Грег Рука
Закрилникът (7)

7.

— Укрепили са едно имение извън града, намира се близо до резервоара Амауок — каза Натали. — Прилича на преустроена ферма или ранчо. Периметърът се контролира от камери, монтирани върху високите каменни стени. Вътре и на портала дежурят въоръжени пазачи.

— Колко? — попитах.

— Най-малко тридесет, а може и повече. Татко буквално е опразнил офиса за тази акция. Използва всички на постоянна работа, плюс неколцина на хонорар. Онези, които видях, бяха тежковъоръжени — с пушки и карабини, освен личното си оръжие. Никога не съм виждала такова чудо…

— Звучи ми като операция на правителството — подхвърлих.

— Или на армията — добави Натали и търкулна незапалената си цигара върху плота. — Който и да е този Джеръмая Пъф, успял е да ангажира цялото внимание на „Сентинел“.

Намирахме се в заведение, носещо името „Пицата на Мария“. Под табелата беше добавено „Най-хубавата пица в града“. Въпросният град беше Йорктаун Хейтс. Не можех да кажа дали написаното отговаря на истината просто защото не бях опитвал пицата и не познавах достатъчно града.

Когато се прибрах, Ерика беше излязла. Една бележка на кухненската маса ме уведомяваше, че ще се прибере довечера и че ще се обади, ако се наложи да закъснее. Освен това беше оставила соленките във фурната. Опитах една, но тя се оказа твърда като плочките в банята. Изхвърлих ги в кофата за боклук, след това изключих фурната.

После звънна пейджърът ми, с указанието да потърся Натали на мобилния.

— Аз съм в Йорктаун — съобщи ми тя. — По-точно в Йорктаун Хейтс… На тротоара през едно заведение на Соу Мил Ривър Роуд, нарича се „Пицата на Мария“… Можеш ли да дойдеш?

— Ще ми трябва поне час — предупредих я.

— Тръгни по шосе 118. Ще те чакам.

Спуснах се в подземния гараж и направих бърз преглед на мотоциклета си. После го яхнах, сложих си каската и тръгнах. Купих този мотор преди три месеца единствено благодарение на настойчивостта на Ерика. Тя твърдеше, че като не искам да си купя кола, все пак трябва да помисля за някакъв транспорт, който да ни е подръка в случай на нужда. В това имаше известна логика. Мразя колите по цял куп причини — най-вече такива, свързани със сигурността. Чувствам се много по-сигурен на мотоциклет, колкото и парадоксално да звучи това. Защото с мотоциклет човек е в състояние да маневрира…

Да не говорим, че управлението му е много по-вълнуващо от шофирането.

Ерика изрази силните си предпочитания към „Харли“, но в крайна сметка бяхме принудени да се задоволим с едно БМВ 850, втора употреба. Едва когато го вкарахме в гаража тя обяви намерението си да се научи да го кара. До изпита й оставаше един месец.

Пътувах много приятно — със сто и десет в час в юлската жега и влага. Главата ми се продуха за по-малко от двадесет минути. Не мислех за нищо друго освен за управлението на мотора и прекрасния ден. Бриджит, Скот, Натали, Джон Доу — всички те се стопиха и изчезнаха някъде из трите платна на панорамния път.

Йорктаун Хейтс се намира в северния край на община Уестчестър, почти на час път от Манхатън. Местните го наричат селце и то е част от цяла конфедерация подобни селца в околността, носещи имена като Джеферсън Вали, Кичауан, Мохегън Лейк и Шръб Оук. Всички те, взети заедно, образуват селището от градски тип с наименование Йорктаун. Доколкото ми е известно, той представлява едно приятно убежище за жителите на Ню Йорк, потърсили спасение от епилептичния ритъм на огромния град.

Открих Натали на масата в ресторанта, който ми беше споменала. Пред нея имаше парче почти недокосната пица. Тя предложи да ми отреже малко, изчака ме да откажа и започна да ме информира.

 

— Говори ли с баща си?

