Грег Рука
Закрилникът (2)

2.

— Не мисля, че ще издържа дълго — промърмори Кори Херера. — От скука като нищо ще започна да гърмя по хората!

Стояхме в коридора пред стаите на Дийн в хотел „Орсини“. През вратата се чуваха звуците на поредната видеокасета под наем, накъсвана от време на време от коментарите на Дийн и бодигарда, който стоеше при него. Когато нещата ставаха напечени, някой от тях избухваше в смях, а после викаше румсървиса.

Тази вълнуваща поредица течеше вече четвърти ден.

— Имам една молба — промърморих. — Ако наистина стигнеш дотам, гръмни първо мен!

Кори се ухили и намести кевларената си жилетка. Имаше чудесна усмивка — изключително честна и открита, освен това обичаше да я пуска в действие. От петимата охранители на „Сентинел“ познавах само него и бях наистина благодарен за присъствието му. Карахме на две смени по дванадесет часа, по трима на смяна. Днес беше ред на Кори и мен, плюс Филип Файф. Подобно на всички охранители от „Сентинел“ с изключение на Кори, Файф ме гледаше така, сякаш съм носител на опасен вирус. Докато Кори все пак с нищо не показваше, че предпочита да ме види под карантина.

— Той ли те накара да облечеш жилетката? — попитах.

— Това е част от правилата — отвърна приятелят ми. — Трент държи да носим бронежилетки по време на всякакви операции. Ти как се отърва от твоята?

— Напомних му, че не работя за него.

— В хотела е окей — въздъхна Кори. — Има климатична инсталация. Но навън е ужас!

— Не мислиш ли, че това е параноя? Бронежилетка през цялото работно време?

— Фирмата е на Трент, той определя правилата. — Кори сви рамене. — Твърди, че не иска никой от хората му да бъде ранен по време на работа. Това едва ли е по-параноично от назначението на шест души охранители на Дийн, или регистрацията му под фалшиво име в хотела… Което ме подсеща за нещо… — Погледна часовника си и добави: — Не мислиш ли, че господин Пъф вече е готов за всекидневната си обиколка?

— Надявам се — казах. — Това е най-вдъхновяващата част от деня ми!

Кори се усмихна.

Почуках на вратата и зачаках Файф да ми отвори. Преди да дръпне резето, той ме огледа през шпионката, а когато влязох, ръката му остана върху кобура. Слава Богу, че пистолетът му си остана вътре.

— Как е?

— Всичко е наред — отвърна той с обиден тон, сякаш го бях хванал да спи на пост.

— Много те бива, Филип — похвалих го.

Дийн се беше проснал по гръб на дивана и гледаше телевизия. Беше гол до кръста, до него бе сложен празният поднос на румсървиса. На масата имаше и едно томче с избрани произведения на Шекспир, издателство „Ривърсайд“. Не бях забелязал да го отваря и нямах представа дали е интелектуалец, префърцунен празноглавец или човек, който наистина обича Шекспир.

— Атикъс! — извика той. — Ще ми правиш ли компания?

— Проверявам готов ли си за излизане — отвърнах.

— За това съм готов на всичко! Ще ме придружиш ли днес?

— Вече ти казах, че когато съм дежурен, не мога…

Дийн се плесна по плоския корем.

— Жените не обичат шкембетата, Атикъс. Ако искаш да се превърнеш в магнит за тях, трябва доста да поработиш…

Не му обясних, че коремът ми си е наред, оборудван със съответните белези от куршуми. Не споменах, че нямам никакво желание да се превръщам в магнит за мадамите. Вместо това казах:

— Ще отида да видя дали е чисто, а след това ще чукна по радиостанцията на Кори и Филип да те свалят…

— Слушам — отвърна Дийн.

Излязох в коридора.

— Той „слушам“ ли рече? — попита Кори, след като вратата се затвори и заключи зад гърба ми.

— Аха.

— Май наистина няма да издържа! — направи гримаса той.

— Няма страшно. Остават ни само някакви си десет дни — окуражих го.

 

Проверката включваше обход на маршрута от апартамента на Дийн на осмия етаж до фитнеса на партера. Когато се озовах долу, си направих труда да проверя залата за щанги, съблекалнята и басейна — местата, които Дийн щеше да използва по време на тренировката си. От гледна точка на сигурността той беше най-уязвим именно по време на упражненията, затова предварителният оглед беше задължителен. Тук му е мястото да добавя, че Дийн ни облекчаваше максимално — напускаше стаите си единствено когато искаше да се разкърши в залата или басейна. Но по отношение на тренировките си беше истински педант — всеки ден по два часа в залата за вдигане на тежести, следвани от половин час плуване в басейна. Поддържането на добра физическа форма бе просто част от характера на Картър Дийн.

