възприема: първо, вашия стремеж да видите в мое лице съвършен карбонар — уверявам ви, че никога не ще стана такъв, и, второ — което смятам за най-същественото, — вашата защита на религията. Религията не само не е нужна, но е вредна и опасна за човечеството. Силвио пламенно говори за свещениците карбонари. Аз съм дълбоко убеден, че свещеникът карбонар е много по-опасен за човечеството от свещеника роялист. Порядъчният свещеник, честният свещеник е хиляди пъти по-лош от развратния монах, от рушветчията монах, от монаха кралски изповедник. Страхувам се, че когато настъпи момент за решителни действия, във вашата среда ще се отвори пукнатина, която ще предизвика разложение в карбонарското движение. След няколко години френският Конвент от хилядо седемстотин деветдесет и трета година ще ни се струва като огнище на истински героизъм. Той попречи на чуждестранните пълчища да стигнат и да се разположат на лагер по височините на Монмартър. Не забравяйте, това беше якобински конвент. Аз бях дете, когато започна отбраната на републиката. Бих желал да видя якобинска яснота в работата на върховната вента. А сега позволете ми да остана предан скептик, изследовател на човешки характери. Ще ида в Неапол не заради вашето поучение. На вас пожелавам по-скоро да наденете расо.

И Бейл напусна Марончели, без да се сбогува.

След като Бейл си отиде, Марончели написа къса бележка за Конфалониери, в която му съобщаваше, че „статуята на Алцест, изглежда, ще бъде изложена в Неаполитанския музей през карнавала, който ще започне на 12 януари“.

Алцест беше псевдоним на Бейл.

Когато излезе от Марончели, Бейл срещна полковник Скоти и в отговор на поканата му да вземе сутрешна вана на Корсо каза, че заминава да се повесели на неаполитанския карнавал.

Когато наближаваше къщата си, Бейл видя един скучаещ човек точно до входа. Непознатият погледна Бейл, прозина се, извади часовника си и с бързи крачки зави зад ъгъла.

„Всичко това са лоши признаци“ — помисли си Бейл.

Когато се прибра, в квартирата си намери своя стар познайник Оливиери.

— Струва ми се, че никога не си ми бил толкова необходим, колкото сега… — каза Бейл и внезапно прекъсна. — Впрочем откъде идваш и с какво се занимаваш?

— Имам тютюнева будка във Флоренция. А тук съм по работа. И съвсем случайно научих от една позната, че синьорът е в Милано. След това вече не беше мъчно да ви намеря.

— Така, но как се спаси ти тогава по време на разгрома във Вилно?

— Изоставих кафенето и избягах заедно с Ринадели веднага щом се получи известието за абдикацията на императора.

— А тук какво правиш? А, да, имаш тютюнева будка във Флоренция. Тогава ще те запитам открито: какво отношение има към тебе австрийската полиция?

— Ако на синьора му трябва паспорт, аз мога да му набавя.

— Ясно, ти никак не си се изменил.

— О не, синьоре, тук не сте прав. Аз завърших четири академии и дванадесет университета. Сега съм най-образованият човек в цялата Ломбардо-Венецианска област.

— Ами търговията ти как върви?

— Знаете ли, синьоре, аз изобщо съм добър търговец. Шест дни в седмицата търгувам на загуба, а в неделите, когато не търгувам, забогатявам.

Бейл го изгледа мрачно. Разговорът стана прекалено откровен и стигна до такава точка, от която и двамата събеседници пожелаха да се върнат назад. Но вече беше късно. Бейл се престори на разсеян и загледа през прозореца, а Оливиери се усмихваше саркастично и гледаше Бейл. Настана неудобно мълчание. Накрай Оливиери, по-решителен от събеседника си, се осмели да разсече възела.

