Метаданни
Данни
- Серия
- Атикъс Кодиак (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Smoker, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Грег Рука. Закрилникът
Американска. Първо издание
Превод: Веселин Лаптев
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД Линче Шопова
ISBN: 954-585-586-Х
Greg Rucka
Smoker
© 1998 by Greg Rucka
© Веселин Лаптев, превод, 2005
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2005
© ИК „БАРД“ ООД, 2005
Формат 84/108/32
История
- — Добавяне
8.
Натали се спусна по стълбите и стремително закрачи към портала направо през ливадата. Настигнах я точно навреме, за да чуя от устата й някакви нечленоразделни звуци, придружени от яростно тръскане на глава.
— Какъв мръсник!
Премълчах.
— Чу ли го? — гневно извика тя. — Забеляза ли как разговаря с мен? Тонът му? Мръсник! Как смее да ми говори по този начин, особено пред тоя Мозиър! Как смее!
— Спокойно — казах и докоснах ръката й.
Тя спря и рязко се обърна. Устните й трепереха.
— Кой ще повярва, че съм професионалистка, след като го чуе как разговаря с мен? Как да изисквам уважение от околните, когато той ме третира като малкото си момиченце?
В подножието на ниската затревена могила срещу нас беше поставена малка скамейка с метални крачета и седалка от рендосани дъски. Около нея цъфтяха прекрасни цинии и магнолии. Тръгнах натам. След секунда колебание Натали ме последва, но отказа да седне.
— Дори не ни изслуша!
— Не обича да слуша неприятни неща — съгласих се. — И със сигурност не искаше да му мътим водата в присъствието на Маргил.
— Връщам се! — отсече тя.
Понечих да я разубедя, но светкавиците в очите й ме предупредиха да си налягам парцалите.
— Добре, ще те чакам тук — отвърнах.
— Няма да се бавя!
След двадесет минути се появи патрулът с кучетата и бях попитан какво правя тук. Отговорих, че чакам Натали Трент. Водачът на ротвайлера се свърза по радиостанцията с Йоси, за да се увери, че всичко е наред. Докато траеше разговорът, онзи с немската овчарка не ме изпускаше от очи. Седях и си траех, тъй като отлично съзнавах, че не бива да протягам ръка да ги погаля — нито кучето, нито водача му. Йоси потвърди, че имам разрешение за достъп, но предупреди гардовете да ме пребъркат за „скъпи сребърни прибори“. Те го взеха почти на сериозно.
Беше горещо, а седенето на пейката допълнително влошаваше нещата. Реших, че не е зле да се преместя някъде на сянка, но не ми се искаше отново да се разправям с охраната. Вместо това се изтегнах на пейката, опрях глава на страничната облегалка и затворих очи. По този начин нямаше да изглеждам заплаха за никого, а можех да се попека на спокойствие.
Слушах чуруликането на птичките и далечното пърпорене на количката за голф. Бях почти задрямал, когато някой над главата ми попита:
— Намира ли ти се една цигара?
Отворих очи. Мъжът до пейката беше сух и спечен, кожата му приличаше на стар пергамент. В ръката му се поклащаше голяма художническа папка.
— Не пуша — отвърнах.
Той ми направи знак да си сваля краката и това ме принуди да заема седнало положение. Той седна бавно, сякаш имаше проблеми с гравитацията. Папката легна в скута му. Беше надхвърлил шейсетте, със снежнобяла стърчаща коса. Сълзящите му очи бяха кафяви. На безимения му пръст блестеше масивна златна халка, а ръцете му бяха леко обезцветени, като на човек, който борави с мастила и бои.
— Обичаш ли изкуството? — попита ме той.
— Зависи — отвърнах.
Той се изплю на тревата, после кимна.
— Значи знаеш какво харесваш, а?
— Нещо такова.
Той дръпна ципа на папката си и ми подаде три листа.
— Хвърли им едно око…
Картонът беше ламиниран и леко извит от тежестта на лепилото. Картините бяха колажи, изработени от изрезки на реклами в ярки цветове, върху които бяха лепнати крайници на манекенки. Каубойска шапка върху женски крак, част от панорамата на Сан Франциско, комбинирана с пепелник. Трябваше ми известно време, за да ги обхвана и да получа представа за общата картина. Мъжът търпеливо чакаше.