— Не. — Натали се намръщи. — Сутринта го нямаше в офиса. Всъщност нямаше никого с изключение на секретарката и двамата пазачи… — Погледа известно време незапалената си цигара, после извади кибрит с тигърче на кутийката и драсна една клечка. — Тина му изпрати пейджър и той се обади. Предложи ми да се присъединя към операцията.

— Какво по-точно ще правиш?

— Каза, че мога да работя като снайперист към екипа за охрана на периметъра.

— А ти навита ли си?

— Казах му, че ще реша, като се видим… — Натали направи гримаса и смачка цигарата. Беше дръпнала само два пъти…

— Мислех, че вече си го видяла — промърморих.

— Не съм.

— Откъде разбра за охраната в имението?

— Направих един таен оглед, след като ти се обадих…

Не я попитах защо. От известно време ходеше на снайперистки курсове, а едно от нещата, на които ги учат там, е да се промъкват незабелязано. Тайният оглед на имението вероятно беше добра тренировка, при това напълно безобидна.

— Откри ли нещо ново за човека, когото застрелях? — попита тя.

— Разговарях с Фаулър. Нюйоркската полиция е открила скривалището му, в което не е имало нищо необичайно. Трупът все още не е идентифициран.

— Значи той не може да каже със сигурност, че съм гръмнала Джон Доу?

— Но не може да твърди и обратното. Единственият човек, който може да го направи, е самият Джон Доу, но по обясними причини той няма да го направи — жив или мъртъв…

— Значи съм застреляла Невидимия — промърмори Натали.

— Колкото повече мисля по този въпрос, толкова по-силно става убеждението ми, че този човек не беше професионалист.

— Подготовката, нали? — подхвърли Натали.

Кимнах.

— Татко няма да е доволен да го чуе…

— Да, няма.

Погледна сметката, извади няколко банкноти от портмонето си и ги пръсна върху масата. Портмонето й беше с монограм, от мека на вид черна кожа. Стана и аз я последвах към паркинга, като наместих каската си. Затегнах каишката и си сложих очилата, а тя се качи в колата си. Преди имаше лексъс, същия като на баща си, но миналата година аз катастрофирах с него. Сега караше тъмносиньо инфинити. Поехме на север по шосе 118. След известно време тя прекоси Амауок и пое на изток по шосе 35. Няколко минути по-късно даде ляв мигач и пое по някакъв второстепенен път с две платна. Къщите се разредиха, почти скрити зад зеленината. Почти всички парцели бяха заградени. Оградите им бяха стари, с каменна основа и горна част от изгнили дъски. И те, и почти невидимите къщи лъхаха на история. Представих си как войници в червени униформи крачат във верига през полето и търсят противниците си, най-често маскирани като скитници.

Историята пробужда патриота у мен.

Така изминахме още шест километра, после колата пред мен намали и свърна по тесен, наскоро асфалтиран път. Натали измина още трийсетина метра, след това отби на банкета и спря. Залепих се зад нея и повторих упражнението с каската и очилата, този път в обратен ред. Натали ме изчака да заключа каската към седалката.

— Има-няма петдесетина метра — каза тя и махна към пътя, който завиваше на юг и това не ми позволяваше да видя накъде води. Над асфалта се извиваше тънка пара.

— Няма кой знае каква видимост — промърморих.

— Монтирали са камери на дърветата зад завоя — обясни тя.

— Подвижни или статични?

— Статични. Вероятно изпращат кадри на определени интервали.

— И нищо друго?

— Поне аз не видях нещо друго…

В това имаше логика. В подобни условия щяха да имат проблеми при употребата на лазери, инфрачервени лъчи, а дори и на ултразвук. Прекалено много неща можеха да включат алармата — от диво животно, попаднало в обхвата на сензора, до обрулените от вятъра листа. Екипите за бързо реагиране на Трент биха се побъркали от тичане нагоре-надолу. Ако шоуто беше мое, аз също бих използвал статични камери.

Натали тръгна по пътя.

— Идваш ли?

— Да, разбира се — отвърнах и забързах да я настигна. — Някаква специална причина за тази разходка пеша?

Устните й се разкривиха в мрачна усмивка.

