Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (36)

Тридесета глава

В продължение на една седмица две малки томчета от трактата „За любовта“ гледаха през стъклата на витрините на книжарниците. В цял Париж се намериха тринадесет души, които си купиха книжката от празно любопитство, и те, свивайки рамене, оставиха неразрязан втория том.

След месец книгата бе забравена, а на булевард Поасониер издателят Монжи Стария от разсеяност започна да разкъсва томчетата за амбалаж.

Настана 1823 година и неуморният Бейл издаде нова книга — „Расин и Шекспир“, след разпалени спорове на темата дали Шилер всъщност не е по-съвременен автор и дали трябва да се връща към Шекспир. Много мъчно бе да убеди дори Мериме, че „Шилер е само обикновен копировач на Шекспировата риторика, че поднася християнските заблуждения в натруфена форма“.

„Нашата трагедия трябва да бъде по-проста. Шекспир е по-близък до нас, защото нашите събития приличат на тези в Англия през 1590 година, но по ум ние сме неизмеримо по-високо от англичаните през XVI век; нашата трагедия трябва да бъде по-проста и да мине без риторика. Шекспир е използувал този похват само защото е трябвало да приспособява към разбиранията на публиката едни или други драматически положения. Тогавашният зрител е бил невежа и смелостта в живота е замествала у него бързината на умствената работа. Френският ум особено трябва да отхвърли немската галиматия, наречена случайно романтизъм. Шилер не притежава достатъчно ум, за да предложи на своето време трагедия, която да изразява основните стремежи на епохата и конфликтите със стария свят. По такъв начин, макар Шекспир по време да е по-далече, но по вътрешен смисъл е много по-близо до нашите дни, отколкото неотдавна умрелият Шилер.“

Не беше обаче така лесно да се убеди Мериме. Спорът започваше от сутринта в стаята на Бейл, който четеше на младия си приятел току-що написаните страници, сетне продължаваше в кафене „Ламблен“, вечерта — в ложата на театър „Франсе“ и накрай през нощта — в малка стаичка в кръчмицата при Жълтите врати във Венсенската гора на трапеза, отрупана с бутилки, в паузите между палавите приключения с балерините. На другата сутрин спорът се подемаше отново и така цяла седмица, докато Мериме не взе решение да се раздели със своя приятел, понеже намираше, че помежду им има твърде малко допирни точки. Бейл го убеждаваше да не прави глупости и изреждаше всички „допирни точки“ в такава форма, че винаги сдържаният и студен Мериме се превиваше от смях и се мяташе от ъгъл в ъгъл из стаята. Бе сключен мир. И двамата се сговориха за една лудория. Трактатът „Расин и Шекспир“ предизвика скептичната забележка на постоянния секретар на Академията на науките господин Оже. Мериме и Бейл решиха да нападнат по бандитски академията. Два дена старият и младият съчиняваха анонимно писмо до Оже. То съдържаше изтънчени разсъждения за задачите, които бе възложил на академията нейният основател кардинал Ришельо, твърдения, че Оже в никакъв случай не оправдава неговото доверие, предупреждение до господин Оже, с което се изтъкваше, че точно две седмици след получаването на това писмо господин Оже ще загуби любовницата си и може да получи такова украшение на главата, което не ще му позволи да си сложи шапка.

Препрочетоха със смях писмото, запечатаха го и го изпратиха.

— Никога за нищо не съм се разкайвал — казваше Бейл.

— Единственото, за което се разкайвам, е, че съдбата ме е събрала с вас — смееше се Мериме.

Бейл свиваше рамене и го съветваше:

— Сприятелете се с Оже.

Мериме вадеше от папката ръкопис, грижливо преписан от министерския стенограф, и с галантен реверанс го поднасяше на Бейл.

— Бъдете така любезен да го прочетете. Оже подготвя за печат унищожителна критика на вашите теории.

— Сега не мога да чета това.

— Вземете го със себе си и не забравяйте, че аз умея да правя подаръци на приятелите си.

Бейл с любопитство прелистваше академическия „Манифест против романтизма“.

— Ами ако речем да отговорим?

— Трябва да отговорим — каза Мериме. — Академическата защита на класицизма е твърде сериозно нещо. Преследването на романтиците може да стане политика на цензурния комитет.

— Но аз съвсем не възнамерявам да бъда защитник на литературните школи.

— Тогава не отговаряйте.

— Но нали той напада лично мене?

— Тогава отговорете.

— Но нали това може да предизвика полемика?

