Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Три цвета времени, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2013 г.)

Издание:

Анатолий Виноградов. Трите цвята на времето

Редактор: Зорка Иванова

Коректори: Величка Герова, Емилия Спасова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Народна култура — София

История

  1. — Добавяне

Двадесети седма глава

Салвоти ненапразно се усмихваше иронично, докато четеше изпратеното от Виена мъмрене. Списъкът, който бе искал да изтръгне от него страшният бандит Оливиери, оказал се много опасен карбонар, му даваше в ръцете възможност да спечели доверието на Виена, въпреки че отец Павлович бе успял да го изпревари в известно отношение, като избърза и замина за Виена. Във всеки случай, докато Италия цял месец беше се превърнала в кипяща лава, докато карбонарските въглища, тлеещи под земята, бяха запалили целия Апенински полуостров като клада, то в Ломбардия не успяха да сторят това.

Карбонарската хидра бе разсечена с внезапен удар. Последваха хиляда и седемстотин ареста, след като бяха арестувани Силвио Пелико, Марончели, Борсиери, Тонели, Арезе, Кастилиа, Тривулцио, но Салвоти искаше да предадат вожда. Никой не го назова. И ето че неочаквано един стражар донесе от Торино писмото на Конфалониери до Карл Алберт. Това е той — почтеният миланец, така кротък, лоялен и уважаван от австрийските власти човек, с побелели слепоочия. Той излезе просто либерално псе, крайно опасният вожд на карбонарите, и при това толкова самоуверен, че дори не направи опит да се спаси с бягство. През една дъждовна нощ го докараха в черна кола и като му вързаха очите, го заведоха в подземието на „Санта Маргарита“.

След едно денонощие нямаше миланско семейство, което да спи спокойно. Варяха силно кафе, горяха писма, докато чакаха или сина си, извикан на разпит в префектурата, или стария си баща, излязъл сутринта от дома си и незавърнал се до полунощ, или оплакваха онези, които под звънтенето на стражарските шпори, превили се, слизаха по стълбите и сядаха в затворената кола. Ловяха кавалеристите по казармите и при явни улики ги разстрелваха още там на двора.

И ето най-сетне: „Заловен е опасен човек — французин, барон Стендал. Нека да казва, че е Андриан. У него намериха документи на комуниста Буонароти, който проповядва «Заговорът на равните» на Гракх Бабьоф, същия Бабьоф който бил наказан със смърт от французите през 1797 година — най-опасния от опасните.“ Запитан кой от французите е говорил с него за Бабьоф, Конфалониери назова само един французин — Анри Бейл. В килията при него довеждат за очна ставка Андриан.

Конфалониери не го познава: „Само Бейл назоваваше Буонароти и Бабьоф. Аз отхвърлям това опасно учение. Не съм съгласен по никой начин с този французин. Но този младеж съвсем не е Бейл!“

Заедно с други книжа идва и следният документ:

„Виенската полиция предписва незабавно да бъде арестуван френският гражданин, бивш военен комисар, Анри Бейл, и да се изиска от него да издаде местонахождението на инженера, който е отивал в Торино под името Доменико Висмара, живеел с с фалшиви паспорти в много градове, писал е забранени от виенската полиция книги под псевдонима «барон Стендал». С оглед на опасните връзки на този либерал Висмара с карбонарските групи предлага се, след като се вземе дознание от френския гражданин Бейл и след очна ставка с Доменико Висмара, да бъде наказан Висмара със смърт чрез обесване, като последва донесение за изпълнението пред вид на това, че вече е дадено по предложение на канцлера княз Метерних потвърждение на присъдата от негово апостолическо величество краля на Австрия — 22 юни 1821 година.“

Неуспехът с Андриан неприятно изненада Салвоти. Той отдавна дебнеше неуловимия Висмара. Сега всичко зависеше от по-скорошното залавяне на Анри Бейл, който да бъде принуден да съобщи адреса на Висмара. След четвърт час секретарят доложи на Салвоти, че гражданинът Анри Бейл, единственият, който е познавал неуловимия Доменико Висмара, е изгонен от Милано в двадесет и четири часа преди една седмица по личното предписание на Салвоти. За първи път Салвоти изгуби спокойното си благоразумие и ругаеше с такива мръсни ругатни, които са известни на две места по цялото земно кълбо: в руските зандани и във виенската полиция.

