Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (20)

Четиринадесета глава

Първа гвардейска дивизия се връщаше по море от Франция в Русия. Тържественото дебаркиране в Ораниенбаум беше съпроводено от тържествен молебен. Този път офицерството доста студено гледаше на завръщането в отечеството си. Гвардейците наблюдаваха със зли очи поповете, които блестяха със златните си одежди. Черните попски бради се развяват през облаци синкав задушлив тамян, който се издига в горещия въздух на летния ден. Построени в редици с шапки в левите си ръце, сгънати в лактите, гвардейците с навъсени очи поглеждаха как конна полиция бие с бичове и тъпче тълпата селяни и граждани, която на два пъти пробиваше полицейския кордон, за да зърне поне с едно око дали са се завърнали от задграничния поход роднини и близки.

След молебена започна обиск. Офицерите гледаха равнодушно как костеливите ръце на митничарите разравяха куфарите им. В един куфар беше намерена френска книжка, превод на „Пътешествие от Петербург до Москва“ от Радишчев, и беше предадена на началството. Войниците бяха настанени в казарми с кордон от кавказци. Дневалните получиха строга заповед да не позволяват свиждане с близките до второ нареждане. В сравнение с предградията на Петербург Париж се струваше на гвардейците като град на свободата и благоденствието.

Младият Ширханов влизаше в Петербург с гвардейската дивизия; заедно с него яздеха Якушкин и Толстой. Двамата, недочули командата, едва не преминаха отвъд установената черта срещу грамадна позлатена каляска, в която императрица Мария Фьодоровна посрещаше сина си Александър. Руският цар на червеникав кон приближаваше с лек ход към каляската и с гола шпага отдаваше установения поздрав. Пленителна усмивка играеше на розовите му устни. В очите му имаше женска нежност и почит. Той целият беше въплъщение на изящество, съчетаващо офицерската стойка на кавалерист с женствени маниери, които накараха италианеца Марото да възкликне на ухото на Ширханов: „Ermafrodito!…“^[1]

И ненадейно в момента, когато шпагата блесна на слънцето в елегантен военен салют, в същия миг през улицата протича мужик, прост, червенобрад, с цървули от лико, с бяла плъстена шапка, размахал ръце и полите на черния си кафтан. Произлезе неочаквана и странна промяна: като прекъсна военния салют и забрави позлатената каляска на императрицата майка, всерусийският венценосен самодържец пришпори коня си и приведен над седлото, подгони мужика, стремейки се да го прониже с шпагата си. Разтворилата се тълпа погълна беглеца. Хиляди подобни селски лица гледаха от тълпата разярения цар.

— Я гледай, гледай — шепнеше Якушкин на Ширханов, — красавицата отново се превърна на котка веднага щом зърна мишле. Дълго ли ще търпим този маскарад?

— Елате днес у Николай Тургенев — каза Ширханов. — Пътуването завърши. Ще продължим нашите парижки разговори за това какво трябва да правим.

 

 

В сградата на дворянския пансион-приют Ширханов седеше при сина на братовчедка си — Серьожа Соболевски. Дванадесетгодишното момче, незаконен син на Соймонов, което изучаваше невероятно много езици и четеше грамадно количество чужди книги, току-що беше свършило да пише трогателна елегия за гургулицата и дружбата. То я четеше на вуйчо си с дрезгав, мутиращ глас, а до него седеше приличен на маймунка палавник, който „скалъпваше“ такива френски пародии на всеки стих, че вуйчото и племенникът високо се смееха: Ширханов — искрено, а Серьожа — с малко самолюбива обида. Това беше другар на Соболевски — Льовушка Пушкин. Приемното време беше към края си, когато ненадейно по стълбата тичешком се изкачи и влезе рус младеж, синеок, с дебели бърни и необикновено жив и буден поглед. Като се здрависа с присмехулника, той протегна ръка на Серьожа Соболевски и почтително застана пред Ширханов.

— Вуйчо — каза Серьожа Соболевски на Ширханов, — това е брат на моя другар Льовушка, лицеист от Царское село, Саша.

— От Франция ли се връщате, княже? — запита Пушкин на френски и впери живите си сини очи в Ширханов. — Разкажете ни.

В приемната влезе възпитател и съобщи, че питомците трябва да се прибират. Серьожа се сбогуваше с Ширханов, а Льовушка Пушкин упрекна брат си, че откакто е свършил лицея, „си е вирнал носа“, рядко го посещава и идва едва в края на приемното време.

— Ама аз дойдох да те поканя за четвъртък у Пушкин — отвърна младият поет, — нареди да те пуснат.

Почти на изхода Пушкин догони Ширханов.

— Къде е колата ви, княже? — запита той.

— Аз съм пешком — отвърна Ширханов.

