Грег Рука
Закрилникът (14)

14.

Ерика ме посрещна с обичайните си топли слова.

— Къде се губиш? Имаш съобщения. К’во е това на лицето ти?

Оставих шлема на кухненската маса и смъкнах якето си.

— Какви съобщения?

— Някъде към пет донесоха едно писмо, оставих го в стаята ти. Обади се Натали, обади се и някаква мадама на име Крис — цели четири пъти. Попита ме дали съм ти гадже, но аз я поставих на място, като й казах, че съм ти наложница.

— А бе, май плачеш за един по задника!

— Само обещаваш. Гладен ли си? Мога да ти врътна едни спагети.

— Какъв кулинарен разкош! — възкликнах. — Но първо мисля да взема един душ.

— Вземи, защото вониш. Лицето ти цялото е оплескано с мръсотия или сажди. Приличаш на коминочистач.

— Това е камуфлажна боя — обясних и тръгнах към стаята си.

— Че как да не е — отвърна зад гърба ми Ерика. — Изпей ми нещо от „Мери Попинс“.

Пликът на леглото ми беше от Маргил. Вътре имаше две писма — официалното, плюс написана на ръка бележка за мен. И двете декларираха, че приносителят им е нает от правната кантора „Маргил, Йонемура и ДиФранко“ за проверка на охраната на Джеръмая У. Пъф, осъществявана от охранителна фирма „Сентинел“. Прибрах ги в плика, а самия плик опрях на будилника, за да не го забравя сутринта.

Взех душ, нахлузих едни чисти джинси и отидох в кухнята. Ерика вече беше приготвила купа с тънки спагети, до която имаше чаша чешмяна вода. Благодарих й и започнах да се храня, а тя започна да ме разпитва. Разказах й накратко, след което добавих:

— През следващите две или три нощи няма да спя у дома. От утре започвам нощна проверка, която ще ми отнеме известно време.

— Навън ли ще спиш?

— Това не е най-страшното, тъй като едва ли ще имам възможност да мигна — отвърнах.

— Мога да дойда с теб — предложи тя. — Ще ми намажеш лицето и ще ми покажеш как да се спотайвам в храстите. Мога да усвоя някои бойни хватки и да получа боен пояс, а след това двамата ще се борим с престъпността. Ще ми викаш Момичето-проверка!

— Май си превъртяла.

— Тъй ли? Аз ли ще изкарам три нощи в гората с боядисано лице, за да шпионирам хората?

— Туш. — Вдигнах ръце. — Наистина ли искаш да ми помогнеш?

— Разбира се, стига да мога. Не бих казала, че ме притискат кой знае какви социални ангажименти.

— В такъв случай си запазвам следващите два дни. Искам да си на мое разположение. Ако имам нужда от нещо, ще ти се обадя.

— За целта трябва ли да спя под звездите?

— Не, но може би ще се наложи да покажеш бедро на някой загорял охранител.

— В такъв случай трябва да си обуя чорапогащник тип „рибарска мрежа“ — ухили се тя.

— Недей, ще им изтекат очите — отвърнах и хванах телефона. — Ако нямаш нищо против, ще се обадя на хората, които са ме търсили.

— Защо да имам нещо против? — Ерика сви рамене, стана от масата и тръгна към дневната. След малко оттам долетя звукът на телевизора.

Набрах Натали.

— Какво ще правиш за вечеря? — попита ме тя.

— Ерика току-що ме нахрани със спагети.

— О, така ли? Някой ден трябва да си поговорим на тема здравословно хранене. Искаш ли да ударим по едно?

— След половин час те чакам в „При Пади“ — отвърнах.

Затворих и измих съдовете. Ерика беше легнала на дивана и настървено сърфираше из каналите. Сякаш си беше поставила за цел да постави рекорд по бързо прехвърляне от единия до другия край на кабела.

— Тая вечер дават само глупости! — оплака се тя.

— Ще ида да изпия едно питие с Натали — казах.

— Да те очаквам ли да се прибереш?

— Да.

Тя прекъсна сърфирането и закова поглед в лицето ми. В очите й се четеше съмнение. После отново се извърна към екрана и промърмори:

— Ще звънна на Бриди да й кажа, че тръгвам към нея.

— Предпочитам тази вечер да си останеш у дома.

— Защо? Какво лошо има да следвам твоя стил?

Понечих да отговоря, после свих рамене. Нямаше смисъл. Беше без значение дали Натали ще се прибере с мен, или ще си иде у дома. Ерика беше взела решение и никой не можеше да й повлияе.

— Обади се да ми кажеш кога ще се прибереш — промърморих и тръгнах към вратата. Телефонът започна да звъни точно когато посягах към бравата. За миг си помислих да го оставя да си звъни, но по принцип никога не съм бил особено добър в тоя спорт. Чувал съм, че някои хора притежават едно особено чувство на превъзходство над телефоните си и ги вдигат само когато пожелаят и имат интерес от това.

Но аз не съм от тях. Аз съм откровен роб на телефонната централа.

— Кодиак — рекох в слушалката.

— Крис Хейвъл — представи се мадамата. — В неподходящо време ли се обаждам?

— Тъкмо излизах.

— Тази вечер те набирах четири пъти.