— Тогава не отговаряйте…

Бейл спря и втренчено изгледа Мериме.

— За бога, скъпи приятелю, не си служете в живота с литературни похвати: в разговора си с мене вие скърпвате диалог в стила на Рабле.

— Та лошо ли е това? — лукаво се усмихна Мериме. — Вие скърпвате вашите съмнения в стила на Рабле.

— Личи си, ще станете писател — каза Бейл.

— Ще видим дали не ще престанете да бъдете писател, когато Оже публикува своя „Манифест“!

— Не, приятелю мой, аз много добре знам, че щом човек се залови за перото, трябва да бъде готов да го ругаят като вагабонтин.

— Надявам се, че не се каните да привиквате към това.

— Не се каня да отговарям на обидните нападки на същества от този род.

— А аз съм уверен, че вие можете да ме покварите дотолкова, та да пожелая да дращя с перо по хартията.

— Уверен съм, че това би станало и без моето развращаващо влияние. Вие сте склонен към всякакъв вид пороци.

— О, колко силно казано! — възрази Мериме. — Най-малко бих се смятал склонен към добродетели.

— Убеден съм в това — каза Бейл. — Неделята при Жълтите врати няма да се повтори.

— Тогава ще има неделя у Александрина. Впрочем вчера я видях с един капитан от инженерните войски във великолепен интендантски екипаж.

— Оригинално съчетание на родове оръжие! — позасмя се Бейл. — Вие да не би да дежурите на улицата, когато тя минава?

Мериме замълча малко. После се разсмя и каза:

— Разбирам ви, хитрецо, вие сте ревнив и се страхувате да не би да зная адреса на вашите вечерни увеселения. Не се тревожете, аз си имам достатъчно и не ще тръгна по вашите. Впрочем да променим темата на разговора. Известно ли ви е, че Манюел е изключен от Камарата?

— Да, четох речта му от първи март и мисля, че той е съвсем прав — това е най-добрият и най-благородният човек в Камарата. Ако говори сдържано за позора на Франция, която предприема интервенция в Испания, за да потуши революцията, тогава това е само печална истина, но не и повод за изключване. През януари монархиите — Прусия, Австрия и Русия — поискаха възстановяване на монархията в Мадрид. Сега и Франция ще вземе участие в това. Какво по-подло може да има!

— Обърнете внимание, че Манюел бе прекъснат при действително революционни думи — каза Мериме. — Ето това изречение: „Опасността, надвиснала над кралската фамилия, стана действително жива заплаха от минутата, когато Франция, революционната Франция, почувствува, че сега тя трябва да призове към живот нови сили и нова енергия…“

— Да, знам всичко това — прекъсна го Бейл, — знам, че вие не сте съгласни с това и че то е самата истина. Зная също, че Камарата му викала: „Цареубиец! Вън! Долу!“ — но в това отношение ние с вас никога не ще се разберем.

— Бейл, кажете, наистина ли във Франция съществува Таен комитет, в който работят бивши италиански карбонари? Истина ли е, че Лафайет и Манюел влизат в този комитет? Вярно ли е, че вие сте участвували под името инженер Висмара в торинското въстание?

— Всичко това са глупости и аз се учудвам как умен човек може да дава ухо на клюки.

— Но вие не криете симпатиите си?

— А вие напразно потискате вашите антипатии — възрази Бейл. — Я по-добре да идем на обед, а после ще се разходим извън града.

 

 

Мериме и Бейл си почиваха на широка зелена скамейка под дърветата на Булонската гора. След миг при тях дойде нисък човек с къдрави коси, с нисък цилиндър и грамаден бастун в ръка. След него вървеше Курие, разсеян, с печални очи, които нищо не виждаха. Докато пълният човек искаше разрешение да седне на скамейката, той спокойно се настани до Бейл. Бейл се извърна, позна Курие и възкликна:

— Това се казва горделивец! Той даже не поздравява!

— Ах, извинете! — припряно възкликна Курие. — Запознайте се, моля: доктор Кореф, лекар при особата на негово величество пруския крал, Анри Бейл, частен секретар, внук, брат и дядо на Бонапарт.

Мериме гледаше присмехулно и двамата. Бейл и Кореф бяха еднакво дебели и в изражението на лицата им имаше някаква неуловима прилика.

— Стига толкова царско роднинство — каза Бейл.

— Не, това е самата истина — издума Курие и продължи разговора си с доктор Кореф.