Сицилийските рудници, мантуанските шахти, затворите във Верона, венецианските „пиомби“ и подземията на Палата на дожите, които се намират дълбоко под водата, се изпълниха с десетки хиляди хора, неуспели да въстанат и заловени с помощта на чуждо оръжие.

Беше подлаган на разпит Силвио Пелико като най-близък секретар на Конфалониери. На многократни изтощителни разпити през нощта при светлината на факли бяха подложени Тривулцио, който, узнал за арестуването на другарите си, от страх бе дошъл в полицията и от страх бе предал всички останали — Андриан като опасен френски заговорник, Конфалониери, при чието влизане в мрачната, черна зала на „Санта Маргарита“ ставаха всички, дори и стражарите, и около двеста други.

Инквизиторите, които се сменяха, не им позволяваха да заспиват. Разтърсваха ги за раменете, силом ги принуждаваха да стоят и ги докарваха до пълно оглупяване. Изтощени от това мъчение, упоени с опиум, след което не им даваха да спят, арестуваните в „Санта Маргарита“ не можеха винаги да отговарят за думите си. И макар че Салвоти не успя да изтръгне от тях пряко признание, че Федериго Конфалониери е водачът, то косвено свидетелство бе онази почит, с която те се обръщаха към Конфалониери всеки път, когато той идваше в съдебната зала за кръстосан разпит. Никой не го наричаше карбонар, но казваха, че той „се е грижил безгранично за своята родина, че той първи се е стараел за нейното процъфтяване, дори външно. Той бил създал проект за газово осветление на улиците, той бил пуснал първите параходи по италианските реки“. Но имаше арестувани със слаб характер: те издаваха дори и повече от това, за което питаше Салвоти. Тази бъбривост на хората, загубили всяко достойнство, имаше характер на безкористно и отчаяно отпускане на дъното и понеже подсъдимите бяха разделени, то другарите по затвор не можеха на време да им въздействуват и да им протегнат ръка за помощ.

А Конфалониери се държеше твърдо и безстрашно през цялото следствие. Салвоти беше внимателен към него. Даже неговият езуитски ум не можеше да възприеме, че един човек, действително либерал, но водил открит и богат живот, би могъл да се реши на такава адска конспирация и да се опълчи срещу самия император с тайна бунтовническа организация. Богатството и завидното положение на роднините на Конфалониери в Ломбардия беше в очите на Салвоти връх на щастието и благополучието. Последното обстоятелство най-много объркваше алчния австрийски прокурор. Първите му думи, отправени към Конфалониери, бяха:

— Принуден съм да ви поканя да дадете показания по едно дело, към което вие, ваше превъзходителство, разбира се, не можете да имате никакво отношение. Вие разполагате с всички земни блага и с милостите на правителството на негово величество и не можете да бъдете враг на владетеля. Другарите ви по затвор свидетелствуваха, че начело на заговора бил граф Поро, предвидливо избягал в чужбина. Кажете ми откровено мнението си за граф Поро.

— Предлагам ви — отвърна Конфалониери — да не ми задавате изобщо никакви въпроси, които засягат италианци. Аз съм полагал и полагам усилия за свободата на Италия.

Шестдесет карбонари твърдо бяха заявили, че водач на движението е бил граф Поро. Този навреме избягал карбонар успял да се свърже с приятелите си и ги бе молил да спасят Конфалониери, като бе предложил при всички опасни случаи да назовават него вместо Конфалониери. Но отново двама техни другари — Палавичини и Кастилиа — по неизвестни причини издадоха цялата организация. Тогава Салвоти повярва. Действителният водач на ломбардските карбонари попадна в центъра на вниманието на следствените власти.

