Даниъл Силва
Аферата Рембранд (27)

26. Амстердам

Габриел Алон се бе сблъсквал със злото под най-различни форми: терористи, безжалостни руски търговци на оръжие, професионални наемни убийци, които проливаха кръвта на непознати срещу куфарчета с пари. Но никой от тези хора не можеше да се сравни със злите проводници на геноцида, извършили най-мащабния акт на масово изтребление в човешката история. Те и техните злодеяния присъстваха като някакъв постоянен, макар и неосъзнат фон по време на детските години на Габриел в Долината на Израил. Сега обаче, докато над Амстердам се спускаше нощта, те бяха пропълзели в апартамента в хотел „Амбасад“. Тъй като не можеше да търпи повече присъствието на тези духове, Габриел внезапно се изправи и заяви на Ели Лавон и Киара, че изпитва нужда да продължи този разговор някъде навън. След малко тримата вече крачеха под жълтите лампи по протежение на Херенграхт. Габриел и Лавон вървяха рамо до рамо, а Киара ги следваше на няколко крачки.

— Тя е твърде близо.

— Тя не ни следи, Ели. Просто ни пази гърбовете.

— Няма значение. Твърде близо е.

— Да спрем ли, за да я инструктираш както трябва?

— Мен няма да ме послуша. Невероятен инат е. И е прекалено хубава за проследяващ агент. — Изгледа Габриел косо. — Така и не мога да разбера какво толкова видя тя в изкопаемо като теб. Сигурно естествения ти чар и вроденото чувство за хумор.

— Щеше да ми разкажеш още за Курт Фос.

Лавон се поспря, за да даде път на колоездачка. С едната ръка девойката караше колелото си, а с другата изпращаше текстово съобщение по мобилен телефон. Ели я съпроводи с мимолетна усмивка и после продължи разказа си.

— Едно нещо не трябва да забравяш, Габриел. Днес ние може много да си говорим за Фос, но непосредствено след войната не знаехме почти нищичко за него, освен името на копелето. А когато вече научихме за престъпленията му, той се бе изпарил.

— Знае ли се накъде?

— Отишъл е в Аржентина.

— И как е стигнал дотам?

— Познай.

— Чрез Църквата ли?

— Съмняваш ли се?

Габриел бавно поклати глава. До ден-днешен историците продължаваха да се препират ожесточено дали изпълненият с противоречия военновременен папа Пий XII в действителност е помагал на евреите, или си е затварял очите за страданията им. Според самия Габриел обаче най-обезпокоителни бяха действията на Пий след края на войната. Светият отец така и не произнесе нито една думичка на съжаление или тъга относно погубването на шест милиона човешки същества. По-скоро изглеждаше далеч по-загрижен за участта на извършителите, отколкото за техните жертви. Папата не само зае позицията на отявлен критик на Нюрнбергския процес, но и наред с това даде позволение ватиканските служби да бъдат използвани за едно от най-големите масови бягства от правосъдието в историята на човечеството. Придобило печална популярност като ватиканската Ратлайн — буквално „пътят на плъховете“, това начинание бе спомогнало стотици, ако не и хиляди нацистки военнопрестъпници да се измъкнат към убежища в Южна Америка и Близкия изток.

— Фос стигнал до Рим с помощта на стари свои събратя от SS. От време на време отсядал в малки странноприемници и тайни квартири, но повечето време се укривал във францискански манастири.

— А след като пристигнал в Рим?

— Отседнал в уютна стара вила на Виа Пиаве номер 23. Един австрийски свещеник — монсеньор Карл Байер, се погрижил добре за него, докато Папската комисия за помощ на бежанците уредила подробностите по отпътуването му. Броени дни по-късно вече разполагал с паспорт на служител от Червения кръст с име Рудолф Зайбел и разрешително за пребиваване в Аржентина. На 25 май 1949 г. се качил на кораба „Норт Кинг“ в Генуа и се отправил за Буенос Айрес.

— Името на кораба ми е познато.

