Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (25)

Деветнадесета глава

Още като седемнадесетгодишен драгун в Милано Бейл се беше запознал с Анджела Пиетрагруа. Тогава той беше просто хлапак и въздишаше, а тя беше на петнадесет години. Още носеше името Борон и помагаше на баща си, по мнението на прехласнатия драгун, най-честният от всички търговци в Милано.

През 1811 година Бейл, човек с положение в обществото, отново посещава Милано, отново попада под младежките си впечатления от Италия. Но прекрасната Анджела е вече омъжена. Старият Борон му дава нейния адрес. Бейл с трепет се среща със своята миланска богиня. Отново пред очите му са нейните великолепни къдрави черни коси, извитите като дъги вежди и живите й, весели очи, цялата й фигура, леко закръглена, стегната в прекрасни антични форми.

Тя била скарана с мъжа си… Едва могла да познае Бейл, когото едно време сама наричала китаец, заради повдигнатите ъгли на очите му. Но тя искала Бейл да се забавлява и да бъде щастлив, та да може и тя да вкуси малко щастие. При тези думи очите й дяволито се смеят и страните й се заливат от руменина.

Тогавашното блаженство беше кратко и остави следи в душата на Бейл: чувство на тежка неувереност в Анджела, която твърде лесно му изменяше.

Сега, при последното му идване, тя живееше сама, беше свободна и отново го повика при себе си. Жилището й беше в Каза Бовара, където бе живял и той преди шест години — през 1811 година.

Щом се раздели с Байрон, Бейл веднага се отправи към Каза Бовара. От три дена насам малката Джулета, племенница на Анджела, го предупреждава за нещо нередно, но „отвратително и тежко е да съчетаваш любовта с подозрението“. Той не чува пълните с молба загатвания на Джулета. Уверен е, че като споделя мислите и разбира чувствата му, Анджела няма нужда да го мами. Той е достатъчно страстен любовник, достатъчно пламенен, надарен с богато въображение и мисли събеседник, но не е натрапчив, дава й пълна възможност да си отдъхне от неговата особа и да изпита свежо влечение към него. Дори не е ревнив. Но днес се чувствува зле. Изпитваше досада и огорчение от всички, които с неумели намеци предизвикаха конвулсивна тръпка у английския поет. Всички се надпреварваха да изкажат на Байрон своите подозрения, че той е убиец, че „Абидоската годеница“ не е написана току-така. Сега вече не на Байрон, а на Бейл лично му е толкова тежко и всичко му изглежда построено върху лъжа и измама, така че най-добрият начин да се убеди в грешката си е да си върне доверието към любимата жена в нейните обятия.

Бейл тихичко се приближи до къщата и няколко пъти мина от ъгъла до портата, преди да реши какво да прави. Големият фенер още не беше угаснал; над града цареше предутринна тишина и прохлада. Някаква щастлива двойка пресече отдалече улицата, като се смееше и целуваше. Бейл се приближи до малкото прозорче на Джулета и три пъти почука на оловната рамка. След миг на вратата се появи, загърната с шал, сънена девойка, поклати глава и го поведе нагоре по задната стълба. С пръст на устните си и стъпвайки на пръсти, тя го доведе до познатата му врата, сложи ръката си на тила му и наведе главата му до дупката на ключалката. Осветената стая беше в пълно безредие. Възглавници, чаршафи, одеяла бяха по пода. На кревата голата Анджела се намираше в обятията на някакъв непознат. Бейл отскочи и бързо побягна надолу по стълбата. Не изпитваше нито задъхване, нито трепет, нито гняв. Възбуденото състояние, в което той слизаше по стълбата, внезапно се смени със студено любопитство. Стана му неизразимо мъчно за собствената му склонност да се отдава на илюзии, обхвана го огорчение като след загуба на ненужен предмет.

Мина един час. По улиците начена слабо движение. Към зеленчуковите пазари бавно се точеха селяни от околните села с каруци, с плътни дървени колела като в древни времена, запрегнати с волове. Зад портата се чу шумолене, дрънна падащ ключ, вратата се отвори и излезе мъж със сив жакет и сива шапка. Червеникави бакенбарди, извит нос, лице, надупчено от едра шарка. „Та това е Джузепе Боси, продавачът, който стои на тезгяха на баща й!“ — помисли си Бейл и се скри зад водосточната тръба.