— Не искам да се мешаме с гардовете…

В общи линии имението отговаряше на описанията й, но оградата беше по-ниска, отколкото си я бях представял. Алеята беше преградена от железен портал, а през пречките му се виждаше триетажната къща — огромна, с бяла фасада и сиви черчевета на прозорците. На покрива над централната тераса стърчеше малка сателитна чиния и това беше единственото доказателство за хода на времето. Всичко останало беше такова, каквото е било в началото на миналия век.

Караулното се намираше вдясно от портала и нямаше нищо общо с оригиналната архитектура. Забелязал приближаването ни, от него излезе въоръжен мъж. Вторият охранител остана в будката с радиостанция в ръка. Не виждах какво държеше в другата, но подозренията ми бяха съвсем определени. И двамата носеха черните униформи на „Сентинел“, украсени със златни кантове по ръкавите и панталоните. Униформите изглеждаха неприятно топли.

Охранителят нито ни спря, нито ни заговори. Беше по-едър от колегата си в будката — някъде мой ръст, но доста по-тежък. Долната му устна се цупеше отвратно. На стената над будката имаше още една камера, явно за да обхваща посетителите.

С Натали стигнахме на три метра от портала, когато се обади вторият пазач:

— Какво обичате?

— Аз съм Натали Трент — представи се Натали. — Баща ми ме очаква. — Каза „баща ми“ по начин, който охранителят не можеше да разбере другояче освен като „шефът ти“.

— Този кой е? — попита онзи с отвратната устна.

— Аз съм Атикъс — рекох. — Кодиак.

Онзи в будката направи справка с някакъв списък, вдигна глава и каза:

— Нея я очакват, него — не.

— Кодиак е с мен — побърза да каже Натали.

— Трябва да изясним нещата — рече Отвратната устна.

— Добре, действайте.

Очите на Отвратната устна се замъглиха за миг, явно от усилието да разбере дали е направил нещо, което застрашава службата му. Беше, но не това, което си мислеше. Обърна се и пристъпи към караулното. Колегата му го изслуша, после включи радиостанцията.

— Познаваш ли ги? — попитах Натали.

— Никога не съм ги виждала. Вероятно са ченгета под наем…

— Ти ли ще им кажеш, или аз?

— Нека изчакаме началника им.

Въпросният началник се появи в рамките на четиридесет секунди — подтичваше по алеята. Забави ход в момента, в който ни позна, поклати глава и въздъхна:

— Варварите са на подстъпите към града!

— Здрасти, Йоси — поздравих го.

Йоси Села вдигна ръце за поздрав, очевидно радостен да ни види. Той е сабра — бивш член на Шин Бет, елитен охранител от Отряда за ВИП охрана на тайните служби на Израел, примамен от Трент с обещания за богатство и слава. Не зная дали някое от тези обещания е изпълнено, но Йоси без съмнение изпитваше огромно удоволствие да ги преследва.

— Тези тук имат ли списък с правото на достъп? — попита го Натали.

Йоси направи знак на охранителя в будката и вляво от нас забръмча някакъв мотор. Железният портал бавно започна да се отваря.

— Какво са объркали?

— Не ни провериха документите за самоличност — отвърна Натали, докато влизаше. Побързах да я последвам. Порталът издрънча, спря, после тръгна в обратна посока.

— Мърл!

Отвратната устна се обърна.

— Да, сър?

— Проверихте ли им документите?

Мърл прехапа устната си, обмисляше въпроса на Йоси.

— Нея я има в списъка на Уинтър — изръмжа най-сетне. — Как може да знае, че я очакват, ако не е тази, която очакват?

Йоси кимна, сякаш беше съгласен с последователната му логика. После промърмори:

— Документите винаги се проверяват, Мърл. Всеки, който се появи пред портала и изяви желание да мине през него, трябва да си покаже документите.

— Помислих си, че…

Йоси махна с ръка и Мърл побърза да млъкне.

— Повярвай ми, много са начините да се научат имената в един списък за достъп — каза с въздишка приятелят ми. — Затова документите задължително се проверяват. Като междувременно им наредиш да се отдръпнат от портала. Осем до десет метра, за да имаш време да реагираш…

Мърл само кимна.

