Даниъл Силва
Аферата Рембранд (57)

56. Плейнс, Вирджиния

Фермата се намираше на не повече от осемдесет километра западно от Вашингтон, точно там, където планинската верига Блу Ридж започва постепенно да се издига от долината Шенандоа. Жителите на спокойното градче Плейнс, разположено в близост до магистрала „Джон Маршал“, бяха убедени, че собственикът на този имот е някой влиятелен вашингтонски адвокат. Според тях най-вероятно той бе червив от пари и имаше куп високопоставени приятели. Така поне си обясняваха черните лимузини и лъскавите джипове, които редовно кръстосваха из градчето, понякога в най-странните часове на денонощието.

През една мразовита утрин в средата на декември десетина такива автомобила се появиха в Плейнс — доста повече от обичайното. Всички те следваха един и същ маршрут: вляво покрай бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“ и минимаркета, сетне вдясно след железопътните релси, а после още около два километра надолу по шосе 601. При положение че денят бе петък и коледните празници наближаваха, местните хора предположиха, че през почивните дни фермата ще бъде домакин на някакво вашингтонско увеселение — от онзи род приеми, където политици и лобисти се срещат, за да си разменят пари и услуги, както и да побъбрят непринудено как да си подобрят замаха на голф и да се похвалят с любовния си живот. В действителност тези слухове не бяха никак случайни. Те се разпръскваха целенасочено и методично от специален отдел към Централното разузнавателно управление, който бе същинският собственик на стопанството.

На входния портал лъщеше месингова табела с надпис ХЮИТ — име, подбрано на случаен принцип от един компютър в Лангли. Зад него се простираше чакълен път, ограден отдясно от неголямо поточе, а отляво — от просторно пасище. И двете забележителности сега не се виждаха, скрити от половинметрова снежна покривка, останала от скорошните зимни вихрушки, които бяха засегнали региона и бяха парализирали федералните власти. Както повечето неща напоследък, бурята бе предизвикала ожесточени дебати във Вашингтон. Всички онези, които не вярваха в историята с глобалното затопляне, се бяха вкопчили в капризите на времето като доказателство, че са прави. От друга страна, вещателите на климатични промени твърдяха, че това е поредното свидетелство в каква огромна опасност изпада нашата родна планета. За занимаващите се професионално с шпионска дейност в Лангли подобно разногласие не бе никак изненадващо. Те бяха свикнали на парадокса как двама души спокойно могат да разглеждат едни и същи факти, а да достигат до диаметрално противоположни заключения. Това явление всъщност бе в основата на разузнаваческото дело. И не само на него, а и изобщо на човешкия живот.

Към края на настлания с чакъл път, построена на нисък залесен хълм, се издигаше двуетажна фермерска къща с потъмнял меден покрив и две веранди. Кръговата алея за паркиране пред сградата бе щателно разчистена предната вечер. При все това обаче мястото не стигаше за армадата от седани и джипове, които се появяваха един подир друг. Автомобилите бяха толкова плътно паркирани един до друг, че за последния пристигнал се оказа почти невъзможно да намери пролука да стигне до входа на къщата. А това вече бе проблем, тъй като в него се возеха най-важните участници в събирането. Затова на последните пристигнали им се наложи да зарежат колата си на петдесетина метра от къщата и да си пробиват път през снежните преспи. Най-отпред на групата вървеше Габриел, непосредствено след него крачеше Узи Навот, а зад него следваше Шамрон, хванал под ръка Римона.

Появата на израелската делегация предизвика спорадични аплодисменти от голямата група гости, които вече бяха вътре. Британците бяха изпратили само двама свои представители — Греъм Сиймор от МИ5 и Едмънд Радклиф от МИ6. За разлика от тях, американците съвсем не бяха подходили толкова скромно. Тук бе Ейдриън Картър, както и Шепърд Кантуел, заместник-директор по разузнаването към ЦРУ. Присъстваше и техният главен експерт по иранските въпроси — Том Уокър. Имаше и човек на име Бланчард от Националната разузнавателна служба, както и някой си Редмънд от Разузнавателната агенция към Министерство на отбраната. Съветът за национална сигурност бе представен от Синтия Скарбъро, а от страна на ФБР бе изпратен Стивън Кларк. Как точно от Бюрото бяха съумели да се сдобият с покана за събитието, щеше да си остане една от многото мистерии на операция „Шедьовър“.