Проверката на маршрута ми отне двадесетина минути, включително повторно преминаване по част от коридорите. Целта ми беше да открия всеки, който би се доближил до представата ми за гневните братя Тейър, направили засада на неверния плейбой. Но не открих нищо подозрително. Изразходвах допълнителни пет минути край басейна — да се насладя на различните модели бански костюми и на дамите, които ги носеха. Накрая извадих радиостанцията и натиснах бутона за включване.

— Всичко изглежда чисто — съобщих на Кори. — След пет минути съм горе.

— Прието.

— Няма ли да кажеш „слушам“?

— Искрено се надявам да си изпуснеш сешоара във ваната! — отвърна Кори по радиото.

 

Смяната ни се появи малко преди шест. Разставих ги според плана, а после се заех да обобщя дейността ни през деня. Това ми отне по-малко от десет минути, след което се присъединих към Кори и Филип да кажа „до утре“ на Дийн и си тръгнах.

Вечерта беше хубава, беше двайсетина градуса — истинска благодат след жестоката жега през деня. Реших да се прибера пеша, за да прогоня главоболието, което ми донесе охраната на Дийн. Но въпросът как ще издържа утре продължаваше да ме тормози. Малко хора си дават сметка колко е трудно да поддържаш концентрация по време на задача, която не предлага абсолютно нищо освен скука. Започнах да се питам дали Трент не ми е пробутал тази работа с единствената цел да ми скъса нервите.

Ерика си беше в стаята и работеше на компютъра си. Над бюрото й беше окачен нов плакат, според мен съвсем откачен. Някакъв тип с опънат до скъсване комбинезон — като тези, които напоследък използват колоездачите, ботуши над коляното и лъскави крила на прилеп, прикован към стена със скъпи тапети. Над главата с разкривен готически шрифт, беше изписана думата „Спанки“…

Попитах я как е минал денят, тя отговори, че почти през цялото време била писала.

— Почти свърших…

— Разказ?

— Може би.

— Мога ли да го видя?

— Не. Как беше на работата?

— Гнъс — отвърнах. — Защото нямах какво да правя…

— Нали има и други охранители? Можеш да си говориш с тях. Или с Кори…

— Това е разсейване. — Поклатих глава.

— Но нали няма какво да правиш?

— Да, но въпреки това трябва да поддържам висока бдителност…

— Старата история „за всеки случай“, а? — подхвърли Ерика. — Вече съм я чувала… О, щях да забравя: обади се Натали…

— Какво каза?

— Да й звъннеш, като се прибереш. Ще й се обадиш ли?

— Да.

— Ако уреждате нещо, по-добре да не го чувам — отсече тя и отново се обърна към клавиатурата.

Гледах гърба й в продължение на няколко удара по клавиатурата, след което реших, че е набрала командата за излизане от работния документ. Отидох в кухнята и набрах номера на Натали Трент. Тя вдигна на третото позвъняване.

— Няколко дни не мога да те открия — рекох. — Къде беше?

— В Масачузетс — отвърна Натали. — Изкарах курс по нощна стрелба на полигона на „Смит и Уесън“. Мисля, че ти казах…

— Е, значи съм забравил.

— Имаш ли планове за довечера?

— Май не…

Тя цъкна с език, помълча малко, после попита:

— Вечеря?

— Готово.

Спряхме се на един френски ресторант в нейния квартал. Определихме часа на девет и прекъснахме разговора. Ерика се появи на вратата на кухнята, поколеба се за миг, след което отвори хладилника и извади кутията с меко домашно сирене. Изправи се до умивалника и започна да яде направо от нея с една лъжица.

— Можеше да си сложиш в чиния — подхвърлих.

— Ще се виждаш с нея, нали? — отвърна тя.

— Нали не искаше да знаеш?

— Това означава „да“.

— Ще вечеряме заедно.

Ерика облиза лъжицата и я пусна в умивалника. Лъжицата издрънча като пукната камбана. Ерика затвори кутията, прибра я, после се втренчи в мен.

Изтекоха десет секунди, преди да вдигна глава.

