Грег Рука
Закрилникът (10)

10.

Пет часа е часовата разлика между Ню Йорк и градчето Херерфорд в Уелс. По моя часовник това означаваше, че в Обединеното кралство все още е седем вечерта. Окуражен от този факт, смело започнах да набирам. Едва ли щях да хвана на работното му място човека, когото търсех. Много по-вероятно беше да дебне някъде в мрака, облечен в черно и въоръжен до зъби. Защото този човек беше сержант от Специалните части и не си падаше по спокойния живот.

Телефонът иззвъня четири пъти, после насреща вдигнаха. Долових сподавен смях и звън на чаши.

— Ало, Херерфорд 3338. Ало?

— Робърт? Обажда се Атикъс. Атикъс Кодиак от Ню Йорк.

— Господи, отлично зная кой си! — възкликна в отговор Робърт Мур. — Нима допускаш, че мога да те забравя? Как е момичето?

— Добре.

— Чух, че баща й най-сетне се споминал.

— През април — потвърдих.

Робърт Мур изпъшка в знак на съчувствие.

— В такъв случай защо се обаждаш? Нали не си планирал да прекараш отпуската си тук?

— Засега не. Имам нужда от една информация, която само ти можеш да ми осигуриш.

— Аха, значи ще искаш услуга. Би трябвало да се досетя.

— Да — потвърдих.

— Я задръж малко — рече той и звуците в слушалката изведнъж станаха приглушени. Разбира се, не чак толкова, че да не чуя как вика на някого да се маха по дяволите от стаята. — Така, сега вече е по-добре.

— В неподходящ момент ли се обаждам? — попитах с леко притеснение.

— Купон.

— По какъв случай?

— Че на кого му трябва случай? Хайде, казвай какво ти трябва!

— Всякаква информация за един професионален убиец, бойният му псевдоним е Джон Доу. На теория е един от членовете на Десетката.

— Леле! Ти май не си падаш по дребен дивеч, а?

— Познаваш ли го?

— Само по репутация — отвърна Мур. — Доста гадничка, при това.

— Какво можеш да ми кажеш?

— Не много. Ще поразпитам и ще видя какво мога да направя. А след това ще ти звънна един телефон, става ли?

— Ще ти бъда благодарен.

— Окей, ще се обадя, когато съм готов.

 

Тази вечер Ерика беше решила да си остане у дома. По тази причина си поръчахме пица и седнахме да гледаме телевизия. След което тя изчезна в стаята си под претекст, че имала да довършва нещо. През отворената врата долиташе приглушеното потракване на клавиатурата.

Предположих, че Мур ще изчака до следващата сутрин, негово време, за да потърси отговорите, които ми трябваха. Нямаше смисъл да стоя буден и да чакам да ми се обади. След срещата с Маргил бях напълно убеден, че Пъф се намира в опасност. Не знам защо, може би поради някакво неясно предчувствие или просто някоя дума, казана от адвоката.

Ерика излезе от стаята си малко преди полунощ и с изненада откри, че си лежа на дивана и кротко слушам музика. Този диван бях получил в наследство заедно с апартамента. Беше грозен и стар и вероятно по тази причина единствената мебел, оцеляла след предишния наемател. Ерика наклони глава, послуша известно време, после подхвърли:

— Стан Гец?

— Декстър Гордън — отвърнах и добавих поощрително: — Браво, напредваш. И двамата свирят на сакс.

Тя приглади косата си и смени темата:

— Ще пиеш ли кафе, ако направя?

— Ако ще правиш — да — отвърнах. — Налага се още известно време да остана буден.

— И аз съм така, защото съм загряла.

— Ще мога ли да го прочета, след като свършиш?

— Не — отсече тя и тръгна към кухнята.

 

Телефонът иззвъня тъкмо когато сънувах личната си адвокатка Миранда Глейзър — една хладна, красива и изключително умна жена, която винаги ми даваше добри съвети. В съня ме съветваше да си призная вината за нещо, което бях извършил, не помня какво. Миранда отказваше да ми обясни какво престъпление съм извършил и упорито повтаряше: „Те имат доказателства, Атикъс. Имат страшно много доказателства…“

Апартаментът беше тъмен. Бавно осъзнах, че продължавам да лежа на дивана. Скочих и моментално забих един шут на празната чаша от кафе, която отлетя към стената. Под вратата на Ерика не се виждаше никаква светлина.