Първият колаж беше монтиран като мъртвешка глава. От устните й стърчеше недопушена цигара. Вторият представляваше гилотина, от която се хилеше отсечена детска глава. Третият беше гробище — безкрайно поле от прецизно изработени надгробни камъни, над което висеше надпис: „Елате при истинския аромат“.
Доколкото можех да определя, всички фигури и лица бяха изрязани от реклами за цигари, комбинирани по наистина майсторски начин. Нямаше разлепени краища или неравни линии. Художникът беше рязал с нетрепваща ръка, а залепването беше извършено с изключително внимание. Крайният резултат имаше съвсем завършен вид, предизвикващ световъртеж и леко безпокойство.
Върнах колажите на мъжа и той леко се усмихна.
— Е, какво ще кажеш?
— Мисля, че са добри — отвърнах. — Гаднички, но много добри. Ти ли си ги правил?
Човекът кимна.
— По-добри са от някои неща, които съм виждал по витрините — казах.
— Ти от Ню Йорк ли си?
— Да, живея в Мъри Хил.
— Не познавам добре Манхатън. — Той поклати глава, въздъхна и протегна крака. Беше обут в протрити каубойски ботуши от алигаторска кожа; токовете им изкопаха в пръстта малки ямички. — Едно време водех жена ми да пазарува там, но рядко — само когато бяхме в отпуска.
— Казвам се Атикъс Кодиак. — Протегнах ръка.
— Пъф — отвърна мъжът и я стисна. — Джеръмая Пъф. — Дланите и пръстите му бяха твърди като камък, сякаш ламинирани като рисунките му. — Не съм те виждал наоколо.
— Не съм включен в екипа.
Джеръмая Пъф прочисти гърлото си и пак се изплю, този път в опасна близост до циниите. Очите му останаха заковани върху цветята, а гласът му беше глух:
— Ще пробваш ли да ми видиш сметката?
— Не, нямам такива намерения.
Отговорът му хареса. Усмихна се и започна да прибира колажите в папката. Държеше ги нежно и внимателно, сякаш бяха от стъкло.
— И аз реших, че не си от гардовете — промърмори Пъф, след като дръпна ципа. — Ако беше дежурен, едва ли щеше да се изтегнеш на тая пейка.
Вратата на къщата се отвори и на верандата излезе Мозиър. Огледа се и бавно си сложи слънчевите очила, а после се опря на перилата. Господарят в своето имение. После ни видя, обърна се и подвикна нещо, което не успях да чуя.
— Имаш много охрана — казах на Пъф.
— Ох, синко, не ми говори! — изпъшка той.
Ланг, гардът от вътрешната страна на входната врата, излезе на верандата при Мозиър, после двамата слязоха по стълбите и се насочиха към нас.
— Ще ми кажеш ли защо?
Пъф пусна папката в краката си и се облегна назад. Разнесе се някакво пропукване — може би от кокалите му, но по-вероятно от дъските на пейката. Протягането му беше придружено от дълбоко пъшкане.
— Щото съм на прицел.
Към Мозиър и Ланг се присъединиха още трима охранители с цивилни дрехи, плюс кучешкият патрул. Групичката беше на двайсетина метра от нас.
Понечих да попитам Пъф защо някой е наел професионален убиец да му види сметката, но прецених, че няма да имам време да чуя отговора.
— Спипаха ме, мамка му! — изпъшка той.
— Искат мен, а не теб — успокоих го аз.
Мозиър спря на три метра от пейката. Ланг и кучешкият патрул останаха на крачка зад него. Ланг си носеше и пушката — „Бенели“ с дълъг приклад. Изглеждаше притеснен от този факт и я държеше преметната през рамо.
— Не бива да напускате къщата, господин Пъф! — строго рече Мозиър. — Моля да се приберете вътре, Ланг ще ви придружи.
— Исках глътка чист въздух — кратко отвърна Пъф. — В стаята ми е доста задушно и доста вони!
