Даниъл Силва
Аферата Рембранд (45)

44. Квартал Маре, Париж

Години по-рано Морис Дюран беше попаднал на вестникарска статия за случая на Кристоф Мили — частен охранител, който имал нещастието да е нает на работа в седалището на Обединена швейцарска банка, намиращо се на Банхофщрасе в Цюрих. Един януарски следобед на 1997 г., докато правел поредната си обиколка, добрият християнин и баща на две деца влязъл в залата, където унищожавали документи, и открил две големи колички, пълни със стари документи, включително няколко счетоводни книги с подробности за трансакциите, извършени между Обединена швейцарска банка и хитлеристка Германия. Мили счел наличието на подобни материали в залата за унищожаване на документи за — меко казано — подозрително, след като няколко седмици по-рано на швейцарските банки било забранено със закон да унищожават документи от времето на войната. Усетил, че нещо не е както трябва, пъхнал две от счетоводните книги под ризата си и тайно ги занесъл в скромното си жилище в околностите на Цюрих. На следващата сутрин предал документите в Израелския културен център, откъдето започнали и проблемите му.

Директорът на центъра бързо свикал пресконференция, за да изобличи Обединена швейцарска банка в безотговорно унищожаване на документи. От банката обявили унищожаването за „ужасна грешка“ и обвинили за всичко своя архивист. Самият Кристоф Мили бил незабавно уволнен от работа и скоро станал обект на криминално следствие: дали той не е нарушил закона за банковата тайна в Швейцария, когато е откраднал документите от войната. По целия свят Мили бил аплодиран като „героя на документите“, но в родната му страна станал жертва на публично осъждане и дори получавал смъртни заплахи. За срам на цяла Швейцария, охранителят, който послушал съвестта си, трябвало да потърси политическо убежище от американския Сенат и тихичко се преселил заедно със семейството си в Ню Йорк.

По онова време Морис Дюран беше стигнал до заключението, че действията на Мили, макар и дръзки и достойни за възхищение, в крайна сметка са били наивно безразсъдни. И което е още по-странно, сега Дюран реши, че няма друг избор, освен да действа по подобен начин. По ирония, мотивите му бяха същите като на Мили. Въпреки че мосю Дюран беше изпечен престъпник, който редовно нарушаваше две от десетте Божи заповеди, той смяташе себе си за дълбоко духовен и достоен човек, който се опитва да следва определен морален кодекс. Този кодекс не му позволяваше да получава пари за картина, изцапана с кръв. Не му позволяваше и да скрие документа, който бе намерил скрит в нея. Укриването на такъв документ щеше да бъде престъпление не само срещу историята, но щеше да го направи съучастник в смъртен грях.

Все пак имаше два аспекта от аферата „Мили“, които Морис Дюран бе решен да не повтаря: публичното оповестяване и заплахата от съдебно преследване. Пропускът на Мили, заключи той, е бил, че се е доверил на непознат. Това беше и причината по-късно същия следобед Дюран да реши да затвори по-рано магазина си и лично да достави лорнет за опера от осемнадесети век на един от най-ценените си клиенти — Хана Вайнберг.

Петдесетгодишна, без деца, мадам Вайнберг се беше отдала на две страсти: впечатляващата си колекция от старинни френски очила и неуморната й кампания да отърве света от расовата и религиозната омраза под всякаква форма. Първата страст бе породила у Хана привързаност към „Научни антики“. Втората я бе заставила да основе Център за изучаване на антисемитизма във Франция, носещ името на Исак Вайнберг — дядо й по бащина линия, арестуван при хайката на Jeudi noir, Черния четвъртък, деня на масовия арест на евреите в Париж — 16 юли 1942 г., и по-късно убит в Аушвиц. Сега Хана Вайнберг се считаше за най-изявения „пазител на спомени“ в цяла Франция. Борбата й срещу антисемитизма й бе спечелила легион почитатели, включително настоящия френски президент, но наред с това и много врагове. Центърът „Вайнберг“ беше обект на постоянни заплахи, както и самата Хана. Ето защо Морис Дюран бе един от малцината, които знаеха, че тя живее в стария апартамент на дядо си на Рю Паве номер 24 в четвърти арондисман.

Тя го чакаше на площадката пред апартамента си, облечена в тъмен пуловер, плисирана вълнена пола и плътни чорапи. Тъмната й коса беше прошарена, а носът й — тънък и с римски профил. Топло поздрави Дюран с целувка по двете бузи и го покани да влезе. Апартаментът беше голям, с обширно преддверие и библиотека, разположена до всекидневната. Антикварни мебели, тапицирани с поизбелял брокат, действаха успокояващо, плътни кадифени завеси скриваха прозорците, а позлатен часовник тихичко тиктакаше на полицата над камината. Целта на обзавеждането беше да създаде впечатление за една отминала епоха. И наистина за момент Дюран се почувства, сякаш се намира в „Научни антики“.