— Имаш късмет, че те харесвам — съобщи Мур, когато най-сетне вдигнах слушалката. — Обикновено не си променям плановете за вечерта заради това, че някой се е сетил да се обади.

— Колко е часът? — промърморих сънено. Небето отвъд прозореца беше черно като катран.

— Десет и половина, ама тук…

Потърсих ключа на лампата, стиснах клепачи от ярката светлина и побързах да я изключа.

— Май напипах жилата, приятел.

— Давай.

Мур прочисти гърлото си:

— Окей, започвам. Приеми, че информацията ми е напълно неофициална. По-голямата част от нея получих благодарение на свой познат във Форин Офис, а той я знае от…

— Разбрано. Давай нататък.

— Почти нищо от това не е потвърдено от официални източници. Става въпрос за Десетката — или поне за един от тях — и по тази причина твърдите доказателства са малко. Разполагам с информация, базираща се предимно на разузнавателни глупости — слухове, косвени улики, рапорти на информатори.

— Май си постилаш, а? — подхвърлих.

Мур се засмя. Или поне така ми се стори. Може би пак си прочистваше гърлото.

— Просто не искам да приемаш думите ми като светата истина.

— Дай ми фактите, пък аз ще преценя.

— Първият официално приписан удар на Доу се появява на радара преди пет-шест години. Вашата Агенция за борба с наркотиците ДЕА спипала екип трафиканти на опиум на границата на Лаос. Единият от арестуваните пропял и започнал да излива имена и адреси. В хода на този процес споменал, че е наел човек да „разреши разногласията“ му с престъпния синдикат Уо. По всяка вероятност разногласията са били на тема разпределение на печалбата.

— Стават такива неща — промърморих и щракнах лампата. На масата лежаха бележникът и писалката, които двамата с Ерика използвахме да си правим списък на покупките. Протегнах ръка да ги взема.

— Особено между такива изключителни личности и грижовни хора, каквито са трафикантите на наркотици — съгласи се Мур. — Никой в Лаос не искал дори да се докосне до тази оферта, тъй като хората изпитват ужас от Триадите. По тази причина нашият човек се принудил да търси изпълнител отвън и вероятно го е намерил в Европа.

— Това потвърдено ли е от ДЕА?

— Само са го проверили. Но два месеца по-късно Лю Сун-ю — един от ръководителите на синдиката Уо, получава куршум между очите, докато яхтата му е на котва в пристанището на Хонконг. В момента на смъртта си въпросният Лю си е правел слънчеви бани на палубата. Човекът на ДЕА изчислява, че куршумът е изстрелян от деветстотин метра, но хонконгската полиция е на друго мнение — според нея е стреляно от петстотин.

— Мамка му! — рекох. Беше ми трудно изобщо да си представя попадение в главата от разстояние половин километър, а тук това разстояние ми се предлагаше като минимално. В конкретния случай това означаваше, че Пъф дори за миг не бива да излиза на открито. Срещу снайперист, който стреля на такива разстояния, ефикасно противодействие няма.

— Така е — обади се Мур. — Която и цифра да избереш, работата е сериозна. Човекът на ДЕА се кълне, че изстрелът е произведен от наемника, за който става въпрос. Разбира се, когато започва да търси твърди доказателства, полицията на Хонконг може да е сигурна само в едно — че Лю Сун-ю е много умрял. Следват серия запитвания — до Интерпол, ЦРУ, ФБР, до нас… Нищо до момента, в който Скотланд Ярд не разкри убийството на Вени Харисън. Помниш ли случая?

Бенджамин Харисън беше президент на британския филиал на компанията „Интернешънъл Петрол“ — шейсетгодишен плейбой, който водеше живот на тийнейджър. Загина преди три години, по време на ваканция в Корнуол. Телефонът в апартамента му експлодира по време на разговор. Първоначално убийството му беше възприето като терористичен акт на ИРА, но полицията не се задоволи с тази версия и в крайна сметка арестува Катрин — съпругата на Харисън в продължение на четиридесет години. Тя призна, че е поръчала убийството му, но убиецът така и не беше заловен.

