Грег Рука
Закрилникът (28)

28.

Мадамата Мидж от апартамента под мен ме причака на стълбите с молбата да й погледна ключалките.

— Снощи говорих с вашата съквартирантка и тя ми каза, че ви очаква…

— Задържаха ме — промърморих.

— Имате ли една свободна минутка?

— Нека да е след малко.

— Наистина ще ви отнеме само минутка. Моля ви!

От усмивката й разбрах, че е свикнала да постига, каквото си е наумила. Има и такива жени. Внезапно я намразих дълбоко — почти толкова, колкото мразех Елиот Трент.

Потиснах тръпката на погнуса и се обърнах към входната й врата. Ключалките си бяха наред. Малко издраскани, но нищо повече. Не съм ключар, рекох си, след което й го повторих на глас.

— Така ли? — изненада се Мидж. — Всъщност с какво се занимавате?

— Пазя клиентите си — отвърнах.

Когато най-после се добрах до горе, апартаментът се оказа празен. Отидох при телефона и прослушах единственото послание на телефонния секретар.

— Вероятно работата те е задържала — прозвуча гласът на Ерика. — Реших да прекарам деня с Бриджит. Ако искаш, обади се. Знаеш номера.

Натиснах бутона за изтриване на съобщението, изключих секретаря и тръгнах към стаята си. Хвърлих кобура си на леглото — така, както си беше с пистолета. Изключих пейджъра и започнах да се събличам. Избръснах се и останах под душа толкова дълго, че топлата вода свърши. Добавих две пълни минути с ледена струя, след което завъртях крана.

Исках да си легна и да заспя, дори се опитах. Но претърпях пълен провал. След един час омотаване в чаршафите скочих от леглото и започнах да се обличам. Помислих дали да не си пусна музика, като издъня уредбата докрай. Лестър Боуи или може би Чарли Паркър… Не го направих.

Настаних се в стола до прозореца и отправих поглед към панорамата на града оттатък стъклото. Денят беше горещ и дяволски задушен. По улицата се влачеха хора и коли, а асфалтът сякаш се беше разтопил.

Самотата се появи изведнъж и бързо ме срита в задника. Едно телефонно обаждане, рекох си. Просто и ясно. Няколко цифри, един-два гласа в слушалката. Какво му е толкова сложното? Защо ми е дяволски трудно да кажа: „Здрасти, аз съм“, пък после каквото дойде?

Не направих нищо.

Продължавах да гледам през прозореца.

 

Събуди ме домофонът — издаваше серия от кратки лаещи звуци. Някой долу не се шегуваше и явно не сваляше пръст от бутона. Ефектът не беше от най-приятните — все едно че някой използва клаксона си точно под носа ти.

Прекосих коридора и натиснах копчето на репродуктора. Надявах се да не е Натали, нито пък Кори или Дейл. Надеждите ми се оправдаха.

— Хей, Крис Хейвъл съм! Няма ли да ме пуснеш, по дяволите?

— Махай се! — изръмжах, след което си дадох сметка, че няма да го направи. Още повече че й бях казал да дойде.

— Какво означава това, мамка му? — писна репортерката. — Часът е три и половина, което означава, че съм в рамките на времето, за което се разбрахме! Нали каза да дойда между три и четири? Хайде, отваряй!

— Налага се да отложим.

— Не става. Ако не ме пуснеш да вляза, започвам да звъня на всичките шибани звънци. Ще уведомя съседите ти, че продаваш детско порно направо от дома си!

Натиснах копчето за отваряне на вратата и останах да я чакам на площадката. Чух забързаните й токчета, а след минута зърнах и лицето й, на което грееше самодоволна усмивка. На деколтето й висяха тънки слънчеви очила, през рамото й беше преметната малка кожена раница, почти еднаква на цвят с бежовата й блузка. Надолу носеше тъмносини панталони.

— Никак не ме улесняваш — подхвърли Крис Хейвъл.

Затворих вратата след нея и махнах към столовете около кухненската маса. Тя се настани и попита:

— Имаш ли нещо за пиене?

— Само вода.

— Нямаш ли една биричка?

Отворих хладилника и установих, че ми е останала една бутилка „Анкор Стийм“. А би трябвало да са три.

— Къде е Трент? — зададе първия си въпрос Хейвъл.

— Натали или Елиот?

— Партньорката ти.

— Нямам представа.

Тя вдигна вежди, отпи една глътка от бутилката и каза:

— Нека ти предам това, което зная, а след това ти ще ми кажеш какво става при вас.

— Това ми изглежда справедливо — съгласих се.

— Снощи разговарях с куп народ — започна Хейвъл. — Опитах се да открия всички, които са били на онзи перон в метрото. Повечето от тях ми казаха само това, което са видели — как Гриър изведнъж се строполил в момента, в който влак №6 навлизал на гарата на Петдесет и девета. Часът на задръстванията отдавна бил отминал и на перона нямало много хора. Все пак не било и пусто. Все още не съм разговаряла с ченгетата и не зная какви са медицинските заключения. Но по принцип аутопсия няма да има, освен ако не се подозира насилствена смърт. До този момент преобладава становището, че господин Франклин Гриър е получил фатален сърдечен удар. Следиш ли мисълта ми?