— С основания. На борда имало и друг пътник, който току-що бил получил помощ от Ватикана. Неговите документи, отново като служител на Червения кръст, били на името на Хелмут Грегор. Истинското му име обаче било…

— Йозеф Менгеле^[1]!

Лавон кимна утвърдително.

— Нямаме информация дали двамата са се засекли по време на това пътуване. Обаче със сигурност знаем, че пристигането на Фос е протекло далеч по-гладко от това на Менгеле. Доколкото знаем, Ангела на смъртта се представил пред имиграционните власти като обикновен техник. Куфарите му обаче били пълни с медицински документи и кръвни проби от експериментите му в Аушвиц.

— А Фос имал ли е нещо интересно в багажа?

— Питаш за нещо като портрет от Рембранд ли? — Ели поклати отрицателно глава. — Доколкото ни е известно, Фос пристигнал в Новия свят с празни ръце. Като професия посочил, че е портиер в хотел. Приели го в страната без проблеми. Неговият наставник Айхман пристигнал година по-късно.

— Трябва да е била любопитна среща.

— Странно, но в Аржентина двамата не успели да се погодят добре. Няколко пъти се срещнали да пият кафе в центъра на Буенос Айрес, но явно Фос не се вълнувал особено от това приятелство. Айхман бил прекарал няколко години в нелегалност, издържайки се като дървосекач и земеделец. По нищо не приличал на някогашния млад бог, държащ в ръцете си съдбините на милиони. Бил обикновен надничар и си търсел някакво препитание. И бил изпълнен с горчивина.

— Ами Фос?

— За разлика от Айхман, той поне имал университетска диплома. Буквално след една година вече работел като адвокат във фирма, която обгрижвала германската общност в Аржентина. През петдесет и пета успял да измъкне от Германия съпругата и сина си. Така семейството им отново се събрало. По всички сведения, Курт Фос принадлежал към средната класа и водил доста обикновен, но комфортен живот в квартал Палермо на Буенос Айрес. Там останал чак до смъртта си през 1982 година.

— Как е избегнал ареста?

— Имал е сериозни връзки. В тайните служби, във войската. Когато през шейсета година заловихме Айхман, Фос се покри за няколко месеца. Но през по-голямата част от времето човекът, който ми казвате, че е качил семейството на Лена Херцфелд на влака за Аушвиц, си е доживял живота без сериозни опасения за арест или екстрадиция.

— А говорил ли е публично за войната?

Лавон го погледна с лека усмивка.

— Сигурно ще ти е трудно да повярваш, но всъщност няколко години преди смъртта си Фос даже даде интервю за Шпигел. Както можеш да се досетиш, до последно той държеше на невинността си. Отричаше да е бил замесен, в чието и да е депортиране. Отричаше да е убивал когото и да е. И отричаше да е крал каквото и да е.

— Тогава каква е съдбата на всички пари, които Фос не е откраднал?

— Като цяло съществува консенсус между специалистите по холокоста, сред които съм и аз, че така и не е съумял да измъкне тези пари от Европа. Точната участ на състоянието на Курт Фос обаче се счита за една от най-големите неразрешени загадки на холокоста.

— Имате ли някакви предположения?

— Стига, Габриел. Няма нужда точно аз да ти го обяснявам.

— Швейцария ли?

Лавон кимна.

— Според есесовците, цялата страна представлявала нещо като гигантски сейф. От американския ОСС^[2] знаем, че по време на войната Фос редовно е пътувал до Цюрих. За съжаление, нямаме информация нито с кого се е срещал там, нито къде е провеждал частното си банкиране. Докато живеех във Виена, известно време работих с едно семейство, чиито родители са били оскубани от Фос в Централното бюро през трийсет и осма. Няколко години прекарах в Цюрих, хлопайки на не една и две врати в търсене на тези пари.

— И какво?

— Нищичко, Габриел. Нито следа от тях. От гледна точка на швейцарската банкова система, човек на име Курт Фос никога не е съществувал. Нито пък неговото крадено състояние.