— Ако това се случи още веднъж, ще се наложи да ти търсим заместник! — отсече Йоси. — Нещо, което ще е неприятно както за теб, така и за мен…

— Ясно — излая гардът.

— Браво. Предай на Уинтър това, което ти казах. Надявам се, че въпросът е решен веднъж завинаги.

— Няма да се повтори, господин Села!

— И аз мисля така, Мърл. — Йоси се обърна към нас и вдигна ръка. — Оттук, моля.

Последвахме го по алеята към къщата. Пред гаража бяха паркирани няколко коли, включително лексъсът на Трент и един сив мерцедес. Ливадата беше просторна, а тревата наскоро окосена. Покрай къщата имаше правоъгълни лехи, в които грееха цветя с червени, бели, виолетови и жълти цветове. Някой явно полагаше добри грижи за градината.

Охраната беше нагъсто и вероятно силно впечатляваща. Преброих още три камери, плюс четирима гардове. Двама бяха с униформа и охраняваха в компанията на дресирани кучета — немска овчарка и ротвайлер. Другите двама обикаляха периметъра с количка за голф. Бяха облечени в комбинезони в защитен цвят, а на главите им се виждаха слушалки. Въоръжението им също беше внушително — всеки носеше пушка и картечен пистолет АР-15.

За пореден път се запитах кой е този Джеръмая Пъф. Операцията, която току-що се разкри пред очите ни, беше несъмнено скъпа, по силите само на човек, който рине парите с лопата. Но и убийците като Джон Доу не вървят евтино. Според някои слухове хонорарът им за премахването на единична мишена се върти около цифрата един милион долара. В случая беше ясно едно: както защитата, така и нападението разполагаха с много излишни пари. Нямах никаква представа кои са хората в тези формации, нито защо го правят. Това не беше въпрос за Йоси, просто защото не исках да го поставям в неудобно положение. Дискретността е едно от основните задължения на персоналния бодигард, който по правило никога не си пъха носа в задачата на колегата си.

— Отдавна не съм те виждал, приятелю — възкликна Йоси и дружески ме плесна по гърба. — Как е Ерика?

— Добре е — отвърнах. — Учи се да кара мотоциклет.

— Шегуваш се! — облещи се Йоси.

— Не, говоря ти най-сериозно.

— Ще ги трепе с тояга по пътищата?

— Надявам се да не стига дотам — усмихнах се.

— Страх те е да не прогониш ухажорите й, а?

— Ще съм щастлив, ако се оправя с тях, както ти се оправи с онзи Мърл — отвърнах.

— Хареса ли ти?

— Беше прекалено мек с тях — обади се Натали.

— Те са само охранители, не са тренирани полицаи — сви рамене Йоси. — По този начин научиха нещо полезно, при това без да ме намразят. Но ако се повтори, веднага ще ги уволня.

— Къде са редовните гардове? — попита Натали.

— Повечето са вътре в сградата. Мозиър ги предпочете за близките задачи.

— Кой е Мозиър? — попитах.

— Не го познаваш — обади се Натали. — Новото златно момче. Татко го нае миналия месец…

— Обикновен глупак — отсече Йоси. — Но глупак, чието име се среща по вестниците. И впечатлява хора като Трент. На пазара има две книги, които описват приключенията му в Южна Африка, или някъде там… Самият той е автор на статия за лична охрана на клиент по време на полет с „Конкорд“, поместена е в „Америкън Хендгън Джърнъл“…

— Трябва да я прочета — казах.

— Пълен боклук! — извикаха почти в един глас Йоси и Натали.

Стигнахме верандата. Йоси почука на остъклената врата и я отвори. Поредният гард беше седнал непосредствено до вратата. Поредната пушка беше облегната на стената до него, а над нея мигаше окото на поредната камера.

— С мен са — каза Йоси.

Гардът ни огледа един по един и когато стигна до Натали, на лицето му изплува усмивка.

— Здрасти, Натали. Как си?

— Аз съм добре, а ти как си? — Тя го изгледа продължително.

— Скука. — Той сви рамене.

— Къде е Трент? — попита Йоси.

— В кабинета.

— Благодаря.

