Даниъл Силва
Аферата Рембранд (64)

63. Женева

Приемът беше на Мартин, но вечерта принадлежеше на Зоуи. Зоуи сияеше. Зоуи зашеметяваше. Зоуи блестеше. Зоуи бе неповторима. Зоуи бе звезда. Тя не избра сама тази роля. Друг й я бе избрал. Зоуи изпъкваше, понеже беше различна. Зоуи не притежаваше разни неща, нито купуваше каквото и да е. Зоуи не заемаше пари, нито сондираше за петрол в Северно море. Зоуи не беше дори богата. Но пък беше красива. Беше и интелигентна. И беше телевизионно лице. А и само с една статия, излязла изпод вещото й перо, тя можеше да превърне всекиго на този прием в следващия Мартин Ландесман, независимо колко тежки бяха личните му прегрешения.

Тя предимно слушаше и се включваше в разговора само когато бе необходимо. Ако имаше становище, не го споделяше с гостите, понеже считаше себе си за последния журналист на света, който се опитва да разграничава личните си възгледи от служебните дела. Тя пофлиртува с младоликия собственик на американски софтуерен гигант, едва избегна лапите на саудитски принц с несметно богатство и си позволи да даде някой и друг съвет лично на Виктор Орлов — бъдещия собственик на Файненшъл Джърнъл. Един тих и затворен милански милиардер предложи да й разкрие дверите на бизнес империята си само срещу една история, представяща го в добра светлина. Прочут британски актьор, включил се в движението за „бавно хранене“, я умоляваше да поставя по-засилен акцент на устойчивото селско стопанство. За огромно неудоволствие на Моник Ландесман, момичетата в жълто-кафяви униформи дори помолиха Зоуи да подържи едно малко евразийско рисче по време на презентацията на Мартин за спасяването на най-застрашените животни на планетата. Когато зверчето отърка муцунката си в бузата на Зоуи, сто и петдесет мъже звучно въздъхнаха, копнеейки да сторят същото.

През цялата вечер красивият Михаил Данилов изобщо не се откъсна от Зоуи. Той изглеждаше доволен просто да се къпе в нейната светлина, макар че се здрависа с доста ръце, раздаде много визитки и направи няколко общи уговорки за скорошни работни обеди в Лондон. Изглеждаше идеалният кавалер за жена като Зоуи — достатъчно самоуверен, за да не се чувства пренебрегнат покрай нея. Напълно доволен просто да се носи незабележимо наоколо. Нещо повече, въпреки че изглеждаше поразително добре, сякаш никой не забеляза отсъствието на господин Данилов, когато поканените триста гости изпълниха балната зала, за да изгледат филма на Мартин Ландесман.

Помещението бе преобразувано на кинозала. Редове разноцветни сгъваеми столове бяха наредени в полукръг, а вездесъщото лого на „Един свят“ грееше на огромния екран, пред който бе поставена катедра, очакваща Мартин Ландесман. Зоуи се настани на един от последните редове и секунди по-късно до нея се озова саудитският принц. Той докосна бедрото й, докато в същото време я агитираше да напише материал за някои от най-вълнуващите новости в саудитската петролна индустрия. Зоуи обеща да помисли по въпроса и после отстрани дланта на принца. В следващия миг под аплодисментите на всички отпред се изправи Мартин.

Това изпълнение тя вече бе виждала няколко пъти в Давос, но въпреки това трябваше да признае, че бе завладяващо. Мартин се показваше в единия момент като професор, а в следващия — като революционер. Той насърчаваше останалите магнати да търсят социалната справедливост пред личната печалба. Говореше за саможертва и служба. Призоваваше за отворени граници и отворени сърца. Говореше за един нов свят, организиран според нови обществени принципи, които се основават не на материалните придобивки, а на устойчиво развитие и достойнство. Ако Зоуи не бе запозната с истината за Мартин, със сигурност щеше да бъде омагьосана подобно на останалите триста зрители в помещението. И вероятно щеше накрая да се изправи с възклицание и възхищение от заключителните думи на Мартин. Вместо това обаче тя си позволи само вежливо ръкопляскане и бързо огледа залата, преди да изгаснат лампите. Логото на „Един свят“ се стопи и на негово място се показа огромно оранжево слънце, което прогаряше напукан пустинен пейзаж. Самотно виолончело свиреше популярна мелодия.

— Има ли нещо, госпожице Рийд? — загрижено се поинтересува саудитският принц.

— Изглежда, загубих кавалера си — рече Зоуи и бързо се овладя.

— Значи аз съм голям късметлия.

Зоуи се усмихна и рече:

— Сигурно много харесвате филми за опасностите от изгарянето на фосилни горива?

— Те са любими на всички, не мислите ли? — отвърна принцът.

Напуканата пустош отстъпи място на наводнено крайбрежно селце в Бангладеш. Зоуи небрежно погледна часовника си и си отбеляза наум часа. Деветдесет минути — бе й казал Габриел. — Ако Михаил не се върне до деветдесет минути, качвай се на колата и се махай оттам. Имаше обаче един проблем. Зоуи не разполагаше с друга кола, освен лимузината на Мартин. А шофьорът й бе от „Центрум Секюрити“.