— Хайде, кажете си, синьоре, за какво може да ви послужи старият слуга? Аз лесно мога да подновя познанството си с хубавичките камериерки на най-големите красавици в Милано. Ако ли сърцето на синьора копнее по друга, назовете я само. В настоящия момент мнозина французи имат една любовница — синьора Паспортина. Това струва много по-скъпо, но може да се нареди.

Бейл се овладя и рече:

— Сега не ми е необходимо нито едното, нито другото. Но знаеш ли: Франческо, моят слуга, когото ти помниш, съвсем се пропи. Вчера крадци влизали в стаята ми, а аз не можах да го събудя. Трябва да го сменя с някого.

— В такъв случай аз съм на вашите услуги, синьоре.

— Лично ти ли? Ами твоята будка?

— Мисля, че ще получа разрешително за търговия в Милано.

— Я виж ти! Но каква ще е тази търговия и служба при мене?

— Ще си взема съдружник.

— Така може. Погрижи се да уредиш това през декември, понеже ми се иска да прекарам януари в Неапол.

— Виж, това не ви съветвам да сторите, синьоре. Вие не бива да отивате в Неапол. Най-добре можете да се повеселите на карнавала в Болоня. Вслушайте се в един добър съвет — заминавайте по-скоро там.

След безсънната нощ на Бейл му се виеше свят. Като се уговори с Оливиери, че той ще се върне след една седмица, Бейл легна и заспа. Два часа сън го ободри. Той отиде на пощата и получи писма от Париж. Някой си Мезонет му бе писал дълги разсъждения върху френската политика, придружени с ядовити нападки по адрес на някой си Стендал, от когото той — Мезонет — получавал писма с характеристики на миланските власти и на политическите настроения в Италия. Особено удоволствие доставяха на Бейл редовете, в които Мезонет осмиваше „дукоманията“ на Стендал, Стендаловото пристрастие към титлите и злоупотребата с дукове и дукеси, когато споменава своите познати. „Лингаи остава верен на себе си — мислеше си Бейл, — макар и да се подписва сега в писмата си Мезонет.“ Писмото завършваше със съобщението, че „напразно негово величество счита, че се е възкачил на престола на своите деди, защото той седи на престола на Бонапарт и ако Наполеон се върне в Тюйлери, едничкото нещо, което би трябвало да вземе със себе си, то е само собствената му нощна шапка. Всички други глупости на монархията са останали непокътнати“. „Все пак това е непредпазлива фраза“ — помисли Бейл и зачете второто писмо.

То беше едно известие от Гренобъл. Неговият баща отказваше да му изпраща каквито и да било пари освен лихвите от майчиното му наследство. По такъв начин финансовото му положение бе взело неочаквано лош обрат. Интендантската пенсия беше незначителна. Вярно, книгата на барон Стендал му оказа неочаквана помощ. „Животът на Хайдн“ от господин Бомбе също така във второ издание донесе значителни приходи, но господин М. Б. А. А. отказваше да плати каквото и да е за „История на живописта в Италия“. От тримата писатели, които издържаха миланския гражданин Бейл, нито един за сега не му осигуряваше прехрана от литературен труд.

Един месец по-късно, когато посещаваше в Болоня балове и маскаради и се веселеше, колкото му бе възможно, Бейл с помощта на своя нов спътник и слуга Оливиери се интересуваше за стойността на болонските имоти, цените на житото, на виното, трескаво се осведомяваше за процентите на лихвата и Оливиери като мъдър Фигаро полагаше всички усилия да подобри разклатеното финансово положение на барон Стендал, превърнал се на граф Алмавива в изгнание.

