Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (42)

Тридесет и шеста глава

Бейл със задоволство си спомняше на швейцарските езера, че не бе поправил миланския полицай, когато той спомена неговия стар парижки адрес. От бреговете на, Комо Бейл пишеше писма до улица Ришельо: „Срещу библиотеката, хотел «Лилуа»№ 63“. Писмата се получаваха. Една красива ръка отваряше плика, изваждаше листче с описания на италианските срещи и впечатления на Бейл и след това с величествен жест пускаше писмата на малка мозаична масичка, поставена върху син килим в ъгъла на стаята. Тази жена, с огромни очи и жестове на кралица, бедно, но красиво облечена, беше знаменитата артистка Паста, една от най-добрите певици от началото на миналото столетие. Тя наскоро бе станала приятелка на Бейл. Артистичната свобода на нравите му позволяваше да отива при нея по всяко време, а понеже на Бейл му бяха омръзнали навъсените погледи на портиера, който му отключваше вратата в три часа през нощта, реши, че е по-добре да се пресели в хотел „Лилуа“, за да не тревожи никого. Така се бе променил адресът му. Мъжът на Паста се усмихваше закачливо, когато го срещнеше в коридора на хотела, и добродушно му се надсмиваше, когато го заварваше в гостната. Баба Рашел много се зарадва от това преместване, защото Бейл беше единственият гостенин, който можеше по цели часове да говори с нея за Милано. Милано беше нейна родина, там тя беше откърмила дъщеря си, бъдещата артистка. Две седмици след преместването репутацията на Бейл бе силно разклатена в един от парижките салони, у госпожа дьо Траси. Госпожа дьо Траси, когато видя веднъж Бейл с нов костюм, високо каза:

— Колко добре сте облечен днес! Ах, да-а, миналата седмица Паста имаше бенефис!

Паста приемаше на драго сърце Бейл, но връзката им беше съвсем приятелска и във всеки случай Бейл не получаваше от нея пари. Клюките само го разсмиваха. Писмата му до Паста бяха неговите най-весели писма от онова време.

По цели седмици можеше да живее на Лаго Маджоре, на Лаго Лугано, на Лаго ди Комо, но понеже литературният проект не се претворяваше в произведение, което да носи купища злато, Бейл се загрижи, че парите му свършват.

След като прегледа черновките на писмата и бележките си за стария и новия Рим на късчета хартия, анекдотите, разказани от аптекаря Мани и записани на рецепта за черна боя за коса, приготвена от същия аптекар по молба на побеляващия Бейл, пътешественикът замисли едновременно разказ за италианските карбонари и книга очерци под заглавие „Разходки из Рим“. И понеже книга може да се пише само в Париж, то трябваше да върви в Париж.

На 23 март 1828 година Бейл беше вече на улица Ришельо. Похлопа на вратата на съседката си. Паста бе със семейството си в околностите на града. Портиерът му даде писмо от Мериме. Това бяха редица остри литературни въпроси, поставени с цялата характерна за Клара яснота. Двойно подходящ прякор: Клара значи ясна. Пита го за „Арманс“. В Париж се говори за книгата, но с най-странни тълкувания. Дукеса дьо Броли познала себе си в госпожа Бониве и негодувала. Не могат да отгатнат още кого е описал Бейл под името Октав. Джулиа д’Ега и нейният знаменит любовник Строганов били възмутени от образа на възпитаницата си.

„Просто не разбирам любовната несполука на Октав дьо Маливер — пишеше Мериме. — Изглежда, вие правите някакви недомлъвки. Признайте, че вашият Октав има слабост към хората от своя пол и затова избягва жените. Това е причината за самоубийството му, а може би е хермафродит или просто човек, лишен от мъжки способности.“

„Ще му пиша, че има право — помисли Бейл. — При сегашното положение в Париж подобно тълкуване е най-удобно за мене. Трябва ли да се дразнят гъските, които искат да спасят Рим?“

В душата си Бейл беше много недоволен. Такова неразбиране от страна на човек, чийто правдив ум той високо ценеше, беше указание за него, че настъпва продължителен период на стълкновения с обществото и на разочарования от съвременниците си. Истината е, че никога не е бил очарован. Едва ли Франция може повече да го разочарова, но обществото може да измисля или да видоизменя старите неприятности и обиди. Ще трябва да си подготви защитно облекло.