— Мога ли да ви предложа място в чичовата ми каляска? Къде да ви закарам?

— Отивам при Александър Иванович Тургенев.

— Бих искал да дойда с вас, ако не се страхувате от клюките по мой адрес.

— Както обичате — отвърна Ширханов, — но смея да ви уверя, че на клюките не давам ухо.

— Но все пак ще ги чуете, нали Малиновски ви е братовчед, всичко ще ви разкаже. Само вие не ми се сърдете. Работата наистина е съвсем дребна.

— А, тази ваша лудория вече ми е известна. За всичко е причина Степан Степанович Фролов. Откакто Аракчеев назначи във вашия лицей негодника Фролов, на Малиновски му се случиха доста неприятности. А какво стана с вашия надзирател Фома, намери ли си работа, след като го изгониха заради вашето гуляйче? — попита Ширханов.

— Не, и досега ние тримата издържаме Фома. На никого не мина и през ум, че за купуването на бутилка ром той ще загуби мястото си.

— Ами вие тримата стояхте ли две седмици на колене сутрин и вечер?

— Да, и в черния списък ни вписаха, и министърът граф Разумовски ни се накара. И всичко това за този подсладен ром с яйце. Най-много трябва да се пазя от вашата леличка: тя мисли, че аз съм тикнал Малиновски по крив път.

— Казват, че вие пишете стихове? — попита Ширханов.

— Да — отговори Пушкин и викна на кочияша: — Стой!

Ширханов и Пушкин влязоха при Тургенев.

Александър Иванович Тургенев посрещна с учтива сърдечност пристигналите.

— Ех, Щурче, Щурче! Ти пак ли си извършил някоя лудория? — каза той на Пушкин.

— Никой не е извършил такава лудория като вас, Александър Иванович. Кюхелбекер е лютеранин и все пак се оплаква, че вие сте прогонили всички негови приятели католици. Защо такава нетърпимост към изповеданията?

— Да предположим, че аз не съм прогонвал католиците. А ако ти искаш да защищаваш тукашните езуити, знай тогава, че на 20 декември царят е подписал указ за изгонването им не само от столицата, но дори от империята.

— Аз не ги жаля: макар и да се стремя към пътя на праведниците, но за себе си избирам наставници от вакхическо вероизповедание.

— Чувах, чувах — откликна А. И. Тургенев и като се обърна към Ширханов, каза: — Брат ми Николай тъгува, откак се е върнал в Русия. Няма надежда да бъде премахнато робството. Той моли да му дадете френски документи за ложата „Орфей“, а после да прегледа всички книжа на Поздеев относно селските въстания, защото Поздеев открито пише на Ланской, че „илюминатическият дух на безначалието и независимостта, който се е разпространил по цяла Европа, ръководи също така и тайни селски организации“. Вие прегледайте всичко това, княже, още утре, за да може да получим от вас за събранието през идната седмица географска карта на политическите идеи. На страха очите са големи.

— Вашата забележка е вярна, Александър Иванович — отговори Ширханов. — Трубецкой обяснява това просто: Поздеев и Ланской са хора от минали дни. Те са наплашени още като момчета в първите си низши чинове като дежурни при граф Панин, когато разпитвал пугачовци. Поради това от уплаха лесно може да се стигне и до предположения за селско илюминатство. Но не само Поздеев мисли така. Трубецкой ми е показвал писма на Кутузов, в които той нарича Франция гнездо на цареубийци, отровители, грабители и разбойници. И Лопухин не е по-добър, когато пише, че „дух на безредие се е възцарил в загиваща Франция“.

Пушкин стоеше и жадно слушаше. Устните му бяха стиснати, а очите му се устремяваха поред към събеседниците.

Като забеляза това, Тургенев се обърна към него:

— Щурче, я виж: Катенин те чака с нови френски драми.

Наистина Катенин стоеше пред мозаична масичка, на която бяха поставени френски книги с бежови корици. Пушкин отиде в другия край на стаята.

Ширханов прелистваше една папка, която Тургенев му беше дал. В нея имаше тайно донесени стари писма на Кутузов до Плешчеев. Ширханов четеше: „Монарсите се забавляваха със съчиненията на Волтер, Хелвеций и тям подобни, хвалеха ги, награждаваха ги, без да знаят, че според руската пословица държат змия в пазвата си; сега виждат последицата от красивите думи, но почти нямат вече начини да унищожат произлязлото от тях. Нещастна Франция! Тази прекрасна страна се пренася в жертва на една измамна философия и на няколко объркани глави. Дай боже този печален пример да отвори очите на монарсите и да им покаже ясно, че единствено християнската религия е основа на народното благоденствие и на тяхната собствена законна власт. Да се поучат от нещастието на ближния, че насърчаването на остроумието е истинска отрова, която погубва жизнените сокове на всеки ред и подчинение.“

