Грег Рука
Закрилникът (21)

21.

На следващата сутрин взех от Маргил личния телефон на Ламия и му се обадих. Отначало той се възпротиви, но в крайна сметка се съгласи да се срещнем. Взех метрото до Чембърс Стрийт и малко преди десет бях там. Юридическата фирма „Ламия и Бракмън“ заемаше етажите от първи до девети, а кабинетът на Ламия се оказа на осмия етаж — далеч над мястото на експлозията. Да не говорим, че нищо в сградата не показваше, че вътре неотдавна е избухнала бомба. Той ме посрещна в чакалнята, нетърпелив да приключи с мен. Кракът му в елегантна обувка „Топсайдър“ нервно почукваше по теракотата. Последвах го в кабинета му — покрай друга стая за снемане на показания и разкошна библиотека, запълнена с юридически издания. Коридорите бяха почти пусти. Малко бяха хората, които изгаряха от желание да прекарват почивните си дни в офиса.

— Какво мога да направя за вас? — попита Ламия, след като ме покани да седна.

— Имам един-два въпроса относно охраната на Пъф по време на снемането на клетвените му показания в понеделник. Преди всичко искам да зная колко човека ще присъстват.

— Само Клеър.

— Малъри?

— Да, Клеър Малъри. Това проблем ли е?

— Зависи. Знаете ли, че тя изпълнява поръчки на ДТС?

Веждите му се сключиха.

— Моля?

Разказах за офертата на сътрудничката му в театър „Шуберт“, като започнах с тайнствената двойка, която ни бе следила с Натали. Предадох му всички подробности от разговора с Малъри, а след това му показах и отрязъка от билета си.

— Ако не вярвате на мен, обадете се на Натали Трент — приключих и му продиктувах мобилния й телефон.

Ламия обаче не си го записа.

— Как изглеждаха мъжът и жената, които ви следяха? — попита той, докато разглеждаше билета. Пръстите му внимателно гладеха назъбените му краища.

— Бели, на тридесетина години. Жената беше висока около метър и седемдесет, слаба и руса, с обикновени черти. Мъжът също беше рус, но доста едър.

Ламия остави билета на бюрото си, после го побутна с пръст към мен. Очите му все още избягваха моите.

— Дрейк — промърмори той.

— Като патето ли? Доналд Дрейк?

Ламия поклати глава, но не се впусна в подробности.

— Клеър няма да присъства на снемането на показанията в понеделник — заяви той. — От този момент е уволнена, макар че все още не го знае.

Имах причина да се съмнявам в това. Подозирах, че Клеър Малъри вече е в Чарлстън и осребрява първия от чековете на ДТС.

— Кои са двамата, които ни следяха? — попитах. — Какво имахте предвид, като казахте „Дрейк“?

— Не съм много сигурен кои са.

— Все пак опитайте.

Ламия не хареса тона ми. Скръсти ръце пред гърдите си и ме изгледа строго.

— Затова ли сте тук? Аз съм доста зает и…

— Тук съм, за да обсъдим охраната на Пъф в понеделник. Сам ли ще бъдете, след като уволнихте Малъри?

— Ще се опитам да й намеря заместник. Но не мога да кажа кой ще е.

— Заместникът ще присъства в помещението, нали?

Ламия кимна.

— Преди да започнете, моите хора ще претърсят и вас, и колегата ви — предупредих го. — Същото важи и за всички други присъстващи в стаята заедно с Пъф.

— Това го очаквах — отвърна адвокатът. Търпението му видимо се изчерпваше.

— Кой друг ще присъства?

— Освен мен и сътрудника ми ще има още стенограф и съдия от САП, който ще решава евентуално възникналите възражения и спорове.

— САП?

— Службата за съдебен арбитраж и посредничество — САП. Или съдия под наем. Най-често е пенсиониран член на съдебната колегия, който сяда на масата, за да бъде рефер. Присъствието му струва петстотин долара, но пести време.

— И него ще трябва да го претърсим.

— Очевидно.

— Кой друг в кантората знае за мястото, на което ще се снемат показанията?

— Ами аз, Клеър, Сузи — това е секретарката ми… Май само толкова. Опитахме се да ангажираме минимум хора.