В края на краищата този африкански финансист с корсиканския авантюрист предизвикаха насмешките на познавачите на двойното италианско счетоводство, чиято родина беше Болоня. Освен това и на Бейл вече му омръзна тази парична треска. След несполучливия опит той се подготви да замине за Неапол. И Болоня, и пътят за Неапол не разсеяха тежките му мисли. Той се изненадваше от мисълта, че практическата му дейност не постигаше успех и че той е изстинал спрямо редица всекидневни практически интереси само защото го бе обладал един постоянен мъчителен копнеж: да бъде в един град, в една къща, в една стая с най-пленителното същество на света, което той познаваше — Метилда Висконтини. На зелената маса в един игрален дом в Болоня, където около тридесет души се бяха събрали да играят на фараон, полковник Скоти произнесе името й. И картите като перца полетяха на килима от ръцете на Бейл. Сам не очакваше такава впечатлителност. Имаше мигове, когато някакви спазми стягаха гърлото му; когато темите на разговора биваха съвсем далечни, той бързо ставаше, отиваше до прозореца, произнасяше незначителни думи и му бяха необходими големи усилия на волята, за да потисне внезапния бунт на чувствата.

Лекомислието, грубостта и повърхностният цинизъм, които с години бе развивал у себе си, за да се прикрива зад тях като зад дебела рогова обвивка от жестоката действителност — всичко това изведнъж изчезна, престана да го предпазва, стана излишно. И както в първите дни след пристигането си в Париж от Русия, той се чувствуваше пречистен от вълните на ново, неизпитано битие.

Заминаването му за Неапол бе вече окончателно решено. Непринудеността, или както италианците казват, desinvoltura, на болонското общество дотолкова бе привързала Бейл, че той с голямо нежелание се бе приготвил за път. Малко преди тръгването намина случайно в пощата, по-скоро по силата на някакъв неочакван тласък, отколкото по необходимост. Пощальонът въпреки очакванията на Бейл му подаде на гишето цял пакет писма. Това бяха изостанали, дълго търсили го съобщения на роднини и познати за смъртта на стария Керубин.

Бейл излезе от пощата, без да изпитва нито тъга, нито огорчение. Баща му не обичаше никого и правеше всичко, за да унищожи синовните чувства. Трябваше да отиде в Гренобъл, както искаше Полина.

Втората му сестра Зинаида също беше написала няколко реда за първи път след много години. Тя беше отвратителна лицемерка, която изцяло бе възприела характера на леля им Серафима. Убеждаваше го да не идва, като твърдеше, че и без неговото присъствие никой не ще онеправдае Полина. Тъкмо поради това трябваше да отиде. Но какво да прави с Неапол? Едно посещение у съседа карбонар… и работата се изясни. Отдавна трябваше да знае това. Заповядано било в Неапол да отиде само Оливиери. „Я гледай! Значи, появяването му в Милано не е било случайно? Толкова по-добре, нека замине. Той ще свърши по-бързо от мене всичко — мислеше си Бейл. — Аз никога не съм бил годен за сериозна работа от такъв род.“

Когато се върна в стаята си в хотела, Бейл видя Оливиери готов за път.

— Извинявайте, синьоре, ако съм избързал: пощенската кола тръгва след един час и аз вече знам, че трябва да се разделя с вас.

Останал сам, Бейл направи справка и узна, че северната поща тръгва на другия ден.

Вечерта в Болоня даваше концерт цигуларят Паганини. Не трябваше да изпуска подобен случай. Бяха останали само най-скъпите билети. Бейл седеше на втория ред и очакваше започването на концерта. Грамадни полилеи осветяваха шумната зала. Ликуваща, весела тълпа от пъстро облечени хора гълчеше и говореше, смееше се, сякаш забравила концерта. Но ето че всичко затихна, когато на естрадата излезе човек, дребен на ръст, с буйна коса, бледо лице, големи очи и неприятна, съвсем маймунска челюст. Това беше Паганини. Из залата прелетя шепот на изненада от вида на облеклото му. Той беше в униформата на офицер от свитата на принцеса Летиция Бонапарт. Златни пчели бяха извезани на маншетите и яката му. Бяла връзка от газ, красиво завързана на шията му, леко изпъкваше в разреза на високата твърда яка. От горната галерия някой извика: „Долу лакейската ливрея!“ Паганини спокойно погледна натам, вдигна лъка, но закачи пюпитъра и събори нотите. Сетне, без да се смути, рязко се обърна с гръб към акомпанятора, удари с лъка струните и без да гледа ноти, започна да свири.