Дълги месеци се проточи това много тежко следствие. Шест хиляди млади, силни и здрави мъже и жени на Италия бяха подложени на разпити, затвор, изтезания. Най-сетне настъпи денят, когато целият Милано очакваше присъдата. Площадът пред „Санта Маргарита“ бе изпълнен с народ. Старинният параклис, в който императорският комисар четеше присъдата, бе както обикновено тъмен; отстрани на масата, покрита със сукно, гореше грамадна камина и осветяваше с червената светлина на огъня белия австрийски мундир на императорския комисар. В амбразурите и нишите на сводестата манастирска черква бяха застанали на групи карбонари, които се поздравяваха помежду си, докато бдителните очи и внимателните уши на въоръжените стражи не изпускаха нито един жест, нито една дума на арестантите. Комисарят разгръща грамада книжа на масата. Всички чакат да доведат Конфалониери. Ето че се отвори вратата и в черквата се появява, придружавана от двама стражари, високата фигура на млад и строен човек със съвсем побеляла глава и огромни очи на бледно лице. От всички страни тихо, но ясно се разнасят бързи откъслечни думи на горещо приветствие. И дори австрийският комисар прави няколко крачки, за да посрещне влизащия. Сетне настъпва мъртва тишина. Седемнадесет карбонари начело с Федериго Конфалониери се лишават от аристократично звание и имущество и се осъждат на смърт чрез обесване. Осемдесет и седем души са осъдени на каторжен труд. Сто и седем — на доживотен затвор извън пределите на Италия. Присъдата подлежи на одобрение от императора и на изпълнение в срок от тридесет дни.

Силвио Пелико, Марончели, Андриан и още неколцина осъдени на смърт отиват при Конфалониери и му стискат ръцете.

Тълпата на площада надига бесен вой: вдига се червено знаме и се разнася мелодията на карманьолата. Сетне — кратък залп и настава мъртва тишина. Милано е в траур.

Роднините на осъдените не получават никакви сведения. Затворени коли с осъдените потеглиха през нощта на север в моравската крепост Шпилберг, за да бъде приведена присъдата в изпълнение след окончателния разпит. Бащата на Конфалониери — старец, изтърпя едно мъчително пътуване до Виена и измоли от Метерних да бъде допуснат в Шьонбрун, където живееше императорът. Докато слушаше как двама млади свещеници разговарят на латински в малката приемна на Шьонбрунския дворец, старецът гледаше през прозореца огромния парк и планините, които заобикаляха Виена. Изведнъж латинските слова секнаха. В стаята стоеше и триеше ръце едно старче с червени клепачи, сивкавозелени, почти сиви коси, с пепелява куртчица и цялата му неугледна външност на надзирател от военно училище говореше за голямо добродушие.

Като се приближи до Конфалониери, той бързо заприказва:

— Радвам се да ви видя. Князът ми каза, че желаете да ми съобщите нещо.

Тогава едва старецът разбра, че човекът със сивата куртчица е Франц Хабсбургски, австрийският император. Коленете му се разтрепериха, той се олюля и едва не падна на килима. Един млад свещеник го прихвана под ръка. Франц също пъргаво го хвана за лакътя и продума:

— Изправете се, на вас говорят, изправете си. И кажете какво има. Ако съобщението ви е важно, мога да отложа наказанието на вашия син.

— Господарю, аз ви моля за помилване.

— А аз вас моля да помилвате владетелите в Европа срещу дивото буйство на такива негодници като вашия син. Ако бих знаел, че ще почнете да ме молите за него, за нищо на света не бих ви дал аудиенция. Вие злоупотребихте с моето доверие. И ако сте честен християнин, ще принесете сина си в жертва на божественото правосъдие. То ще го примири със земята, само смъртното наказание ще му отвори пътя към рая. Нима вие искате да погубите собствения си син?

— Срещнете се с него, господарю, разпитайте го лично, ще видите, че той е невинен.