— Уведомихте ли ДТС?

— Обади се Уилям Бойър и попита кога възнамеряваме да снемем показанията.

— Бойър? Човекът, който даде показания пред Сената?

— Точно така.

— Какво му отговорихте?

— Че ще снемем показанията на Пъф колкото е възможно по-скоро. Още не бяхме решили къде ще стане това и по тази причина не му съобщих точното място.

— А той поиска ли да го научи?

— Не.

Разбира се. Това е било без значение, тъй като Малъри е била наясно. Което означаваше, че и ръководството на ДТС е разполагало със същата информация.

— Това ли е всичко? — попита Ламия и изразително размести няколко бумаги по бюрото си.

— Любопитно ми е да разбера защо отново поехте делото — подхвърлих.

— Просто си промених решението.

— При последния ни разговор бяхте категоричен, че се отказвате. Не е ли малко странно? Първо се отказвате от делото, а след това го поемате отново.

— Какво намеквате? — Ламия ме изгледа начумерено.

— Не съм много сигурен, че изобщо намеквам нещо. Но не съм единственият, който ще си направи вярно заключение за развоя на събитията. ДТС ви заплаши, нали?

— Не ви разбирам, господин Кодиак. А сега извинявайте, но ме чака работа. Надявам се, че ще намерите изхода.

— Обадете се във Федералната прокуратура и им разкажете всичко — подхвърлих.

— Приятен ден! — Той тръсна глава, разтвори папката пред себе си и започна да подчертава пасажи с жълтия си флумастер. Станах и тръгнах към вратата.

— Благодаря за времето, което ми отделихте — рекох. — Ще се видим в понеделник сутринта.

Той се обади в момента, в който посегнах към дръжката на вратата.

— Чакайте.

Обърнах се. Папките по бюрото му бяха подредени като амбразура на картечар.

— Ще успеете да осигурите охраната на Пъф, нали? — попита Ламия. — Ще направите така, че снемането на показанията му да мине без инциденти?

Исках да отговоря положително на тези въпроси. Наистина исках.

Но сърце не ми даваше да излъжа представител на правосъдието.

Излязох и тихо затворих вратата.

 

Те чакаха в огромните кресла от черна кожа, наредени покрай стените на приемната. Жената беше качила краката си на масичката, а тялото й се бе смъкнало по такъв начин в големия стол, че изглеждаше без врат. Носеше същите маратонки от предната вечер, но беше сменила дрехите си. Сега беше облечена с дънки и черна тениска. На пода до краката й имаше късо кожено яке, а на очите й — слънчеви очила „Рейбан“.

Мъжът до нея също беше с дънки, но неговата тениска беше бяла. Положението на тялото му също беше по-прилично — с изправен гръб и крака на пода. На масичката пред него беше разтворена някаква папка. Успях да зърна голямата снимка — осем на десет, която побърза да тикне под купчина документи, предимно фотокопия.

Тя ме видя първа и побърза да се изправи.

— Хънтър!

Мъжът вдигна глава към нея, после проследи погледа й и ме видя. Затвори папката, избърса длани в дънките си и стана. Жената не се помръдна.

Изчака да тръгна по коридора към асансьорите и се обади едва тогава:

— Атикъс Кодиак?

— Почти същият — отвърнах.

Беше по-едър, отколкото си бях мислил. Поне с десетина сантиметра по-висок от мен, с широки рамене и внушителни мускули. Беше по-едър и от Дейл, може би и по-силен. Около сините му очи се появиха ситни бръчици. Очите ме изследваха безцеремонно, от глава до пети. Това продължи доста повече, отколкото ми беше приятно — най-малко десетина секунди.

— Ако искаш, ще се обърна, за да ме огледаш и отзад — казах. — Така ще получиш пълната картинка.

— Ще я получа, като си тръгнеш — отвърна той, пресегна се покрай мен и натисна бутона на стената.

Жената също стана и каза:

— Държиш се грубо, Хънтър.

Мъжът ми се ухили.

— Извинявай.

— Извинен си — отвърнах и вдигнах глава към индикатора за етажите над вратата. Оказа се, че такъв няма. На негово място имаше две стрелки, насочени нагоре и надолу. Нито една от тях не светеше. Жалко, защото имах чувството, че всяка би ми свършила работа.