— Няма закъде да бързаме — щом се отзовахте на моята покана, хайде да се поразходим. Струва ми се, че никога хубавото време не е привличало толкова парижани тук, както днес, а освен това ще ви покажа един документ, който съвсем не е безинтересен за вас.

— Курие отново е скроил някаква политическа интрига — каза Бейл.

— Съвсем не! Просто искам да разубедя господин Кореф в неговото лошо мнение за парижката полиция. Той смята Париж място за политически отдих. Не знам кой го е убедил в това.

— Аз имам изобщо твърде високо мнение за Париж — каза Кореф, — а следователно и за парижката полиция. Но, уверявам ви, тя няма отношение към мене. Аз съм твърде недостоен обект за нейното внимание.

— Слушайте — каза Бейл, — да тръгнем след ей тези младежи. Те са руски офицери, името на единия от които ми бяха споменали някога. Веднага го познах.

— Ах, тоя красавец ли? Но защо ще вървим след тях?

Въпреки това всички станаха и смесили се с тълпата, тръгнаха на две крачки зад руските офицери. Бейл с най-голямо вълнение следеше всеки жест на Ширханов, когото не бе виждал почти десет години. Спътникът на Ширханов приличаше на момчето, което бе видял по времето на московските пожари. Беше възпитаникът на дворянския пансион, който заедно с учителя си превежда за него на френски език страници от руски исторически съчинения, като любопитно поглеждаше враговете, заели толкова внезапно Москва, че той не успя да я напусне с другарите си от пансиона. Бейл не си спомняше презимето на това момче, знаеше само, че то звучеше на полски и че го викат Пьотр. Нима дотолкова могат да се запазят детският израз на очите и очертанията на веждите, издадената долна устна, че дори изминалите десет години да не променят човека?!

Руските офицери говореха без стеснение на своя език. Бейл долови само няколко пъти името Сен Симон.

Курие попита Бейл:

— Струва ми се, вие знаете руски език?

— Запомних добре само руските ругатни — отвърна Бейл.

— Но ето Кореф може би разбира руски.

— Много малко. Братята на жена ми — Матиясовци — въртят някаква търговия в Москва. Според мен младежите говорят за посещението си при Сен Симон, когото заварили болен. Нима този чудак може да има успех с фантазиите си?

— Да, един потомък на дукове и граф, който се е отрекъл от титлата си и живее сега с хляб и вода в мансарда и мечтае да обнови човечеството със социализъм, както виждате, има успех сред руски гвардейци — отбеляза Бейл.

— Страна на крепостни роби и диваци дворяни — какво общо може да има между нейни представители и налудничавия чудак Сен Симон?! — възкликна Курие. — Русия живее в седемнадесети век. Аз мисля, че изнежените дворянчета се интересуват от Сен Симон така, както руските царе са се интересували от уродливи джуджета.

— Само не и този висок адютант. Аз имам най-добро мнение за него — каза Бейл.

— Откъде го познавате? — попита Мериме. — И какъв е този влюбен тон?

— Казаха ми презимето му, но за да го произнесеш безнаказано, трябва да ти направят операция на гърлото. Той е бил адютант на някакъв княз с буква „В“. За княза говореха, че бил герой на Шевардинския редут.

— Това пък какво е? — запита Мериме. — Знаете ли, че когато бях на единадесет години, с часове прекарвах край решетките на Тюйлери и гледах как тези азиатци върху малки кончета, с калпаци, с жълти лампази, въоръжени с пики, яздеха из улиците на Париж. Беше изключително зрелище! Оттогава аз търся да се срещна с руси.

— Склонен съм без всякакво чувство на приличие да се приближа до тях и да се запозная — каза Бейл. — Но не знам как ще се посрещне това. По-добре да послушаме за какво говорят.

Кореф се стараеше да превежда дословно и каза:

— По-възрастният казва на по-младия: „Слушай, Каховски, целият «Катехизис на индустриалците» е същинска щуротия. Аз и занапред ще съм против допущането на търговското съсловие в организацията и съюзите. Търговците са невежи, а без просвета нашето дело е неосъществимо.“

Още няколко стъпки по алеята. Долитат откъслеци от руска реч. Младият възбудено говори и очите му искрят. Ширханов се усмихва и с тъжна загриженост мисли върху значението на казаните думи.