През следващите дни Бейл пресметна доходите си.

През април 1828 година той щеше да бъде просяк. Общо сборът на годишния му бюджет се набираше от пенсията и малки хонорари. Разходите му сега не можеха да бъдат повече от пет франка на ден. Законите за печата не му позволяваха да се заеме с журналистика. Френските вестници и списания бяха недостъпни за него.

Трябва да направи друг опит. Бейл вървеше по булевард дез’Италиен с накривена надясно шапка, с пура в уста и свободно размахваше бастуна си; стараеше се да си внуши безгрижие и безразличие към резултата от замислената крачка. След един час беше у Теодор Хек. Англичанинът не отказа да вземе от поднесената табакера на Бейл последната хаванска пура и запуши, като се отпусна в креслото.

— Рецензии за съвременни френски книги не са интересни за моя английски „Месечен преглед“, но ако дадете очерци или статии от типа „Алцест“, защо не? Ще ви предвидя десет страници във всеки брой.

Това беше много малко. Безразличието към резултата се прояви съвсем искрено у Бейл и въпреки това, когато Хек усмихнат извади една банкнота от хиляда франка, той изпита известно облекчение.

Започна да пише редовно и много. Анонимните рецензии, обзори, статии под чуждо име излизаха в английските списания. Тази работа заемаше цялата му сутрин и най-лошото беше, че му пречеше да завърши „Разходки из Рим“. Неочаквано „Арманс“ му донесе хиляда и двеста франка. Отново можеше да се облече и да се появи в салоните.

„Щурецът пак запя на лято — помисли Бейл за себе си, — но сега той знае, че има и зими. Все по-добре е така, отколкото да си парижанин, тази еднодневка, която се е родила в девет часа сутринта и умира в пет часа следобед. Иди, че й разправяй какво нещо е нощ.“

С подобни мисли той стигна до къщата, в която живееше академик Траси. Входната врата беше широко отворена. Малък елегантен, часовник на камината удари осем. Полилеят още не беше запален. Дълъг син диван се бе проточил в стаята от камината до вратата, която водеше от гостната за трапезарията. Млади жени и момичета седяха на този диван в най-естествени пози.

— Аз пък мислех, че съвсем вече сте забравили номер 38, улица Данжу Сент Оноре — чу се старчески глас.

Дребно, елегантно старче, с пропорционално телосложение, остра брадичка, със зелен сенник над побелели вежди (въпреки че в стаята нямаше светлина), посрещна Бейл. Това беше домакинът, прочут философ, авторът на „Идеология“, която предизвикваше едно и също възхищение както у френската младеж с настроения като на Бейл, така също и у руските декабристи, които я четяха с упоение.

Госпожа дьо Траси полагаше усилия да изглежда равнодушна, но в нейния поздрав Бейл долови отсянка на лека досада, неравнодушие и желание да скрие някакви тайни, осъдителни за него мисли. Бейл реши да не отдава значение на това. След няколко незначителни фрази той отиде при Шарл Ремюза и го заразпитва за Париж. Старият Траси се разпореди да запалят полилея. Красивата продълговата гостна светна с ярка светлина. Синият диван преливаше с всички цветове на дъгата от дамските тоалети, докато пък маслиненозеленият жакет на Ремюза съвсем избледня. Господин дьо Траси стоеше до камината, облакътен на мраморната плоча, и одобрително кимаше на събеседника си в отговор на думите му, сякаш го кълвеше със зеления клюн на сенника си. Приличаше на блатна птица, която стои на един крак. В гостната влезе старият другар на Бейл от Държавния съвет — Амеде Пасторе. Тъкмо в този момент госпожа дьо Траси бе прекъснала разговора на Бейл и Ремюза с въпроса:

— Вие сте били в Италия. Как живеят там нашите бедни емигранти, които още не са се върнали във Франция?