Тръгнахме по коридора, от двете страни на който имаше по една затворена врата. Някъде наблизо бучеше климатик, задъхан от неравната битка с горещия въздух навън. Подът беше от буков паркет, излъскан до блясък и покрит на места с тънко килимче. Минахме покрай още един гард, който ни наблюдаваше от междинната площадка. Подобно на Йоси, охранителите вътре в сградата бяха цивилни, най-често по джинси и тениски.

— Кой беше този? — попита шепнешком Натали, без да забавя ход.

— Ланг — отвърна Йоси.

— Вярно бе, Ланг…

Коридорът свършваше с Т-образно разклонение. Йоси ни направи знак да завием надясно. Веднага след това беше вратата на кабинета. Вътрешността му съдържаше всичко, което човек очаква да види в един кабинет — три стени с книги и дебел ориенталски килим, покриващ паркета почти от стена до стена. Единият ъгъл беше отделен за масивно писалище, а столовете край стените бяха разположени така, че да осигуряват максимално удобна за четене позиция. Зад писалището седеше Трент. Пред него беше отворен един лаптоп, а вляво от него имаше внушителна купчина документи. Пак беше с костюм, но този път си беше позволил да свали сакото и да го метне на облегалката на стола си.

В момента на влизането ни Трент говореше. Спря в мига, в който зърна дъщеря си, и на лицето му започна да изгрява усмивка. Когато ме видя на крачка зад нея, усмивката му потрепна и умря.

— Натали — каза той. — Очаквах те преди няколко часа.

Човекът, с когото разговаряше, се извъртя заедно със стола си. Беше слаб жилав мъж с мръсна руса коса, стегната на конска опашка. Слънчеви очила висяха на най-горното копче на разкопчаната му дънкова риза. Човекът изчака Трент да се изправи и бавно направи същото. Беше висок около метър и седемдесет, облечен във всекидневни дрехи. На кръста му имаше кобур, ако се съдеше по издутината до глезена му, там се криеше втори, по-малък пистолет.

— Наложи се да изчакам Атикъс — обясни Натали на баща си.

Трент заобиколи бюрото и я целуна по бузата, а после, забелязал ироничната й усмивка, побърза да се отдръпне и да спре тежък поглед върху мен.

— Мисля, че не ни трябват повече охранители.

— И аз съм на мнение, че твоите задачи ми стигат — подхвърлих с мрачна ирония.

Забележката ми беше достатъчна, за да стопи напрежението му — въпреки опитите да го скрие. Върна се зад бюрото и каза на Йоси:

— Благодаря ти, приятелю. Може би ще отскочиш до електронния център, хората там имаха оплаквания от монитора, покриващ северната част на периметъра…

— Разбира се. — Йоси се обърна към нас и подхвърли: — Чао засега…

Трент седна на стола си, а Йоси излезе и безшумно затвори вратата. Мъжът срещу бюрото упорито ме фиксираше. Отвърнах му със същото.

— Реймънд Мозиър — неохотно ни представи Трент един на друг. — Атикъс Кодиак.

— Здрасти — подхвърлих.

— Чувал съм за теб — рече Мозиър. — Разбира се, не бих ти поискал препоръки…

Видях как гърбът на Натали се изпъна от тази обида.

— Рей контролира близкото наблюдение — информира ни Трент. — В „Сентинел“ е от два месеца. Преди това е работил в Близкия изток…

— И в Япония — допълни Реймънд Мозиър. — Плюс една-две задачи на Лазурния бряг…

— Сериозно? — попитах. — Значи си работил с баровците. Да си превозвал някога клиент в „Конкорд“?

— Няколко пъти.

— Чух, че били много гадни от гледна точка на охраната…

Елиот Трент прочисти гърлото си и каза:

— Защо не седнете?

Натали си намери стол, аз я последвах. Мозиър откъсна поглед от мен едва след като се настаних, след което отново го насочи към Трент.

— Предполагам, че всичко това е заради вчера, нали? — попита шефът на фирмата.

— Според мен човекът, когото застрелях, не е Джон Доу — каза Натали, след което обясни защо, точка по точка.

