Даниъл Силва
Аферата Рембранд (78)

77. Ню Скотланд Ярд, Лондон

Детектив инспектор Кенет Рамзи, началник на Отдела за изкуство и антики на Скотланд Ярд, насрочи пресконференцията за два часа следобед. Минути след съобщението слухове за връщането на особено ценен предмет се понесоха между журналистите. Предположението се подхранваше главно от неколцина ветерани, които отразяваха новините около столичния полицейски участък. Те отдаваха особена значимост на часа на самата пресконференция. Свикване на брифинг рано следобед обикновено даваше на репортерите няколко часа, за да проучат и напишат статиите си. Ако новината беше лоша, Рамзи щеше да свика представителите на пресата малко преди крайния срок за вечерния тираж. Или пък щеше да направи вяло писмено съобщение, зад каквито се крият малодушните чиновници по цял свят, и да се измъкне през задната врата.

Естествено, предположенията се въртяха около автопортрета на Ван Гог, задигнат от галерия „Кортоулд“ няколко месеца по-рано, макар вече малко репортери да можеха да си спомнят заглавието на картината. За съжаление, нито един от шедьоврите, откраднати през „лятото на обирите“, така и не се откри. Напротив, все повече картини продължаваха да изчезват от галерии и частни домове. Докато световната икономика затъваше в безкрайна рецесия, изглежда, кражбите на предмети на изкуството бяха последният печеливш отрасъл в Европа. На другата крайност бяха полицейските сили за борба с престъпността, чиито финанси бяха орязани до кокал. Годишният бюджет на самия Рамзи бе сведен до нищожните триста хиляди лири, които едвам стигаха, за да се поддържа работата на службата. Финансовите ограничения бяха толкова сериозни, че наскоро инспекторът беше принуден да потърси частни дарения, за да може работата да върви. Гардиън дори предположи, че е време да се закрие Отделът за изкуство и финансите да се пренасочат към нещо по-ефективно, например програмата за превенция на младежката престъпност.

Не мина много време и слуховете за Ван Гог прескочиха стените на залата за пресконференции в Скотланд Ярд и започнаха да се разпространяват в интернет. Всички бяха изненадани, когато Рамзи се изправи на подиума и обяви възвръщането на една картина, за която малцина знаеха, че изобщо е липсвала: Портрет на млада жена, рисуван на платно с маслени бои, размери 104 на 86 сантиметра, от Рембранд ван Рейн. Инспектор Рамзи отказа да влиза в подробности как точно е била намерена картината, макар че отдели много време да обяснява, че не е платен нито откуп, нито друго възнаграждение за нея. По отношение на сегашното местонахождение на платното той заяви, че е в пълно неведение, и отказа да отговаря на всякакви въпроси.

Имаше много неща, които пресата никога нямаше да научи за възвръщането на този Рембранд. Дори Рамзи бе държан на тъмно за много подробности по случая. Например той не знаеше, че седмица по-рано картината бе оставена от някого в уличката зад синагогата в парижкия квартал Маре. Не знаеше и че бе пренесена в Лондон от припотил се служител на израелското посолство и върната на Джулиан Ишърууд, едноличен собственик на понякога печелившата, но никога скучна галерия „Ишърууд Файн Артс“, която се намираше на Мейсънс Ярд 7–8, квартал Сейнт Джеймс, Лондон. Детектив инспектор Рамзи така и не научи, че по време на изявлението му картината вече бе тайно пренесена в една къща върху скалите на Корнуол, която изумително приличаше на картината на Клод Моне Митничарска колиба в Пурвил. Това се знаеше само в МИ5 и дори из кулоарите на Темс Хаус информацията бе строго поверителна.

* * *

За да се запази духът на операция „Шедьовър“, реставрацията на намерената картина също щеше да е стремителна. Габриел разполагаше с три месеца да превърне най-увреденото платно, което някога бе виждал, в централна атракция на дългоочакваната изложба на Националната художествена галерия Рембранд: Ретроспекция. Имаше три месеца да я възстанови и да й сложи нова подрамка. Три месеца да премахне кървавите петна и мръсотията от повърхността й. Три месеца да поправи дупката от куршум на челото й и да изравни гънките, получени в резултат от решението на Курт Фос да използва картината като най-скъпия плик в историята. Беше смущаващо кратко време, дори за реставратор, свикнал да работи под натиска на късите срокове.

В младежките си години Габриел би предпочел да работи в пълна изолация, но сега не обичаше да е сам. И така, с благословията на Киара, той разчисти всекидневната от мебелите и временно я превърна в ателие. Всяка сутрин ставаше преди изгрев и работеше до привечер, като всеки ден си позволяваше само кратка почивка за разходка по скалите в смразяващия януарски вятър. Киара рядко се отдалечаваше от него. Тя му помогна да изправи платното и написа кратка бележка до Ракел Херцфелд, която Габриел скри между картината и новата подрамка, преди да закове последното пиронче. Киара беше до него и на сутринта, когато Габриел се зае с неприятната задача да отстрани кръвта на Кристофър Лидел. Вместо да хвърля изцапаните тампони на земята, той ги прибираше в алуминиева кутия. Когато дойде време да се почиства мръсният лак, започна от извивката на гърдите на Хендрике — от мястото, над което бе работил Лидел в деня на убийството му.