При този въпрос господин дьо Траси и събеседникът му, професорът по гръцки език Тюро, обърнаха погледи към Бейл. Той каза:

— Ако аз имах власт, щях да препечатам със специална цел всичко, което пишат емигрантите, и бих заявил, че Наполеон е превишил властта си с унищожаването на емигрантската литература. За съжаление три четвърти от емигрантите вече са измрели, но останалите бих изселил в Пиренейските департаменти и бих ги заобиколил с верига от три малки армии с артилерия. Бих организирал там концентрационен лагер, бих изпратил въоръжена охрана по границата на тяхното местопребиваване, та всеки емигрант, дръзнал да подаде носа си извън пределите на лагера, да бъде застрелян на място. Бих дал на всекиго не повече от два хектара вместо огромните земи, които сега им раздават. Така бих постъпил с всички емигранти, завърнали се досега в Париж. Останалите не би трябвало да се връщат във Франция, за да не попаднат в лагера.

Пасторе дърпаше Бейл за лакътя с желанието да спре тази опасна тирада. Господин дьо Траси, който не обичаше резките изрази, изглеждаше така, сякаш слуша фалшиво музикално изпълнение. Лицето на професора по гръцки език се изопваше и в края на дългата реплика на Бейл голямата челюст на Тюро увисна като на стар кон.

— Какво говориш, ти си луд! — каза Пасторе. — Че салонът днес е пълен с емигранти!

— Още по-добре — прошепна Бейл.

Пасторе го изведе в коридора.

— Слушай, имам една сериозна работа с тебе: трябва да ми помогнеш съществено в моите хералдически изследвания. Това ще ти даде възможност да се наредиш най-после на добро място.

Бейл гледаше разсеяно. „Горкия Пасторе — мислеше си той. — Колко много би могъл да разкаже, ако си науми да напише мемоари. Той изпита същото, каквото и генералите от някогашната Наполеонова армия, които с унижения се мъчеха да проникнат в салоните на предградието Сен Жермен. Описанието на униженията може да запълни цял том. Пасторе е жалък и страда от хиляди иглени убодвания, точно иглени, защото униженията, които трябва да понася, изхождат от жените на кралските полицаи. Хора като Пасторе са винаги под подозрение. Това ги принуждава да изпитват мъки, непознати дори на продавач в обущарски магазин, който може да разкаже за тях на своя другар, а другите трябва всичко да понасят мълком и елегантно облечени, да посещават салоните.“

— Я гледай, ти се замисли и толкова си разсеян, че дори не ми отговаряш — забеляза Пасторе. — Помогни ми да намеря сюжет за нови благороднически гербове и в още една сериозна работа. Искаш ли?

Господин дьо Траси се приближи със ситни стъпки, държейки в ръка една книжка с жълта подвързия. Той присви очи и прекъсна Пасторе, като замахна с книжката под носа му.

— Хайде, полюбувайте се и отгатнете какво е това.

Бейл се зарадва на възможността да се отърве от Пасторе.

Взе внимателно книгата и отиде под полилея.

— Това е някаква етнографска бъркотия — каза Бейл. — За какво са ви славянски песни, на всичко отгоре пък с такава варварска дума „Гусла“?

— Кой е авторът на това произведение, мислите вие?

Бейл погледна портрета и каза:

— Някакъв дивак, Маг… Магланович…

— Пък аз ви уверявам, че не е Магланович, а вашият млад шегаджия Проспер Мериме.

Бейл се учуди. Бейл беше огорчен. Дълбоко в душата си той не допускаше, че Мериме е могъл да напечата в Страсбург, у Левро, тази чудновата книжка.

Отново дойде Пасторе.

— Ти все пак не ми отговори на въпроса.

— За какво става дума? — запита Бейл.

— Работата е строго поверителна. Получено е съобщение за смъртта на папа Людовик Дванадесети. Разбираш ли, на краля му се иска да стои начело на черквата, ако не предан, то поне човек, който не е чужд на интересите на Франция. Направи ми една голяма услуга. Дай ми поверителната характеристика на всички римски кардинали. Можеш ли да сториш това?

