Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (17)

Единадесета глава

Фиакърът пътуваше вече час и половина. Той се клатушкаше и скърцаше с ресорите си, докато се промъкваше бавно по калната, изровена и неосветена улица. Разговорът между Бейл и спътника му не вървеше. Крозе упорито мълчеше, не отговаряше дори на най-настойчивите въпроси на Бейл. Мълчанието стана още повече наложително, понеже каляската така тракаше по настилката с железните си шини, че трябваше да крещят, за да се чуват. Най-сетне Бейл не изтрая и извика:

— Но ето вече сме в Сен Дени! Тъй като оттук си наел фиакъра, явно е, че пристигаме. Кажи ми, за какво се касае?

Крозе спря кочияша пред малка едноетажна къща, плати му и поръча да чака. Бейл и Крозе слязоха.

— Това са някакви приумици. Имай пред вид, че ако искаш просто да се повеселиш, няма нужда да се преструваш на заговорник. Във всеки случай аз ще ти отмъстя, и твоята сърдита Праскед ще научи за поведението ти, преди да успееш да я излъжеш с приказките си.

Крозе се разсмя.

— Ти нямаш още причини да си недоволен, но аз не исках, след като узнаеш за какво става въпрос, внезапно да се стреснеш и да се върнеш в Париж. Преди две седмици, след големи мъки и раздяла с мъжа си, пристигна в Париж Мелани. Искаш ли да се видиш с нея?

Бейл спря.

— Във всеки случай не сега.

— Не, тъкмо сега, докато още никой не е успял да я предупреди за твоето връщане в Париж. Нейният прозорец свети. Ето този — срещу кестена. Фиакърът ще те чака, а аз си отивам пеша.

Бейл пристъпи до вратата, после се върна и решително тръгна към мястото, където бяха спрели конете. Фиакърът беше заминал вече. Бейл изтича в тази посока, където изчезна Крозе. Той викаше, зовеше Крозе. Малката уличка беше безлюдна. Крозе беше изчезнал безследно. Понеже беше късно, трябваше да се връща пешком в Париж.

„Сега е съвсем недопустимо да ида при Мелани — мислеше си Бейл. — Ако тя би искала това, на Новолюксембургска щяха да знаят. Морис е изпълнителна старица. Тя е добра физиономистка. Непременно щеше да ми каже, ако някой е идвал. Но никой не е идвал от името нито на госпожа Баскова, нито на госпожа Гилбер, нито просто на Мелани. Значи, всички писма, молби и предложения останаха без успех. Как да вляза след всичко това и за какво да заговоря? Мелани е много самолюбива. Да отидеш без покана при човек, преживял толкова нещастия, и да не му изкажеш съчувствията си или да му изкажеш и да го обидиш — и едното, и другото е лошо и ненужно.“

Изминаха още десет минути.

„Но аз ще бъда подлец или страхливец, ако не намеря изход от положението“ — каза си Бейл, върна се, вдигна чукчето на вратата и силно почука.

Отвори му стара жена с кафяво боне и като осветяваше със свещника влезлия, огледа го от глава до пети. Бейл три пъти повтори въпроса си.

— Моята господарка се е съблякла вече и спи. Впрочем кажете си името… Ах, господин Бейл… Тогава влезте. Тя спомена вашето име и ми поръча да ви пусна веднага щом дойдете.

Бейл седеше на малък диван и чакаше. Два свещника с по три свещи във всеки горяха на масата. Тънка марсилска дантела закриваше прозореца. Малка чинийка с парченце сирене, чашка недопито червено вино и къшей хляб свидетелствуваха, че някой не беше довършил самотната си вечеря. „Колко добре е, че трябва да почакам!“ — помисли си Бейл. Той изпитваше леко затруднение при дишане, нещо стягаше гърлото му. И без това сега той не може дума да продума. А ако заговори, ще бъде или за упрек — и тогава ще се повтори печалната картина на старите марсилски караници, или ще пророни незначителни и безжизнени думи и тогава кристална ледена корица като на стъкло през зимата ще направи Мелани недостъпна. Нервни прозевки и умора. За да не дреме, Бейл извади от джоба си малката книжка и зачете възхитилите го още сутринта английски стихове на неизвестния поет Байрон:

И често в миг на весела забава

засенчвал челото му скръбен мрак,

вражда до смърт припомнял си тогава

или безумна страст оплаквал пак.