Трент я слушаше внимателно, а Мозиър зяпаше книгите, подредени на лавицата. От време на време се обръщаше да ме погледне, но не успях да определя дали в тези погледи има презрение, или само отегчение. Май съдържаха и от двете.

Натали свърши. Баща й мълча в продължение на цяла минута, забил поглед в нас. Изражението му беше непроницаемо. Откъм коридора се чуха стъпки.

— Това не доказва нищо — най-сетне каза Трент.

Мозиър кимна.

— Татко, това означава, че той продължава да е някъде наоколо — възрази Натали.

— Но ние сме готови да го посрещнем.

— Работата не е там. Кого застрелях вчера, след като не е бил Джон Доу? И защо е бил там? Тоя тип дори не пожела да идентифицира жертвата си. А аз дори не съм сигурна, че е бил професионалист…

— Оръжието, техниката…

— Знам, знам — прекъсна го тя. — Солидни, перфектни. Но това си е аранжировка и нищо повече. Манекенът на витрината все още е гол, татко. Беше нагласено така, че да прилича на професионален удар, защото така е било по сценарий. Но на практика се оказа менте.

— Не знаеш дали е така. Не можеш да го докажеш.

— Не мога, разбира се. А ти не можеш да докажеш, че убих когото трябва…

— Беше Джон Доу — промълви Трент.

— Да допуснем — обадих се аз. — Защо тогава продължаваш да се държиш така, сякаш си в разгара на бойните действия? Това сигурно ти струва цял куп пари. След като си сигурен, че заплахата е неутрализирана, защо си наблъскал периметъра с екипи за тактически действия?

— Джон Доу не е единствената заплаха за нашия клиент — процеди Мозиър и присви очи, може би за да изглежда като истински пич. На практика обаче заприлича на недовиждащ.

— Може би очакваш да се появят останалите деветима, а? — подхвърлих.

— Да заповядат, имаме с какво да ги посрещнем.

— Клиентът държи да си плати за пълна протекция — подхвърли Трент. — Има достатъчно средства и възможности, за да поиска най-доброто, с което разполагаме. А Рей е прав — твърде вероятно е да има и други заплахи…

— Които ти не можеш да локализираш, тъй като не си неутрализирал основната — подхвърли Натали.

— Джон Доу е неутрализиран! — отсече баща й. В гласа му се долови неприкрито раздразнение. — Вече се разчу, че „Сентинел“ му е видяла сметката. Планът излезе сполучлив и ликвидирането на основната заплаха за господин Джеръмая Пъф вече е факт. Няма какво повече да говорим.

— С изключение на вероятността да съм гръмнала някакъв актьор, за да можеш ти да се окичиш със славата — подхвърли язвително Натали.

Трент почервеня от обида и викна:

— Изобщо не съм искал точно ти да използваш оръжието си! Нито пък да отнемаш живота на този човек!

— Защото искаше да го направи Атикъс. Искаше да използваш приятеля ми по начина, по който използва Д’Анджело. Просто не ти проработи късметът, защото аз не се прибрах у дома, както ми нареди. И защото реагирах така, както си ме учил…

Настъпи тишина. Натали дишаше тежко, очите й бяха заковани в лицето на баща й.

— Не исках да се мотаеш около него — изръмжа Трент. — Той е опасен, Натали. Където е той, там е и насилието. Не умее да осигури охраната на клиентите си. Страхувах се, че може да пострадаш…

— Но ти го тласна точно в епицентъра на насилието — изтъкна тя. — Какво друго очакваше да се случи?

— Наистина ли мислиш, че съм планирал всичко това предварително?

— Не знам. Не искам да го мисля. Може би си видял шанс да ликвидираш член на Десетката и си пренебрегнал всичко останало. Но това, което направи, е отвратително. Подобна манипулация е само на една крачка от наемането на човек за „мокра поръчка“. Дори хората, които изпълняват подобни поръчки, са по-честни, тъй като знаят какво се иска от тях!

— Скъпа, ти просто си разстроена от вчерашния инцидент. Това е нормална реакция…

— Разбира се, че съм разстроена! Но това не…

— Трябва да си вземеш малко почивка — прекъсна я баща й, а Мозиър одобрително кимна. — Ден-два, може би и малко повече. Защо не отскочиш до къщата в Мейн? Вземи си една-две хубави книжки и си почини!