Жената извади визитна картичка и ми я подаде.

— Мисля, че е редно да се представим по-любезно, отколкото снощи — промърмори тя. — Аз съм Чесапик, а това е брат ми Хънтър.

Взех картичката. Беше проста и изискана. В средата й пишеше „Агенция Дрейк“, а в ъгъла, с по-дребен шрифт „Чесапик Дрейк“, плюс телефонен номер, но без адрес.

— Край на дългогодишните ми усилия! — съобщих й тържествено. — Най-после успях да открия хора с по-странни имена от моето.

Хънтър Дрейк се плъзна зад сестра си и я прегърна през рамо. На безимения му пръст имаше солидна венчална халка от бяло злато, която на по-малка ръка би изглеждала прекалено дебела. Сестра му се облегна на гърдите му. Изведнъж ми се стори мъничка, а той — огромен. Сякаш мечок беше прегърнал катеричка.

— Родителите ни са имали по-особени чувства към историята — сподели Чесапик. Косата й беше лъскава, ушите — малки, с изящни перлички вместо обици.

— Или необичайно чувство за хумор — подхвърлих.

— Нашите старци са сред основателите на колонията Плимът — осведоми ме Хънтър Дрейк.

— Страхотно! — Отново погледнах стрелките. Все още не светеха. Май щеше да се наложи да използвам стълбите. — И за кого работите, ако не е тайна? За Ламия или за ДТС?

— Страхувам се, че не можем да говорим по този въпрос — отвърна Чесапик, докато лекичко се люлееше на пръсти.

— Агенция Дрейк… — проточих. — Нещо започва да ми светва. Не сте ли частни детективи?

— Може би — рече Хънтър.

— А може би не — добави сестра му.

Кимнах, усмихнах се и с мъка потиснах желанието си да ги застрелям и двамата.

— А ти си Атикъс Кодиак — рече Чесапик.

— Частен бодигард — допълни я Хънтър.

— Страхотен охранител…

— Стабилен пич…

— Тежък случай…

— Или поне така сме чували — приключи серията Хънтър.

— Стига, защото ще се изчервя — рекох.

Чесапик игриво захапа десния палец на брат си, после взе ръцете му между дланите си. Той нежно я притисна към себе си, после тя се освободи, наведе се напред и каза мило:

— Асансьорът е тук.

Миришеше на кутия от парфюм.

— Слава Богу — рекох, докато влизах в кабината. — Странно беше да се запозная с вас.

— Мерси, подобно — усмихна се Чесапик.

— Скоро пак ще се видим — обеща Хънтър.

— Не и ако аз ви видя пръв — уверих го.

— Няма — успокои ме Чесапик. — Това просто не може да се случи.

 

Заварих Ерика седнала на стълбите пред вратата, с книга в ръце. Щом ме видя, тя стана и започна да си изтупва задника.

— Заключих се.

— Защо не звънна на Ортега или на домоуправителя?

— Звъннах, но ги няма. А и от твоите резета не бих могла да проникна в апартамента, дори да имах ключ.

Отворих входната врата и й направих път да влезе. Наведохме се да приберем пощата и веднага започнахме да я сортираме. Открих едно писмо от брат ми и веднага ме боцна чувство за вина. Все още не бях отговорил на предишното. От мястото си на площадката видях, че вратата точно под нас зее отворена.

— Някой се е нанесъл, а? — подхвърлих на Ерика.

— Нямам улики, Уотсън — отвърна тя. — Ще започнем ли разследване?

Слязох долу и почуках на отворената врата. В носа ме удари острата миризма на прясна боя.

— Ало?

— Момент.

Погледнах Ерика, която сви рамене, облегна се на стената и отново отвори книгата.

На прага се появи непозната жена и ми се усмихна. Имаше руса коса, капризно издути кукленски устни и носеше очила. Косата й беше стегната с широка лента на черно-бели ивици. Беше някъде около моята възраст.

— Да?

— Здравейте. Скоро ли се нанесохте?

Тя кимна и ми подаде лявата си ръка, която беше сравнително по-малко оплескана с боя от дясната.

— Приятно ми е, Мидж.