— Добре, ще се срещна с вашия син, но не скоро. В съседната стая ви очаква отец Павлович, изповедникът на всички затворници. Той ще приеме вашата изповед и после вие ще имате свиждане със сина си там, където ви бъде посочено, и ще му заповядате под страх от бащино проклятие да не скрие нищо от императора, когото той е обидил. — Франц излезе от стаята, като тракаше с токове и влачеше шпорите си.

Карбонарят Конфалониери бе докаран във Виена. Съобщено му бе, че е помилван. Смъртното наказание бе заменено с доживотен затвор в моравската тъмница, с всекидневна изповед пред свещеника. Граф Седленицки съобщи на Конфалониери това, което не успя да каже на осъдения карбонар родният му баща, умрял по пътя на връщане от Виена за Милано.

С кротка учтивост министърът на полицията съобщи на карбонаря, че ще бъде удостоен с честта да се види с държавния канцлер княз Метерних.

Седленицки лично, без стража, закара Конфалониери в Шьонбрун с открита шейна. Въпреки зимния ден прозорците в двореца бяха отворени; Метерних обичаше студа. Прозорците на императорските стаи бяха затворени с капаци.

Седленицки въведе Конфалониери в малък уютен кабинет с камина и статуйки от севърски порцелан на писалището. Небесносини атлазени тапети по стените и небесносиня завеса успокоително милваха погледа. Конфалониери едва се държеше на крака от умора и изтощение. Но в този миг, когато искаше да седне, влезе Метерних. Напудрен, елегантен, спокоен, той се постара да направи всичко, че Конфалониери да се почувствува като гост. Запита го как е със здравето, поздрави го и каза, че за него нищо не е загубено.

— Вие напълно можете да разчитате на добрата ми памет. Аз съм дълбоко убеден, че вие, аристократът, съвсем случайно сте попаднали в едно движение, чиито последици за вас, като разумен човек, трябва да са очевидни. Мисля, че вие вече сте се простили с детинските илюзии за човешко щастие, почиващо на политическа свобода. Нека да говорим открито: в Европа тлеят въглени по-опасни от вашите карбонарски. Ако не ги заливаме със светена вода навсякъде, тези въглени ще предизвикат пожар и ще изпепелят Европа. Как можахте вие, потомък на най-знатно ломбардско семейство, да слезете в тази шахта на въглищари, които подкопават почвата под цяла Европа? Имайте пред вид, че с отварянето път на ломбардската буржоазия към управлението на страната вие не само предадохте аристокрацията, но връчихте ключовете от вратата към революционната власт на най-опасните класи: вие разбунтувахте италианското простолюдие, като забравяте, че то ще помете най-напред вас и нас, а сетне и онзи кръг способни хора, за които вие искате представително участие в управлението по испански образец. Всичко ни е добре известно. От нашите върхове ние виждаме много повече, отколкото вие — от вашата равнина, и отколкото вашите въглищари — от скривалищата си. Съветвам ви да се върнете в обществото и да помогнете на себе си и на нас в сериозната работа за спасяването на Европа. Това не е нито шега, нито е призрак. Трябва да се обуздае тъмната маса, а не да се разпространяват якобински проповеди.

— Изглежда, князът е забравил, че аз не съм якобинец, но същевременно съм уверен, че утрешният ден не може да бъде вчерашният.

— Разбирам ви, графе. Двойно повече ви разбирам. Аз искам утрешният ден лично за вас и за вашите другари да стане по-лек от вчерашния. Това ще се случи непременно, ако вие се съгласите на един съвсем поверителен разговор с императора, който се интересува от подробности на революционното движение във вашата Северна Италия преди и след неаполитанската революция.

Конфалониери стана така припряно, че Метерних широко отвори очи и побърза да добави, като за миг хвърли поглед към небесносинята атлазена завеса, преграждаща кабинета.

— Трябва да ви кажа, че за императора тези сведения сега имат само историческа стойност, понеже всичко ни е доста добре известно.