— Знаете, че не бива да се разхождате сам. Забравихте ли бомбата, която открихме тази сутрин?
Пъф въздъхна, изплю се още един път и бавно се надигна. Ланг ми кимна и зае позиция на крачка встрани от него.
— Беше ми приятно да си поговорим, Атикъс Кодиак — рече Пъф.
— Благодаря, че ми показахте колажите си, господин Пъф — отвърнах.
— Джери, момче — поправи ме той. — Викай ми Джери. Наистина ли ти харесаха?
Кимнах.
Той се усмихна и бръчките му изведнъж станаха двойно по-дълбоки.
— Ще направя един специално за теб.
Ланг и един от другите охранители го поведоха към къщата. Останалите гледахме след тях, включително и кучетата. Пъф крачеше бавно. Ако имаше шпори, ботушите му щяха да са още по-готини, помислих си.
Мозиър ги изчака да стигнат до верандата, след което насочи вниманието си към мен и изръмжа:
— Мисля, че ти казах да си вървиш.
— Не. — Поклатих глава. — Каза, че и сам ще намеря пътя…
Той въздъхна, потърси морална подкрепа у двамата си колеги, после изсумтя:
— Може и да не представляваш заплаха, но разсейваш хората ми. Затова искам да се разкараш и да не пречиш на операцията.
— Чакам Натали.
— Вече не я чакаш.
— Би ли ми обяснил защо?
Мозиър направи две крачки към мен, гардовете го последваха. Изведнъж се оказах седнал на сянка. Овчарката започна да ръмжи.
— Изхвърлете този нещастник от имението! — заповяда отсечено Мозиър.
Погледнах отражението на лицето си в скъпите му слънчеви очила и забелязах, че се усмихва.
— В такъв случай по-добре да изляза и…
Юмрукът му попадна в гърдите ми в мига, в който започнах да се надигам. Тялото ми отскочи към пейката. Удари ме с кокалчетата на пръстите и много ме заболя. За миг дори не можех да дишам.
— За какво беше нужно това, по дяволите? — попитах, след като изчаках да ми се върне дар словото.
— Ако отново те видя да се въртиш около клиента, ще ти строша шибаните пръстчета! — изсъска Мозиър. — Не те искам тук, ясно ли е? В момента тече рискова операция и нямам никакво намерение да допускам да ми се пречкат разни нещастници като теб!
Отново понечих да стана, но двамата охранители скочиха и ми извиха ръцете. Излишно усилие, тъй като нямах намерения да префасонирам лицето на Мозиър. Двете кучета ръмжаха грозно и опъваха каишките си.
— Трябва да си поговорим за начина, по който контролираш импулсите си — подхвърлих на Мозиър.
— Педал! — отвърна той.
Засмях се, въпреки болката. Тоя тип наистина беше смешен, независимо дали го искаше, или не.
— Изхвърлете го! — заповяда той на охранителите.
Не им създадох затруднения. Не се борех, не оказвах съпротива. А те бяха добри. Държаха ме здраво, но без да ми причиняват болка. Мозиър и кучешкият патрул ни съпроводиха до портала, където ни очакваше Мърл.
— Ако видиш тоя да се мотае наоколо, веднага ми се обади! — каза му Мозиър.
— Ние докладваме на господин Села — възрази Мърл.
— А бе, задник, ти харесваш ли си службата?! — кипна Мозиър. — Искаш ли да я запазиш? Недей да ми знаеш толкова, а запомни добре какво ти казах. Искам да ме повикаш в момента, в който го зърнеш!
— Слушам, сър — отвърна Мърл.
Мозиър ми хвърли последен кръвнишки поглед, след което се обърна и тръгна обратно към къщата, следван по петите от охранителите. Кучешкият патрул изчака малко, после възобнови обиколката си.
— Мърл…
— К’во? — попита той, без да откъсва очи от гърба на Мозиър.
— Кажи на госпожица Трент, че съм си у дома.
Мърл се обърна да ме погледне, после бавно кимна.
— Ще й кажа…
— Благодаря — казах и тръгнах към мотоциклета си.