— Атикъс — отвърнах. — А това е Ерика.

Ерика се надвеси над перилата и пусна в ход любезната си усмивка.

— О, вие сте охранителят! — възкликна Мидж. — Предупредиха ме, че ще се появите. Знаете ли, никак не ми харесва прозорецът, от който се излиза на аварийната стълба. Можете ли да направите нещо за резето му?

— Мога да го погледна — казах. — Но за поправка трябва да се обърнете към домоуправителя.

— Ще ви бъда благодарна — усмихна се Мидж, обърна се и тръгна навътре. Последвах я. На втората крачка усетих, че и Ерика е зад мен. Разположението беше същото като това горе. Вървяхме по коридора, задръстен от кутии с боя. Стигнахме до това, което в нашия апартамент наричахме дневна. Но Мидж явно беше решила да го превърне в спалня. Дъсченият под беше покрит със стари чаршафи, които явно й помагаха да смени цвета на стените от бежово в бяло.

Тя махна към прозореца.

— Просто ми се струва, че не е добре затворен.

Приклекнах и се заех да изследвам механизма и рамката.

— Изглежда ми наред — констатирах след известно време.

— Сигурен ли сте? Имам чувството, че държи хлабаво. Ако някой бръкне с пръчка или нещо подобно, лесно ще може да го отвори.

Уверих се, че прозорецът е залостен, след което направих опит да го отворя. Рамката дори не помръдна.

— Мисля, че нямате проблем. Просто бъдете сигурна, че скарата срещу прозореца е вдигната и заключена.

— Е, след като казвате…

— Това е мнението ми.

— И за него ви плащат, така ли?

— Така — казах. — Е, добре дошла в сградата. Предполагам, че ще се виждаме често.

— Да ви предложа нещо за пиене? Имам сода.

Ерика надникна иззад рамото на Мидж и енергично поклати глава.

— Съжалявам, но очаквам гости — отказах аз. — Надявам се, че прозорецът няма да ви създава проблеми.

— Ще ви държа отговорен — усмихна се Мидж. — А вие със сестричката ви сте винаги добре дошли.

— Не съм му сестра — каза Ерика.

— Не си ли?

— Не съм — сладко отвърна Ерика и притисна книгата към гърдите си като някоя примерна пенсионерка.

— О — рече Мидж, след което затръшна вратата под носа ни, без да обръща внимание на опитите ми да обясня как стоят нещата.

— Много хубаво! — изръмжах на Ерика, докато се качвахме по стълбите.

— Господи, видя ли я? — изкиска се тя. — Щяха да й изскочат очите!

— Ще се обади в полицията — рекох мрачно.

— Няма ли най-сетне да престанеш да се тревожиш какво ще си помислят хората? — Ерика ме изгледа обвинително. — Какво като се обади на ченгетата? Ще им обясним положението и готово!

— Обичаш да създаваш неприятности, нали?

— Обичам, е слабо казано, брато. Направо си умирам за тях!

 

Ерика излезе веднага след появата на Натали, като заяви с отровна любезност:

— Ще ви трябва уединение и покой. Ще се върна в осем.

Не реагирах. Но уединението и покоят се оказаха илюзия. Новата ни съседка Мидж явно бе приключила с боядисването и беше преминала на инструменти с електрическо захранване. Надявах се, че управата на блока е запозната с бояджийските й амбиции.

Натали си взе една бира, седна на кухненската маса и впери поглед в лицето ми.

— Чувала ли си за „Агенция Дрейк“? — попитах.

— В областта на частните разследвания Дрейк са върхът — моментално отговори тя.

— Чувал съм за тях, но съвсем бегло — признах. — Дори не си спомням къде.

— „Таймс“ публикува един малък материал за тях миналото лято. Това беше в разгара на скандала с тютюневите монополи. Но, доколкото знам, с това се изчерпи и цялата им реклама. Умишлено избягват да се афишират.

— Откъде знаеш за тях?

— От „Сентинел“. Засичали са се по разни задачи. Те са фамилна фирма.

— Сякаш са излезли от евтино криминале — измърморих.

— Страшни ли са?

Описах накратко поведението им в офиса на Ламия.