Когато самодоволният и зачервен продавач бързо зави зад ъгъла с възбудена и нервна походка, Бейл отново почука на същия прозорец. Джулета с разширени от ужас очи пусна Бейл, като гледаше в ръцете му и шепнеше:

— За бога, само недейте сега! Сега вие не можете да отговаряте за себе си!

„Бедното момиче! То си мислело, че съм отишъл за пистолета си“ — помисли си Бейл и добави на глас:

— Бъди спокойна.

Бейл похлопа на вратата. Чу се слаб сънлив глас. Вратата се отвори. Бейл седна до леглото.

В стаята вече беше тъмно, понеже лампата бе угаснала. Анджела лежеше с измачкана дантелена риза и се преструваше, че слънчевият лъч, който проникваше през пердето, заслепява сънените й очи. Разбира се, тя беше приятно учудена.

— Събличайте се, Китаецо, какво се бавите?

Бейл се усмихна и не успя веднага да намери какво да отговори. Сетне стана. Искаше да се разтъпче из стаята, но краката му не помръдваха; пак седна. „На всяка цена трябва да се овладея, та да не изпадна нито в тъга, нито в бяс“ — помисли си той. И почти механически запита:

— Как спахте, тази нощ?

— Добре си отспах и с нетърпение ви чакам — отвърна тя.

— Чуйте ме, мила приятелко, спомняте ли си какво говорехме веднъж, че вие нямате никакви причини да се страхувате да ми кажете всичко за себе си?

— Ах, Анри! Я оставете тези излияния на чувствителни души. Вие пак се залавяте за миналото. Била съм лекомислена, постъпила съм вятърничаво, известно ви е това, всичко съм ви разказала и нямам какво повече да ви казвам.

Тя затвори очи, сладко се прозина, изтегна се цяла на леглото и като обърна към него главата си, бавно заотваря синкавите си клепачи. Гледаха го огромни, весели и доверчиви очи, безкрайно предани и същевременно нехайни.

— Ама наистина, Анри! Какъв чудак сте! Нима не ви принадлежа изцяло?

Но като съзря неговите студени и остри очи, изпадна в недоумение. Закръглила длани, тя разпери ръце, сякаш искаше да каже, че нищо не разбира и същевременно го зовеше в обятията си.

Мислите му се гонеха с невероятна бързина. Едва преди десет дена това призоваващо, сладострастно движение беше достатъчно. И той, старият и опитен човек (да, стар, защото днес навършваше малко повече от тридесет и три години), би убил всеки, който би казал, че Анджела лъже. Сега вече тя го беше лишила от това право. Той спокойно й каза:

— Струва ми се, че не ми разказахте всичко. А може ли да има някакво значение една любов без доверие? Нима ви се иска в тази книга да има празни или залепени страници?

За миг лека досада като бръчица се изписа по лицето на Анджела, но тя вдигна вежди, бързо прогони бръчицата и с въздишка му отвърна с такъв тон, с какъвто говорят на безнадежден глупак:

— Ах, Анри, вие все някакви страници намесвате, все някакви книги. Нали ви повтарям, че всичко съм ви казала и целият ми живот ви е известен с най-малките си дреболии, дори и най-безинтересните досадни дреболии. Хайде, мили Доминик, не ставайте венециански Бригело. Усмихнете се!

Доминик — това нежно и измислено име той беше възприел в тайната кореспонденция с миланските си приятели.

„Как си спомни тя това име сега, за първи път тази година през моето трето пребиваване в Милано?“ При думата „Доминик“ Бейл си припомни низ от щастливи нощи и потайни разходки денем по езера и пътечки около Сетиняно, в пищната растителност на градините Боболи, във Флоренция, в Кашина, в бамбуковата горичка — всички щастливи срещи и хиляди разнообразни ласки.

— Не съм ви обичал напразно. Вие сте безкрайно талантлива жена. Притежавате способността чрез възкресяване на моето минало да забравяте вашето минало и дори да забравяте собственото си настояще. Но знаете ли вие, че миналото само тогава не е опасно за настоящето, когато е познато докрай?

— Анри, вие сте непоносим. Уморих се от вашите унизителни разпити. Кажете открито какво ви трябва и си идете.

