Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (49)

Глава четиридесет и трета

От северния до южния край на Апенинския полуостров една и съща политика, стремяща се да превърне Италия в прост „географски термин“, непозволяваща на хората, които говорят един и същ език, възможност не само да се обединят в името на някакви общи стремежи, но дори свободно да се посещават, бе наложена на италианския народ от решенията на Виенския конгрес на съюза на европейските монарси. След революционните вълнения през 1821 година тази политика се поддържаше от Австрия — като център на абсолютизма, и от Рим — като център на религиозния гнет. Тази политика можеше да бъде провеждана само поради голямата разпокъсаност на страната. Север и Юг бяха раздробени на двайсетина „независими“ държавици, всяка от които бе длъжна свето да пази законите, нравите и обичаите на дореволюционната монархия. Централната част на Италия заедно с Рим представляваше своеобразна църковна монархия с папата като светски господар. Вносът на книги в Италия бе забранен. Строго биваше регистриран всеки, който четеше вестник или който изобщо много чете. Почти напълно липсваха светски училища, населението бе неграмотно и поради невежеството си — крайно набожно. Юг и Север не можеха да се обединят, докато масата от населението не станеше враждебна на религията. Метерних мислеше, че мирът тук ще царува вечно. Но народът на Италия мислеше съвсем друго. Колкото по-тежък беше гнетът, толкова по-силен беше стремежът към свобода. Когато Бейл пристигна в Чивита Векия, той видя огромен затвор, в който бяха задържани хиляди затворници, работещи в галерите^[1]. „Политическите престъпници бяха съвсем други: в каторгата попадаха не поети, учени и аристократи, като Силвио Пелико или Конфалониери — не, най-опасни политически водачи сега се оказаха дърводелецът и обущарят. Нито единият, нито другият не се зовяха по име, тъй като имената им грижливо се криеха.“

Лавасьор пристигна в Триест и прие канцеларията от Бейл. Той предполагаше, че в консулството ще срещне потиснат от несполуки човек, нехаен писател, който не е могъл да се справи с работата, не е съумял да издържи пред австрийския натиск. Какво бе неговото учудване, когато видя пред себе си загорял човек с тъмнокестеняви, почти черни бакенбарди, с дебел нос и проницателни умни, почти зли очи! Бейл се яви пред него с бавна походка, в консулски мундир с висока яка, спокойно и вежливо му протегна ръка и го придружи в кабинета. Лавасьор бе изумен: цели два часа Бейл го запознава като ученик с консулската работа. Говори му за френското население на полуострова, за взаимоотношенията на френските граждани с местното население, даде му списък на всички кораби в пристанището, съобщи му сведения за търговията със зърнени храни на Банат, за стоките, които са потребни на Франция. Гледайки сухо Лавасьор, той изчисляваше на ум тарифите на консулските и митнически постъпления, така че най-после Лавасьор, очаквайки да намери лекомислен събеседник и весел разказвач, бе съвсем потресен и измъчен от тая напрегната деловитост. Същевременно не можеше да не почувствува благодарност към тоя човек, който му даде ключа на всички консулски тайни в Триест. След деловата беседа Бейл го покани на обед. Лавасьор не можа да се сдържи и да не изкаже чувствата си. Бейл, с досада от неговото учудване, рече:

— Господине, аз съм възпитаник на Политехническата школа „Математик Ейлер“, бил съм инспектор на коронните имоти на император Наполеон, аудитор на Държавния съвет — нощем изчислявах по време на московския поход цифрите на артилерийското и продоволствено снабдяване на една голяма армия, и не смятам консулската работа по-трудна от предишните ми занятия. Бъдете любезен да заемете мястото си на масата.

Лавасьор щедро сипеше похвали за Политехническата школа, която през юлските дни изигра такава блестяща роля.

