Даниъл Силва
Аферата Рембранд (56)

55. Рю дьо Мироменил, Париж

Центърът „Вайнберг“ се намираше точно зад ъгъла на Рю де Розие. Хана и Лавон се спряха там само да направят няколко копия на списъка и да ги заключат. После, с добре скрития в кожената чанта на Лавон оригинал, те се качиха на метрото до Рю дьо Мироменил и повървяха две минути до „Научни антики“. На табелата на вратата се четеше „Отворено“. Лавон отдели минутка да се полюбува на витрината, преди да пробва вратата. Беше заключено. Хана звънна на звънеца и те бяха незабавно приети.

Човекът, който ги чакаше, беше с височината и теглото на Лавон, макар във всяко друго отношение да бе негова пълна противоположност. Ако Лавон беше семпло облечен с няколко ката неугледно измачкани дрехи, Морис Дюран носеше елегантен син костюм и широка виненочервена вратовръзка. Ако косата на Ели беше рядка и рошава, то тази на Дюран бе монашески късо подстригана и сресана. Той учтиво целуна Хана Вайнберг по двете бузи и протегна към Лавон изненадващо силна ръка. Когато я пое, Ели изпита неприятното чувство, че е наблюдаван от професионалист. И ако не бъркаше, Морис Дюран се чувстваше по същия начин.

— Имате хубав магазин, мосю Дюран.

— Благодаря — отговори французинът. — Това е моето убежище при буря.

— Каква е тази буря, мосю?

— Съвременност — отговори веднага Дюран.

Лавон се усмихна съпричастно.

— Опасявам се, че и аз се чувствам по същия начин.

— Наистина ли? В каква сфера работите, мосю?

— Археология.

— Колко интересно! — възкликна Морис. — На младини много се интересувах от археология. Всъщност дори мислех това да уча.

— И защо не сте го сторили?

— Заради мръсотията.

Ели повдигна вежди.

— Страхувам се, че не обичам да си цапам ръцете — обясни Дюран.

— Това би било пречка.

— Доста голяма, мисля — добави французинът. — В коя област сте специалист, мосю?

— Библейска археология. По-голяма част от работата ми е в Израел.

Очите на Морис светнаха.

— В Светите земи?

Ели се поколеба, после кимна.

— Винаги съм искал да ги видя. Къде работите сега?

— В Галилея.

Морис изглеждаше искрено заинтересуван.

— Вие вярващ ли сте, мосю Дюран?

— Безрезервно. — Той внимателно погледна Лавон. — А вие, мосю?

— Понякога — отговори Ели.

Дюран погледна Хана Вайнберг.

— Онази пратка с лорнети най-после пристигна. Отделил съм най-хубавите за вас. Искате ли да ги видите сега?

— Всъщност приятелят ми трябва да обсъди нещо с вас.

Погледът на Дюран се върна на Лавон, като не разкриваше нищо друго, освен леко любопитство, макар че Ели още веднъж почувства, че французинът го преценява.

— С какво мога да ви помогна?

— Може ли да говорим насаме?

— Но разбира се.

Дюран махна с ръка към врата в дъното на магазина. Лавон влезе в офиса първи и чу как вратата след него се затваря. Когато се обърна, изражението на Морис беше далеч по-неприветливо, отколкото само минута по-рано.

— За какво е всичко това?

Ели извади калъфа от восъчна хартия от чантата си.

— Затова.

Очите на Дюран не се отместиха от лицето на Лавон.

— Дадох документите на мадам Вайнберг, при условие че ме държи настрана.

— Тя се опита, но аз я убедих да промени мнението си.

— Трябва да сте много настоятелен.

— В действителност не беше трудно. Трябваше само да й обясня колко хора са били убити заради тези три листа хартия.

Изражението на Дюран остана непроменено.

— Повечето хора биха се чувствали неудобно да чуят нещо подобно — каза Лавон.

— Вероятно не се плаша лесно, мосю.

Ели прибра калъфа в чантата си.

— Разбрах, че сте намерили документите в телескоп.

— Беше екземпляр от осемнадесети век. Месинг и дърво. Марка „Долънд“, от Лондон.

— Странно — каза Лавон. — Защото аз знам, че съвсем доскоро са били скрити в картина на Рембранд, наречена Портрет на млада жена. Знам още, че картината е била открадната и при кражбата един човек е бил убит. Но не затова съм тук. Не знам как сте се сдобили с тези документи, но трябва да сте наясно, че има много опасни хора, които ги търсят. Те смятат, че документите все още са в картината. — Ели замълча. — Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа, мосю Дюран?

— Мисля, че да — отвърна предпазливо Морис. — Но не знам нищо за картина на Рембранд или на някого другиго.

— Сигурен ли сте, мосю?

— Опасявам се, че да.

— Вероятно подочувате разни неща от време на време. Или имате приятели в бизнеса, които чуват разни слухове. Приятели, които може да знаят подробности за картината.

— Нямам навик да се събирам с търговци на картини. Те имат обичая да гледат хора като мен отвисоко.

Лавон подаде своя визитка на Дюран.

— Но ако случайно чуете нещо за Рембранд — каквото и да е, мосю, — моля ви, обадете ми се на този номер. Мога да ви гарантирам пълна конфиденциалност. Единствената ни грижа е възстановяването на картината. И внимавайте. Не бих искал да ви се случи нещо неприятно.

Дюран пусна картичката в джоба си, очевидно притеснен да сложи край на разговора.

— Искаше ми се да можех да ви помогна, мосю, но се боя, че не мога. Ако няма друго, трябва да се връщам в магазина.

— Не, няма. Благодаря ви за отделеното време.

— Няма защо.

Морис отвори вратата. Ели тръгна да излиза, после спря и се обърна.

— В действителност, мосю Дюран, има още едно нещо.

— Какво е то?

— Помнете, че Бог ви гледа. Моля ви, не Го разочаровайте.

— Ще го имам предвид, мосю Лавон.

* * *

Ели Лавон и Хана Вайнберг се разделиха по здрач на площад „Конкорд“. Хана взе метрото обратно до квартал Маре, а Лавон повървя до улица „Рабле“ № 3, адреса на посолството на Израел. Там, с властта, дадена му от операция „Шедьовър“, той инструктира местния шеф от Службата да поставят охрана на Хана Вайнберг и да пратят екип наблюдатели на Морис Дюран. След това направи и официално искане за кола и шофьор, за да го закара до летище „Шарл дьо Гол“.

— И се уверете, че шофьорът носи пистолет — каза Лавон. — Може би един ден ще мога да ви обясня защо.

Ели успя да се снабди с билет за икономичната класа за полета в 20,50 ч. на „Ер Франс“ до Хийтроу и към 23 часа вече приближаваше обезопасената къща в Хайгейт. От вратата го посрещна гледката на целия екип, който празнуваше шумно.

— Някой ще ми каже ли какво става?

— Клапани, тръби, вакуумни помпи, духала, автоклави, захранващи и изтеглящи системи, честотни конвертори, моторни картери, молекулярни помпи, ротори, магнити.

— Продава им центрофуги?

— Не просто центрофуги — каза Габриел. — Свети Мартин продава на иранците всичко, което им е нужно за изграждането на заводи за обогатен уран.

— А аз си мислех, че денят ми е бил успешен.

— Ти какво откри?

— Нищо особено. — Ели вдигна калъфа от восъчна хартия. — Само списъка на Курт Фос с банковите сметки в Цюрих.