Кореф предава:

— Русинът, струва ми се, цитира „Ново християнство“. Явно те са под силното влияние на социалиста… „Европейските владетели са се обединили под знамето на християнството в Свещен съюз, но тяхното поведение поддържа старата система на силата на меча и властта на кесаря.“ Младият поляк е убеден, че нито царят, нито индустриалците могат да дадат, както, той се изразява, истинска свобода… Я виж, те били опасни, вашите руски офицери… И таз добра, та вашият офицер е якобинец! Вижте как пламтят очите му, когато се обръща към спътника си. Чувате ли, чувате ли какво казва? Казва, че Риего е допуснал грешка, че трябвало да се унищожават царските фамилии. Че ако били обезглавили Фердинанд, както Людовик във Франция, тогава нямало да има клетвонарушение на краля и не би могло да съществува организирано убийство на цяла една страна със силата на чуждестранно оръжие. „Правителство, което не е съгласно с желанията на народа, е винаги виновно, защото в здравата дума на закона се намира народната воля. Не стига само да бъде обесен Аракчеев, трябва да бъде обезглавен Александър, трябва да бъде изтребена царската фамилия.“

Четиримата французи се спогледаха.

— Ето ви нов Робеспиер — каза Мериме. — А вие твърдите, че те са крепостници и офицери от императорската гвардия.

— Уверен съм, че това е изключително рядък случай — каза Курие. — Пред нас са терористи в гвардейски униформи. Във всеки случай те не са обикновени пътници и ненапразно са били у Сен Симон.

— Но този Каховски е истински терорист — произнесе Кореф толкова високо, че двамата офицери бързо се извърнаха, погледнаха французите и завиха с бързи крачки по страничната алея.

За втори път се срещнаха двамата военни герои от 1812 година. Отново за миг те се бяха погледнали един друг сред тълпата, без да знаят, че съдбата беше кръстосала пътищата им някога. Княз Ширханов отдавна бе забравил мразовитото декемврийско утро у Аракчеев в Грузино, когато като млад поручик прекара цяла нощ да преписва френските писма на военния комисар от Наполеоновата армия Анри Бейл.

Бейл, който напразно бе търсил някога Мелани Гилбер в горящата Москва, който бе й писал безкористни приятелски писма, съвсем не предполагаше, че тези заловени писма беше чел офицерът, когото два пъти срещна в Париж. Съдбата отново ги раздели.

Руските офицери бяха изчезнали, загубили се сред тълпата. Четиримата французи веднага ги забравиха. Насреща им идеше висок, пълен и тромав човек с дълъг редингот с голяма кадифена яка, с кръгло лице и умни очи. Усмивка заигра на устните му, очите му повеселяха, широкополата шапка се вдигна с учтив поздрав, слънцето блесна върху голо теме. Беранже със закачлива усмивка и прекалено любезен поклон се здрависа с Бейл и с Курие, после сухо кимна на Мериме и Кореф.

— Все пак аз един месец повече от вас се заседях в затвора — каза той на Курие.

— От по-способния повече… се чака — отвърна той. — Не мога да твърдя, че съм ви завиждал в това отношение.

— А пък аз все пак завиждах на Лозаря. Вашите памфлети са толкова силно вино, че повалят дори такива литературни пияници като мене.

— Е, драги, аз бих дал всичките си памфлети за вашето „На сатаната, който умира от отровата на езуита Лойола“. Съгласете се и вие, каква прекрасна шега е този дявол, който не е могъл да понесе езуитското питие! Но че езуитският генерал веднага заема трона на владетеля на ада, че езуитът става дявол и управлява света — това е извън всяко съмнение. Аз никога не бих могъл да напиша за господа-бога такова нещо като вас. Никога не бих го изобразил старец с нощна шапчица, който поглежда сънен от прозореца, учудено слуша парижките клюки за себе си и се страхува от агентите на парижката полиция. Също така великолепни са стиховете и за вашия апостол Петър, от когото веселичката Маргота е откраднала изпод възглавницата ключовете му, Петър, който се страхува, че Маргота ще отвори рая за развратни квартиранти!

— Според мен три месеца затвор за подобна литература са малко — каза Бейл.

— Ама правителството май има намерение да поправи тази си грешка, аз навреме си дадох оставката — рече Беранже.

— Но как ще живеете? — попита Курие.

— Много малко ми е необходимо — отвърна Беранже. — Не съм алчен и освен това бедността ми допада, както руменината на младите.

— Носи се слух, че правителството възнамерява да ви лиши от право на бедност. Искат да ви направят богат и мълчалив.