Изпълняваше „Дяволските трели“ на Тартини. Налудничавата, нежна музика предаваше целия ад и целия рай, които обитаваха в душата на този човек. Черните му очи като разтопен метал изливаха огнени потоци в затаилата дъх зала и цели порои звукове, пенливи като пръски вода, пламенни като искри, съвсем бяха омагьосали вцепенената тълпа. Без да допусне да се опомни някой, цигуларят премина веднага към своето „Капричио“, като порази въображението на публиката и властно я овладя с магията на своята фантастична музика. На моменти сякаш залата беше изпълнена с много цигулари — четири, пет, десетки цигулки звучаха навред и изведнъж секваха музикалните звуци, започваха шумове, тракане, стенещи пицикати. После всичко това се смееше в кантилена — равна, спокойна, плавна, безкрай широка река от звуци.

И неочаквано — внезапно стакато: лъкът описа дъга във въздуха високо над главата на цигуларя като сабя в ръката на пълководец и тънката старинна гуарнери увисна в лявата ръка на музиканта.

На бесните викове, ръкопляскания, шум и вой на възхитената тълпа Паганини отговори с едно кимване и напусна естрадата.

Концертът продължи до късна нощ.

Когато излизаше на площада, Бейл дочу в разговор фамилното име Висконтини. Дали думите на разговарящите се отнасяха за Метилда, или не, той не узна. Но се развълнува много от желание да я види колкото се може по-скоро. На сутринта той бе обзет от мисълта как да ускори тръгването на дилижанса. И докато излизаше от Болоня, изобщо не мислеше за Франция, а по целия път си представяше картината как се качва по стълбата на площад Белджойзо. И за да се спаси от мъчителните чувства, той захвана да записва наблюденията върху себе си. Чувствуваше се съвсем болен и се стараеше да описва точно симптомите на болестта.

Надписа заглавието: „Старая се да си дам отчет за онази страст, всички искрени прояви на която носят отпечатък на красотата.“

Отнасяше се към себе си и към своето състояние като към жив обект, който има нужда от обяснение, като лекар, който счита неизбежно собственото си заболяване, и като учен, който е намерил много интересен ръкопис, над чието разчитане, увлекателно и странно, той трябва много да работи. Умението му да се наблюдава отстрани намаляваше болката, която изпитваше. С най-голямо любопитство следеше как се редува у него надеждата със съмнението.

Досега още не знаеше какво е отношението на Метилда към него.

Колкото повече доверие му оказваше тя, толкова по-неуверен в себе си се чувствуваше той да й каже до каква степен тя му е станала скъпа. В минути на най-непринуден разговор той внезапно се смущаваше и трябваше да измисля какви ли не предлози, за да напусне гостната на Метилда.

Връхлиташе го смелост едва когато някой от познатите й се приближаваше и говореше дълго с нея или когато омразната му маркиза Траверси полагаше всички усилия да прекъсне разговора му с Метилда. Винаги когато получаваше позволение да я съпроводи на връщане от театър, той спираше пред къщата на Траверси, където влизаше Метилда, и отказваше да влезе с нея. И понеже той не скриваше чувството си към Траверси, собственото му чувство към Метилда се издаваше по малко. Може би на настроението на Бейл бе повлиял фактът, че фамилията Траверси бе дала пари за издаването на „Писмата на Якопо Ортис“ и бе помагала на автора им, Уго Фосколо, периодически да се завръща в Италия. Но във всеки случай в това неосъзнато чувство прозираше глуха, неизяснена ревност към Фосколо. Когато Метилда разказваше за младия чудак от армията на Бонапарт, за героя с поетична грива огнени коси над бяло чело, без да споменава името на младежа и без да гледа Бейл, той имаше чувството, че се намира върху нажежена скара в занданите на Инквизицията. Но Метилда говореше това без всякакъв умисъл: тя бе толкова далече от мисълта, че Бейл страда, та дори не забелязваше пламналия му поглед от ъгъла на стаята, където той седеше и мълком я гледаше, съвсем объркан и настръхнал като мокра птица.