— Бил е Доу, така ли? — попитах.

— Следователите хвърлили едно око на банковата сметка на Кет Харисън и открили доста оживени транзакции. Извикали я на разпит и тя се разприказвала. Когато споменала хонорара на наемния убиец, следователят срещу нея буквално я залял с чая си. Милион и половина паунда. После вече всички се изправили на нокти. Тоя тип съвсем не бил обикновен изпълнител от сорта „удряш и бягаш“…

— При тези пари няма как — съгласих се. В Щатите има райони, където човек може да си купи убиец за по-малко пари, отколкото се плащат за трошене на капачката на коляното. Тук логиката е проста: жертвата на убийство не може да свидетелства срещу теб, докато тоя с коляното може да пее колкото си иска. Според последната ми информация всеки може да поръча смъртта на друг човек за около хиляда долара, плюс-минус няколко кинта разноски.

— Шест месеца търсили убиеца, но стигнали единствено до телеграфните преводи до три банки на Карибите, в които съответните сметки вече били затворени. Нищо друго. Направили и някои насрещни проверки, които доказали, че контактите и процедурите по наемане, използвани от Катрин Харисън, били почти идентични с тези на човека от Лаос. Заключение: става въпрос за един и същ убиец, който може да е всеки. След което някой умник в Скотланд Ярд му лепнал прякора Джон Доу, който му останал завинаги.

— Нещо друго?

— Според Мосад наемен убиец е видял сметката на председателя на Върховния съд в Турция и този убиец е същият, който е ликвидирал Харисън и Сун-ю. Но не казват защо мислят така. Негова чест починал внезапно веднага след като подписал заповед за екстрадиция в Израел на трима бойци от „Ислямски джихад“, арестувани в Турция. Петдесет и седем годишен, без оплаквания, той починал в дома си една седмица след това решение, като станал жертва на внезапно спиране на дишането. Аутопсията не открила нищо подозрително, но и не предложила обяснение за смъртта. Следващият случай е в Ел Салвадор, където четирима доброволци на Червения кръст били открити обесени с главата надолу на портала на един манастир, в който четири месеца по-рано три монахини били изнасилени и убити. Според слуховете това било дело на някой наркобарон от съседните страни, който изведнъж се възприел като праволинеен католик и решил доброволците да платят с живота си. А в главната квартира на Международния червен кръст в Женева получили по пощата лицето на друг техен представител, който разследвал търговията с жива плът в Тайланд.

— Едното няма нищо общо с другото — отбелязах.

— Член на Десетката едва ли ще действа по начин, който може да бъде предсказан — въздъхна Мур. — Има още два случая. Искаш ли ги?

— Давай.

— Миналата година един американски търговец, Ник Арнцен, прецакал някакви сирийци с доставката на червен живак. Взел предплата от един милион долара, след което се покрил. Малко по-късно въпросният търговец на оръжие хвръкнал във въздуха в района на Южна Франция, докато пътувал от Париж за Кан. Поршето му изведнъж се превърнало в ракета. Очевидци твърдят, че в момента на експлозията колата подскочила на височина седем-осем метра.

— Много гадна история. — Направих гримаса.

— Чакай да ти разкажа и последната, тя ми е любима — рече Мур. — Става въпрос за Дейвид Маккормик, който заснемал „Жестоки закони II“.

— Е, не — възразих. — Тази смърт беше разследвана много детайлно и обявена за самоубийство. — Някъде преди около половин година Маккормик се беше гръмнал в главата с един револвер от реквизита, който би трябвало да е зареден с халосни патрони. — Току-що приключил курс по химиотерапия, бил депресиран и прочее.

— Освен това филмът беше глътнал някъде към сто милиона долара — добави Мур. — Които студията адски много искаше да избие отнякъде и изобщо да избяга от проекта. И изведнъж хоп — Маккормик умира, а лондонският филиал на „Лойдс“ с готовност изплаща близо сто и петдесет милиона долара застраховка на въпросната студия.

Издърпах стола изпод кухненската маса и бавно седнах. Слънцето изгряваше, светлината му започваше да се процежда в стаята. Щракнах ключа на осветлението.

— Чуваш ли ме? — обади се Мур.