Те се събраха около заседателната маса в трапезарията и всеки седна зад табелка със своето име, купчина черни оперативни брошури и чаша слабо кафе. Ейдриън Картър отправи няколко уводни слова и после включи проектора. На екрана се появи карта на Иран, на която бяха обозначени четири места. Картър освети с лазерната си показалка всяко от тях и прочете наименованията им:

— Бушехр, Арак, Исфахан, Натанц. Ключовите градове в ядрената програма на Иран. Всички сме добре запознати с тези съоръжения, но все пак ще ми позволите накратко да ги припомня. Бушехр е местоположението на ядрената централа, изградена с германска и руска помощ. В Исфахан е съоръжението за преработка на урановите руди в газ хексафлуорид и уранов оксид. В Арак е заводът за тежка вода. А Натанц, както знаете, е местоположението на основното съоръжение на Иран за обогатяване на уран. — След тези думи той направи пауза и после добави: — Или поне така твърдят.

Ейдриън свали лазерната показалка и се обърна към аудиторията.

— Нашите правителства отдавна подозират, че въпросните четири града са само върхът на айсберга и че Иран междувременно изгражда цяла верига от подземни и тайни съоръжения за обогатяване. А сега, благодарение на нашите приятели от Тел Авив, изглежда, вече разполагаме и с доказателство за тези опасения. И по всичко личи, че председателят на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ — Мартин Ландесман, е помагал на иранците в този процес.

Картър изгледа израелската делегация.

— През последните седемдесет и два часа всички ние разглеждахме едни и същи разузнавателни данни за Ландесман. Трябва да подчертая обаче, че преди всички нас точките успя да свърже Римона Щерн. За онези, които я виждате за пръв път, Римона е майор от запаса към израелските въоръжени сили, превъзходен полеви агент и един от най-опитните анализатори на информация в цялата страна. Трябва също така да знаете, че неин вуйчо е не друг, а самият Ари Шамрон. В този смисъл бих посъветвал всички да внимават в картинката.

Шамрон се усмихна и впери поглед в племенницата си, докато тя заемаше мястото на Картър. Без да каже и думичка, тя прехвърли към следващия слайд на екрана. Отново бе карта на Иран. Този път обаче бе обозначено само едно място.

Свещеният град Кум…

* * *

„Именно град Кум доказва, че моллите ни лъжат“, започна Римона. Именно той разпръскваше всички неоснователни надежди, че иранската ядрена програма би могла да има и друго, невоенно приложение. Защо иначе ще им трябва така усърдно да крият тайно съоръжение за обогатяване на уран толкова дълбоко в планинската пустош? И защо ще отказват да отворят вратите на съоръжението пред ядрената хрътка на ООН — Международната агенция за атомна енергия? По отношение на Кум обаче отново и отново се удря на камък, припомни им тя. Съоръжението там е планирано да побере не повече от три хиляди центрофуги. И ако тези центрофуги са стандартното иранско производство IR-1, тогава Кум би могъл да осигурява уран за производството на не повече от една бомба на всеки две години. А това съвсем не би било достатъчно, за да успее Иран да се превърне в пълноправна ядрена сила.

— Което пък би означавало, че от Кум няма особена полза — допълни Римона. — Освен ако, разбира се, не съществуват и други места като него. Други тайни съоръжения за обогатяване, разпръснати из страната. При две съоръжения с шест хиляди синхронизирани центрофуги IR-1 вече ще може да се произвежда достатъчно обогатен уран за производството на по една бомба всяка година. Ами ако разполагат с четири съоръжения и дванайсет хиляди центрофуги? Или пък с осем съоръжения и двайсет и четири хиляди центрофуги?

Отговор тук даде Том Уокър, който заемаше в Управлението същия пост като Римона.

— В такъв случай Иран ще може да произвежда достатъчно уран, за да се сдобие с ефективен ядрен арсенал за броени месеци. Биха могли да изпъдят инспекторите на Международната агенция за атомна енергия и да започнат ядреното си въоръжаване. А ако веригата от подобни тайни съоръжения е скрита под земята, тогава сме почти напълно безсилни да ги възпрем.

— Точно така — потвърди Римона. — Ами какво би станало, ако техните центрофуги не са разнебитени и ненадеждни тенекии като IR-1, а вместо това са като моделите Р-2, които използва Пакистан? Или пък ако са по-добри от пакистанските? Какво би станало, ако са с европейски дизайн, калибрирани според най-високите достъпни стандарти? И са произведени при условия, където крайният продукт не е замърсен от прах или отпечатъци от пръсти?

Този път отговори Ейдриън Картър:

— В такъв случай съвсем, съвсем скоро можем да се озовем на мушката на един ядрен Иран.

— Именно. А аз се опасявам, че нещата вървят тъкмо в тази посока. Докато цивилизованият свят дискутира, умува, отлага и кърши пръсти, иранците тихомълком разработват отколешните си ядрени амбиции. Лъжат, блъфират, отлагат чак до прага на въоръжаването с ядрено оръжие. И на всяка стъпка в този процес подкрепа им оказва Мартин Ландесман. Той не само им продава центрофуги. Продава им така необходимите помпи, вентили и вакуумни тръби, които свързват центрофугите в система. Накратко, Мартин Ландесман снабдява Ислямска република Иран с абсолютно всичко, нужно за построяването на заводи за обогатяване на уран.