Няколко бележки с покана да вземе участие в разходка извън града, написани от ръката на Метилда, той беше зашил в жилетката си. С тези скъпи писания той никога не се разделяше. И в момента, в пощенската кола, ги напипваше под коприната като доказателство, че живее, а не бленува, че пътува за Милано, а не спи.

Бейл пишеше:

„Суетните хора, дори когато са умни, се заблуждават, като твърдят, че винаги са били над сърдечните увлечения. Сериозните личности, които минават в обществото за благоразумни и съвсем неромантични хора, много по-лесно ще разберат най-разюздан роман, отколкото такава книга, в която авторът би се опитал хладнокръвно да опише различните фази на душевното заболяване, наричано любов. Но цялата работа е там, че не съществуват хора, запазени от тази болест, няма ръководство за спасяване от тази болест, няма друго лекарство, освен да се разболееш съвсем.“

Тези разсъждения облекчаваха пътя му до Милано. Имаше минути, когато образът на Метилда, нейните очи, нейният глас възкръсваха пред него така живи, че той изпитваше главозамайване. Миг след това, за да не подскочи от болка, той се мъчеше да опише своето състояние. Друсането в пощенската кола, люлеенето от ресорите и слабото похъркване на съседа му пречеха да движи черния молив по хартията. Но колкото повече бяха пречките, толкова беше по-добре. Изписа всички театрални афиши и концертни програми, които имаше под ръка. Нямаше желание да пише на спирките, на чаша кафе. В Парма, когато се прехвърляше в друг дилижанс, той имаше на разположение два часа. Кулата Фарнезе, тихите улици на спокойния и красив град, станал убежище на Мария Луиза, дъщеря на император Франц и съпруга на заточения Наполеон — всичко това му даде кратка забрава, отвлече го от страстното нетърпение, което го принуждаваше да гледа часовника на всяка спирка.

По улиците на Парма негов спътник беше стар каноник-карбонар с волтериански дух, весел и остроумен. Докато се разхождаше с Бейл по Виале Ментана, старецът разказваше историята на херцогството. Наричаше Парма и нейния затворен от Пармския манастир хоризонт „Чертоза ди Парма“. Това название много хареса на Бейл, но докато слушаше каноника, докато вдъхваше с наслада аромата на ментанските теменуги и се възхищаваше от всичко, придобило златист оттенък във въздуха, изпълнен с прашеца на цъфтящите перуники, той отново се връщаше мислено към Метилда и си я представяше владетелка на този малък град. Струваше му се, че този град би могъл да бъде място за прекрасната история на Метилда и барон Стендал. Пред него се очертаваха контурите на голяма историческа хроника, в която Метилда играеше ролята на херцогиня под името Сансеверина, а той беше министър на Пармското херцогство под името… е, да речем, под името граф Моска, за спомен от московския си поход.

Когато работи творческото въображение на художник със силен характер, личните чувства се превръщат в материал и губят голяма част от остротата си. Подобна минута на освобождаване от потискащия го напор на чувствата поради несподелена страст Бейл изпита при една разходка из улиците на Парма със стария си другар.

Като се спряха на брега край Сан Джервазио, каноникът по молба на Бейл провери колко е часът. Беше два часът след пладне. Пощенската кола тръгваше след един час. Слушайки звъна на английския брегет в ръцете на каноника, Бейл беше поразен от формата на английския часовник. Той бе видял точно такъв часовник като нещо модно на писалището на Метилда Висконтини, когато беше последния път у нея. Без съмнение часовникът беше от Англия. „Кого другиго познава Метилда в Англия освен Фосколо? — Никого!“ Почти залитайки от остра болка, той се сбогува с каноника така прибързано, почти невежливо. Чувствуваше, че земята се проваля под краката му; свалил цилиндъра, той смутено приглаждаше косите си и няколко пъти обърква пътя. В такова състояние пристигна в Милано.