— Мисля — отвърнах.

— Всички тези инциденти са свързани чрез косвени улики — поясни в заключение той.

— Нещо в личен план? Съществува ли изобщо нещо известно за Доу?

— Само предположения. Бял, европеец, може би от бившия Съветски съюз, прехвърлил четиридесетте. След падането на Стената различни висши функционери на КГБ повдигат завесата на секретните си операции по прочистване, но никой не споменава за този човек. Говори се, че за подготвителната си работа Доу използва помощници. Информаторът на ДЕА и Кет Харисън съобщават, че в хода на подготовката на съответните удари са контактували с различни хора и на различни места. Харисън се кълне, че изпълнителите били двама — мъж и жена, докато човекът на ДЕА говори за двама мъже. Според Мосад става въпрос за две жени, но — както вече казах — те не разкриват аргументите си.

— Описания, снимки?

Той се разсмя.

— Значи нямаме сведения, че някой се е изправял срещу него лице в лице?

— Никой не е признал подобно нещо, но това е нормално — аз също не бих го признал. Не бих споделил с ченгетата дори как звучи гласът му, просто защото може да се върне и да ми види сметката по всяко време. Не бих желал Доу да ме възприеме като свидетел.

— Ти можеш да му видиш сметката, Робърт — казах.

Този път смехът му екна през спътниковата връзка толкова ясно, сякаш седеше в съседната стая.

— Да не би да си се изправил срещу него? — попита миг по-късно той.

— Не лично. Става въпрос за мой познат. — В съзнанието ми отново се заблъскаха най-различни предположения.

— Кажи на познатия си да се покрие. Този тип е перфекционист. Никога не му се е налагало да стреля два пъти. Мисля, че това е всичко.

— Май да — промърморих аз, после нещо изведнъж ми прещрака. — Ей, Робърт? Да знаеш нещо за показанията под клетва?

— Нищичко, друже. Пази се. Поздрави малката от мен.

Оставих слушалката и се насочих обратно към дивана с бележник в ръце. Мур ми бе казал и много, и малко. Потвърди, че на света има наемен убиец, когото наричат Джон Доу, но аз си го знаех. Потвърди, че имам причини за тревога — нещо, с което също бях наясно.

Замислих се върху информацията, която бях получил от него, и забих очи в записките си. Перфекционист, който планира всичко… Планира до най-незначителните подробности. Нито един от ударите, описани от Мур, не беше лесен за изпълнение. Всеки е изисквал време — за наблюдение на мишената, за проследяване на обичайните й маршрути, за подготовка и осигуряване на нещата, необходими за удара. Търговец на оръжие, член на Триадите, съдия, актьор. Свързани единствено от смъртта и слуховете…

Нищо не беше в твърда рамка. Тези удари можеха да са дело на един човек, но и на седем. Никой не можеше да знае със сигурност. Стилът и методите също бяха в широк спектър — значи пак нищо. Хората поръчват убийства по най-различни причини. Най-често срещаните три са пари, отмъщение и секс. Понякога искат да изпратят определено послание — както в случая с обесените червенокръстци пред мястото на тяхното престъпление. А изпращането по пощата на определено лице явно иска да покаже, че някой си е пъхнал носа където не му е работа. Разбира се, понякога е само бизнес. Бомба в колата е един изключително чист и ефикасен начин за закриването на определена сметка.

Но сега вече знаех и нещо сигурно: Джон Доу никога не би се появил в хотел „Орсини“ с намерението да надупчи жертвата си край басейна. Не защото подобно покушение е лишено от финес — той винаги бе използвал най-удобните за конкретния случай методи, а защото е подчертано неинтелигентно. Джон Доу никога не би пропуснал предварителното проучване на жертвата си, никога не би стрелял по човек, без да е стопроцентово сигурен, че именно това е мишената, за която му е платено.

Този, който намери смъртта си в хотел „Орсини“, беше подставено лице. Фалшив убиец, поднесен на Трент и тъпите му подчинени. Част от по-голям план, имащ за цел да понижи бойната готовност на „Сентинел“.

И този план беше успял, пътят беше разчистен. Джон Доу вече можеше да ликвидира Джеръмая Пъф — предварително набелязаната жертва…