„В този изпълнен с достойнство и благородство глас има толкова искреност, простота и толкова оправдан гняв, че всеки страничен свидетел трябва да намрази инквизитора-любовник — мислеше си Бейл, като ставаше. — Тази жена иска да се изплъзне на дълбоко и като риба да се скрие под камъните на дъното. Трябва да й предоставя тази възможност.“ Той реши да се сбогува и каза само:

— Мога да ви простя абсолютно всичко и дори факта, че ме считате за глупак. Но обърнете внимание, че ако вие не се страхувахте и не скъпяхте вашите минали измами, не бихте стигнали и до сегашната.

Тогава избухна една неочаквана сцена. Анджела скочи, лицето й се обезобрази от ярост. Пред Бейл стоеше само по риза, смъкнала се от едното рамо, задоволена до краен предел, уморена от червенокосия атлет, зла миланска търговка и викаше със сподавен пресипнал глас:

— Вън, излезте вън! Вие ме обидихте! Осмелявате се да дебнете една честна жена, която ви е отдала цялата си душа!

Тогава Бейл каза:

— Стига! Вие ме бъркате с прислужника на баща ви — Джузепе. Не изваждайте ключа: дупката на ключалката е твърде голяма, вижда се всичко, което става в стаята.

След тези думи той вдигна падналата си шапка и хвана дръжката на вратата.

Анджела остана един миг вцепенена, сетне страшна бледност смени червенината на лицето й. Тя бързо изтича и хвана ръката на Бейл.

— Не си отивайте, моля ви, останете още малко. Ще ви разкажа всичко и нищо няма да скрия. Знам, че вие сте прав!

Бейл не я слушаше. Тя ридаеше и протягаше ръце, пълзеше на колене подире му до вратата, като го дърпаше за края на дрехата и го молеше да се върне. Бейл, без да се обръща, изтича на улицата.

На другия ден Джулета му донесе писмо, в което благородната синьора Анджела му съобщаваше, че прислужникът Джузепе Боси държи в ръцете си живота на баща й, разорен старец, и че тя е била принудена да отстъпи, за да спаси стария Борон от позор.

Докато той четеше писмото, малката Джулета седеше на дивана.

Бейл хвърли писмото на масата и закрачи из стаята, като си говореше на глас:

— Какъв негодник съм бил! Как можах така грубо да я обидя със своето незнание?! Какво, би сторила всяка друга жена на нейно място? Това е тежка и трудна минута.

После, като погледна Джулета, той попита дали леля й отдавна е свързана с Джузепе Боси.

— Отдавна, синьор Ариго. През последните две години Боси беше по търговия в Хавана, а откакто се върна, техните нощи се подновиха. Когато казват, че вие не трябва да идвате, тогава винаги идва Боси и… други. Синьор Ариго, искам да замина за Франция. Тук никак не съм добре.

„Стигат ми толкова илюзии“ — помисли си Бейл и като се обърна към момичето, каза:

— Отговор няма да има.

 

 

Вечерта в театъра Бейл не намери нито един от приятелите си.

Даваха скучна пиеса. След първото действие ложата на монсиньор Лодовико опустя. Бейл отиде зад кулисите и почука на една врата с надпис: „Елена Вигано“.

Звънлив глас му отвърна: „Влезте.“

Красивата певица седеше пред огледалото, поправяше прическата си и се обличаше. Тя протегна през рамо, без да се обръща, лявата си ръка на Бейл. Той поднесе пръстите й до устните си и започна да й излага план за излет с приятели до Венеция. Артистката се съгласи. След няколко незначителни реплики Бейл стана да си върви.

Елена, без да се обръща, му зададе въпрос:

— Чуйте, Бейл, истина ли е, както казват, че сте били влюбен в мен?

Полуобърнат, вече хванал дръжката на вратата, Бейл отвърна:

— Излъгали са ви — и излезе.

Когато се върна у дома си в Каза Ачерби и отвори стъклената врата за коридора на втория етаж, Бейл видя в полутъмния край на коридора една жена, която идваше насреща му с плавна походка. Тази дама със светлосиня рокля му се стори позната: тъмнокестеняви коси се спускаха на слепите й очи на едри къдрици, кръгли черни очи, яркочервени малки устни, възлилави кръгове около очите й и нежен овал на лицето — всичко това му беше странно познато. Жената го погледна равнодушно, а зад нея вървеше, леко накуцвайки, висок, строен човек с изпрашен пътнически костюм, чернокос, сресан на път. Изглежда, и двамата идваха от вратата на неговата стая. Когато жената беше вече на три крачки, на ушите й блеснаха дълги и тежки аквамаринови обеци и едва по тях Бейл позна тази дама. Погледът й от разсеян стана весел, сърдечен: тя го беше вече познала. Беше сестра му Полина — изменена до неузнаваемост, преобразила се от много мило плахо момиче в красива, уверена в себе си жена.