— Бъдете умерен в похвалите си — каза Бейл. — Не забравяйте, че преди това сте били секретар на господин Лафайет. Политехническата школа огорчи възторга на този генерал от Националната гвардия. Политехническата школа е съставена от републиканци.

— Надявам се, че вие не сте републиканец, нали? — каза Лавасьор.

— О, не, разбира се, не — отвърна Бейл. — Само не искам да хвалите това, което е опасно за вас.

— А знаете ли, господин Бейл, че новоизбраната Камара е повдигнала въпроса за съкратяване длъжността главен комендант на Националната гвардия, без да съобрази, че главният комендант, Лафайет, ще се оскърби много от това.

При тая вест Бейл само повдигна вежди, без да каже нещо.

— Разбира се, генералът веднага се оттегли от всякаква работа.

Бейл в миг почувствува, че се задушава от смях.

„Как, тоя възторжен стар палячо, който превръща най-сериозното дело на кървавата революция в панаир, като се опитва да играе ролята на хуманен Робеспиер, на скромен Дантон и деликатен Марат, е получил най-после заслуженото?! Лафит и Казимир Перие са го превърнали в генуезкия мавър, прислужника на Фиеско. «Мавърът си свърши работата, мавърът може да си иде!» Това е тяхна интрига! Това са сторили те! О, мошеници, о, хитри вълци!“

Подавайки чаша червено вино на Лавасьор, Бейл предложи да пият за здравето на негово величество краля на Франция.

Лавасьор се канеше да изпрати във Франция съкрушителен отзив за своя предшественик, но работите бяха в бляскаво състояние и едничкото, което му оставаше да направи, бе да премълчи съвсем. Да кори, бе невъзможно, да хвали — не искаше. Можеше само мълчаливо да присвои обширната подготвителна работа на Бейл.

На път за Чивита Векия Бейл се отби във Флоренция. Той се видя там с художника Хораций Верне и прекара с него, с жена му и дъщеря му няколко дни, докато дойде обещаното писмо с пари и документи за пътуване. Хораций Верне бе потомък на цели поколения живописци: дядото и прадядото бяха художници, бащата бе прочут баталист, нарисувал огромни платна от Наполеоновите битки. Хораций Верне се бе учил при баща си и при художника Венсан. Принадлежащ към новото поколение, той се проявяваше като противник на класическите традиции и в 1809 година бе нарисувал картината „Превземането на редута“, която предава така вярно боя, както у Мериме в малкия разказ със същото заглавие. От 1828 година Хораций Верне бе директор на Френската академия в Рим.

През време на обеда Верне показа на Бейл малки скици на италиански типове. Това бяха смели, красиви лица, нелишени от лукавство и добродушие, прекрасни образци на великолепна човешка порода, чудесен материал за създаване непобедима армия.

— Но уви! — каза Верне. — Тези двадесет и седем прекрасни тоскански глави са все бандити от шайката, която бе заловена преди един месец. Сега рисувам картината „Сражение на бандити с папски стражари“. Вие знаете ли кой беше вождът? Ето тоя. — Верне подаде на Бейл една рисунка с молив, която изобразяваше профил с необикновена чистота. Това бе съвършена рафаеловска глава на деветнайсетгодишен младеж. Къдрава коса, великолепно очертана благородни уста и прекрасно оформена глава.

— Чудни хора! — извика Бейл.

— Да — отвърна Верне. — Огромната енергия на двадесет и седем живота ще бъде изразходвана на галерите, а командирът навярно ще бъде обесен. Цялото му престъпление е, че ранил с нож папския чиновник. Стражар отблъснал ръката му, раната се оказа незначителна. Младежът кореспондирал с жената, която папският чиновник ухажвал. Полицаите заловили кореспонденцията и така я използували, че едва ли не подлудили тоя младеж. От това последва и раняването с нож, сетне бягството, след това разбойническа шайка по пътищата от Сиена до Флоренция и най-после сегашният печален край. Всичките, двадесет и седем, са в затвора, имаше и двадесет и осми, но той изчезна. Казват, че бил подкупен от кардинал-губернатора и предал цялата банда, обаче вместо обещаните пари получил въже в Рим. Впечатления, които никак не са парижки, нали? — завърши Верне.

