Грег Рука
Закрилникът (23)

23.

— Господа адвокати, преди да започнем процедурата, съм длъжен да ви напомня, че сте ме упълномощили да определям правилата за работа, включително процедурните въпроси и отстраняването на пречките — започна съдия Фланигън. — В тази връзка предупреждавам, че няма да търпя никакви инциденти. Това, на което станах свидетел преди малко, никак не ми хареса!

Тримата адвокати кимнаха и отвърнаха в един глас:

— Да, ваша чест.

Съдията се обърна към Пъф и добави:

— И вас включвам в това число, господине.

— Разбирам.

— Много добре. Господин Ламия, можете да започвате.

— Господин Гриър, моля, помогнете на свидетеля да даде клетва — рече с плътен глас Нийл Ламия.

Съдебният писар кимна и се извърна към Пъф.

— Заклевате ли се да кажете истината, само истината и цялата истина? Съзнавате ли, че в противен случай носите съдебна отговорност?

— Да — отвърна Пъф.

— Господин Пъф, предполагам, че адвокат Маргил ви е обяснил какво означава снемане на клетвени показания — продължи Ламия. — Но нека си припомним още веднъж основните положения на тази процедура, просто за да избегнем всякакви неясноти. Ще ме извините за повторението, но това е изключително важен въпрос.

Прочисти гърлото си и продължи:

— В обстановката, в която се намираме, въпросните показания изглеждат съвсем неформални, но съдия Фланигън е тук, за да им придаде необходимата законна форма. Трябва да сте наясно, че вашите показания имат абсолютно същата сила, която биха имали в съдебната зала, пред законно избрани съдебни заседатели. Разбирате ли това?

— Да.

— По същество снемането на клетвени показания е процедура за събиране на факти. Очаквам от вас верни отговори на въпросите, които ще ви задам. Разбирате ли това?

— Да.

— Искам също така да бъдете наясно, че сте дали клетва да казвате истината и съзнавате, че противното се наказва от закона. Това означава, че ако съобщите неверни факти, това ще бъде считано за престъпление. Разбирате ли?

— Да.

— Искам най-кратките и ясни отговори от ваша страна, догадки и предположения не ме интересуват. Разбира се, това не означава, че ще отхвърля приблизителността на някои ваши отговори само защото не разполагате с по-точни сведения. Такива отговори ще бъдат приети, ясно ли е?

Този път Пъф се прокашля, преди да отговори утвърдително.

— И накрая, поради факта, че процедурата се записва от господин Гриър, който е съдебен писар, валидни ще бъдат само вашите вербални отговори. Това ясно ли ви е?

— Да.

— Много добре. Моля, продиктувайте трите си имена за протокола…

 

Не зная какво всъщност очаквах от тези клетвени показания, но никога не бях предполагал, че ще бъдат такива, каквито се оказаха. И мога да се закълна във Всевишния, че това е чистата истина за всички подобни процедури.

Скука.

Пълна и отчайваща скука.

Ето ви един пример:

Въпрос (на г-н Ламия): Посочете постоянното си местоживеене.

Отговор: Ричмънд, Вирджиния.

В.: Адрес?

О.: Стенли Стрийт 2543.

В.: Посочете за протокола своята професия.

О.: Аз съм изследовател в областта на биологията и биохимията.

В.: Разполагаме ли с неговото сиви?

Г-н Маргил: В петък беше изпратено в кантората ви.

Г-ца Брийдън: Аз го получих.

В. (г-н Ламия): Вярно ли е това, което посочи свидетелят?

О.: Да.

В.: Кой е сегашният ви работодател?

О.: В момента съм в пенсия.

В.: Кой беше последният ви работодател?

О.: „ДТС Индъстриз“.

В.: Колко време бяхте служител на „ДТС Индъстриз“?

В този дух нещата продължиха още около час и половина, след което Ламия започна да задава малко по-интересни въпроси. Те бяха свързани с подробности от работата на Пъф в посочената компания, с документацията, която е поддържал, с хората, които са имали достъп до нея. Все едно че наблюдавахме как се топи буца лед, но с тази разлика, че ледът е доста по-забавен.

Единственият човек в стаята, който изглеждаше нащрек и в час, беше самият Джери Пъф. Вероятно защото беше чакал тази процедура от доста време, а тя в неговите очи без съмнение заместваше изцяло съдебната зала. Но енергията му беше предимно нервна. На няколко пъти се задавяше, кашляше и се извиняваше, след което продължаваше да говори.

Някъде към дванайсет Дейл ме информира по радиостанцията за едно изискване на Карин Казанджян:

— Докторката твърди, че Спусък трябва да яде. Предлага да му поръчаме храна по румсървиса.

— Отхвърля се — отсякох. — Изпрати двама от хората си до някой кулинарен магазин наблизо. Да вземат нещо за ядене, което ти ще качиш тук, при нас. Не разрешавам да се ползва кухнята на хотела.

— Разбрано.