Тя посочи с лявата ръка спътника си и го запозна с брат си:

— Това е моят мъж.

— Господин Перие Лагранж, много се радвам да ви видя — каза Бейл. — Отдавна ли, Полина?

— Какво отдавна? Нали знаеш.

— Не, аз питам отдавна ли сте пристигнали?

— Пощенската кола закъсня четири часа, понеже на един завой едното колело се откачи и форейторът се преби. Едва от около половин час сме при тебе. За днес ни дай подслон, а утре ще продължим.

И тримата отидоха в голямата стая на Бейл. Докато Перие Лагранж се мъчеше да поправи скъсаната каишка на обувката си и се преобличаше от пътя, Бейл поръчваше вечерята.

Докато вечеряше с тях и слушаше какво разказват за Франция, Бейл през цялото време си мислеше, че ако в момента не изпитва остра болка при мисълта за измамата на Анджела, сигурно и сега, както преди десет дена, щеше да прекара с нея нощта като най-пламенен осемнадесетгодишен влюбен.

— Колко много губят и проиграват жените, когато лъжат човек като мене! Жената, която е в състояние да разбере това, може да бъде наистина щастлива с мене.

— Всъщност, Анри, за какво се отнася тази забележка? — попита Полина. — Аз ти разказвам за маршал Мишел Ней, че бил разстрелян, задето отишъл с Бонапарт — нали той беше заедно с тебе в московския поход?

Бейл я гледаше и чувствуваше, че приказва не на място и изведнъж много силен прилив на кръв в главата и особено един удар в клепачите го принудиха да затвори очи. След миг парчетата лед от шампанското и мокри салфетки разхладиха главата му.

Високият и строен Лагранж, спокоен и печален като всички болни от сърце, наместваше невъзмутимо възглавниците на Бейл. Полина и старата прислужница София събуваха обувките му. Бейл бълнуваше: крещеше като пиян драгун пред атака, като запален комарджия, който залага живота си на карти. След един час докторът му пусна кръв и каза, че е получил слънчев удар — вероятно последица от днешната, голяма горещина.

— От пладне до четири часа навън скитат само кучетата и англичаните, а честните християни стоят на сянка. Ако брат ви не е карбонар, за какъв дявол му е притрябвало да хойка из града, когато всички спят? Ако утре сутрин болният има температура, ще се наложи пак да му се поставят вендузи. Впрочем този здравеняк, струва ми се, може да издържи дори нещо повече от слънчев удар.

Докторът си отиде. След един час от „слънчевия удар“ не остана и следа. Бейл спокойно продължи разговора със своите близки.

Сутринта, след като изпрати гостите, Бейл трескаво дописваше последните си наблюдения и впечатления от картинните галерии в Италия. Привечер, след като работи здравата почти без да вдигне глава през целия ден, той завърши онази книжка, за нуждата от която така хубаво се беше изразил Байрон — „История на живописта в Италия“. Прелиствайки началните глави на грамадния ръкопис, Бейл откри черновата на едно старо писмо. Беше лично негово писмо от Болоня, написано още на 25 октомври 1811 година. То гласеше:

Уважаеми господа!

Написал съм „История на живописта в Италия“ от Ренесанса до наши дни. Този двутомен труд е плод на три години пътувания и изследвания. Произведението на Ланци ми послужи за ръководство. Възнамерявам да изпратя труда си в Париж за издаване. Моля ви да пуснете предварително съобщения за излизането на тези два тома in 8-о в края на тази година.

М. Б. А. А.

Пожълтяло от времето листче, мастилото — избледняло. Шест години бяха минали оттогава. Книгите, за които се готвеха да пуснат съобщение, бяха пропаднали в руския поход.