Натали почервеня като домат. Няколко секунди беше толкова бясна, че не можа да каже нито дума. На вратата се почука, пантите тихо проскърцаха.

Влезе едър, почти двуметров мъж с тяло на централен защитник и лице на равин. Годините му наближаваха шейсетте, рядката му косица имаше пепелив цвят. Малко по-светли бяха брадичката и мустаците му. Носеше очила с комбинирани диоптрови стъкла и светлосив костюм. Ризата му беше на синьо-бели райета, а вратовръзката — на зелени, сини и сиви. На фона на всичко това изпъкваха яркочервените му тиранти.

— Кофти момент, а? — подхвърли той. Гласът отговаряше на фигурата му — дълбок и басов, леко ироничен.

За миг му отвърна дълбока тишина, после Трент се окопити.

— Правим оценка на някои рискове, нищо особено — небрежно подхвърли той.

— Лесли Маргил — избоботи едрият мъж и протегна ръка на Натали. — Пъф е мой свидетел.

— Натали Трент — представи се приятелката ми.

— Много ми е приятно… Елиот, никога не си споменавал, че имаш толкова хубава дъщеря! — Маргил пусна ръката на Натали и сграбчи моята. — А вие кой сте?

— Атикъс Кодиак.

Усмивката му беше широка и приветлива.

— Ей на това му викам име! — провикна се той. — Вероятно са ви кръстили на самия мистър Финч!

— Родителите ми явно са хранели някакви надежди за мен — скромно отвърнах аз.

— Почти всички адвокати, които познавам, сочат „Да убиеш присмехулник“ като главна причина за професионалния си избор. Към тази книга прибавят и романчетата за Пери Мейсън. Аз обаче съм твърд привърженик на Харпър Ли. И вие ли участвате в операцията?

— Господин Кодиак тъкмо си тръгваше — подхвърли Трент.

— Работя в бранша, но не участвам в тази конкретна операция — обясних, без да поглеждам към Трент.

Маргил кимна и каза:

— Мога да почакам да приключите, Елиот. — Разполагам с малко свободно време, преди да хукна обратно…

— Не, не, ще говорим още сега. — Трент тръсна глава. — Както вече споменах, господин Кодиак си тръгва.

Едната рунтава вежда на Маргил се вдигна над рамките на очилата, но устата му остана затворена. Мозиър стана, изправи се пред стола ми и промърмори:

— Ще те изпратя, приятел.

Натали стрелна баща си с очи, но не каза нищо. Бузите й все още бяха зачервени, а очите й хвърляха мълнии. Никой не може да вбеси детето по начина, по който го правят родителите, помислих си, извърнах се към Лесли Маргил и казах:

— Беше ми приятно.

— Удоволствието е мое, Атикъс.

После Мозиър тръгна да ни изпраща. Вървеше зад нас, сякаш се страхуваше, че с Натали може да се върнем и да обезпокоим Маргил с присъствието си.

Когато отново се озовахме на верандата, той подхвърли на Натали:

— На твое място бих последвал съвета на баща ти да си взема почивка…

— По-добре чуй моя съвет и върви по дяволите! — отсече Натали.

Реймънд Мозиър си сложи тъмните очила и ги намести с пръст. После каза:

— Вие двамата може би си въобразявате, че знаете какво става, но не е така. Заплахата за Пъф продължава да съществува.

— Щом ти го пазиш — подметнах.

— И ще го опазя! — остро отвърна той. — Сутринта открих взривно устройство на няколко метра от портала, прикрепено към едно дърво. Пластичен експлозив С-4, подготвен за евентуалния конвой. Обезвредихме го, разбира се, но мога да ти кажа, че работата е сериозна. Елиминирането на Джон Доу не означава, че опасността за Пъф е отминала.

— По-добре тичай при Маргил да му обясниш какъв си герой — посъветвах го. — Иначе може да реши, че във ведомостта фигурират и други гардове.

— Оттук ще се оправите и сами — хладно отвърна Мозиър, обърна се и изчезна в къщата.