На площад Белджойзо той се съвзе, но все още му беше като насън. Не повярва на ушите си, когато Лодовико, без да предупреди, каза, че го чакат. Влязъл в гостната, Бейл видя Метилда сред двадесет души, който оживено разговаряха и сърдечно го посрещнаха. Метилда, седнала на копринено кресло, с усмивка му протегна ръка. Беше облечена със светла рокля на огромни цветя и приличаше на осемнадесетгодишна девойка. Тя бе толкова красива, че Бейл едва овладяваше вълнението си при тази среща след своето настроение по пътя. Беше го обхванал пристъп на бурно веселие, което можеше много по-леко да потисне от мъката. Стана остроумен, весел събеседник и след четвърт час беше вече завладял вниманието на малката гостна. Метилда знаеше за пристигането му; сутринта изпращала Лодовико да го покани да прекара у дома й вечерта, давана от нея и приятелите му в чест на граф Поро, който заминавал за чужбина. Двете деца на графа оставали под грижите на Силвио Пелико.

— На какво се дължи неочакваното заминаване на граф Поро? — запита Бейл, без да се обръща лично към някого.

— То не е неочаквано, но в Швейцария аз трябва да се видя с приятели, за да оправя мои работи — отвърна графът неопределено. — Надявам се, че вие, синьор Бейл, ще участвувате в списанието, което издава Конфалониери, чийто секретар е Силвио, а сътрудници — ваши приятели, които работят за освобождението на Италия.

— Няма да скрия от вас, че отдавна вече пиша в нашия „Кончилиаторе“ под псевдонима „Алцест“. Току-що пристигам от Болоня, където няма човек, чието сърце да не откликва на статиите на това списание.

— Толкова по-добре, толкова по-добре — отвърна Поро. — Ако срещнете някакви затруднения, отнесете се до Романези. Той е добре осведомен, винаги може да даде разумен съвет.

Посред разговора се втурна Борсиери и заразправя, прекъсвайки всички, какво му се е случило.

Разхождал се в градината си, когато внезапно един човек хлъзгайки се и катерейки се, се качил на оградата, скочил от стената и паднал в цветната леха.

— Спуснах се към него — продължи Борсиери, — като мислех, че се е пребил. Но беше само изпотрошил розовите храсти и си беше одрал бузата. Молеше ме да го спася. Мислех, че е карбонар. Но не ми отвърна нито на един знак. И тогава си съставих мнение, че е луд. Преди няколко часа ми разказа със задъхване и на пресекулки, че бил нормандският дук, автор на познатите ви стихове…

— Нормандският дук?! — възкликнаха всички ужасени. — Борсиери, вие ще си изпатите. Знаете какво представлява той. Помните ли двата памфлета срещу Людовик Осемнадесети? Нормандският дук е избягалият син на гилотинирания френски крал. Някои разправяха, че умрял в затвора; други разказваха за преписката му с руския цар, който — в ущърб на законния дофин, — когато възкачил на престола чичо му, брата на Людовик Шестнадесети, нарекъл краля Людовик Седемнадесети, Нормандският дук е именно Людовик Седемнадесети, който никога не е царувал.

— Всичко това са глупости — каза Конфалониери. — Аз бях в Париж, когато някакъв самозванец съчини първия вариант на тази легенда. Предполагам, че този човек е опасен провокатор, пратен от полицията при Борсиери. Необходимо е да се отнесете до префектурата и да й предадете нейното собствено създание.

Борсиери кипна от възмущение.

— Какво? Вие искате да предам един човек, който е намерил убежище при мене? Напротив, искам да помоля граф Поро да даде възможност на беглеца да се спаси в чужбина, като му даде паспорта на един от своите слуги.