Но никой никога не знаел как

тъгува Чайлд: не бил с душевност пряма,

утеха не потърсвал в думи — знак

на дружеска загриженост голяма,

и всяка своя скръб посрещал с твърдост няма.^[1]

Сега в съседната стая е Мелани. Нима й е необходимо да се облича като за концерт и да губи време за това? Очевидно тя търпеливо е чакала, толкова търпеливо, че нито редче не му е писала на неговия адрес, не е питала дори дали е жив. А и този проклет Крозе нищо не каза! Може би той е действувал по нейна поръка, щом така смело го доведе в Сен Дени? Нали и старицата каза, че Мелани го е чакала. Значи, тя се облича, сякаш ще излиза на сцена, без да знае, че сега това е съвсем неуместно. Единственото нещо, което любовта не прощава, е доброволното отсъствие. Бейл усещаше треска, но не онази кьонигсбергска болезнена атака, която предизвика бълнуване, а съвсем друга, отдавна забравена, която сега изглеждаше смешна. Кръвта тупаше в слепите му очи при мисълта, че след шестгодишна раздяла едва ли е останало у Мелани дори сянка от предишните чувства към него.

Слаби, дълги пръсти притиснаха клепачите му и му затвориха очите. Мелани тихичко се беше промъкнала отзад и нейните палещи длани стискаха слепите му очи и му запушваха ушите. Тя притискаше бузата си до главата му.

Мелани говореше:

— Как можахте да допуснете, Анри, че във ваше отсъствие аз ще се настаня в квартирата ви?! Очевидно писмата ви от Москва не са стигнали, но дори Рус да беше ми предал вашето предложение, вие знаете колко обичам да съм самостоятелна и свободна. В Марсилия аз все пак предпочитах вие да живеете у мене, а не аз у вас.

Без да сваля очи от нея, дивейки се на нейната свежест, на лъчезарните й очи, любувайки се на познатите трапчинки на бузите, Бейл възхитено обгръщаше с поглед цялата й малка съвършена фигурка на статуйка от Танагра и по-скоро поглъщаше звуците на нейния вибриращ глас, отколкото схващаше значението на думите й. Неговите собствени думи се лееха като неудържим поток. Той разказваше как в деня на пристигането му в Москва го обхванала истинска лудост, някакво непреодолимо желание да я намери на всяка цена в този колосален горящ северен Рим. Тогава дори не могъл да разбере колко глупаво е хрумването му да я търси сред горящите бедни къщурки и обхванатите от пламъци дворци. От тези търсения, станали накрай опасни, той напълно загубил сили. Попаднал в задънена улица сред горящи къщи, искри падали върху дрехите му. Толкова било горещо, че косите му се навивали от палещия вятър, ресниците и веждите му се пърлели и ако не бил руският мужик Артемисов, тези търсения на Мелани щели да завършат с неговата гибел. Сетне Бейл разказа за случайната среща с дребничкия арфист от марсилския театър и как той му съобщил подробности по заминаването й от Москва.

— Анри, много е добре, че и за вас, и за мене Русия ще остане само спомен. Никога не бих могла да стана руска помешчица със сто седемдесет и шест души роби. Помислете си само какво значат тези думи: „сто седемдесет и шест души“! Дуща, това е дума, която има много голямо значение за мене. А там тя означаваше имущество, жив предмет, който помешчикът владее, като в повечето случаи той самият няма душа. Такъв беше Басков.

— Защо казвате „беше“?

Защото вече го няма.

— Няма го за вас?

— Не, той просто не съществува. Убиха го селяните.

— А!… — каза Бейл и млъкна.

— А аз май не съм отвикнала да чета мислите ви: за мене Басков не съществуваше вече дълго време, преди да престане да съществува сред живите.

— Е да, но вашето дете? Фесел ми казваше…

— След смъртта на малката Адела, чийто баща искахте да се наречете вие, аз не съм имала деца, скъпи Анри. Но каква съм разсеяна! Вие вероятно сте гладен?

— Не, току-що бях у Коломб, където пихме и ядохме.

— За вас аз пак ще приготвя марсилска вечеря.

Призори Бейл, облакътен на възглавницата, мълком наблюдаваше профила на спящата Мелани и си спомняше поред всички предишни преживявания от 1805 и 1806 години в Марсилия и 3 август 1806 година, когато той беше посветен в масонската ложа „Каролина — Великият Изток на Франция“.

Постоянно видение пред него беше малката нимфа на зеления сенчест бряг на Ювона, гола и засмяна под пръските вода — Мелани от онези години.

