Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (4)

Трета глава

Настъпи навъсено, сиво и влажно утро. През отворените прозорци нахлуваше отровен от дим и смесен с есенна влага въздух. Бейл протегна ръце и простена. Малко преди да се събуди, още в тежък сън, той искаше да протегне ръка и да повдигне перденцето от марсилска дантела. Винаги се пробуждаше пръв и сега мислеше да стори така. После Мелани сваряваше кафе. Вместо това — студено, задимено, сиво московско утро. Животът се преломи и ето на — нея вече я няма. И пак ще започне живот. И ще мине пак година. Ще настъпи московска зима и отново ще има през дълги месеци ненужни срещи и ненужни разлъки.

След връщането си от нощното странствуване и дирения! Бейл категорично отказа да замине. От умора той се тръшна в леглото, без да се съблече. Таркини не беше в стаята. Франсоа остави на масата чаша силно питие, парче сирене и сив войнишки хляб. Всичко това беше вече излишно. Бейл спа непробудно до сутринта и едва тогава реши да замине.

Пожарът не спираше. Докато кочияшите стягаха каляските, Франсоа и Луи — ординарците, които бяха длъжни да ги съпровождат разправяха, без да млъкнат, на Бейл, че всички противопожарни инструменти са изнесени от главнокомандуващия Растопчин нарочно, за да не се потушава огънят.

Бейл взе от полицата английския превод на „Павел и Виргиния“ и се опита да се унесе в четене. Винаги успяваше да стори това. Гравюрите, които представляваха южни пейзажи на чужди страни, младежът, който спасяваше девойката от водата, го отвлякоха само за миг, след това отново изправиха пред него картината как Мелани загива в огъня. После почти без да мисли, той пресегна ръка и взе втора книга. Тя беше странна книга — издание от 1803 година с портрет на негър с триъгълна шапка и мундир на генерал от Конвента. Бейл трепна: това беше безспорно портрет на Тусен Лувертюр, вожд на въстаналите негри. Книжката беше от офицера Кузен д’Авал — книга за живота и смъртта на негърския герой. С изящен английски почерк Растопчин беше написал: „Негрите изгориха своята столица и за французите нищо не остана.“ Бейл хвърли книгата. Пожарът в Москва придобиваше страшен смисъл. Изправи се. Конете бяха впрегнати. Бейл излезе на верандата и изведнъж се вкопчи с ръце за горния праг. Болка в зъбите като удар в челюстта едва не го повали на земята. Изпи чаша ракия и се почувствува по-добре. От другата страна на площада конни канонири бяха извлекли единствената противопожарна кола и я изпитваха на съседната запалила се къща. Каляската потегли сред върволицата други екипажи, които извозваха от Москва хора и военно имущество заедно с грамади заграбени вещи по посока на улица Тверска. Скоро, когато стигна до една от напречните на Тверска, Бейл видя, че откъм Кузнецкия мост, където живееше френската колония, изтичаха търговката Готие, госпожа Сент Алб и две жени с бохчи. Сент Алб падна на колене пред каляската му и молеше да я изведе от Москва. Бейл й отстъпи мястото си и тръгна пешком.

Движението на екипажите беше толкова бавно и всеки кръстопът вливаше по главната магистрала Тверска толкова много коли, че на Бейл никак не му беше трудно да върви пешком. Генерал Кригенер го застигна и му разправи всички клюки за нощния военен съвет в Кремъл. Въпреки своята разсеяност Бейл долови отсенка на злорадство в неговия разказ за затрудненията на французите.

Едва привечер се замярка през дърветата на старинния парк императорският щандарт върху Петровския дворец. А след един час Бейл влизаше в голяма селска къща в село Всесвятско, където го чакаше ядосан и мърмореше старият Дюма, заобиколен от другарите на Бейл — Бюш, Бергоние, братовчед му Гаетан Ганъон, барон Жуанвил и Марциал Дарю. Младежта се държеше. Свикнала със зрелището на горящия град, тя вече не гледаше към Москва и се забавляваше по свой начин.

След около половин час дремещият Бейл видя над възглавницата си карикатура с надпис:

„Pekin des cendres, due de brandspuit“^[1]

Френската колония и руските търговци с дълги палта и големи бради седяха около лагерните огньове в Серебряний бор. Голямата поляна от Петровския парк до Серебряний бор беше цялата заета от артилерийски коли. Гвардията отново се беше върнала в Москва, беше заобиколила Кремъл с ведра и бранеше от огъня мястото, което Бонапарт беше харесал. Осем хиляди души работеха без отдих. Наполеон беше мрачен и в лошо настроение. Той почти не се разделяше с Дюма, изисквайки от него точни сведения за възможността да се набавя фураж. Бейл залягаше над работата, без да дигне глава.