— За нищо на света! — отсече Поро.

— В такъв случай аз ще помоля моя скъп Ариго да го скрие поне за една нощ.

— Много малко ме познаваш, ако мислиш, че съм способен да скрия с гърба си такова слънце като френския крал. По-скоро ще провъзглася тебе за император на Ню Йорк, отколкото да: склоня да приютя този „крал на Франция“.

— Но влезте в моето положение: двама нахални младежи, подсвиркват, плюят и по цели дни се шляят под прозорците ми. Как да се отърва от тази проклетия?

— Влез пък и ти в моето положение. Баща ми е умрял. Заминавам за Франция още утре. Спрях в Милано само за да се сбогувам с приятелите си — каза Бейл.

Всички взеха оживено да обсъждат положението на Борсиери.

По време на разговора Висконтини стана, отиде на другия край на стаята и каза на Бейл:

— Приемете моите съболезнования, приятелю. И по-скоро се връщайте.

Целият свят се изпълни със звуци. Всичко запя и заговори в сърцето на Бейл. Това беше най-хубавият миг през тази вечер. Той реши незабавно да си отиде, понеже се страхуваше да не загуби златното зрънце ненадейно щастие.

Във вестибюла, когато бе вече стигнал до стълбата, той чу гласа на Метилда зад завесата:

— Бейл е любезен и умен събеседник. Но защо не ми изглежда такъв, когато го виждам извън обществото?

Едрите капки дъжд навън напълно отговаряха на естеството на онези вълнения, които изпитваше Бейл под влияние на внезапната промяна в настроението. Думите, които Метилда му каза, вдъхнаха някаква надежда у него, а онова, което чу във вестибюла, отново го спусна от небето на земята.

Когато северната пощенска кола отвеждаше Бейл в компания на доста скучни спътници, главният прокурор и началник на тайната полиция Салвоти седеше в управлението с един младеж.

Младият французин, който седеше пред него, разказваше за безуспешното си преобличане в страдалческите дрехи на нормандския дук.

— Представете си, господин прокурор — казваше той на Салвоти, — този дръвник Борсиери, който се разтапя от всяко красиво двустишие, той, след като изслуша със зяпнала уста моите измислици, забравил приятелите си карбонари и направо като магаре се обърнал с молба към французина Бейл да помогне на своя съотечественик, на наследника — принц Людовик Седемнадесети, злополучния френски крал. Този хитър якобинец веднага го отрязал. На французите не им е изгодно да вярват в Людовик Седемнадесети. Вече трети принц се крие под това име. Мисля, че и италианците също не ще искат да се занимават с нормандския дук. Не са ли твърде много безработните дукове в Италия?

— Тихо, тихо, приятелю мой. Не ви питат по политически въпроси. Вземете половината от онова, което ви беше обещано в случай на успех, и занесете ей тази бележка на Романези.

Бележката беше анонимна. Карбонарят Романези се падаше племенник на австрийския прокурор, тайния езуит Салвоти. Той мразеше чичо си. Чичото, който се досещаше, че племенникът му е карбонар, подбираше начини да научи неговите тайни. Обвивайки с гъст и лепкав слой кални интриги младия Романези, той се наслаждаваше, като гледаше как младежът от месец на месец се топи — пилее сили в борбата с незнайни врагове.

Адресираната до него бележка този път гласеше следното:

„Вашият най-добър приятел, миланецът Ариго Бейл, днес замина със северната пощенска кола за Франция, за да съобщи на френската полиция имената на всички, които кроят да свалят от престола Людовик XVIII. Бъдете предпазлив в името на свободата на Италия.“

Тази бележка, показана на приятелите, не направи никакво впечатление. Но Романези много се развълнува. Салвоти тържествуваше, понеже чувствуваше, че този явно не опасен, но с твърде остър език французин, който живееше в Милано, или въобще няма да се върне, или ще намери затворени вратите на миланските къщи пред себе си.