Храната пристигна след около час. Обявиха кратка почивка и всеки си взе по един сандвич и нещо безалкохолно. Адвокатите и съдия Фланигън демонстрираха отличен апетит. Може би се надяваха, че храната ще ги посъбуди. Пъф отхапа един залък от сандвича с бекон, остави го на близката масичка и заяви, че трябва пак да отскочи до тоалетната. Дейл стана да го придружи, а аз използвах възможността да направя една малка обиколка из апартамента.

Клеър Малъри и Бойър бяха седнали в хола на долния етаж и си хапваха от количката на румсървиса.

— Как е работата? — подхвърли Малъри.

— Като по вода. — Дарих я с най-сладката си усмивка и отворих вратата към коридора. Не успях да надникна, тъй като почти се блъснах в Кори.

— Трябваш ми — сухо съобщи той. — Ела.

— Проблеми?

Той ми направи знак да изляза и затвори вратата след мен. В коридора бяха разставени трима охранители. Двама от тях охраняваха стълбището — бях ги виждал в имението Уестчестър, но не им знаех имената, а третият беше Пит Уайт, изправен точно до входа на апартамента. Погледите ни се срещнаха и той леко кимна.

— Какво има? — попитах Кори.

— Следят ни — понижи глас той. — След като се върнахме от кулинарния магазин, Пит отново зае поста си на вратата…

— И?

— В една от стаите в дъното на коридора влезе жена, която запомних от магазина — обади се Уайт. — Номер 831.

— Сама ли е?

— Май да. Но вътре може би има и друг човек.

— Или цяла група — мрачно добави Кори.

— Как изглежда жената?

— Метър и шейсет и пет, не повече. — Уайт леко притвори очи. — Русокоса и слаба. Дънки и черна блуза. Носеше хартиен плик, но не знам какво имаше в него. — Очите му бавно възвърнаха обичайната си форма.

— Сигурен ли си, че следеше вас?

— Изобщо не бях сигурен, докато не я видях в коридора. От сутринта никой не беше излизал от тази стая. А когато мина покрай мен, изобщо не ме погледна.

Това беше странно. Уайт беше облечен в цивилни дрехи — панталони в защитен цвят, мокасини, синя риза и тъмносиня вратовръзка, блейзър в убити тонове. От ухото му стърчеше миниатюрна слушалка, на колана му имаше радиостанция и пистолет. Изглеждаше точно това, което е — професионален бодигард.

Всичко това би трябвало да му спечели поне един, макар и повърхностен поглед. Ако не и втори.

— На чие име е регистрирана стаята? — попитах.

Уайт извади някакво листче от джоба на спортното си сако и бавно го разгъна пред очите ми. Срещу номера на стаята беше записано името Дрейк.

— Под това име са регистрирани двама гости. Снощи, малко преди полунощ.

— Как ще заповядаш да действаме? — попита Кори.

Усетих как бръчките на челото ми раждат главоболие от съвсем нов тип.

— Би ли повикал госпожица Малъри? — казах. — И кажи на Дейл да ми съобщи, когато процедурата се възобнови. Нямам представа колко още ще продължи.

— Искаш ли прикритие?

Поклатих глава, отидох до стая 831 и почуках на вратата. С гърба си усетих как Уайт сменя позицията си, за да може да ме прикрива. Това ми донесе чувство на неочакван комфорт. Фактически не знаех дали мъжът и жената, които бях срещнал в кантората на Ламия в събота, са истинските Чесапик и Хънтър Дрейк; не знаех дори дали Дрейк изобщо съществуват и какви са тези двамата зад вратата.

Отвори жената, която се беше представила като Чесапик. Очите й светнаха, а главата й леко се извърна към вътрешността на стаята.

— Хънтър, имаме гости!

— Здравейте отново — рекох.

— Здравейте, човече, дето са ви кръстили на голяма полярна мечка! Тъкмо започнахме една игра на джин-руми, искате ли да се включите?

Надникнах над рамото й и видях Хънтър седнал на пода с тесте карти в ръце. Той ме поздрави с вдигнат палец. От хартиената торбичка до него се подаваше нахапан сандвич. Не бях напълно сигурен, но ми се стори, че е пастърма върху нещо бяло, най-вероятно майонеза.

Чесапик се завъртя на токчетата си, изтича обратно в стаята, грабна картите и опря задник на ръба на бюрото. После подхвърли:

— Бас държа, че се пита какво правим тук.

— И аз — рече Хънтър. — Имаш ли осмици?

Чесапик прегледа картите си и изплези език.

— Я оди се пери! — Каза го така, сякаш ставаше въпрос за еротичен масаж.

— Мамка му — рече Хънтър и изтегли една карта от тестето.

— Влезте де — обърна се Чесапик към мен.

Подчиних се. Стаята беше значително по-малка от апартамента в другия край на коридора. Леглото беше разхвърляно, а между възглавниците се мъдреше чанта за фотоапарат. На бюрото имаше картонена опаковка с шест газирани води, две от които липсваха.