Конфалониери вече се овладя и отвърна кратко:

— Ако това е било предмет на вашия интерес, княже, то аз съм лишен от възможността да възстановя каквото и да било в паметта си. Всичко в нея се е изличило безследно; останали са живи само съжаленията за близки хора.

Влязоха двама стражари и поставиха окови на ръцете на Конфалониери. Метерних го гледаше с презрение като към обикновен престъпник и махна, с ръка на стражарите, които изведоха Конфалониери.

Иззад небесносинята завеса се подаде император Франц.

Цяла Италия бе потънала в траур. „Приятелите на Маргарита“ — австрийски шпиони, стражари в униформа, с расо, в облекло на хора от простолюдието, сновяха и работеха навред. Гладни и алчни, те пишеха доноси един против друг, трима се сговаряха да съборят четвърти под предлог, че липсва достатъчно усърдие у четвъртия, тези „приятели на Маргарита“ изтръгваха австрийски подаяния, искаха пари за смазване на заговори там, където не съществуваха, и създаваха измамнически, фалшиви конспирации. В същото това време неразкритите италиански венти водеха едно действително страшно и героично съществование. В Капуа се събраха единадесет венерабли, ръководители на най-главните карбонарски обединения, за да обсъдят въпросите за продължаване на живота на своите организации. Те сурово осъдиха собствената си откъснатост от народните маси, осъдиха доверието, което бяха дали на представители от чужди на народа класи, сурово осъдиха Палавичини и Кастилиа. Макар да считаха, че те се намират в затвор и не подлежат на наказание, те все пак ги осъдиха на смърт. След това същите единадесет съставиха списък на предателите и на най-опасните представители на духовенството, които трябваше да понесат смъртно наказание. Те разгледаха в цялата му широта въпроса за навлизане с разузнаване във всички австрийски органи, та с твърдата и тънка работа на „Върховната вента“ да отговарят на „Санта Маргарита“. Бе останал последен въпрос, трябваше да бъде решен бързо. Съвещанието на единадесетте трая един ден. Ставаше въпрос къде да бъде „Върховната вента“. Решението беше единодушно: във Франция. Кой да бъде водач? Отговор: Базар, социалистът, който бе запазил комунистическото учение на Гай Гракх Бабьоф.

 

 

В средата на септември 1821 година Байрон писа на Томас Мур:

„Сега съм цял в пот и прах, цепя въздуха с ругатни и всичко това по повод принудителното ми преселване в Пиза, където очевидно ще прекарам зимата. Причината за това преселване е изгонването на всички мои приятели карбонари, в това число и цялото семейство Гамба.“

Настанил се в палацо Ланфранги на брега на Арно, Байрон не прекъсваше връзките си със своите приятели. Обаче не можа да остане дълго в този град. Понеже се готвеше да заминава за Гърция, обхваната от въстание против турците, той беше както преди под погледа на „приятелите на Маргарита“.

Рано през пролетта на 1822 година, когато се връщаха от една разходка с коне извън града, Байрон, младият карбонар Гамба, поетът Шели и още двама бяха посрещнати при вратите на Пиза от един австрийски драгун, който одраска ботуша на Байрон, уж случайно го блъснал с коня си, а сетне удари грума му с камшик. Двамата слуги на Байрон задържаха коня на австриеца за юздата. Драгунът изтегли сабята си, но в миг падна ранен с нож.

Един час по-късно цялата прислуга на Байрон бе арестувана, неговият любимец — гондолиерът Тита — също.

Шепа злато отвори вратата на ареста, но по искане на властите Байрон се принуди да отиде в Ливорно. Званието му пер на Англия и член на Камарата на лордовете не го спасяваше от преследването на полицията. В Ливорно отново избухна внезапна свада между слугите, предизвикана от новия лакей на Гамба. Стана сбиване с ножове, което вдигна на крак цялата улица. С два пистолета в ръце Байрон укроти биещите се. Но заведоха голямо съдебно дело, в резултат на което единствено място, където се разрешаваше на Байрон да живее в Италия, бе Генуа. Властите учтиво го предупредиха, че от този крайморски град той може в който и да е ден да излезе в открито море и никога да не се връща в Италия. Генуа бе последният италиански град, в който живя Байрон преди своето последно пътуване. Вратите на света ставаха все по-тесни и по-тесни. Отвъд границите на генуезкото пристанище пред него се простираше чужд и страшен свят, зимата на мъртвата реакция, и единствената точка, която гореше с ослепителния пламък на свободолюбива романтика, бяха гръцките полета, където един малък народ се стремеше да извоюва своите права на живот.