Морис тържествено връчи на Хана лорнета за опера и я информира относно набор от интересни предмети, които скоро можеха да станат негово притежание. Най-накрая той отвори дипломатическата си чанта и каза дръзко:

— Преди няколко дни неочаквано попаднах на интересни документи, мадам Вайнберг. Чудех се дали ще имате минутка да ги погледнете.

— Какви са?

— Честно казано, нямам представа. Надявах се вие да знаете.

Той подаде калъфа от стара восъчна хартия на Хана Вайнберг и я проследи с поглед, докато тя изваждаше тънките листове хартия.

— Бяха скрити в един телескоп, който поръчах преди няколко седмици — каза той. — Намерих ги, докато го поправях.

— Странно.

— И аз така си помислих.

— Откъде дойде телескопът?

— Ако не възразявате, мадам Вайнберг, по-добре да не…

Тя вдигна ръка.

— Нито дума повече, мосю Дюран. Дължите на клиентите си пълна дискретност.

— Благодаря ви, мадам. Знаех, че ще разберете. Въпросът е какво е това.

— Имената със сигурност са еврейски. И очевидно става дума за пари. На всяко име съответства сума в швейцарски франкове, наред с някакъв осемцифрен номер.

— На мен ми прилича на документ от войната.

Тя внимателно опипа ръба на листа.

— Такъв е. Познава се от лошия му вид. Истинско чудо е, че листовете са останали непокътнати.

— А осемцифрените номера?

— Трудно е да се каже.

Дюран се поколеба.

— Възможно ли е да са някакъв вид номера на сметки, мадам Вайнберг?

Хана вдигна поглед.

— Швейцарски банкови сметки ли?

Дюран се усмихна почтително.

— Вие сте експертът, мадам.

— Всъщност не съм. Но със сигурност са автентични. — Тя отново огледа страниците. — Но кой би направил такъв списък? И защо?

— Вероятно познавате някого, който може да отговори на този въпрос. Някой от Центъра например.

— Всъщност нямаме човек, който изцяло да е наясно с финансовите въпроси. И ако сте прав за значението на цифрите, тези документи трябва да бъдат прегледани от някой, който е наясно с швейцарската банкова система.

— Познавате ли такъв човек, мадам?

— Сигурна съм, че мога да издиря някой подходящ. — За момент тя го погледна и попита: — Това ли е желанието ви, мосю Дюран?

Той кимна.

— Ще ви помоля за малка услуга. Ще съм ви благодарен, ако не споменавате името ми. Нали разбирате, бизнес. Някой от моите клиенти може да…

— Не се тревожете — прекъсна го Хана Вайнберг, — при мен тайната ви е на сигурно място, Морис. Ще бъде стриктно entre nous, между нас. Давам ви дума.

— Ще ми се обадите, ако научите нещо, нали?

— Разбира се.

— Благодаря ви, мадам. — Морис Дюран затвори дипломатическата си чанта и й се усмихна заговорнически. — Неприятно ми е да си го призная, но винаги съм обичал хубавите тайни.

* * *

Хана Вайнберг стоеше до прозореца на библиотеката си и наблюдаваше как Морис Дюран се изгуби в спускащата се над Рю Паве тъмнина. След това втренчи поглед в листа.

Кац, Щерн, Хирш, Гринберг, Каплан, Коен, Клайн, Абрамовиц, Щайн, Розенбаум, Херцфелд… Изобщо не бе сигурна, че вярва на историята на Дюран. Въпреки всичко обаче, беше обещала. Но какво да прави със списъка?

Имаше нужда от експерт. Някой, който знае това-онова за швейцарските банки. Някой, който знае къде са погребани телата. В определени случаи — буквално.

Отвори най-горното чекмедже на писалището, принадлежало някога на дядо й, и взе един ключ. Той отваряше врата в дъното на неосветен коридор. Стаята зад вратата беше детска, старата стая на Хана, непроменена от времето. Легло с балдахин. Рафтове, препълнени от плюшени животни и играчки. Поизбеляла снимка на привлекателен американски актьор. И над френския провинциален скрин, потънала в плътна сянка — картината на Винсент ван Гог Маргьорит Гаше пред тоалетката си. Няколко години по-рано я бе заела на един човек, който се опитваше да издири терорист — един мъж от Израел с име на ангел^[1]. Той й беше оставил номер, на който да го търси в спешни случаи или при нужда от услуга. Изглежда, беше време да поднови връзките си с него.