Даниъл Силва
Аферата Рембранд (21)

20. Амстердам

Изтощена от емоциите, Лена Херцфелд замълча задълго. Габриел усети как в ума й някаква врата се бе затворила. От едната й страна стоеше самотната стара жена, а от другата — невръстното момиченце, неволно предало семейството си. Габриел предложи да продължат разговора друга вечер. Отчасти се чудеше дали изобщо трябва да го продължават. Кому бе нужно това? И то заради някаква си картина, вероятно изгубена завинаги? За негова изненада обаче, именно Лена настоя да продължат. Тя искаше да им доразкаже историята си. Не заради Рембранд, увери ги тя, а заради самата себе си. Изпитваше необходимост да обясни колко жестоко е била наказана за онези няколко откраднати мига в градината. И се нуждаеше от изкупление. Затова — за първи път в живота си — Лена Херцфелд описа пред някого как семейството й било извлечено от таванското помещение под втрещените и засрамени погледи на децата на Де Граф. И как ги качили на някакъв камион и ги закарали не другаде, а в „Холандсхе Схаубург“ — най-бляскавия и престижен театър в Амстердам.

— Германците го бяха превърнали във временен затвор за пленени евреи. Мястото изглеждаше напълно различно от това, което помнех. Седалките бяха изтръгнати от местата им, полилеите бяха свалени от тавана, а над доскорошната сцена висяха някакви въжета, досущ като бесилки.

Спомените й бяха като от кошмарен сън. Ухилените лица на схалкхардерс, които си разправяли един на друг истории от тазвечерния лов. Някакво момченце се опитало да избяга, но го заловили и го пребили до несвяст. Десетина възрастни мъже и жени, измъкнати посреднощ от старчески дом и наредени в оръфаните си пижами по оределите седалки, сякаш очакващи началото на постановката. И спомени за някакъв висок мъж, облечен изцяло в черно, крачещ като бог наляво-надясно по сцената, с картината на Рембранд в едната ръка и кесията с диаманти в другата.

— Бил е есесовец?

— Да.

— Казаха ли ви името му?

Тя се поколеба.

— Впоследствие го научих, но няма да го произнеса.

Габриел кимна разбиращо. Лена затвори очи и продължи. От мъжа най-много си спомняла миризмата на кожа, носеща се от прясно излъсканите му ботуши. Очите му били тъмнокафяви, косата му — тъмна и пригладена с брилянтин, а кожата — бледа и безкръвна. Маниерите му били аристократични и ужасяващо вежливи.

— Не беше някакъв дръвник от село, издокаран в униформа. Явно произхождаше от добро семейство. Беше от висшите слоеве на германското общество. Първоначално разговаряше с татко на отличен холандски. След това, като разбра, че баща ми владее немски, премина на този език.

— А вие говорехте ли немски?

— Малко.

— Успяхте ли да разберете какво се случва?

— Откъслечно. Есесовецът се караше на татко за това, че е нарушил постановленията относно финансовите активи, скъпоценностите и предметите на изкуството, притежавани от евреи. След това му обясни, че и диамантите, и Рембранд ще трябва да бъдат конфискувани, преди да ни депортират за трудовите лагери. Обаче имаше нещо, което той искаше преди това. Искаше татко да се подпише на някакъв лист хартия.

— За отказ от собственост ли?

Тя поклати глава отрицателно.

— Документ за покупко-продажба. Но не на диамантите, а на картината. Настояваше татко да му продаде този Рембранд. Предлагаше цена от сто гулдена — обещаваше да ги изплати някога в бъдещето, разбира се. Сто гулдена! Представяте ли си? По-малко, отколкото изкарваха за една вечер от лов на евреи!

— Вие видяхте ли този договор с очите си?

Тя се поколеба, но после кимна.

— Германците бяха пословично прецизни във всеки детайл. За тях документацията беше най-важното. Записваха всичко. Броят на ежедневно убиваните в газовите камери. Броят на обувките, които оставаха. Теглото на златото, което изтръгваха от труповете, преди да ги пратят в крематориума.

Гласът на Лена Херцфелд отново затихна и за миг Габриел си помисли, че е забравила за присъствието им. Но после тя бързо се овладя и продължи. Тази вечер беше избрала Габриел и Киара за слушатели на свидетелските й показания. Връщане назад нямаше.

— Едва впоследствие разбрах защо есесовецът е искал подписа на татко. Да отнемеш кесия с диаманти е едно. Но да откраднеш картина, и то на Рембранд, си е нещо съвсем различно. Не ви ли се струва иронично?! Те изличиха от лицето на земята шест милиона души, а в същото време той искаше от татко подпис за покупко-продажба на един Рембранд. Защото само с това парче хартия можеше да докаже, че е придобил картината легално!

— Как реагира баща ви?

— Отказа му. До ден-днешен не мога да си представя откъде събра смелост. Каза на есесовеца, че не питае никакви илюзии какво ни очаква. И че при никакви обстоятелства не би се подписал, върху каквото и да е. Есесовецът остана слисан! Едва ли друг евреин някога бе дръзвал да му говори по такъв начин.

— И сигурно е прибягнал до заплахи?

— Тъкмо обратното. За момент остана озадачен. После погледна към нас с Ракел и се ухили. Каза, че трудовите лагери не са място за деца. И добави, че имал предложение как да се разреши въпросът. С търговия. Една картина за два живота. Ако татко се съгласеше да подпише документа за продажба, щяха да освободят двете ни с Ракел. Първоначално татко се възпротиви, но мама го убеди, че нямаме кой знае какъв избор. „Поне ще се грижат една за друга“, каза му тя. Накрая татко капитулира и подписа документите. Имаше две копия. Едно за него и едно за есесовеца.

Очите на Лена се навлажниха и ръцете й започнаха осезаемо да треперят — но не от горест, а от ярост.

— Когато обаче чудовището получи каквото искаше, внезапно се отметна от думите си. Каза, че не се е изразил правилно. Размяната не ставаше срещу две деца, а само срещу едно. Сетне ме посочи и каза: „Ето тази ще е. С русата коса и сините очи“. И с тези думи произнесе моята присъда!

Есесовецът оставил семейство Херцфелд да си вземат последно сбогом. И не се бавете много — добавил с престорена сърдечност в гласа. Майката и сестричката на Лена се разплакали при последната прегръдка с нея, но баща й съумял някак си да се сдържи. Като притиснал момичето в обятията си, той й прошепнал, че винаги ще я обича и че някой ден отново ще се съберат заедно. После Лена усетила как той пъхнал нещо в джобчето на палтото й. След няколко секунди злодеят се надвесил над тях и я изтръгнал от ръцете на бащата. Тръгвай, госпожице Херцфелд — казал й той. — И в никакъв случай не поглеждай назад. Ако обърнеш глава дори и за миг, ще кача и теб на влака.

— И какво смятате, че сторих? — запита тя.

— Продължили сте напред.

— Точно така. Малката госпожица Херцфелд продължи напред. Без да погледне назад. Нито веднъж. И повече никога не видя семейството си. Само три седмици по-късно и тримата вече бяха мъртви. Но не и госпожица Херцфелд. Тя остана жива заради своите руси коси. А сестра й беше изпепелена само защото нейните бяха кестеняви.