— За да се чувствувам напълно задоволен и забогатял, необходими са ми няколко леки като тапа и празни като изпита бутилка неща — необходими са ми нищожните глави на Бурбоните и тогава ще се успокоя. Това заплащане може да се извърши без никаква загуба за министерския бюджет.

— Днес е чуден ден — каза Бейл. — Времето е възхитително. За какво са тези политически гръмотевици от съвсем ясно небе? Господа, всеки от вас прилича на лайденска стъкленица: вие се приближавате и започват да изхвръкват електрически искри. Произнасяте гръмки фрази, драскате с мълнии по въздуха.

— Все пак съгласете се, че тези искри излизат не от медните кълба на лайденската стъкленица, защото нито главата на Курие, нито моята са медни кълба. Сравнението ви е несполучливо, Бейл!

— Но вие сте литератор, а политиката в литературата прилича на пистолетен изстрел в концерт.

— Нямам нищо против — каза Курие, — особено ако двата изстрела имат еднакъв ефект.

Вниманието им привлече един старец, който се подпираше на бастун и вървеше, пъшкайки и кашляйки. Той беше нисък, куц човек, с дълги посивели коси до раменете, с набръчкано лице и светли, склеротични очи. Едва сега събеседниците си спомниха, че преди да се поздравят, Беранже водеше този старец под ръка.

— Хайде, аз ще продължа разходката си, ще стигна до фиакъра, а после ще отида на улица Батоар — продума старецът, повдигна леко периферията на шапката си и тръгна по алеята прегърбен, като оставяше по пясъка дълбока следа от тежкия бастун, и накуцваше.

— Кой е той? — попита Бейл.

— Не ви запознах, защото това става доста трудно без разрешение. Старецът е капризен и след скорошния опит за самоубийство аз го пазя от всякакво раздразнение. Ето сега ще иде в своя полузимник под моята стая, ще легне на купчина парцали и ще лежи цяла седмица, без да излиза. Днес едва го измъкнах на чист въздух.

— И все пак кой е той? — запита Бейл.

— Ами че Роже дьо Лил!

Всички се спогледаха и замълчаха. Авторът на „Бойна песен на Рейнската армия“, изпята на 30 юли 1792 година от марсилските федералисти и обиколила след това цял свят под името „Марсилеза“, живееше сега в страшна бедност, болен, изоставен от всички, чакаше смъртта си и я призоваваше насила.

Различни мисли породи у всички тази среща. Бейл си спомни как в деня, когато арестуваха Людовик XVI, Роже дьо Лил се скара с Карно, скъса офицерските си пагони и ги хвърли в краката на генерала. Офицерът, пламенен патриот, написал знаменития химн на революцията, не можа да понесе известието за арестуването на кралското семейство и излезе в оставка. От този ден той се превърна от революционер в бързо разлагащ се труп.

Мериме си каза, че никога не би му стигнал патос да напише революционен химн. Как може изобщо да бъдеш обзет от подобен ентусиазъм! Огромната тълпа с червени знамена будеше у него присмех.

Курие си мислеше, че ако той е авторът на „Марсилезата“, щеше да си послужи по-добре със своята слава. И неочаквано се намръщи — припомни си разговора на жена си с управителя зад преградата. Защо му е славата на един памфлетист, когато у дома му е такава бъркотия! Чичо Флоримон, управителят, човек с огромен ръст, като мислеше, че стопанинът е заминал, повали жена му на леглото. През преградата се чуваше шум, а после и гласове, доста ясни думи за съпруга, обяснение, че стражарят и свещеникът са й дали указания да следи мъжа си. Мъчно можеше да се определи чия съдба е по-добра. Може би и той на стари години ще лежи като Роже дьо Лил в мръсна стая и ще чака смъртта си.

Беранже се усмихваше добродушно и нежно. Съдбата, която го бе направила любимец на парижките бедняци, занаятчии и хора от средна ръка, му поднесе нов дар. Той имаше възможност да бъде бавачка на старото бебе Роже дьо Лил и да слуша неговите покъртителни разкази за ония събития, които младият Беранже не можеше да знае и не бе видял.