Бейл отвърна спокойно:

— Мога, но имай пред вид, че всичко зависи от състава на конклава. През зимата бях в Рим и много работих. Ти знаеш колко много ми се иска да предпазя туристите от археологически пристрастия. Проучвах съвременна Италия и документи на папския Рим. Мога да ти дам съдействие.

Бейл обикновено завършваше вечерите си с три-четири посещения; той рано напусна салона дьо Траси и отиде у художника барон Жерар. Там бяха Кювие с доведената си дъщеря Софи Дювосел, която живееше в Ботаническата градина, съпрузите Поликарп и Виржини Ансло, които преди две години бяха в Русия за коронацията на Николай I и продължаваха да разправят руските си впечатления, като хвалеха писателя Булгарин. Там бяха и доктор Кореф и издателят Бюшон. Ансло се смееше на Бюшон за несполучилия му опит да учи италиански език. Младата учителка бе отказала да му дава уроци. Процъфтяващата красавица Виржини Ансло комично сериозно цитираше Байроновото двустишие от „Дон Жуан“, че няма по-добра граматика за усвояване на чужд език от женската уста.

— Той завидя малко на нашия приятел Проспер Мериме, чиито опити за усвояване на цигански език имат бляскав успех. И тогава станало лошо — никой не целува граматиката; Бюшон пожелал да го стори, но граматиката му ударила плесница.

— В такъв случай опитът се повтаря и работата потръгва успешно.

— Вие очевидно изхождате от евангелското гледище — каза Бюшон. — Аз имам обаче само две бузи, а и двете пострадаха едновременно.

— Мисля, че много повече са пострадали бузите на жената, която сте целунали — каза Ансло.

— Вие ме ласкаете — отвърна Бюшон.

— Дори и не съм помислила.

— Доброто, което вършат, без да мислят, несъмнено е по-приятно.

В това време в залата влезе Мериме. Бейл го постави до Бюшон. Мериме съвсем невъзмутимо извади кърпа от джоба си; Бюшон даваше признаци на вълнение.

— Гледайте — каза Бейл, — нима може да се сравняват?

— Струва ми се, че някой трябва да се почувствува обиден — продума Бюшон.

— Във всеки случай аз нямам намерение да се чувствувам обиден — откликна Мериме. — Обяснете ми все пак какво значи всичко това.

— Спорим кой има повече право на женски плесници.

— О, тогава непременно аз! — завика Мериме. — Дори не мога да разбера защо нито веднъж не съм получил.

— Бюшон пък не разбира защо ги е получавал. Цялата загадка е там, че той несполучливо ви е подражавал, когато е искал да изучава италиански език по вашия метод — каза Ансло на Мериме. — И ако ми позволите да преценя този опит от женско гледище, според мен господин Бюшон има повече основания от Мериме за подобен опит.

— Трябва да съдите по резултатите — заяви Мериме. — Бюшон, когато пожелаете да станете консул у циганите, кажете ми, ще ви науча как незабавно може да научите цигански език. Но не забравяйте, не трябва никога да почвате от бузите, защото веднага се отразява на вашата буза.

Сред общо избухване на смях Мериме се отдалечи от Бюшон и хвана Бейл под ръка.

— Клара — каза Бейл, — вие съвсем сте си загубили ума. За какво ви е притрябвало да печатате цялата тази славянска безсмислица с вампири, гуслари и другите парцаливи дяволи? Та не можахте ли вие, с вашия ум и наблюдателност, със своя запас от знания на факти да изберете нещо по-добро?

— Лесно ви е на вас да говорите, скитник по своя воля и богат пътешественик…

При думата „богат“ Бейл тъжно разпери ръце и направи гримаса.

— Какво да правя пък аз — продължаваше Мериме, — без пари и без положение в страната? Уверен съм, че щом съм намислил да пътувам из Далмация, мога да осъществя това само с парите, които ще ми даде тази книга.