— Дрейк открай време работят за тютюневите монополи. — Натали потръпна. — Наемат ги да ровят калта и да разкриват онези малки гадни тайни, които дискредитират експертите и не им позволяват да дават показания в съда.

— Бизнесът им вероятно се разраства — промърморих, спрях да бърша печката и изплакнах гъбата на умивалника. Фактически печката не се нуждаеше от почистване, но търсех някаква работа за ръцете си. Не знам защо става така, но домашната работа винаги ми помага да мисля. — Кога ще се появят останалите?

— Дейл каза, че ще се отбие да вземе Кори — отвърна Натали. — Но ти не знаеш защо са били там, нали? Имам предвид Дрейк.

— Предполагам, за да докладват на Ламия. Хънтър носеше някаква папка, която при появата ми побърза да затвори.

— Може да е била пълна с порнографски снимки — подхвърли Натали.

— Които показва на сестра си, така ли?

Дейл и Кори се появиха точно навреме. Разменихме си няколко общи приказки, след което се заловихме за работа. Натали беше осъществила обиколката на „Шератон“ и беше нарисувала скиците. Разгледахме възможните пътища за проникване и изтегляне и изразходвахме почти пет часа, за да уточним всички подробности по придвижването на Пъф. Особено внимание обърнахме на евентуалните слаби пунктове в плана. Някъде към пет бургиите и флексовете долу замлъкнаха, но малко след това Мидж улови чука и ни разгони фамилията.

— Искам смяна на стаите — подхвърлих на Натали. Идеята беше да преместим на ново място участниците в снемането на показанията непосредствено преди да докараме Пъф в хотела. Надявахме се, че тази промяна ще обърка плановете на Доу.

— Добра идея — съгласи се тя. — Ще имам грижата.

Дейл искаше да се запознае предварително с маршрута от имението до града, а Кори изрази желание да го придружи. Разбраха се за следващата сутрин.

— Може би ще видя баща ти — каза Кори на Натали. — Да му предам ли много поздрави?

— Не съм сигурен, че ще те разбере — подхвърлих.

Приключихме в девет и всеки тръгна да се прибира. По моя преценка нещата се развиваха добре, надеждите ми нараснаха. Единственият неудобен момент настъпи, когато Дейл попита дали някой от нас се е свързал с Бриджит. Въпросът му беше последван от една от онези гадни паузи, които казват всичко.

— Всъщност няма значение — обади се след нея дълбоко сконфузеният Дейл.

Ерика се прибра точно когато гостите ми си тръгваха. Поздрави Натали с изненадваща любезност, вероятно защото виждаше, че си тръгва. Нат й отговори с подобаваща сърдечност, но в поведението й на двете се усещаха дебели пластове лед.

Апартаментът изведнъж се опразни. Седнахме пред телевизора и изгледахме едно старо видео с Гари Купър. Ерика заяви, че Гари Купър е най-добрият актьор на света.

— Благородството буквално се процежда от порите му — каза с уважение.

— Това ми звучи доста отвратително.

— Не съм казала, че искам да го излижа — отвърна тя. — Утре вечер пак ли имаш среща?

— Да — въздъхнах. — А в понеделник няма да ме има цял ден…

— Няма проблеми. И без това утре вечер мислех да отида у Бриджит, ще остана и повечко… Тя няма да има нищо против.

— Добре.

— Можеш спокойно да си извикаш Натали.

— Може би — отвърнах спокойно.

— Майната ти!

 

Последното съвещание проведохме в неделя, в осем, отново у дома. Натали пристигна първа. Носеше куфарче, а раницата с дрехите беше преметнала през рамото си.

— Може ли да ги оставя в стаята ти? — попита тя.

Кимнах, но в душата ми се промъкна чувството за вина. Тя нямаше предвид куфарчето.

Десетина минути по-късно се появиха Дейл и Кори. Настанихме се около кухненската маса и започнахме окончателния си брифинг. Дейл описа в детайли маршрута, на който се беше спрял. Рало сутринта на следващия ден пред портала на имението щеше да ни чака бронирана кола, доставена от „Сентинел“. Снемането на показанията беше насрочено за десет, което означаваше, че трябва да сме в имението най-късно в осем, готови за придвижването на Пъф.