— Да, за щастие не са парижки впечатления — каза Бейл. — Невинаги силите на тая младеж ще бъдат използувани за бандитизъм и за галерите.

„Прочее добре, че в Триест, а не направо в Чивита Векия започнах дипломатическата си кариера — мислеше си Бейл. — Добре, че Сент Бьоф не дойде да сподели моето триестко шестмесечно уединение, както го канех, и добре, че сега зная как гледат на трите цвята на сегашна Франция. Барон Дево, френски консул в Чивита Векия, заемащ тая служба шестнадесет години, я изгуби само за няколко часа, защото намислил след юлските дни изведнъж да издигне трицветното френско знаме над фасадата на френското консулство. Това бе твърде законна постъпка, но не всичко законно е добро. Издигайки трицветното знаме, Дево свалил от фасадата папския герб с кръстосани ключове. Дребното старче кардинал Галефи — управителят на Чивита Векия — бил неумолим. След кардиналския доклад в папската канцелария никаква сила не можа да спаси Дево. И ето че старият консул трябваше да предаде властта на някакъв безделник, парижки драскач, когото на това отгоре господин Метерних изгони от Триест.“

Помощникът на консула, черният слаб грък Лизимах Таверние, изпращаше с тъга своя патрон.

— Не ви поздравявам, Таверние, не ви поздравявам — казваше Дево. — Не мога да чакам повече. Господин консулът Бейл трябваше да бъде тук преди една седмица; ето ви първото указание за точността на новия консул. Ще отскоча за един ден до Рим.

— Аз ще ви придружа — каза Лизимах.

На връщане с пощата от Рим в колата с Таверние пътуваха трима римляни, един англичанин и един дебел италианец, който се качи в Орвието малко преди да тръгнат. Той искаше да се настани до прозореца. Лизимах, който от тоя ден се смяташе за фактически представител на френското кралство на територията на Чивита Векия, реши да седне при прозореца и да не отстъпи. Италианецът погледна учудено, отдръпна се и каза на Лизимах:

— Scusi!^[2]

— Смятам, че един италиански търговец е длъжен да отстъпи място на френския консул — рече Лизимах, като грубо се извърна към извинилия се човек.

— А аз смятам — отвърна той, — че ако вие сте италиански търговец, аз съм пък френският консул в Чивита Векия.

Лизимах скочи като попарен.

— Господин Бейл?

— Да — отвърна Бейл.

— Чест имам да ви се представя: вицеконсул Лизимах Таверние. — Така стана това неофициално представяне.

Заминавайки, Дево недоволно каза на Бейл:

— Съветвам ви да изгоните Лизимах. Ловък и лицемер, наглед скромен, но с ужасно самомнение.

— Но не краде ли? — каза Бейл.

— Не съм забелязал — отвърна лениво Дево.

Когато прахът от пощенската кола улегна по пътя, Бейл със син мундир, обшит с осемнайсетредна сърма, и с триъгълна шапка с бели пера, като сложи ръкавиците и шпагата, влезе в дома на кардинал Галефи. Дребното старче с гърбав нос със сини жилки, с малки сълзливи, безцветни очи, с червен редингот и червена атлазена жилетка, излезе да го посрещне, опирайки се с лявата ръка на бастун, по който дрънкаха големи сардониксови броеници.

— Да, да, Чивита Векия е по-далеч от Виена, отколкото Триест. Ние не сме толкова строги като австрийския канцлер. Жалко, че господин френският консул, ще получава тук не петнайсет, а само единайсет хиляди франка от своето правителство, но ние мислим, че търговията ще се засили и вашите работи ще се поправят.