Прибрах се у дома съвсем гроги. Гърдите ме боляха. Вкарах мотора в гаража и го оставих на мястото, на което Бриджит държеше поршето си, когато бяхме в по-добри отношения. Наближаваше пет, но Ерика все още я нямаше.
Разгърнах „Жълтите страници“ и потърсих раздела с адвокатските кантори. Офисът на Маргил, Йонемура и ДиФранко се намираше на Петдесет и седма улица. Според лаконичния текст на обявата адвокатската фирма била специализирана в персонални травми и работнически компенсации. Отпуснах си тридесет секунди за размисъл по тази тема, после набрах номера и попаднах на една много жива секретарка.
— Искам да говоря с господин Маргил, моля.
— Много съжалявам, но в момента не е тук. Ще му оставите ли съобщение?
Дадох й името и телефона си.
— Бих се радвал, ако успее да ми се обади…
— Ще направя всичко възможно, господине — ентусиазирано отговори секретарката. — Желая ви лека нощ!
— Едва ли ще е лека — промърморих, но тя вече беше затворила.
Когато Ерика звънна от апартамента на Бриджит, минаваше седем. Бях се развихрил да правя вечеря — паста, салата и гаспачо[1].
— Бриди ме покани да остана за през нощта. Имаш ли нещо против?
Погледнах готовата вечеря и отвърнах:
— Нямам, разбира се.
— Как мина денят?
— Добре. — Като почна да лъжа, нямам спиране. — А твоят?
— Почти цял ден висях на Сейнт Марк. После дойдох тук. Искаш ли да се чуеш с Бриджит?
— Не, благодаря.
Тя промърмори нещо, което не успях да дешифрирам.
— В такъв случай до утре… Хей, благодаря за соленките сутринта!
— Не личеше да си ги опитала…
— Изядох само една, защото не бях гладна. Хайде, чао, пак ще се чуем…
Отново погледнах вечерята, която бях приготвил. После извадих от хладилника бутилка „Сам Адамс“, преполових я и позвъних на Натали.
— Какво искаш пак?
— Аз съм…
— О, помислих, че е баща ми.
— Как приключихте?
— Чух, че си имал проблем с Мозиър…
— Само ме удари.
— Без причина?
— Е, може би е попаднал под въздействието на изключителния ми чар, не знам…
— Откъдето и да го погледнеш, денят си беше шибан — мрачно заключи тя. — А сега какво правиш?
— Ерика ще остане да спи при Бриджит, а аз разполагам с храна за много повече от двама души…
— И си търсиш компания, така ли?
— Да.
— Дай ми двадесет минути.
Пристигна с един сак дрехи, който пусна до леглото в спалнята ми и едва след това отиде в банята да се измие. Настанихме се на масата и почнахме гаспачото. Натали поиска чаша мерло, а аз продължих на бира. Тя не си пада по бирата, но това е добре, тъй като аз пък не обичам вино.
— Получи ли шанс да разговаряш с Маргил? — попитах.
— О, татко изобщо не ме допусна да припаря до него! Опитах се да му обясня какво мислим, но той просто не пожела да ме чуе. Не позволява нищо да помрачи малкия триумф на „Сентинел“. И в това отношение има пълната подкрепа на Мозиър.
— Трябва да ти призная, че изобщо не ми пука за господин Мозиър.
Натали отмести гаспачото и премина на салата.
— Той не е подходящ за нашата работа. Прекалено си пада по железарията. Според Йоси носел два пистолета, три ножа и една палка. Очевидно си търси боя.
— А, значи и ти си го установила — отбелязах.
— Защо те удари?
— Май защото разговарях с Пъф. Старецът се появи, докато те чаках, показа ми няколко свои колажи и се заприказвахме.
— Що за човек е?
— Пъф ли? — Замислих се за момент, извиквах физиономията му в съзнанието си. — Не съм съвсем сигурен… Стори ми се приятен. Много по-възрастен, отколкото си представях, особено в сравнение с Д’Анджело. Прилича на каубой. Говори лаконично, носи ботуши…
— И голяма тока на колана?