Блестящите математически способности на Бейл му помагаха да борави с огромните цифри с бързина и лекота, която изумяваше военни инженери, завършили учредената от Конвента знаменита Парижка политехника „Ейлер“. Тези занятия запълниха целия му ден.

Умореният Бонапарт седна на масата с молив в ръка и не можеше да реши едно уравнение с две неизвестни. Ядосан, той се опитваше да хване в грешка Дюма и не можеше, понеже гореше от треска. Генерал Дюма на доклада взе със себе си Бейл. Застанал пред обедната маса на императора, Бейл, вледенен от отчаяние и крайно измъчен, се спасяваше единствено с огромното напрежение на математическите си способности. Бонапарт, като дъвчеше парчета студена пуйка и пиеше на глътки бяло вино, му изреждаше цифри и му подаваше молив. Бейл изчисляваше на ум и след всеки резултат, след всяка решена задача, без да вижда проясненото лице на Бонапарт и възхитения поглед на генерал Дюма, изпитваше само облекчение: той по-слабо усещаше непоносимата болка от преживяната загуба. Бонапарт записа решението на задачата за дължината на пътя, пробега на конете, загубата на теглото у един кон за сто километра, направи равносметка и каза, като предаваше на Дюма листчето:

— Да се осигури конницата!

Приемът беше завършен. Когато Бейл излизаше от Петровския дворец, на Бонапарт поднасяха кафето. Франсоа отвори кожения куфар. Бейл поразрови, извади зелената тетрадка с брауншвайгския дневник, книжката на Ланци „История на живописта в Италия“ и бележника с личните си впечатления от италианските музеи и галерии, прелисти дневника си от 1806 година. Там имаше разходки из Брокен, масонската ложа, слизането в шахтата „Доротея“ в Харц, накрай, като почивка след брауншвайгската схватка, когато той, въоръжил болните и ранените, отблъснал нападението срещу френския гарнизон в Брауншвайг, отиде само за три дни в малкия саксонски градец Стендал, беше записал: „Стендал красив град. Има тринадесет кули. Родно място на Винкелман, написал онази възхитителна «История на изкуствата». В околностите му кръстосват отредите на Хофер и на тиролския разбойник Ката от въоръжени селяни. Когато бях на лов за кози на девет мили от Стендал видях Ката в една кръчма.“

На другия ден сутринта по поръчение на генерала той тръгна с кон заедно с Франсоа за двореца на Апраксин. Маршал Пиер Дарю и лудетината Марциал Дарю — и двамата бяха го помолили да огледа двореца на Салтиков и да нареди на генерал-квартиера да бъде предоставен на маршал Дарю, генерал Дюма и командира на холандския отряд генерал Ван Дедем. Пристигна без приключения. Лесно намери двореца на Салтиков. Той не беше засегнат от пожара и дори не беше ограбен, също както и дворецът на главнокомандуващия Растопчин. Бейл огледа и двата, изпрати Франсоа за багажа си, зае библиотечното помещение на Салтиковия дворец и като предаде коня в комендатурата, тръгна да скита из Москва.

Минавайки покрай Страстния манастир, Бейл видя до красивата стара къща на Римска-Корсакова малката сграда на Дворянския пансион и в минутата, когато вървеше под прозорците на първия етаж, едва не беше съборен от едно хлапе, което скочи от прозореца. Бейл улови момчето за ръката, понеже помисли, че е крадец. Отвърнаха му дръзки очи на уловена птица. Дръзко и презрително го гледаше момчето в тъмновиолетов разкопчан мундир с ниска яка и маншети, обшити със златно везмо във форма на лаврови клонки.

— Кой си ти? — запита Бейл на френски.

— Аз съм гимназистът Пьотр Каховски — отвърна беглецът без смущение и с доста чисто произношение на френските думи.

— Откъде бягаш?

— От ваши другари — каза момчето и вдигна разкървавен пръст, на който здраво се беше впило отчупено гърло на тясна бутилка.