Защо тази нощ, когато вдигнаха чаши в чест на срещата, тя нито веднъж не го попита какво ще прави, нищо не каза нито за себе си, нито за живота си в Париж? Тя хиляди пъти има право, когато казва, че сегашната много радостна среща е била необходима. Бейл си мислеше дали може това внезапно обхванало го усещане на физическо щастие да го хвърли за дълго в обятията на Мелани.

Тази мъничка странна жена, толкова строга в отношенията си с него и точкова честна в своите чувства към него, отрича възможността за траен съюз с него дори и сега, когато се срещнаха и му се отдаде както някога. Тя е права естествено, когато казва, че тази среща е само „последна цифра в края на страницата, което означава, че сметката е приключена“.

Голяма цифра…

За миг в душата на Бейл се пробуди ревност: „Как е живяла, как ще живее занапред Мелани? Сигурно тя не мълчи с другите, както не е мълчала и през тези шест години.“

Тънката игличка се заби в сърцето му, вледени го с мраз и връхчето й се счупи, но не се разтопи като късче лед, а го бодеше и му причиняваше болка. Поиска му се да целуне Мелани и да я събуди. Но веднага чувството на гореща благодарност към нея го възпря. Ледът се стопи. Какво щастие е, че се срещна тъкмо с нея веднага щом се завърна във Франция! Именно тази нощ след щастливата и безгрижна вечер с нея, когато тя беше така непринудена и мила, му даде възможност да почувствува изведнъж, че впечатленията от войната са се разсеяли, убийственият студ в душата му е изчезнал и по жилите му отново струи гореща кръв.

„Животът е хубав, трябва да се възвърна в него. Утре ще има музика, великолепният Лувър, картини и гравюри, и четене на прекрасния млад английски поет… Байрон — дар от съдбата!…“

Бейл тихичко се облече и седна край прозореца. Въображението му рисуваше миланските врати с надпис: „Alla Valo-rosa armata francese!“ („На храбрата френска армия!“), грамадните стени, отрупани с народ, миланските жени с ярки и пъстри многоцветни облекла, размахали чадърчета, децата с широкополи шапки, мъжете с бели чорапи и обувки с панделки — всичко това крещи, хвърля отгоре цветя, ликува и се весели — влизаха французите и се оттегляха последните австрийци от Милано. Но това беше много отдавна. Днешният Париж, мрачен и кален, с непавирани улици, изгърбени мостове, с обяви за новия набор, с навъсени лица, говори, че са настъпили други времена. „Нека си идват други времена, аз лично никога не съм се чувствувал така преливащ от живот, както днес — отвърна на собствените си мисли Бейл. — Но Мелани е права. Бих казал, че се мени обликът на вселената и времето чезне като ей тези облачета на светлото небе. Не мога да позная чувствата си, не мога да позная хората и предметите, макар те да имат същите имена и същите очертания.“

Като написа набързо няколко реда на Мелани, Бейл напусна малката къща и тръгна пеша за Париж. Вятърът, играеше с косите му. Бейл държеше триъгълната си шапка в ръка и с наслада се къпеше в потоците светлина. Дишаше с пълни гърди и едно чувство на необятна, немислима свобода придаваше на походката му енергия, увереност и спокойствие.

На 19 март Бейл завърши поредната страница от „История на живописта“ и за стотен път се зае да преглежда ръкописите си.

Той записа в тетрадката, която водеше от името на батальонния командир Кост: „Мелани прояви всички признаци на голямо щастие. Тя е обладана от пълнотата на живота и от интерес към всички негови дреболии.“ Като записа това, Бейл със задоволство си помисли, че неговата предишна приятелка отново се е съвзела и не се нуждае от него. Странно и противоречиво чувство: търсене на любов и бягство от любов… Отбеляза на полето, че всичките му приятели са получили административни постове. Отбеляза, че не би се съгласил да стане префект и да отиде в глуха провинция с население от шест хиляди жители.