— Попове — обяви Чесапик. — Искам всичките ти попове, независимо от цвета! Хайде, давай ги!

Хънтър се начумери, измъкна една карта от тези в ръцете си и я подхвърли към сестра си. Тя я хвана във въздуха и заяви:

— А сега дамите!

— Що не идеш да се удавиш, скъпа — изръмжа брат й, после хвърли поглед към мен и добави: — Още не е попитал.

Чесапик се прегъна почти на две, за да стигне до тестето.

— Бавен е — рече. — Всички мечки са бавни.

До мен изведнъж се изправи Клеър Малъри, а от другата ми страна пристъпи Уилям Бойър. Рамката на вратата стана прекалено тясна.

— Защо са тук? — попитах Малъри.

Тя облиза устни.

— Не ги ли попитахте?

— Питам вас.

— Да, точно така — намеси се Чесапик. — Отговори на човека.

— Може би живеят тук — рече Малъри.

Направих две крачки към бюрото и започнах да издърпвам чекмеджетата. Чесапик си отмести краката, за да не ми пречи. В чекмеджетата нямаше нищо освен една библия, телефонен указател на Манхатън и бележник с емблемата на „Шератон“.

— Трябва да провери и гардероба — обади се Хънтър.

— Той също е празен — отвърнах.

— Грешка — извика Чесапик. — Вътре има закачалки!

— И онова малко пакетче, което е вътре…

— Я повторете? — Втренчих се в Малъри.

— Нямам представа защо са тук — рече тя.

— А вие? — обърнах се към Бойър.

Той сключи ръце пред колана си. Изглеждаше отегчен, а в очите му имаше презрение.

Хънтър и Чесапик прекъснаха играта и насочиха вниманието си към мен. Малъри също.

— Е, хубаво — казах й аз. — Искам да ги няма. Те работят за вас, кажете им да си вървят.

— Не виждам защо, особено ако живеят тук. Не ви пречат с нищо, нямат отношение към клетвените показания. Проблемът си е изцяло ваш.

— Докато не кажа на Маргил, а той — на съдията Фланигън, — че вие с господин Бойър имате намерение да оказвате натиск върху свидетеля.

— Не, господин Кодиак. Това няма да се случи. Пъф дори не знае, че те са тук, няма никакъв контакт с брата и сестрата Дрейк. Страхувам се, че съдия Фланигън няма да обърне внимание на подобна молба.

— Освен това сме предплатили стаята до петък — нацупено добави Чесапик. — Нали не искате да ни изхвърлите навън, в горещата и влажна атмосфера на Манхатън?

— Ще си намерите друг хотел — отвърнах. — Тук е пълно с оферти за почасово заплащане.

Хънтър скочи на крака с такава бързина, сякаш му се беше подпалил задникът.

— Не харесвам намеците ти за сестра ми!

— Извинявай, имах предвид и двама ви — отвърнах.

Той направи крачка назад и замахна, но Малъри изкрещя:

— Не!

Хънтър замръзна на място, вдигнатият му юмрук приличаше на тухла в телесен цвят. Аз не помръднах.

— Ако го удариш, той ще извика полиция! — забързано поясни Малъри. — И ще те обвинят в преднамерено насилие.

Хънтър се поколеба, без да отпуска юмрук.

Изпратих му една въздушна целувка.

Юмрукът му се разтвори и ръката му тежко легна върху рамото ми.

— Доста умно, браво — рече той с усмивка. Натискът на пръстите му съвсем не беше приятелски. Обърна се към сестра си и подхвърли: — Тоя го харесвам, да знаеш!

— Мисля, че и той ни харесва — отвърна Чесапик. — Все повече и повече…

— Като разпространяваща се плесен — уверих я аз.

Хънтър се изсмя, а след това сложи другата си ръка на другото ми рамо.

— А сега се махай по дяволите от стаята ни, или аз ще извикам полицията и ще те обвиня в незаконно нахлуване!

— Което едва ли ще се отрази добре на мерките ти за сигурност — добави Чесапик.

Освободих се от лапите на Хънтър и тръгнах към вратата, ескортиран от Малъри и Бойър. В коридора, на крачка от вратата, стоеше Уайт.

— Приятен ден! — извика след мен Чесапик.

Спрях и се обърнах към усмихнатите брат и сестра. После направих знак на Уайт да се върне на поста си и натиснах бутона на предавателя си.

— До всички екипи! — обявих в микрофона достатъчно високо, за да бъда чут от околните. — Промяна в оперативните планове! Ако по време на транспортирането на Спусък регистрирате някакви действия от стая осем три едно, повтарям — осем, три, едно — смятайте тези действия за враждебни! Стреляйте на месо!

Кратка пауза, после в слушалката ми заваляха потвържденията.

Стрелбата на месо си беше чист театър. Използвах фразата специално заради семейство Дрейк.

Чесапик скочи от бюрото и се насочи към мен.

— Кажи чао на Спусък! — изсъска тя, след което затръшна вратата под носа ми.