Докато Натали проверяваше за последен път кодовете за вътрешна радиовръзка с Дейл и Кори, аз вдигнах слушалката и набрах номера на Трент.

— Ще бъдем на място между седем и осем — казах. — Искаме да направим последен оглед на терена, след което Дейл ще прегледа превозното средство и чак тогава ще изкараме Пъф.

— Ще разполагате с още две коли — водач и задна — отвърна Трент. — Имаш ли нещо против?

— Нямам. — Изброих другите неща, които щяха да ни трябват, и той обеща всичко да е наред. — Ще наричаме клиента с псевдоним „Спусък“, предай това на хората си.

— Няма проблем — отвърна Трент. — А ще ми кажеш ли нещо за плана си да спипаш Доу?

— Възнамерявам да посипя пътеката до пещта с трохи от царевичен хляб — започнах с жизнерадостен тон. — В момента, в който Доу влезе, Натали ще затръшне вратичката, а аз ще пусна газта.

— Наистина ли мислиш, че е смешно? — изръмжа той.

— Мисля, че имаме други грижи освен залавянето на Доу — отвърнах.

— Искам да ме разбереш добре — мрачно продължи той. — В момента си нагазил много надълбоко и нямаш ресурс да се оправиш. Създаваш абсолютно същата ситуация, при която загина Рубин Фебър. Искам да те предупредя, че ако някой от екипа ти пострада, с теб е свършено. Ще направя всичко възможно да ти отнемат лиценза и да го хвърлят в огъня — още преди да изровиш главата си от пясъка… А не дай Боже нещо да се случи на дъщеря ми! Тогава ще те накарам да си платиш здраво. Заклевам се, че ще те преследвам, докато съм жив!

— Тъкмо ще си имам храна за размисъл — промърморих, но той вече беше затворил.

— Проблеми? — Натали ме погледна настойчиво.

Поклатих глава. За това щяхме да говорим по-късно, когато останехме само двамата.

— Преминаваме на последните детайли — продължи тя. — Кой ще борави с далекобойните оръжия?

— Как си с АР-15? — попитах Кори.

— Мога да улуча мишената.

— Браво тогава. Току-що беше номиниран за отговорник по прикриващия огън, в случай че се прецакаме.

— Оспорвам номинацията — обади се Дейл. — Който е за нея, да каже „йес, сър“, който е против — същото.

— Йес, сър — рече Натали.

— Благодаря — обади се Кори. — Благодаря на всички. Надявам се да отговоря на очакванията на фирмата и да изпълня задълженията си както трябва. Най-много мечтая да забия една капачка в задника на онзи, който дръзне да ни се мотае в краката!

Натали, Дейл и аз заръкопляскахме, а Кори избърса от окото си една фалшива сълза.

— Много трогателно — рече Натали. — В момента, в който стигнем хотела, ще те помоля да оставиш АР-15 и да хванеш карабината.

— По тая част си падам най-много — ухили се Кори.

— А сега да преминем на облеклото.

— Модна маниачка! — промърмори Дейл.

Тя изви вежда.

— Предполагам, че ще сме с професионално облекло.

— Мислих по този въпрос — обадих се. — Това е хотел в центъра на Манхатън, лято е… Ако всички се изтупаме в костюми, няма как да не приличаме на бодигардове.

— Боже опази! — Кори се прекръсти.

— Възпиращият фактор ще е на наша страна, ако изглеждаме като хора, които не искат да бъдат обезпокоявани. От друга страна обаче, ако изглеждаме като бодигардове, неизбежно ще привлечем вниманието.

— Хората на „Сентинел“ ще са с костюми — каза Натали. — И ще поемат тази роля.

— В такъв случай съм склонен да приема, че трябва да сме с всекидневно облекло — рекох. — Нека те да привличат вниманието, а ние да си вършим работата.

Всички изразиха мнение, че предпочитат всекидневното облекло, което е и по-удобно. А в края на деня това щеше да е най-важното. Неудобството води до невнимание — вместо да наблюдава клиента си, гардът започва да си мисли колко гадно го стягат обувките. А невниманието е предшественик на грешката.

Утре обаче всяка грешка щеше да е фатална.