Тонът бе съвсем добродушен, доброжелателен и никак не изглеждаше, че този склеротичен старец е наивен кардинал. Бейл гледаше червената му жилетка и се напрягаше да си спомни къде бе виждал точно такава. Тая натрапчива мисъл му помогна да запази при разговора с кардинала почтителна съсредоточеност и да не се впуща в много разсъждения.

„Ах, да, при представянето на «Ернани» Теофил Готие бе с такава жилетка и предизвикваше ужас у честните буржоа; аз му казах, че раздвоява вниманието на публиката, която не знае къде да гледа — в жилетката или на сцената.“

Кардиналът изведе Бейл на балкона над самото море.

Виждаше се просторният син залив и корабите на котва в пристанището: огромни платноходки, един папски кораб и френският двумачтов военен кораб „Алерт“.

— Вие виждате, че аз съвсем не съм против френското знаме — каза кардинал Галефи и като извади от джоба си бяла кърпа, размаха я от балкона. На кораба се появи струйка бял дим, а след три секунди долетя топовен гърмеж. На корабната мачта се издигна френското знаме, а на папския кораб полетя нагоре, развяван от вятъра, огромен бял щандарт с Петър и Павел. Това бе приветствие на папския кораб и салют по случай встъпването на новия консул в длъжност.

След един ден имаше местен празник. Хонорарът от „Червено и черно“ започна бързо да намалява. Най-важното бе да се украси вечерта консулството с факли, без да се чака да изпратят консулските пари. На сутринта учуденият Лизимах се яви при Бейл за сърдечен разговор. Той уверяваше, че нищо не иска, че смята за чест да служи с господин консула, че се съмнява дали ще може да му бъде приятен, но положително ще му бъде полезен.

Бейл го успокои.

— Приятелю, според мене вие нямате никакво основание да говорите така. И през ум не ми е минавало да ви заместя с когото и да било.

След минута Бейл забрави тоя разговор, но Лизимах писа в Париж на свой роднина — търговец, когото молеше да събере по-подробни сведения за новия му началник, господин Бейл, да разпита портиера, прислугата няма ли господин Бейл някои слабости. След като стори това, той се успокои и зачака.

Бейл нареди: между единадесет часа сутрин и един след обяд — доклад и съвместна работа; два пъти седмично — приемане на посетители; когато пристигат френски кораби — справка за стоките и преглед на корабните книжа; френски граждани се приемат през всяко време. Той започна доста предпазливо да разпитва Лизимах за състава на населението в Чивита Векия и за настроенията. Лизимах прояви пълно незнание. Че „населението от шест хиляди и четиристотин души се състои предимно от италианци“ — това Бейл знаеше и без вицеконсула.

— Какви познанства имаше господин Дево? — попита той.

— Неделен ден той отиваше у местните църковни власти и никъде другаде. Всъщност тук няма и какво да се научава — каза Лизимах.

— Как няма какво! — извика Бейл. — Осем часа път с пощенската кола — и вие сте в Рим, а казвате — няма какво!

— Да, но това е Рим — каза Таверние.

— А вие мислите, че Чивита Векия е изолирана от света? Не, ние ще изменим нашата дейност. Не може да се ограничавате само с обществото на свещениците и командирите на папската жандармерия; така вие няма нищо да научите. Ще се помъчите да ми съобщавате всичко, което видите със собствените си очи през деня, всичко, което чуете от сигурни хора, и най-после всички слухове за произшествия в съседните градове. Колко пъти пристигат в пристанището марсилските параходи?

— Четири пъти в месеца — отвърна Лизимах.

— Трябва всеки път да сте готов със сведенията, за да бъдат изпращани за Франция с параходите, които отиват в Марсилия — нареди Бейл.

— Слушам — каза Лизимах, — но аз бих предпочел моята работа да се ограничи в съставяне на паричните отчети и канцеларските преписки.

Бейл се съгласи.