Грег Рука
Закрилникът (32)

32.

— Дейл е добре — съобщи Кори. — Малко поочукан, но добре.

Предадох новината на Натали, която кимна и продължи да си хапе устните, докато наблюдаваше трафика. Караше значително по-бавно, отколкото на отиване, а аз правех всичко възможно да не гледам пътя. Не че беше слаба шофьорка; но нещо отвътре ме предупреждаваше, че ще катастрофираме и ще се запалим.

— Какво се е случило? — попитах.

— Ей сега ще ти го дам, сам ще ти обясни.

Мобилният телефон премина през няколко ръце, докато стигне до мен.

— Току-що се върнахме от жилището на Бриджит — информира ме Дейл. — Ерика е настанена.

— Добре. А какво се е случило с теб?

— Спуках гума на магистралата, около половин час след като се разделихме. Карах с осемдесет и…

— Добре ли си?

— Кори казва, че съм добре. Микробусът се преобърна и малко ме зашемети, но това беше всичко, ако не се броят няколко синини. Коланът ми издържа, а пък не ми е и за пръв път да се търкалям.

— За това трябва да благодариш на Армията на Съединените щати — рекох.

— Може би трябва да напиша благодарствено писмо на лейтенант Хорн във Форт Браг — засмя се Дейл. — „Драги Лу, помниш ли как ни лашкаше напред-назад по полигона? Няма да ми повярваш, ако ти кажа какво ми се случи днес…“ При всички случаи ще му хареса.

— По-добре е да го адресираш до Офицерския клуб.

— А към писмото бих могъл да прибавя и една снимка на микробуса. Състоянието му е доста тъжно.

— Колко тъжно?

— Всъщност е плачевно. Едва ли ще тръгне отново.

— Вземи друг под наем — наредих му. — А след това се свържи с Маргил и му поискай всички детайли относно мястото за снемане на показанията. Искам карта на улиците, планове на сградата, всичко… Кажи му, че трябва да ти достави тези неща още днес.

Почти чух как на лицето му се появява широка усмивка.

— Охо, значи отново сме в играта?

— Имаш ли представа как стана? — попитах. — Имам предвид спуканата гума.

— Имам една-две идеи — изръмжа Дейл. — Гумите ми са почти нови, сложих ги през май.

— Възможно ли е това да е нейна работа?

— На Драма ли? Разбира се. Тя знае къде живееш, веднъж вече ти е идвала на гости. Не би й било трудно да стигне и до всяка кола в гаража.

— Значи си късметлия — рекох.

— По-скоро съм опитен.

— Както и да е. Радвам се, че си добре. Ще бъдем там след половин час.

— Карайте внимателно — засмя се той и линията прекъсна.

Изключих телефона и разказах на Натали за какво си бяхме говорили.

— Керосин? — вдигна вежди тя.

— По-скоро бензин — отвърнах. — Открива се по-трудно. Вероятно го е инжектирала в гумата тази сутрин, докато двамата с Дейл бяхме тръгнали на гости на Бойър. Бензинът се е събрал в долната част на гумата и я проял каучука точно толкова, колкото трябва. Дейл е изминал няколко километра и гумата е гръмнала.

— Значи се е опитала да го убие, така ли?

Разтърках очи, свалих очилата и започнах да ги почиствам с ризата си.

— Не знам — рекох. — При най-лошия сценарий бензинът разяжда гумата и тя гръмва в момента, в който скоростта му е сто и двайсет и микробусът се преобръща през всичките осем платна на магистралата. Но Драма ни наблюдава отдавна и не може да не знае, че Дейл е нашият официален шофьор.

— Ако действително работи сама, значи здравата се е изпотила — отбеляза Натали.

— Тя е професионалистка — отвърнах аз и си сложих очилата. — Ако е искала да го убие, той вече щеше да е мъртъв.

— Значи не е искала да го убие.

— Или не й е пукало.

— Защо?

— Не знам.

Натали отпусна леко педала на газта и аз веднага разбрах какво мисли.

— Мисля, че сме в безопасност — подхвърлих.

Вече бяхме стигнали до Маунт Киско. В случай, че Драма бе повторила номера си върху шевролета на Натали, отдавна щяхме да сме го разбрали.

Устните й се разтеглиха в нещо като извинителна усмивка, предназначена не толкова за мен, колкото за самата нея. После кракът й отново стъпи на газта и полетяхме напред със скорост, която не ми беше по вкуса. Подхвърли ми да потърся в жабката последния диск на Сара Маклахлън и аз се подчиних.

Музиката прозвуча през тонколоните, Натали започна да си тананика в такт със Сара, а аз потънах в размисъл. Извиках в съзнанието си всичко, което бях казал на Пъф, а след това се опитах да си представя какво трябва да направя и как трябва да го направя. За съжаление решението на малкия проблем между нас зависеше изцяло от евентуалния му отказ да се яви на клетвените показания. Нещо, което Маргил в никакъв случай нямаше да приеме.

Пейджърът ми се обади малко след като излязохме на магистрала „Франклин Делано Рузвелт“. Номерът отново ми беше непознат.

— Кой те търси? — попита Натали.

— Нямам представа.

— Трябва да поискаш проследяване на повикванията — промърмори тя, докато ми подаваше джиесема си. — Само така можеш да разбереш кой се опитва да влезе във връзка с теб.

— А ти трябва да държиш волана с две ръце, за да останем живи! — скастрих я аз.

Набрах номера, изписан на пейджъра ми. След две позвънявания чух гласа на Крис Хейвъл:

— Ало?

С усилие превъзмогнах импулсивното си желание да прекъсна връзката.