„Напразни страхове — мислеше Ширханов. — Франция рязко обърна назад, доста подпомогната от руския коронован робовладелец. Тежък надгробен камък надвисва над народите. Как не разбират това нашите рицари, братя и майстори от ложите? Защо никой от тях дори не се замисля за робовладението?“

Ненадейно в ушите му прокънтяха като халюцинация думите:

„Ние вървим по пътя на епохите така чудновато, че всяка направена крачка изчезва безвъзвратно за нас.“

„Кой беше казал това? Кой?“ — питаше се Ширханов. И си спомни, че това бяха думи на най-добрия му приятел, „на наставника, комуто и сърце, и помисли бяха отдадени навеки“. Неотдавна тези думи му бяха казани в Париж от Пьотр Яковлевич Чаадаев, най-добрия офицер от Ахтирския хусарски полк, герой от Бородино, Тарутино, Малоярославец и много други европейски полесражения.

Почти всекидневното общуване с Чаадаев, с този „мъдрец в мундир“, преобрази из дъно, вътрешния свят на младежа. У него сега наред с мъжествения характер можеше да се открие и онази промяна във външността, която бележи напрегната мисъл, голяма дейност и готовност за саможертва.

Три събития бяха причина за тази промяна. Първото беше прочитането на смелите писма на французина Бейл, тогавашния враг, който събуди съмнение в достойнството на руските светини; второто — срещата с непознатия в ареста, и накрай третото — приятелството с Чаадаев, което придаваше неувяхваща свежест на мисълта му.

Плещест човек със скептична усмивка на устните и студенина в сивите очи, които гледаха през кръгли очила с рогови рамки, сложи ръката си на рамото на Ширханов.

Беше княз Пьотр Андреевич Вяземски.

— Как си, свикваш ли с Петербург? — запита той Ширханов.

— Мъчно и без желание, но мисля, че вече отново свикнах — отвърна Ширханов.

— А как е Натали?

— Натали остана в Париж.

— За дълго ли? — запита Вяземски.

— Мисля, че тя сама не би могла да отговори на този въпрос — каза Ширханов с огорчение.

— Значи, истина е това, което чух, че сте се разделили?

— Не по моя вина — отговори Ширханов.

— Това е лош и безсърдечен отговор — забеляза Вяземски. — Би трябвало да отстъпиш, ако е имало спор за нещо.

— Знаеш ли, Пьотр Андреевич — възрази Ширханов, — ти съдиш без стеснение само по слухове за моя случай. Какво има да отстъпвам, когато вече не съм помешчик?

— Чух, братко, но не е там работата. Лесно ти е било на тебе да дадеш свобода на шестдесет души селяни, а лесно ли й е на бабичката да размисли и да се лиши от състоянието си заради твоите странности? Та тя има хиляда и петстотин души, това не може да се захвърли току-така заради твоето якобинство.

— Не съм якобинец, но имам здраво схващане за робството и за политиката.

— Ех и ти, политиканино! Политиката е само за мошениците, а твоята работа е службата. А и с това момче Александър Вяземски не знам как да постъпвам, откакто попадна във вашата компания. Цяла напаст са вашите философи! О, че и Пушкин бил тук! — неочаквано възкликна Вяземски, прекъсна разговора и повика младежа.

Останал сам, Ширханов се замисли върху причините за хладното отношение на Наташа. Сред петербургското общество неговата история беше странно изтълкувана. Обяснението никак не отговаряше на действителността. Неговата вътрешна съпротива против стремежа на Наташа да прави религиозен въпрос от това, което налагаше политически подход, очевидно беше изтълкувана от нейните близки опростено и Вяземски беше изказал само общото мнение, че Ширханов — един малоимотен дворянин — „поради бедност“ се занимава с „мошеническа“ политика. Така или иначе, но между годеника и годеницата се отвори пропаст. През краткото време, когато се срещаха във Франция, и двамата почувствуваха отчуждаване, което възникна въпреки първоначалното старание на Наташа да бъде навсякъде с годеника си. Именно тя беше поискала от леля си да отидат в Париж след съюзническите армии, именно тя хукна за чужбина, за да бъде по-близо до него. И докато той за две години и половина преживя, изпита и премисли толкова много, колкото друг не би успял да стори и за четвърт век, докато той израстваше, закрепваше с разговорите с Николай Тургенев, Пьотр Чаадаев, с наблюденията над живота в Германия и Франция — в същото време Наташа попадаше благодарение на старата си леля все повече и повече под влиянието на опасния сладкодумен езуит Жозеф дьо Местър, който изведе, когато напусна Петербург през 1803 година, доста духовни дъщери главно от средата на стари и богати жени без преки наследници. Той си спомни мнението на дьо Местър за Аракчеев: „Александър почувствува, че му е необходим везир, защото пожела да сложи до себе си по-страшно плашило поради владеещото тук вътрешно недоволство.“ Французинът добре схващаше недоволството. Той побърза да се прибере във Франция.