— Не си бях у дома.

— Винаги зает, а? — подхвърли Хейвъл. — Предполагам, че не с охраната на някоя важна персона.

— Казва ли ти някой — промърморих.

— Утре ще излезе един мой материал, който бих искала да видиш. В него се говори за опит за покушение срещу гражданина Джеръмая Уендъл Пъф.

— Не знам за какво говориш.

— О, я стига вече! Остави тези номера за политиците, Кодиак! Обикновените хора като теб и мен разговарят човешки. Доколкото разбрах, ти си спасил живота му.

— Това е доста опростено твърдение.

— Добре, тогава запълни празнините и го усложни малко.

— Мисля, че няма да стане. В момента животът ми е пълен с усложнения.

— Няма ли да престанеш? Всичко, което искам, е да открехнеш вратата, да споделиш какво става. В основата на тая работа лежи нещо наистина дебело — битката между тези, които охраняват, и онези другите — които вършат злини. Кажи ми, че не е така.

— Точно така е — съгласих се. — Но си сбъркала човека. Аз не участвам в охраната на Пъф. Предлагам ти да си поговориш с Лесли Маргил, който положително ще ти предложи интересна информация.

— Да бе, но на езика на адвокатите… Хм, окей, много добре. Ако случайно си промениш решението, звънни ми във вестника или остави съобщение.

— Добре, ще ти звънна.

— Да бе, повярвах ти — въздъхна мадамата и затвори.

 

Натали беше на бара. Пред нея имаше чаша бърбън с лед, а в пепелника димеше цигара. „При Пади“ като по чудо беше спокойно — с умерен брой клиенти и без шумни компании. Прекрачих прага и коремът ми изведнъж се превърна в топка. Една жена с гръб към мен страшно ми заприлича на Бриджит. След кратко вглеждане установих, че не е тя. Поръчах си питие и заех високото столче до Натали.

— Той ме разкара! — започна тя без предисловие. — Възложи ми някаква шибана задача в Маями. Две седмици трябва да дундуркам някаква мадама, докато си приготвя разни манджи във Фонтенбло!

— Баща ти ли? — пожелах да узная.

— Че кой друг? Не ме иска тук. Вместо да каже „извинявай, беше права, Джон Доу все още е някъде наоколо“ и да ме помоли за помощ, той ме изстрелва извън града!

— Ще заминеш ли?

— Това ми е работата, нали? А той в крайна сметка ми е шеф. — Натали вдигна чашата си и разклати леда в нея. — След което моят шеф спомена, че ти му правиш проверка.

— Вчера Маргил ме нае.

— И вече си започнал, нали?

— През по-голямата част от деня организирах наблюдателните постове, водех си бележки. Забелязах, че Доу вече е бил там и вероятно е направил същото. Открих и мястото, на което си е заровил нечистотиите.

— Искаш да кажеш, че не си е изнесъл боклуците, така ли?

— Става въпрос за изпражненията му — поясних. — Запечатани в найлонови пликчета и заровени на половин метър под земята под някакви борове…

— Каква гадост! — Натали сви устни.

Хвърлих й един красноречив поглед, с който исках да й кажа, че би могла да е и по-остроумна, стига да си направи труда.

— А защо не ме повика да ти помогна? — заповеднически попита тя, без да обръща внимание на усилията ми.

— Защото не искам да те поставям в неудобно положение, като създавам конфликт на интереси. Предвид посоката, в която се развиха нещата, едно такова предложение от моя страна щеше да те доведе до още по-дълбок конфликт с баща ти.

— Не виждам как би могло да се получи — намръщено отвърна тя.

— Наистина ли сте в такъв конфликт? — Погледнах я в очите.

Натали отмести поглед и мълчаливо изпразни чашата си. После ми зададе още няколко въпроса — какво съм видял, как ще изпробвам боеготовността на „Сентинел“, такива неща. След което млъкна, изчака да си допия бирата и стана.

— Утре трябва да ставаш рано — промърмори, когато се озовахме на Второ авеню. От кръчмата-магазинче на ъгъла излезе една корейка и изля водата от някаква ваза в канала.

— Ще се опитам да съм там преди осем — казах.

Спряхме на ъгъла на Тридесет и първа, на една пресечка от къщи. На светофара чакаха мъж и жена с руси коси, плътно прегърнати.

— Може ли да дойда у вас? — попита с леко колебание Натали.

— Разбира се, щом искаш.

— Ерика вкъщи ли е?

— Каза, че ще ходи у Бриджит.

— Едно време ме харесваше.

— Харесва те и сега.

Натали ме хвана за ръката и ме целуна. Устните й бяха твърди и тъжни.

 

За пръв път от няколко месеца се доближихме до това, което трябва да е страстта. Главно благодарение на яростта на Натали, разбира се. Така и не стигнахме до леглото. Правихме любов до стената в хола, използвайки за опора близките мебели. Тя остана почти до два след полунощ. Започна да се облича в момента, в който ме заряза проснат на бюрото в спалнята, опрял глава на прозореца.

— Това беше чукалка за сбогом, нали заминавам за Маями. Благодаря за дивата езда.

Дълго след като си отиде, горчивината остана да виси във въздуха като отровна мъгла. Заспах, плътно покрит от нея.