— Извинете, мили приятелю, но вие пишете, че вече сте извършили пътешествието, описвате места, където не сте били никога, и впечатления, които не сте преживели.

— Другояче как? — попита Мериме.

— Във всеки случай това е лоша книга — рече Бейл. — Колкото са хубави испанските ви сайнети, толкова е лоша вашата „Гусла“.

— Исках да ви дам някои други мои работи, но е невъзможно да ви намери човек. Цяла седмица портиерът сутрин ми казва, че вече сте излезли, а вечер, че още не сте се завърнали.

— Така е, портиерът получава за това допълнително възнаграждение, другояче няма възможност да свърша работата.

— Какво пишете? — запита Мериме.

— Едновременно много неща — рече Бейл. — Толкова много, че не ми стигат дните и нощите.

— Наистина, не ви срещат дори на дез’Италиен. Напразно ви търсих у Паста. По едно време дори дадоха особено тълкуване на вашето изчезване.

Бейл пренебрежително махна с ръка.

— Доста дългове съм натрупал. За да се разплатя, трябва много да работя. Това е главната причина за отсъствието ми. Ами, я кажете, какво прави Етиен?

— Кой Етиен? — запита Мериме.

— Как кой? Нима Делеклюз се е раздвоил?

— Не, помислих, че питате за славата на днешния Париж — за Етиен дьо Жуи.

— О, за този подлец ли?

— Защо? — запита Мериме. — Той е академик, изключителен писател, смятат го за приемник на Волтер, гений, който осветява пътя на нашето столетие.

Не можеше да се прочете в студения поглед на Мериме дали се надсмива, или говори сериозно.

Бейл продължаваше:

— Та това е типичен буржоа…

— Кой, кой е буржоа? — прекъсна разговора приближаващият се Маре, като протягаше ръце и на двамата.

— Искам да обясня на това момченце — каза Бейл, като сочеше Мериме, — че академик Жуи е дребен негодник, за когото след десет години никой не ще си спомни.

— Аз съм щастлив притежател на най-красноречивото литературно произведение на Жуи — каза Маре и извади от златната си табакера сгънато на четири листче.

Това беше отправена до Бурбоните молба на Жуи непосредствено след падането на Наполеон, с която той, Жуи, молеше кралят да го награди с кръст „Свети Людовик“, „задето е допринесъл за гибелта на корсиканеца“.

— И все пак, как да си обясним сегашния му либерализъм? — запита Мериме.

— Доста отдавна търгува той с тази стока; когато Наполеон беше в Русия, Жуи вече търгуваше по малко с либерализма, а после, след като се засегна, че бурбонският вол не е склонен да му направи подаяние един кръст, той зае благородна гражданска поза. Истинското му презиме е Етиен, незаконен син на един едър търговец. Забягнал с пари от баща си, записал се доброволец в един полк, разквартируван във Версай, и заминал за Индия. Отначало се нарекъл Етиен Жуи, после Етиен изпаднало, той станал капитан Жуи, а някакво магаре го направило полковник. Бил много красив и доста успешно търгувал с красотата си. Главни вносителки в касата му са стари дами. В Индия влязъл със свой другар, офицер, в пагодата на един град да се спасят от силния пек и там, без да си губи напразно времето, изнасилил някаква жрица току до олтара. Тя викала, не много високо наистина, но все пак достатъчно, за да се притекат след свършване на работата въоръжени пазачи. Индусите се нахвърлили, но не върху Жуи, който доста бързо се скрил, а върху съвсем незамесения в работата негов другар. Те отрязали ръцете и краката на този офицер, докато още бил жив, после го съсекли наполовина. Жуи използувал гибелта на спътника си, метнал се на коня на убития и избягал. По-късно в Париж излязла от печат лиричната трагедия на господин Жуи под заглавие „Весталка“. Жуи е бил главен секретар на брюкселската префектура, преди да печели слава с интриги и с литература. Живеел в жилището на префекта Понткулан, в пълно съгласие със своя началник и под едно одеяло с неговата съпруга. Сега този нехранимайко, става вече пет или шест години, вярва, че действително е приемник на Волтер, като използува лошия вкус на буржоазията и любопитството на немците. Поставил е дори и бюста на Волтер в къщата си при Гроафер. И ей от това говедо Жуи се възхищава Мериме — каза Бейл разярен.