Бейл хвана момчето за ръка, влезе в двора и като ритна незатворената врата, видя в широка голяма стая сред облаци тютюнев дим около осем души френски офицери и заедно с тях един старец с калпак, с везана куртка и с шарф на шията. Един от офицерите крещеше с пиянски глас:

— Той заповяда: „Разстреляйте негодника!“ само защото се осмелил да каже истината за смъртната опасност. Обаче той лично замина, а ние — стойте си в Москва. Нашите коне помъкнаха генералските партакеши, а младшите офицери се спешиха. Това значи непреодолимо желание да поседиш на трона на руските тирани.

— По-добре си трай — отвърна му друг. — Извели са те, позабавлявали са се да стрелят в стената и са те пуснали. Напоследък все така правим. Оставаше още и ние да разстрелваме в Москва своите, французите!

Внезапно разговорът секна. Хванал Каховски за ръка, Бейл се мъчеше да разгледа лицата. Пияният офицер закрещя:

— А, ето те тебе, дяволче! Ще заливаш ли със сладко главата на моя ординарец, а?

Каховски с пламнали очи обясни на Бейл, че откакто се настанили господа офицерите в неговия пансион, той живеел добре с тях и заедно с тях ходил да плячкосва, но го принудили да пъхне пръста си в бутилка със сладко и той от болка замахнал в наистина ударил ординареца по главата.

— Що за адвокат е пък тоя? — изведнъж запита един от другарите по чашка, като сочеше с пръст на другите Бейл.

— Той е интендант, организатор на легалното мародерство! — изкрещя друг.

— А тук са организаторите на нелегалното мародерство! — викна Бейл.

— Каква обида! — чуха се няколко гласа.

Но стана мустакат швейцарец и заповяда с гръмлив груб глас:

— Никакви разправии, да пие с нас!

— Да, не е време за караница — каза друг. — Да пие!

Бейл приседна и изпи една голяма чаша. Беше смес от всякакви московски вина и водка. Един от офицерите викаше:

— Моят дядо беше пощальон в Дижон. Баща ми си купи офицерски чин с голяма мъка, подпомогнат от брат си, но се видя принуден да го отстъпи другиму, понеже аристократите в полка не го оставяха на мира. Каква е разликата днес! Всички неизбесени графове станаха маршали. Армията гъмжи от неизбесена аристократична сбирщина. А вие аристократ ли сте? — обърна се той внезапно към Бейл.

Бейл поклати отрицателно глава.

— Е, тогава сте наш другар. Трябва да опечем в московската пепел всички аристократи.

Каховски се приведе над Бейл и му каза:

— Да се махаме, докато не е късно. Привечер винаги завършва с побой.

— Хайде с мене! — каза Бейл. — Вземи си нещата.

— Всичко мое е на мене — пошепна Каховски.

По пътя Бейл се стараеше да научи какво е станало със Зубово. Каховски не знаеше нищо, но каза, че у някои си Волконски изгорели жена и дете. Бейл овеси глава. Вървяха мълком, избираха опожарените вече места и понякога газеха в пепел.

И неочаквано Бейл спря пред голямо празно място с изгорен бурен. От малка къщичка в единия ъгъл на съседния с празното място двор, с разхвърляна изгоряла ограда, предпазливо излезе човек с бохча на дясното рамо и голяма оркестрова арфа на лявото. С обувки и сиви чорапи, с маслиненозелен фрак и широкопола шапка, той се стори странно познат на Бейл. Бейл изчака, докато той излезе на улицата, и тогава възкликна:

— Фасел, ти ли си наистина?!

Арфистът спря в недоумение, после остави арфата, свали бохчата и се втурна с протегнати към Бейл ръце.

— Боже мой, китаецо, велики египтянино, ти ли си? — възкликна арфистът, като припомняше италианските и марсилски прякори на Бейл.

— Какво правиш тук сред пожарището с оркестрова арфа? — попита Бейл.

— Каня се да офейкам от Москва, а преди това възнамерявах да искам място у вас в Операта. Та нали цялата френска колония с нетърпение ви чакаше. Много дълго пътувахте до Москва! Преди една неделя само Растопчин изпрати в Сибир четиридесет френски семейства, като ги разори съвсем. Тук живееха търговци…

Бейл го прекъсна:

— Как е Баскова?

— Жива е, жива е! Мелани е жива! Навреме успя да замине тя през горящите улици с мъжа си и детето с двоен пропуск за Петербург. Почти се беше разделила с мъжа си и отлагаше заминаването си до последния ден, възлагайки надежда на мудността на мъжа си и бързината на вашите преходи.

Бейл усети, че изведнъж му олеква и мъчителните мисли изчезват. Като изслуша докрай арфиста и му даде адреса на Салтиковата къща, той забърза заедно с момчето към своето ново жилище.