— И как го прави? — запита Ейдриън Картър.

— Ето така — отговори Римона.

* * *

Следващата карта на екрана изобразяваше територията на цяла Евразия — от бреговете на Западна Европа до Японско море. Из Германия, Австрия, Швейцария и Белгия имаше съзвездие точици, представляващи над десетина индустриални и технологични компании. Една от тях беше „Кеплер Верк“, базирана в Магдебург. Всички фирми бяха свързани с точкови линии, водещи към китайския град Шънджън, където бе седалището на компания „Хардуер и оборудване ХТЕ“.

— И познайте сега кой е собственик на „Хардуер и оборудване ХТЕ“ — обърна се към аудиторията Римона.

— „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ — отговори Ейдриън Картър.

— С помощта на редица фирми и филиали, служещи като параван, естествено — добави Римона със сардонична усмивка. — Освен това господин Ландесман си има и могъщ партньор в лицето на една китайска компания за рискови инвестиции със седалище в Шанхай. Смятаме, че тази компания е просто фасада, зад която се крие Министерството на държавната сигурност.

— Тоест китайските тайни служби — измърмори Стивън Кларк от ФБР.

— Точно така. — Римона се приближи до картата. — Операцията на Ландесман много прилича на иранската ядрена програма, която обслужва. Тя е разпръсната, добре покрита и подсигурена с куп двойни филиали и резервни защити. А най-хубавото от всичко е, че Свети Мартин се оказва напълно недосегаем, понеже цялата верига с доставки е базирана на технологии с двойна употреба, а продажбите се извършват чрез фирми посредници. Мартин е твърде хитър, за да продава центрофуги директно на иранците. Вместо това той доставя отделни компоненти за „Хардуер и оборудване ХТЕ“. А китайците, на свой ред, продават готовите продукти на търговски дружества в Дубай и Малайзия, които пък ги препродават в Иран.

— Имате ли информация от колко време продължава всичко това? — запита Синтия Скарбъро от Съвета за национална сигурност.

— Точна информация — не. Но можем да предположим. Знаем, че Ландесман е закупил „Кеплер Верк“ през 2002 година и скоро след това е започнал да добавя други европейски технологични фирми към своето портфолио.

— Значи говорим за години — вметна Скарбъро.

— Няколко години — повтори Римона.

— Което означава, че има вероятност тази тайна мрежа от съоръжения за обогатяване поне частично вече да е завършена?

— Хипотетично — да. Освен това поведението на Иран напоследък потвърждава тази възможност.

— Какво поведение?

— Ами, първо, изровили са в планините си тунели като къртици. Собствените ви сателитни снимки показват, че иранците прехвърлят все по-голяма част от ядрената си програма под повърхността на земята. И това не е само в Кум. Тунелни комплекси има още и в Исфахан, и в Натанц. Понастоящем работят и по няколко други площадки, сред които Метфаз, Ходжир и Парчин. Да дълбаеш тунели през планините не е шега работа. И със сигурност не е евтино. Според нас причината да го правят е очевидна. Да скрият заводите си и да ги предпазят от нападение.

— Друго? — запита Шепърд Кантуел от ЦРУ.

— Натанц — отвърна Римона.

— Какво за Натанц?

— Иранците са преместили в надземни складове почти два тона нискообогатен уран, тоест буквално цялата си наличност. Сякаш ни провокират да ги нападнем. За какво им е притрябвало да поемат подобен риск?

— Допускам, че имате хипотеза.

— Икономиката на Иран е на системи. Техните младежи не могат да търпят повече и са готови да умрат, протестирайки по улиците. Струва ни се, че моллите не биха имали нищо против да бъдат атакувани и да използват това, за да възстановят легитимността си пред иранския народ.

— Но дали действително ще са склонни да загубят два тона нискообогатен уран с толкова лека ръка?

— Напълно е възможно, ако другите им тайни съоръжения работят на пълни обороти. В такъв случай една атака срещу Натанц би им предоставила оправдание да изхвърлят наблюдателите на ООН и да преосмислят подписа си под Договора за неразпространение на ядрено оръжие.

— Което пък ще им отвори вратите да си набавят свободно ядрен арсенал — отбеляза Синтия Скарбъро. — Подобно на севернокорейците.

— Точно така, госпожо Скарбъро.

— В такъв случай какво предлагате?

Римона изключи проектора.

— Да ги спрем, разбира се.