През май 1823 година Байрон и Гамба можеха само да четат и препрочитат книги за Италия. Гамба донесе вдигналата тогава шум книга на барон Стендал „Рим, Неапол и Флоренция през 1817 година“ и я отвори на онова място, където авторът й пише за Байрон, като за събеседник, срещнат в Милано.

— Не си спомням Стендал — каза Байрон.

— Стендал — отвърна Гамба — е същият онзи Бейл, с когото вие бяхте приети в театралната ложа на Брем и в карбонарската ложа на Конфалониери.

На другия ден сутринта Байрон писа до Париж:

Уважаеми господине, аз едва сега узнах на кого дължа ласкавия отзив за мене, понеже сега прочетох книгата „Рим, Неапол и Флоренция през 1817 година“. Едва сега познах в нейния автор, господин Стендал, вас, Анри Бейл! Мисля, че ще бъде справедливо, независимо от това дали ви е приятен, или не, този спомен, да благодаря на господин Бейл за писаното за мене и да му припомня нашето познанство в Милано през 1816 година. Вие ми оказвате голяма чест. Но едва ли не по-голямо удоволствие, отколкото отзива за мене в книгата ви, ми доставя самият автор на тази похвала. В него аз узнах (за голямо учудване пак съвсем случайно), че именно вие давате отзив, защото именно вашето уважение аз се стремях да заслужа още от първите дни на съществуването на миланския кръжок, в който се срещнахме с вас и за който не мога да си спомням без дълбоко вълнение. Толкова се е променило всичко оттогава! Смърт, заточения, австрийски затвори разделиха всички, които ние с вас силно обичахме.

Горкият Пелико! Надявам се, че прекрасната муза дава известно утешение на поета в жестоката му самотност. Дали ще настане някога време, когато поетът ще диша въздуха на свободата и ще ни даде при среща отново да почувствуваме обаянието на неговия талант? Ако ме удостоите с отговор, много ви моля да изпратите писмото на генуезкия адрес по възможност по-скоро, понеже сега вече, вероятно, по силата на цял ред причини аз не ще мога да остана повече в Италия и ще бъда принуден още веднъж да предприема пътуване до Гърция.

Моля ви да вярвате, въпреки че нашите срещи бяха краткотрайни, аз ще запазя за тях най-жив спомен и позволете ми да се надявам, че ще дойде време и ние пак ще се срещнем.

Ваш Ноел Байрон

Една година по-късно в малкото селище Мисолонги Байрон умря тъкмо когато командуваният от него гръцки отряд щеше да започне настъпление срещу турците.

Австрийската полиция в глуха полунощ нахлу в палацо Ланфранги, вдигна каменните плочи на пода и откри скрития под тях голям склад оръжие, оставен от Байрон поради принудителното му заминаване.

В Шпилберг каторжникът Кунд организира доставката на хартия и пера за затворниците. Конфалониери направи подземно скривалище. Там се пазеха най-скъпоценните неща — прахове за симпатично мастило и хартия.

Тереза Конфалониери получаваше от време на време смачкани късчета хартия, покриваше ги с мокра кърпа и ги изглаждаше с ютия. Появяваха се червени букви и тя четеше писмата на мъжа си. Понякога се получаваха цели пачки такива късчета; тя ги зашиваше, грижливо ги пазеше и със сълзи на очи препрочиташе страница след страница. Това бяха записките на Силвио Пелико, от които много години по-късно излезе книгата „Тъмниците ми“.