— Виж, това не го забелязах — признах. — Но както е да е… Мозиър ме обвини, че „ангажирам клиента му“, или нещо подобно… Не знам какво си беше въобразил…
— Може би че разказваш на Пъф за Джон Доу — подхвърли Натали.
— Може би — съгласих се. — Пъф е основен свидетел на Маргил по някакво дело, но не успях да разбера точно какво.
— И той се разхождаше свободно, без никакви гардове? — с ужас попита Натали.
— Според мен им беше избягал…
— Идиоти!
Придърпах салатата си и продължих:
— Позвъних в кантората на Маргил и оставих съобщение да ми се обади. Мислех да му обясня това, което ти се опитваше да обясниш на баща си…
— И след това какво?
— Да го накарам да подхвърли на баща ти, че трябва да реорганизира охраната на Пъф. Мозиър голям го вади, но след като клиентът се разхожда из периметъра по начина, по който го видях днес, значи „Сентинел“ са свалили гарда. И ако Джон Доу все още е наблизо…
— Бум! — рече Натали.
— Какво мислиш за бомбата, за която спомена Мозиър?
— Йоси потвърди. Каза, че когато отишъл, Мозиър вече я бил обезвредил…
— Но баща ти не смята това за доказателство, че Джон Доу е наблизо, така ли?
— Йоси не мисли така. Според него бомбата е менте, поставена там от самия Мозиър…
Спрях да дъвча и я погледнах. Тя кимна.
— Значи тоя Мозиър е обладан от комплекса на супермен?
— Така поне мисли Йоси. И той май наистина се държи така, сякаш винаги иска да е в светлината на прожекторите. Няма да се изненадам, ако си измисля разни ситуации, за да се прави на герой.
— Баща ти не вярва на подобна версия, разбира се — подхвърлих.
— Йоси не му е казал. — Натали се намръщи. — Няма доказателства, пък и не желае да всява напрежение между различните охранителни екипи.
Изчаках я да допълни чашата си, после подхвърлих:
— Не ми каза как приключи скандалът с баща ти.
— Зле.
Довършихме салатите си в мълчание. Станах да разчистя масата, след това почнах да мия чиниите. Натали предложи да ми помогне, но аз отказах с поклащане на глава. Приключих за броени минути, а след това й предложих кафе.
— Не — отказа тя, стана и тръгна към спалнята.
Осветлението беше изключено, но от улицата долиташе достатъчно светлина, за да се вижда. Само по ъглите на стаята синята нощ ставаше черна.
Гласът й беше плътен, но едва доловим:
— Пак ми предложи позицията на контраснайпер.
— Ти прие ли я?
Натали се размърда в леглото, като внимаваше да не ме докосне.
— Не.
— Йоси би могъл да те използва.
— Знам.
Откъм стълбището се разнесе трясък на захлопната врата, последван от скърцането на стъпалата. Най-вероятно съседът Ортега бе поел по обичайния си маршрут до кръчмата-магазинче на ъгъла. Беше дебел мъж, с десетина години по-възрастен от мен, ведър и усмихнат. Нямах представа с какво си вади хляба. Може би беше свършил млякото или му се беше доял сладолед. В магазина на ъгъла несъмнено щяха да задоволят нуждите му и той щеше да се прибере доволен и спокоен.
Натали отметна завивките, седна и стъпи на пода. На уличната светлина лицето й беше призрачно и сякаш излъчваше собствено сияние. Без да поглежда към дрехите си, сгънати на бюрото, тя си взе сака и тръгна към банята. След малко чух водата в тоалетната, последвана от плисъка на душа.
Остана под него малко — не повече от пет минути; време, през което дори не помръднах. На тавана имаше малко петно влага: в тъмната стая изглеждаше като дупка на небето.
Когато се върна, Натали беше облечена с дрехите, донесени в сака. Сложи го на леглото и натика вътре онези, които беше съблякла при лягането. После седна на стола пред бюрото и се наведе за обувките си. И внезапно попита:
— Защо го правим?
— За успокоение.
— Да бе, сякаш пък ни го носи! — промърмори Натали.
Надигнах се и посегнах към халата и очилата си.
— Недей — спря ме тя. — Знам пътя.