— Литераторите романтици го смятат украса на епохата — рече Мериме.

— Тогава вашите литератори романтици не притежават дори ума на този подлец! — вече викаше Бейл, като не забрави при това да вземе от подноса на лакея чаша пунш; пое една глътка, чукна се с Маре и добави:

— За проясняване главата на Мериме.

Мериме свали чашата си.

— Отказвам се да се прояснявам — каза той. — Днес сте много свадлив. Наругахте „Гусла“, сега ругаете Жуи, остава още да наругаете новия ми приятел Виктор Юго.

— Представа нямам за новите ви приятели.

— И само това ли — продължаваше Мериме — трябва да слушаме от автора на манифеста на романтиците, от човека, на когото сме навикнали да вярваме. Исках да ви покажа „Жакерия“, но сега се страхувам дори да помисля за това. Липсва ви чувство за елементарна справедливост. В края на краищата кой ли се интересува, че Жуи бил издържан от бабички?

— Настоявам един литератор да не търгува с перото си, а че бил търгувал със своя…

Бейл навреме прекъсна неприличния израз: госпожа Жерар, която минаваше по коридора, го изгледа строго. И тримата млъкнаха. Домакинята внимателно проверяваше салона. Виковете на Бейл бяха започнали както винаги да я безпокоят.

— В края на краищата — да се върнем към вашата „Гусла“ — нима вие не чувствувате, че героите на баладите ви са само декоративно подредени театрални кукли, че са бездарни артисти с чужд реквизит, че те нямат никакъв характер? Нима допускате, че обикновената романтична идеализация или само оцветяване може да направи интересно едно литературно произведение? Много добре ви разбирам, когато в „Кромвел“ се опитвахте да пречупите класическите условности. Смешно е да гледаш часовник, който показва дванадесет, когато вече е ударило четири часа след пладне. Я ми кажете, кой ще захване да се занимава с вашите селяни и овчари само заради местен колорит? Ще спаси ли това от скука вашия персонаж? В крайна сметка „Гусла“ е местен колорит. Как мислите, различен ли е стомахът на сръбския „овчар с гусла“ от стомаха на овчаря в Оверн, който свири на гайда?

Маре се преструваше, че внимателно слуша Бейл, броеше монети по пет франка и записваше в бележника разходите си от днешния ден. Мериме гледаше приятеля си, без да трепне. Бейл отпи една глътка, посочи с пръст Маре, усмихна се и продължи:

— Споменавате „Жакерия“. „Жакерия“ е прекрасно нещо, там всичко си е на място, у вас има здрав материализъм, разбирате скритите пружини на човешките действия, прекрасно мотивирате поведението на героите си, без да се съобразявате с баналните схващания на днешните французи. Там се чувствуват характери, там се чувствува енергия. Аз с интерес подчертах на собствения си екземпляр — може да не ми донасяте друг — онази сцена, когато селяните напускат отреда на въстаниците преди започване на полските работи. Това е то селянинът, цял-целеничък, добре сте го разбрали. Човекът, който добива насъщния си хляб на нивата, изцяло зависи от капризите на земята, на календара и на времето. Тук нямаме работа с романтик, който през цялата година изкарва прехраната си от статии в списанията, или който по-скоро води полугладно съществуване и по всяко време и в който и да е месец ще отиде на барикадите. Гражданите са съвсем друга порода хора; допустимо ли е да съдим едните, като изхождаме от гледището на другите? Поздравявам ви, вие сте създали прекрасно нещо. Но за какъв дявол са ви притрябвали след това вашите славянски парцалаци?

— Извинете, драги наставнико, „Жакерия“ излезе една година след „Гусла“.