„Казаците са ги изгорили или са си чистили пушките с тях — писа Бейл на един свой приятел. — Жалко бяха дванадесет тетрадки с позлатен кант, подвързани с цветен марокен.“

Сега всичко беше написано наново. От всяка страница лъха въздухът на Рим и всеки художник говори на нашата епоха с живия език на съвремието. И затова на първия том написва като епиграф:

„Братя Карачи изоставиха онзи патос, който беше моден за онова време и по тази причина изглеждаха студени.“

А на втория том — кратка английска фраза: „То the happi Jew“ (за малцината щастливци). Следваше грижливо изписана титулна страница.

„Защо пък да не го подпиша както през 1811 година? Така и ще го оставим — М. Б. А. А. Толкова по-добре, защото в «История на живописта» не са малко политическите мълнии, отправени срещу монархията на Хабебургите. По-добре да остана в сянка и да живея в неизвестност, да не излизам никъде със собственото си име.“ Разсъждавайки така, Бейл опакова двата тома и помоли с писмо Маре в Париж да предаде ръкописа на господин Дидо за печат. После стана, потърка с пръсти уморените си клепачи, облече се и се отправи към театъра.

Точно пред „Ла Скала“ видя група възбудено ръкомахащи хора. Като се приближи, позна Байрон: очите му горяха, устните потрепваха, юмруците му бяха стиснати и цялото му същество беше израз на напрегната, едва сдържана ярост. До него беше Силвио, който викаше нещо високо и ръкомахаше. Конфалониери с жест, пълен с достойнство, прикани Бейл да вземе участие в похода на тази група, водена от монсиньор Брем и брат му маркиз Сартичана, против Санта Маргарита, където австрийски караул беше арестувал секретаря на Байрон — Полидори. Бейл тръгна с група от петнадесет души и цялото шествие се насочи към седалището на полицията. Стигнаха до сградата на закрития манастир Санта Маргарита, настоятелно поискаха обяснение. Излезе, че австрийски полицейски офицер, който следял Байрон в театъра, седял в партера, без да свали високия си калпак. С това той накарал Полидори да изгуби търпение. След трикратно отправена от него молба към австриеца той с един юмручен удар свалил шапката му и веднага бил заловен от стражарите. Байрон узнал за арестуването на Полидори по-късно, но щом узнал, изпаднал в неописуема ярост.

Цялата група влезе в караулното помещение. Офицерът се държеше високомерно и настоя да се запишат имената на всички влезли. След като прочете името на Конфалониери, на Брем, на Монти и на други уважавани от миланци граждани, той се посмути малко и заяви на Байрон, че освобождава Полидори. Но сблъсквайки се с някого от тези, които влизаха, шапката му падна и тогава се откри комично малкият му ръст, маскиран с високата шапка. Полидори отново се разсмя. Австриецът не можа да се сдържи, нарече го бунтовник и заяви, че дейността на мнозина му е добре известна. Монти и Конфалониери поискаха обяснение. Австриецът веднага се сви и каза, че иска извинение и взема назад всичко изречено, като добави, че това е било само шега.

На връщане от театъра Байрон, успокоил се малко, се доближи до Бейл и каза:

— Страхувам се, че ще ми се наложи да напусна прибързано Милано. Може би се виждаме за последен път. Вашето съобщение за северния поход ми достави голямо удоволствие. Приемете моята благодарност. Нарочно разговарях с вас за московските снегове на покрива на Миланската катедрала. Нищо друго не напомня толкова за снежните преспи и равнини, както разискрилите се под лунните лъчи мраморни плочи на катедралния покрив. Но вие сте прав: московското робство е по-страшно от австрийското иго.

Полидори и Байрон видяха точно пред входа на хотела стражаря Триболати, който отдавна вече следеше Байрон. Той с усмивка връчи на Полидори заповед незабавно да напусне австрийските владения. Триболати учтиво и дори съчувствено предложи на Байрон да смени своето местожителство в Италия. Това беше казано в сдържана форма и без да се определя срок. Полидори, забравил всякаква предпазливост, цепеше нощния въздух с проклятията си против Австрия и започна да се сбогува с обещание скоро да се върне, но вече не за приказки само, а за действие. Ако читателят иска да узнае, това обещание не бе изпълнено, понеже след две години Полидори беше отровен с цианкалий и моментално умря, когато се готвеше за път. Триболати довършваше втория том от своите характеристики на карбонарското движение.

Откъснат от тежките си мисли с отиването в Санта Маргарита, Бейл се върна у дома си и заспа.