— Какво има?

Ерика поклати глава и нагласи кичура над лявото си ухо.

— Ще се видим на закуска. — После се прибра в стаята си. Вратата меко хлопна зад гърба й.

 

Ресторантът беше тих и почти празен. Масата ни беше близо до входа. И двамата извъртяхме столовете си така, че да са с гръб към стените, но това беше по-скоро по навик, отколкото от някаква необходимост. Натали си поръча салата и заешко, а аз — салата и патешко. Тя се справи с почти цяла гарафа вино, а аз пресуших две шишета бира. От последната ни среща бяха изминали три седмици и по тази причина трябваше да уточняваме за какво говорим. Тя ми разказа за снайперския курс, а аз — за работата, която ми бе възложил баща й.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита тя.

— Не мисля. Шестима охранители са твърде много за тоя клиент. Той си седи в стаята, зяпа видео и от време на време слиза да се поразкърши във фитнеса. Пълна скука.

— Звучи вълнуващо — неубедително подхвърли Натали.

— Баща ти каза ли нещо във връзка с тая работа?

— Не.

— Когато прослушах съобщението му, реших, че ще иска да говорим за теб — промърморих.

— Той не знае нищо за нас! — отсече тя без колебание.

— И аз така си помислих. Иначе едва ли щеше да ми предложи работата…

— Като имам предвид колко много се грижи за имиджа на „Сентинел“, се чудя как изобщо ти е предложил работа — отвърна тя.

— Толкова ли съм зле?

Натали кимна.

— Не си сред популярните личности в нашата общност…

— Oderint dom metuant — казах тихо. — Докато ме мразят, значи се страхуват от мен.

— Мантрата на бодигарда. — Натали поклати глава и отпи глътка. Виното в чашата й пречупваше светлината и беше червено, точно като косата й. Пръстите й докоснаха столчето на чашата, от гърдите й се откърти тежка въздишка. Прекрасно знаех какво й минава през ума, просто защото минаваше и през моя…

Останахме потопени в мълчанието си в продължение на една безкрайна минута, но този път то ни караше да се чувстваме по-скоро самотни, отколкото близки. На двадесет и осем години Натали беше безспорна хубавица, висока и привлекателна, със свободно падаща върху раменете червена коса и зелени като свежи борови иглички очи. Беше облечена с копринена блузка четири тона по-тъмна от очите й и панталони от черен лен. Косата й беше прибрана на отпусната конска опашка, фигурата й излъчваше изтънчена елегантност. На светлината в заведението изглеждаше някак уморена, или може би тъжна — не бях сигурен кое от двете…

Донесоха ни сметката. Разделихме си я точно на две, станахме и излязохме навън, без да си кажем нито дума. Разстоянието до блока й на Ист Енд авеню извървяхме бавно — по маршрута по Осемдесет и четвърта улица. Не се докоснахме. Влязохме във входния вестибюл и тя поздрави портиера, който й отвърна с едно звънко: „Добър вечер, госпожице Трент“. Аз трябваше да се задоволя с едно кимване, което можеше да означава както „здрасти“, така и прикрито неодобрение.

Мълчахме в асансьора, мълчахме й в антрето на апартамента й. Тя не посегна да запали осветлението. Изчаках да заключи и я последвах в тъмната спалня. Започнахме да се събличаме. Тя не отметна завивките. Любихме се направо върху кувертюрата, но нещо липсваше. Може би задъханата нужда, може би отчаяната страст. На излизане бяхме забравили да изключим климатика и сега апартаментът беше студен. Презервативът чакаше на нощното й шкафче — там, където го намирах всяка вечер от известно време. Или по-точно, откакто Бриджит Логан ми каза, че вече не сме любовници, а на Натали — че вече не са приятелки.

Останахме да лежим по гръб, отново без да се докосваме. Бученето на климатика не ни позволяваше да доловим пулса на града, и без това достатъчно заглушен от седемнадесетте етажа. На нощното шкафче имаше дигитален будилник в комбинация с CD плейър. Надигнах се в момента, в който цифрите му показаха четвърт час след полунощ. Облякох се, без да вдигам шум, и тръгнах към вратата. Бях сигурен, че Натали не спи, но въпреки това изпълних ритуала така, сякаш беше обратното.

А тя ме остави в плен на тази илюзия до мига, в който се готвех да затворя.

— Не забравяй да заключиш — прошепна.