Ровейки книжа в стари папки, той намери едно писмо, очевидно много старо:

„Знаете ли кое ме затруднява във вашите писма? Извиненията ви. На ваше място аз бих била много по-доверчива и по-откровена. Избирайте сам кое ще намерите, че ви е по-необходимо. Нима съм ви упрекнала поне веднъж, че сте по-интимен с мен в някои свои писма? Ех, нима не ви е известно, че тъкмо този тон на писмата ви трогва моето сърце, че най-малко можете да се страхувате да не ми харесате тъкмо тогава, когато ми оказвате такива признаци на приятелство? И аз скучая като вас. При това съм и разтревожена. Здравето ми е толкова разклатено, че все по-трудно и по-трудно мога да понасям уморителното участие в трагични роли. Имам слаби гърди и ето вече няколко дни боледувам. Това неволно ме озлобява! Понякога ми се струва, че съдбата е много несправедлива към мене. Във всеки случай, ако бях сама, струва ми се, бих намерила сили да напусна живота, който става за мене непрекъсната мъка. Ала ме възпира мисълта за моето бедно детенце. Господи боже мой! Някаква невероятна жестокост е това да съм непрестанно жертва на събития, които ме преследват. След четиригодишен неспирен труд и лишения да нямам възможност да осъществя един обикновен разумен план! Да знаехте само какво получавам вместо утешение! В края на краищата не е трудно да се досетите за какво говоря. За подлостта на един човек, който някога злоупотреби с фатално стеклите се обстоятелства в живота ми. С ужас мисля за това, особено сега. Ще дръзна ли да призная пред себе си, че трябва да ненавиждам оногова, когото някога съм любила? Можете ли да почувствувате колко отвратително и ужасно е това?

Вие сте писали на Мант, че ако умра, ще поемете грижите за моето момиченце. Знам, че Басков я обича като собствена дъщеря. Но най-сетне и той може да умре. Затова аз я поверявам на вас. Обичайте я! Чувате ли ме? Обичайте я! Тя цял живот ще ви бъде признателна, както ако й бяхте роден баща. Тя ще пренесе върху вас тази привързаност, която сега изпитва към майка си. Ах, ако би могла да бъде тя за вас втора малка Мелани! Поговорете за нея с вашата мила сестра. Никога не ще забравя писмото ви до господин Мант. Прощавайте. Задушават ме сълзи. Аз трябва да се разделя с вас.“

Бейл никак не можеше да си спомни кога беше получил това писмо на Мелани от Марсилия. Отново го обхвана чувството, че времето му се изплъзва. Не можеше да възроди дори във въображението си нито едно от предишните вълнения. Само името Мант му припомни страшни минути: в Политехническото училище Мант беше единственият младеж от Гренобъл, с когото дружеше. Разпален републиканец, Мант се беше сближил със заговорника генерал Моро и като че ли се беше срещал с Кадудал през съдбоносните дни за консулството на Бонапарт. Самият Бейл се беше осмелил да осмее властолюбието на Бонапарт в комедията „Le Bon Partie“^[2]. Лично Бейл беше харесал речите на Моро. Но Бонапарт стана император в 1804 година. Моро избяга. Бейл също… в Марсилия. Тогавашната Мелани и днешната бяха съвсем различни.

Но и самият Бейл се беше променял на два пъти след щастливите марсилски дни. Забравил „Bon Partie“ и видял мощта на Бонапарт, той премина от комедията към живота, пълен със сила, и за това му помогнаха едни странни хора — „свободните зидари“, масоните от ложата „Каролина“. Да! Да! Това беше през 1806 година — Бейл стана масон… а после… Точно след един месец от този ден Бейл получи заповед да замине за Германия по военна работа. Молбата му за оставка не беше приета.

С ново чувство пътуваше той из градовете и по пътищата на Германия. Не можеше да познае света, не можеше да познае познатите си. Всичко беше с предишните си имена и все пак беше чуждо. Пристигна в Дрезден с очи на човек, който отново се е родил, след като преди това е понесъл ужасните пристъпи на страшната саганска треска. Треската заличи спомените му за стара Франция. Миналото му се струваше като прочетена някога история на чужд живот.

За да се съвземе и да разбере какво става с него, Бейл послуша съветите на военните лекари и отиде в кратка отпуска. Мина през Ломбардия и като вихър се завъртя през градовете, за да се върне в Париж. Молбата му за оставка пак претърпя неуспех.

И в Италия, и във Франция все същото странно, неуловимо чувство — всички имена, названия, всички очертания си бяха старите, но нищо не можеше да се познае. Дали Анри Бейл се беше изменил, или целият свят се беше подновил? Пролетното изострено чувство за великото време, в което живееше цялостно като участник и творец, се беше сменило с предчувствие за края на епохата и с мъчителен страх за рухване на неосъществяващи се и вероятно неосъществими надежди.