„Да, аз имам право хиляди пъти — помисли си Ширханов. — Ако не беше войната с Наполеон, у нас щеше да се появи нов Пугачов, по-страшен от първия. И така, срещу народния Пугачов царят изпречи Аракчеев — дворянския Пугачов. И как ще живеем ние сега между двама Пугачовци? Не ни остава нищо друго, освен да смъкнем царското самовластие. Александър Иванович стои на прага на организацията. Николай Иванович Тургенев е вече по-близо и знае имената на майсторите на ложата. Обаче Николай Иванович все още не знае нищо за дружеството на военните приятели, което ние с Пьотр Яковлевич ръководим.“

Мислите на Ширханов бяха прекъснати от Николай Тургенев, който дойде при него заедно с един млад чернокос офицер.

— Той е наш другар — каза Николай Иванович, като сочеше на събеседника си Ширханов.

Проведе се церемонията на представянето — ръкостискане по установения ритуал и после съобщаване на името. Чернокосият офицер излезе граф Ираклий Ираклиевич Полиняк, капитан от Лейбгвардейския литовски полк.

— Да идем в кабинета на брат ми — каза Николай Иванович, — там ще поговорим по нашата работа. Съвсем ясно е, графе, че революцията във Франция раздели на враждуващи лагери френската аристокрация. Във ваше лице ние имаме приятел на нашите либерални намерения, ала има и такива французи, които донесоха в нашата страна защита на старото самовластие. Такъв е вашият барон Далас, офицер на руска служба, който не се стеснява да прилага в своя батальон телесни наказания.

— Познавам го — отговори Ираклий Полиняк, — но руската служба му тежи и дори вчера казваше, че трябва да се върне във Франция веднага щом бъдат възстановени привилегиите на аристокрацията.

— Привилегиите на аристокрацията са важно нещо, но в ръцете на деспоти те са истинска играчка. Вашето съобщение, графе, е много важно. Княз Ширханов ще го съобщи на Чаадаев.

— Какво ще кажете за Чаадаев, княже? — обърна се Тургенев към Ширханов.

Пушкин, който минаваше под ръка с Вяземски покрай говорещите, подхвана мимоходом въпроса и подхвърли:

Сам бог да диша го извикал

в оковите на служби царски.

Той Брут би станал в Рим, а в Атина — Перикъл,

а тук е само офицер хусарски.^[2]

— Бързо и остроумно, но какво лошо има в това, че е офицер? — откликна Ширханов.

— Младежът говори от завист, понеже не е взел участие във великите събития — каза Полиняк.

— Още има време, графе — отговори Пушкин. — Непременно ще стана хусар.

— Чакай, чакай, я го повтори — помоли го Вяземски. — Ще си го запиша. Впрочем ти лично ще ми го запишеш, за да не го забравя, ще го запишеш на Чаадаевия портрет, когато дойдеш в Астафиево.

— Кога ли ще дойда в твоето Астафиево — каза Пушкин. — И какъв тълкувател на портрети съм аз! Всички ме карате да пиша, а после ме издавате.

Ширханов, Полиняк и Николай Тургенев влязоха в кабинета на Александър Тургенев и заключиха вратата след себе си. Започна съвещание за френското политическо положение, за промените в мислите на хората, за властта на Аракчеев и за новите кроежи на Александър I, който се стреми да застане начело на съюза на европейските монарси, с цел да обуздае бунтовния дух, обхванал всички страни. Александър Тургенев разказа, че петербургският книжар и печатар Плюшар бил отпечатал грамадно количество противорепубликански брошури и подпомогнат от Аракчеев, ги разпространил навред. Събранието завърши с доклад на Ширханов за приемането в масонската ложа „Трите добродетели“ (тоест свобода, братство и равенство) на граф Сен Симон, автора на „Писма на един женевски гражданин“, при когото Ширханов бил изпратен в Париж от Чаадаев. Според мнението на Ширханов граф Сен Симон, отрекъл се от всички титли и от аристократично звание, представлявал „нова порода човешки същества“. Той живеел крайно бедно със своя бивш слуга Диар като с най-добър приятел, обкръжен от съмишленици и преследван на всяка стъпка от врагове; той именно бил в състояние да отвори очите на човечеството за великата тайна на историята и при него, при този мъдрец, Ширханов почувствувал за първи път, че държавните политически системи са по същество организации за ограбване на труда на безимотните и че истинската, добре устроената държава е държавата на свободните труженици.

— Намирам, че това е възраждане на Томасовата „Утопия“ — каза Николай Тургенев, когато ги изпровождаше.