* * *

По иронично стечение на обстоятелствата именно Мартин Ландесман, благодарение на подслушвания телефон, бе показал на екипа на операция „Шедьовър“ как до личния му кабинет се стига през огромната и професионално оборудвана кухня по задното стълбище. Всяка сутрин, след като гребеше с лодката си един час в езерото, той се изкачваше по това стълбище от 374 до 377 метра надморска височина. Понякога се връщаше в спалнята си, за да поприказва с Моник, но обикновено отиваше право в кабинета си и въвеждаше осем цифри в панела на системата за отключване. Осем цифри, които щяха да застанат между Михаил и най-зорко пазените тайни на Мартин Ландесман.

Първото предизвикателство пред Михаил бе да измине разстоянието от общата зала до кухнята без проблеми. Задачата му се улесняваше от това, че облечените в тъмни костюми охранители на Ландесман бяха разположени пред врати и коридори, където гости не се допускаха. Входът към кухнята не се наблюдаваше от никого, а непрестанният поток от забързани сервитьори само улесняваше Мартин. Никой сякаш не обърна внимание на високия рус мъж, който влезе в кухнята с празен поднос в ръка. Нито пък някой забеляза как той заряза подноса на един плот и небрежно се заизкачва по задното стълбище.

С помощта на технологиите за глобално позициониране Михаил знаеше пътя до последния сантиметър. В горния край на стълбището сви вдясно и продължи точно трийсет и две стъпки по слабо осветен коридор. После свърна вляво и се озова пред двойна врата, зад която бе преддверието на кабинета. Както се очакваше, двойната врата бе затворена, но не и заключена.

Михаил отвори едната врата, мина през нея и бързо я затвори зад гърба си. В преддверието цареше непрогледен мрак. Тъкмо от това се нуждаеше, за да извърши първата стъпка от проникването. Той извади малко ултравиолетово фенерче от тайния джоб в смокинга си и го включи. Призрачният син лъч освети клавиатурата на системата. Но по-важното бе, че ултравиолетовата светлина разкри и следите от пръстите на Мартин. Върху пет от цифрите имаше отпечатъци — 2, 4, 6, 8 и 9, — както и върху бутона за отключване.

Михаил бързо свали капака на панела, разкривайки електронната верига, а след това измъкна втория компонент от дрехата си. С големината на айпод, устройството имаше своя собствена клавиатура и два кабела с малки метални щипци. Михаил включи устройството и закачи щипците към два от кабелите в ключалката на Ландесман. После натисна същите пет цифри — 2, 4, 6, 8 и 9, — последвани от бутона Enter. За по-малко от секунда устройството подаде към електронния чип всяка възможна комбинация от въведените цифри, след което ключалката щракна и се отвори. Михаил разкачи устройството и върна капачето на панела. После пристъпи в кабинета на Мартин и тихо затвори вратата след себе си. На стената имаше идентичен панел. Михаил го освети за секунда с ултравиолетовото фенерче и натисна бутона за заключване. Тежките резета солидно щракнаха на мястото си.

Също както преддверието, и кабинетът тънеше в пълен мрак. Михаил не се нуждаеше от светлина. Той знаеше, че компютърът на Ландесман се намира точно на четири метра, приблизително в посока два часа. Мартин го бе изключил по-рано тази вечер. Сега Михаил трябваше само да пъхне своята флашка Сони в един от портовете и да задържи бутона F8, докато включва компютъра. Секунди по-късно съдържанието на хард диска вече летеше през киберпространството със скоростта на светлината. На екрана се показа диалогов прозорец с надпис: ОСТАВАЩО ВРЕМЕ ЗА ЪПЛОУД: 1:14:32… Сега не му оставаше друго, освен да чака. Михаил пъхна в ухото си миниатюрната слушалка и се взря в прозореца.

— Получават ли го? — тихо запита той.

— Получават го — отговори Габриел.

— Не ме забравяйте тук.

— Няма.

Габриел изключи връзката. Михаил остана сам в тъмнината, вперил поглед в отброяващите се числа на компютъра на Мартин.

ОСТАВАЩО ВРЕМЕ ЗА ЪПЛОУД: 1:13:47…

* * *

Компютърът, който приемаше данните от Вила Елма, се намираше в конферентната зала със стени от звукоизолиращо стъкло на лондонския оперативен център, позната като „Аквариума“. На екрана му се четеше съобщение, идентично с това в кабинета на Мартин Ландесман. Шамрон беше единственият в залата, който не смяташе, че е време да се празнува. Опитът не му го позволяваше. Нито пък настоящото разположение на силите. Той имаше свой човек, заключен в кабинета на Ландесман, седмина други в луксозен женевски хотел, както и един паркиран на бензиностанция мерцедес, и то в най-добре охранявания квартал в страната. Оставаше и малката подробност с популярната британска журналистка, наблюдаваща филм за глобалното затопляне в компанията на саудитски принц. Какво може да се обърка? — помисли си Шамрон, докато нервно въртеше запалката с пръсти. Какво ли може да се обърка?