— Обажда се Атикъс…

— Атикъс, о, Атикъс! — мечтателно пропя тя. — Смисълът на моето съществуване, мъжът на мечтите ми! Защо си дал телефона ми на Рей Мозиър, да те вземат мътните?

— Не съм.

— Тогава откъде го е научил?

— Нямам представа. Изобщо не знам, че Мозиър се е свързал с теб.

— Това ме притеснява. Тази сутрин вече получих две съобщения, плюс пакет с публикувани материали, към който е прибавил и бележка. Чуй какво пише в нея: „Крис, мислех си за звученето на нашата книга. Според мен първо лице единствено число ще е ярка демонстрация на новаторска журналистика“… Какви ги дрънка, по дяволите? Аз изобщо не го познавам!

— Мамка му! — простенах и отдалечих телефона от ухото си. Въпреки това съвсем ясно чух как Хейвъл ме пита какво съм казал. — Спри! — казах на Натали.

— Добре, отбивам.

— Крис, какъв е обратният адрес на пакета? — попитах в слушалката.

— Чакай малко… А, ето го. Тукашен, в Бруклин… — Започна да го диктува, а аз отворих жабката на Натали с надеждата да открия някоя химикалка. За щастие вътре наистина имаше такава. Записах адреса върху лявата си ръка. — Има и телефонен номер, искаш ли го?

— Давай.

Тя ми продиктува и него, след това попита:

— Същият ли е, за който си мисля?

— Ще ти се обадя пак — обещах.

Натали отби на някаква бензиностанция на Първо авеню, подмина колонките и остави мотора да работи. После се обърна към мен и изчака да набера телефона на Мозиър.

Не отговори никой.

— Ще трябва да отскочим дотам — казах. — Познаваш ли Бруклин?

— Не много добре, но имам карта — отвърна Натали, приведе се през мен и извади картата от жабката. Помоли ме да продиктувам адреса и започна да прелиства индекса. — Това е близо до Проспект Парк — обяви след минута. — Знам пътя.

— Тогава да вървим.

Натали заобиколи един пикап с реклама на уиски „Дюърс“ и излезе на улицата. След известно време отново се озова на магистралата, направи няколко ловки маневри и изскочи в скоростното платно. Наближаваше един на обед, трафикът беше изключително оживен, но без задръствания.

— Драма се е свързала с Мозиър — промърморих.

— Това го разбрах — отвърна Натали. — Но как?

— Представила му се е за Крис Хейвъл и му е обяснила, че пише книга. Омаяла го е и той е обещал да й помогне. За нейно съжаление глупакът му с глупак е налапал въдицата по-здраво, отколкото би искала. Тази сутрин на два пъти звънил на истинската Хейвъл, а за гарнитура й изпратил някакви свои публикации…

— Господи! — ахна Натали. — Ако Мозиър действително се е разприказвал с Драма, като я е взел за журналистка, вероятно й е разказал за цялата охранителна система на „Сентинел“, плюс оперативните планове на татко за утре!

— Не вярвам да стигне чак дотам. Още повече че вече е уволнен.

— Но оперативните планове си остават същите. Дори да променят някои детайли, тя ще е запозната с най-главното. Господи!

— Да се надяваме, че не е проявил чак такава бъбривост — промърморих, но сам не си повярвах. Защото бях сигурен в две неща: че Натали е права, а Мозиър вече е мъртъв.

 

Сградата беше строена някъде през петдесетте и годинките й личаха. Но вътре беше чисто, тихо и прохладно. Не срещнахме никого нито по стълбите, нито в коридора на третия етаж.

Почуках и застинахме в очакване. Почуках втори път, но пак никой не ни отвори. Натали хвана топката на бравата. Беше отворено. Влязохме и затворихме.

Жилището беше малко студио с легло в стил „Мърфи“, малка квадратна масичка и два стола. До стената имаше телевизор с голям екран и лазарен диск-плейър, а до него — пълна с книги ниска библиотека. На стената смътно се очертаваха два плаката в рамки, единият от които беше стилизиран вариант на прочутата фотография на Оливия Деберардинис, изобразяващ полугола жена, нещо средно между нинджа и самурай. Върху голото й тяло беше татуиран огромен дракон, чиято отворена уста зееше под едната й гърда, а люспестата му опашка се увиваше около противоположното бедро и чезнеше между краката й.

Мозиър лежеше на пода до леглото. Кръвта му чернееше на пода и създаваше впечатлението, че е легнал върху късче от нощта.

Беше използвала нож.

— Господи! — рекох.

Натали не каза нищо.

Беше разполагала с достатъчно време и беше действала спокойно. Видях срязаната му трахея. Това означаваше, че първо му е отнела гласа, а след това е свалила маската си.

Преди да извърна глава, преброих близо двадесет рани.

— Чудовище! — прошепна Натали.

— Да се махаме оттук!

— Би трябвало да се обадим в…

— Нат, ако извикаме ченгетата, ще ни задържат за разпит за минимум дванадесет часа — прекъснах я. — Не разполагаме с толкова много време. Всъщност не ние, а Пъф. Трябва да си вдигаме чуковете и да се залавяме с подготовката за утре. В противен случай ще умре и Пъф. Тук и без това нищо не можем да направим.

Очите на Натали бавно се отместиха от трупа.

— Направо го е накълцала! — прошепна тя и преглътна.

Посегнах да я хвана за ръката, но тя се дръпна, обърна гръб на касапницата и тръгна към вратата. Последвах я навън, като избърсах топката на бравата с долната част на ризата си. Коридорът беше все така пуст. По всяка вероятност и останалите апартаменти на етажа бяха малки, обитавани от млади и самотни професионалисти, които по това време винаги са на работа. Нелошо място за живеене.

Но отвратително място за умиране.