Общо взето това беше всичко. Кори и Дейл казаха лека нощ и си тръгнаха, а Натали се забави с обичайното „имам да обсъдя още нещо с Атикъс“.

Вратата щракна. Стояхме в кухнята и се гледахме. Това, което правехме нощно време, беше започнало в тази кухня преди близо десет месеца. Нощта беше студена и мрачна, а аз бях самотен и изпълнен със самосъжаление. Натали беше леко на градус, страдаше и търсеше рамо, на което да положи глава. Рамото задължително трябваше да е на човек, който също е познавал Рубин.

В един момент седнахме на дивана с чаши в ръце; споделяхме загубата. И отново станахме приятели. По онова време излизах с Бриджит, но само от месец.

Когато времето напредна и навлязохме в малките часове на нощта, станах да я изпратя до вратата, но вместо да си тръгне, тя се озова в леглото ми.

Тя се обади точно когато обмислях всичко това:

— Да остана ли?

— Не.

— Вероятно си прав. Тази вечер трябва да си починем.

— Сама каза, че не можем да продължаваме така.

Натали затвори очи, тялото й видимо се отпусна. Разбрах, че изпитва облекчение. Аз също.

— Не бях сигурна какво искаш — промълви тя след кратка пауза. — Не бях убедена, че… Може да ти прозвучи тъпо, но не исках да стане така, че да нараня някакви твои чувства…

— Аз също.

— Господи, ама много ни бива да се прецакваме, а? — засмя се тя.

— Аха — промърморих неохотно.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че е време да изтрием черната дъска и да забравим тая история!

— Е, чак пък да я забравим… — Поклатих глава. — Имахме сексуални моменти, които си струва да бъдат запомнени.

— Не и напоследък.

— И това е вярно.

— Точно тази част имах предвид.

— В такъв случай съм съгласен.

— Добре — каза Натали. — Между другото, не съм чувала за трайно партньорство, в което участниците спят заедно.

— Бракът — напомних й.

— Не го приемай навътре, но ти не си идеалният брачен партньор.

— Нараняваш ме.

Тя отново се засмя, после пристъпи към мен и ме целуна по бузата с белега.

— Лека нощ, Атикъс. Ще се видим утре сутринта.

Изчаках я да си вземе раницата от стаята ми, а после я изпратих до вратата. Слезе по стълбите, без да се обръща. Останах с впечатлението, че стъпва по-леко отпреди. Аз също се чувствах така, сякаш бях свалил от плещите си огромен товар. За пръв път от петък ме обзе нещо като оптимизъм. Нямаше гаранция, че нещата ще се получат, нямаше гаранция и за оцеляването на Пъф — както вече бях предупредил Маргил, — но шансовете изведнъж ми се сториха по-добри.

Залостих вратата и погледнах часовника си, после включих печката и сложих чайника. Имах един нов ментов чай, който ми харесваше. Беше добър за прочистване на стомаха, а освен това помагаше преди сън. Разгърнах „Харпърс“ и докато чаках водата да заври, нападнах кръстословицата. Чаят стана много добър, но кръстословицата доста ме озори.

Когато телефонът иззвъня, отдавна я бях зарязал и се бях задълбочил в статията на Лафъм за военнопромишления комплекс.

— Ало?

— Ти си ало. Кажи с какво си облечен.

Изпуснах списанието и за малко не се полях с остатъците от горещия чай.

— Адски късно е да си буден, нали? — добави Драма. — А утре те чака тежък ден. Много тежък… Бях почти сигурна, че вече си почиваш.

Нямаше начин да засека откъде се обажда, а дори и да имаше, това нямаше да ми донесе нищо добро. По всяка вероятност се обаждаше от уличен телефон или от краден джиесем. И в двата случая връзката със сигурност минаваше през пет-шест спътника, преди да кацне в някой от рутърите на „Бел Атлантик“ и да стигне до мен.

— Много си мълчалив — отбеляза тя. Гласът й беше леко дрезгав. Може би беше от телефона, може би нарочно говореше така. — Обаждам ти се от негово име, просто за да ти кажа сбогом. Беше ми много приятно и наистина съжалявам, че не прекарахме повече време заедно.

След тези думи линията прекъсна.