Както обикновено, замайващата смрад на разтворите, които използваше Габриел, дразнеше Киара. За да прикрие миризмата, тя приготвяше пикантни ястия, които сервираше на светлината на свещи. Макар да се опитваха да не коментират операцията по време на вечеря, постоянното присъствие на Рембранд правеше темата трудна за отбягване. Киара често повтаряше на Габриел, че той никога нямаше да се заеме с разследването, ако тя не бе настояла.

— Значи ти хареса отново да се върнеш в Службата? — попита я Габриел закачливо.

— Отчасти — призна Киара. — Но ще съм също толкова щастлива и ако операция „Ландесман“ се окаже последният ти шедьовър.

— Тя все още не е шедьовър — каза Габриел. — Не и преди тези центрофуги да стигнат до предназначението си.

— Притесняваш ли се да оставиш това в ръцете на Узи?

— Всъщност така е по-добре. — Габриел погледна повредената картина, подпряна на статива във всекидневната. — Освен това в момента имам други проблеми.

— Ще бъде ли готова навреме?

— Трябва да бъде.

— Ще ходим ли на откриването?

— Още не съм решил.

Киара се взря в платното.

— Разбирам причините Лена да я дари на Националната галерия, но…

— Но какво?

— На мен би ми било трудно да я даря.

— Не и ако сестра ти е била превърната в пепел само защото е имала тъмна коса.

— Знам, Габриел. — Киара отново погледна картината. — Мисля, че тук е щастлива.

— Нямаше да мислиш така, ако и ти прекарваше толкова време с нея.

— Не се ли държи добре с теб?

— Да кажем, че и тя си има своите капризи.

След като се върнаха в Корнуол, Габриел и Киара успяха да се изолират от външния свят. Но през втората половина на февруари, когато Габриел беше в разгара на реставрацията, Мартин Ландесман успя да наруши усамотението им. Изглежда, след дълго отсъствие от публичното пространство, Свети Мартин бе решил отново да излезе под светлината на прожекторите по време на ежегодното си появяване в Давос. След като откри форума, дарявайки допълнителни сто милиона долара към инициативата му за осигуряване на храна за Африка, той произнесе впечатляваща реч, която единодушно беше призната за събитието на седмицата. В нея не само пророчески оповести края на Голямата рецесия, но и заяви, че е „по-обнадежден от всякога“ за бъдещето на планетата.

Свети Мартин говори особено приповдигнато за потенциала на Средния изток, макар събитията на въпросното място в деня на речта му да противоречаха изцяло на неговия оптимизъм. Наред с обичайните новини за ужасни терористични актове, налице бе и тревожен доклад от Международната агенция за атомна енергия, касаещ състоянието на иранската ядрена програма. Директорът на агенцията изостави обичайния си предпазлив тон и открито заяви, че вероятно броени месеци делят Иран от превръщането му в ядрена сила.

— Времето за разговори свърши — каза той. — Сега трябва да се действа!

Сякаш искайки рязко да скъса с предишните традиции, Мартин завърши седмицата в Давос, като се съгласи набързо да се появи в медийния център и да отговори на няколко въпроса от пресата. Зоуи Рийд отсъстваше, междувременно взела си отпуска от Файненшъл Джърнъл по причини, останали неизвестни за колегите й. Още по-интригуващ бе фактът, че от известно време никой не я бе виждал. Както местонахождението на произведението на Рембранд, така и това на Зоуи се пазеше в пълна тайна. И наистина, дори Габриел не научи точно къде е. Не че той можеше да й окаже голяма помощ за възстановяването й. Хендрике нямаше да го допусне.

В средата на април, в първия сравнително приятен ден в Корнуол от месеци насам, изпълнителният директор на „Лейтъм Интернешънъл Медиа“ Джералд Малоун обяви, че продава Файненшъл Джърнъл на бившия руски олигарх Виктор Орлов. Два дни по-късно Зоуи се появи за кратко, за да съобщи, че напуска Файненшъл Джърнъл и започва работа в телевизия Си Ен Би Си в Америка. Съвпадение беше, че в деня на нейното изявление Габриел завърши поправките на лицето на Хендрике. На следващата сутрин, когато картината бе изцяло изсъхнала, той я покри с нов пласт лак. Киара го завари да стои пред платното, подпрял брадичката си с една ръка и с леко наклонена настрани глава.

— Готова ли е за представянето си? — попита Киара.

— Мисля, че да — отговори Габриел.

— Одобрява ли работата ти?

— В момента не ми говори.

— Пак ли се сдърпахте?

— Боя се, че да.

— А ти реши ли вече за Вашингтон?

— Мисля, че ще й бъдем нужни там.

— И аз така смятам, Габриел.