— Е, тогава съм напълно спокоен. Това, значи, е минало нещо. Ако обещаете, че няма да прибягвате до подобни глупости, аз ще обещая пък да не засягам тази тема. Едно ме тревожи само — вие, изглежда, сте се сприятелили с Виктор Юго.

— Да — каза Мериме с тон, от който проличаваше, че той не разбира изненадата на Бейл.

— Нали той е написал „Бюг Жаргал“?

— Да — отвърна Мериме.

— Каква възмутителна щуротия! Как може да се пишат такива низости за един благороден французин, за годеницата му и за глупавите негри? Доколкото зная, господин Юго никога не е бил аристократ, но доста усърдно се е подмазвал. Колко по-честен от този стихотворец е неговият баща! Колко смело, с риск на живота си, Леополд Юго залови в Калабрия бандита Фра Дяволо!

Мериме мълчеше.

— Ако си кажем истината, Риго и Тусен Лувертюр, и двамата бяха големи негодници — каза Маре.

— Какво ли би могло да означава това? Маре проговори — рече Бейл. — Направо глас от библията. Какъв Варлаам сте карали, скъпи Маре! Колко изразходвахте днес? Не ви ли е жал за парите, изразходвани за файтонджии?

В това време стана една жена в розова рокля с широки ръкави, която дотогава седеше до камината. Без да отговори, Маре тръгна към нея.

— Съгласен съм с оценката ви за „Бюг Жаргал“ — каза Мериме. — Ако искате, ще ви запозная с мис Кларисон, у дома й се събира малък кръг негрофили и там можете да чуете интересни неща. Тя е написала брошура в защита на негрите, познавала е Тусен и е разказвала съдържанието на едно интересно писмо на Тусен до Наполеон, когато бил консул. Тусен пишел: „На първия сред белите от първия сред черните“. Без съмнение Тусен е героична фигура и понеже не е от царско потекло, неговият героизъм опровергава мнението на Виктор Юго, че само негри от царско племе са годни да бъдат герои.

Дългата маса в гостната бе покрита със зелено сукно.

— Жалко, че се счупи масата за игра на карти! — каза госпожа Жерар. — „Фараонът“ ще се играе на трапезата.

— Зелената покривка ще се плъзга — обади се някой от гостите.

— Вие пък седете спокойно и не настъпвайте краката на съседите си — чу се гласът на госпожа Ансло.

— Ами вие защо ме издавате — възрази гостът. — Господин Ансло може да ви чуе.

Чернокос, вчесан на път, с падащи почти до раменете коси, Поликарп Ансло разговаряше с една млада артистка от „Театър франсе“. Той бе съвсем увлечен от разговора и като чу името си, смутено погледна към оногова, който говореше.

— А? Какво? — попита той и без да дочака отговор, пак се усмихна и поднови своя вълнуващ и интересен разговор.

Бейл отиде при жена му.

— Много добре разбирам защо, когато ме срещате у Кювие и Жерар, нито веднъж вие не сте ме поканили на вашите вторници. У вас идват академици, а вие се страхувате да смесвате различните сортове вина.

— Не съм толкова страхлива аз — каза Ансло. — Но смесването на вина оказва лошо въздействие върху главата. И все пак много ще се радвам да ви видя следния вторник. Само, моля ви, без речи за емигранти, чувах вече.

— Обещавам ви да не говоря за емигрантите, но добре, че не сте чули речта ми за академик Жуи.

— Знаете ли — каза Ансло, — че у академик Жуи живее шестгодишен хлапак, който пише прекрасни стихове и притежава необикновен глас — той е син на неговия портиер Мюрже.

— Академик Жуи пише също сносни стихове и ако жената на портиера е красива, талантите на момчето са пряко свидетелство за произхода му.

— Хайде де, вие говорите възмутителни неща. Портиерът е вдовец, момчето живее с баща си в една сутеренна стаичка. Някакъв руснак… А, да, моят неприятел Яков Толстой, който често отива у Жуи, се кани да изпрати момчето на свои разноски в училище. Е, ще дойдете ли във вторник?

— Щастлив ще бъда, госпожо.