Доктор Кореф, с хлътнала в яката шия и кръстосал ръце на гърба си, така че минувачите задяваха бастуна му, си припомняше как при обиск у дома му в Берлин полицията бе конфискувала ръкописа на „Марсилезата“ и как полякът стражар, който го разпитваше, го наричаше като стар познат „Фердинанд Давидович“, потупваше го по рамото и го караше да разправи за всичките си познати руси, макар че той нямаше нито капка руска кръв. Мисълта за поляка стражар внезапно се измести от мисълта за руския офицер Каховски, който казваше: „Русия е в чувал, а царят е здрав възел. Трябва с нож да се среже възелът и тогава от чувала ще излезе живата Русия.“ Впрочем какъв бе този документ, който Курие искаше да му покаже? Започна с разговор за приказките на Хофман, разбра, че Кореф, като приятел на автора, е представен от Хофман под името Винцент в „Серапионови братя“ и изведнъж ни в клин, ни в ръкав: „Искам да ви покажа характеристика, която е дадена на вашето първо идване в Париж.“ „Този Курие не е човек, а дявол!“ — помисли си Кореф.

На един завой на алея в Булонската гора петимата французи се спогледаха за миг, всеки чифт очи с други четири чифта. Бейл, Беранже и Мериме тръгнаха напред. Кореф се наведе, сякаш за да оправи връзките на обувките си. Курие се спря до него. След известно време те изостанаха петдесетина крачки. Курие извади лист и го даде на Кореф да го прочете.

Беше бланка на министерството на вътрешните работи, адресирана до префекта на парижката полиция, от 30 ноември 1822 година:

„Предлагам ви да организирате таен надзор над доктор Кореф, пристигнал от Баденското херцогство, понеже доста гръмко изявява революционни мнения и снабден с препоръчителни писма, се е свързал тясно с представителите на опозицията. Като домашен лекар на княз Харденберг, той е уволнен от тази длъжност и е изгонен от Прусия заради дръзката си революционна агитация. Понеже Кореф е светски човек, много любезен и добре образован, неговата общителност ще ви даде всецяло възможност да организирате най-грижливо наблюдение над него, без то да бъде уморително за вашите осведомители от висшето общество.“

Кореф пребледня и изпусна листа. Един младеж, красив и елегантно облечен, с нахално лице и усмивка на уличница, се спусна да го вдигне. Курие го ритна по задника и услужливият младеж се просна по лице върху пясъка. Курие светкавично сграбчи листа и го пъхна в маншета си. Големите му черни очи горяха яростно и сякаш бяха готови да изпепелят услужливия младеж. Младежът стана, извади свирка; публиката бързо опразни мястото, където се бе разиграло внезапното и странно произшествие.

Бейл се приближи и запита:

— Какво се е случило?

— Нищо — каза Курие и скришом му подаде смачканата на топче хартия. — Качете се веднага в първия фиакър, който ви попадне, и бягайте.

Един конен стражар дойде на местопроизшествието. Нахалният красавец викаше, като сочеше Курие:

— Арестувайте го, открадна ми златния часовник!

Курие замахна с бастуна си над главата на младежа. Стражарят слезе от коня и като разпери ръце, настоя Курие да върне часовника или да го последва в префектурата. Дръзка мисъл мина през ума на Бейл. Кавалерист и ловък ездач някога, той се метна на стражарския кон и бързо препусна през гъстата гора. Там, където нямаше хора, той скочи, върза коня за един храст и сякаш нищо не бе станало, се насочи към предградието. По пътя разгъна документа. Свикнал още в Милано с подобни истории, той съвсем не се учуди, когато го прочете. Обаче от предпазливост реши да не държи у себе си откраднатия документ, но понеже не знаеше как ще постъпи Курие, останал в ръцете на спешилия се стражар, скъса поверителното нареждане на полицията и го хвърли в храстите. Ясно бе, че Курие не е имал възможност да стори това сам пред очите на всички.

Обискът, който направи стражарят, не даде никакви резултати. Младежът, на когото бяха откраднали часовника беше огорчен и разочарован. Документът, откраднат от министерството на вътрешните работи, който без съмнение беше в ръцете на Курие, не бе намерен и поради това огорчението по повод на измисления златен часовник имаше дълбоко основание. Младежът не бе изпълнил възложеното му поръчение. Стражарят бе изгубил коня си по вина на някакъв нахален гражданин, когото всички казаха, че не познават. Нямаше никакво законно основание за арестуването на когото и да е, никой не беше сигурен, че жестът, с който Курие се бе обърнал към застаналия до него пълен човек от публиката, бе жест за предаване на министерския документ. Като отърсваше пясъка от лицето си, младият полицейски агент не можеше да твърди с положителност дали този гражданин бе случаен спътник на Курие или стар познайник. Само едно беше ясно, че поставеният под надзор Кореф е съвсем близък на памфлетиста Курие, известен под името Лозаря. Но тази стара новина не учуди никого в полицията.