— Да, напълно — отвърнах.

Хейвъл отпи нова глътка от шишето.

— Добре. Това е, така да се каже, официалното становище… Гриър е на перона и чака влака, а екипировката му — черни куфарчета, съдържащи машината за стенографиране и лаптопа му, са качени на сгъваема количка и пристегнати с ластик. На перона има много хора. Часът е девет и тридесет и пет — девет и четиридесет… Така. На перона е и един тип, който свири на китара. Казва, че е от Рио, но според мен е от съседния квартал. Той твърди, че в близост до Гриър е стоял млад мъж с абсолютно същата сгъваема количка, натоварена като тази на нашия човек. Младежът завързал разговор, посочил стенографската машина на Гриър. Вероятно са си разменяли информация за оборудването, но на мен нещо не ми се вярва…

— Защо, възможно е — отвърнах.

— Добре, продължаваме. В близост имало и няколко момичета с вид на секретарки, ударили по един-два коктейла и тръгнали да се прибират у дома. Те също потвърждават, че двамата мъже са разговаряли, но има известно разминаване относно детайлите. Две от тях са убедени, че младият мъж е бил жена, облечена в мъжки дрехи.

— И?

— И влак №6 изскача от тунела. Светят фарове, скърцат спирачки. Хората естествено извръщат очи натам. Когато секретарките отново поглеждат към перона, Гриър е паднал по гръб, а другата личност е на колене до него и му проверява пулса. Хората започват да разбират, че нещо става. Другата личност вдига глава и заповядва на една от секретарките да повика линейка.

— Описание?

На лицето на Хейвъл се изписа нещо като смущение.

— Непълно — въздъхна тя. — Уж очите й били сини, но има твърдения, че са били кафяви. За косата важи същото — руса или кестенява, дълга или къса. Слаба, метър и седемдесет и пет, според някои — метър и осемдесет. Нищо друго. Според някои твърдения е носила очила.

— Ясно.

— Но нали разбираш, че става въпрос за жена?

— Абсолютно.

Тя ми хвърли недоверчив поглед, после продължи:

— Окей, дотук добре. Самарянката започва да прави изкуствено дишане на Гриър. Занимава се с това в продължение на три-четири минути и когато се появяват транспортните полицаи, вече е леко изпотена… Те разчистват терена, единият се приближава и помага на самарянката при изкуственото дишане, казва се Холман. Той притиска гръдния кош на пострадалия, докато самарянката го обдишва уста в уста. В това според ченгето нямало нищо нередно, само дето Гриър не реагирал. Мнението му е, че човекът е починал на място, още преди пристигането им. След още десет минути се появява и екип на „Бърза помощ“, който разгонва зяпачите и започва работа върху тялото. Опаковат го за транспортиране, качват го на количка, а дежурният по инцидентите започва да снема показанията на очевидците.

— Междувременно добрата самарянка изчезва. Количката с оборудването на Гриър — също. — Крис Хейвъл ми хвърли настоятелен поглед, сякаш искаше да ме убеди в нещо. — Такива ми ти работи…

— Самарянките непрекъснато изчезват — уверих я. — Страхуват се да не ги съдят за добронамерените им опити. Или си дават сметка, че всъщност не искат да ги замесват в нищо.

— Нима допускаш, че е грабнала количката на Гриър по погрешка? — Хейвъл се втренчи в мен.

— Напълно възможно.

— Защо изведнъж стана толкова дръпнат? Очаквах, че ще се съгласиш с доводите ми.

— Нямаш доказателства.

— Грешиш — отвърна тя и ме дари с напрегната усмивка.

Замълчах в очакване.

— Не знам как го е направила — промълви след кратка пауза Хейвъл. — Ако е използвала някакво оръжие, би трябвало да има следи, кръв или нещо друго. При пристигането на Гриър в болницата той е обявен официално за мъртъв, но по тялото му няма никакви следи.

— Слушам те.

— Но тя го е убила по някакъв начин, нали? Искам да кажа, че в момента, в който той е паднал на перона, тя би могла да го убие за секунда. Достатъчно е погрешно приложение на изкуственото дишане. Няколко натискания не където трябва — например в долната част на гръдния кош, могат да доведат до счупване на хипоидната костица, което от своя страна причинява масивен вътрешен кръвоизлив.

— Подобен кръвоизлив би довел до изменения в корема, които лекарите не могат да не забележат — възразих.

— Вярно — съгласи се Хейвъл. — Но такива неща често стават, особено след изкуствено дишане. Нищо подозрително. Фатална грешка, но не и убийство.

Замислих се за момент, после кимнах. Ако се приемеше, че припадъкът на Гриър е предизвикан по изкуствен начин, всичко, казано от Хейвъл, придобиваше смисъл. Освен това самарянката би могла да си свърши работата и без да чупи хипоидната кост, просто защото е разполагала с цялото тяло и е била в състояние да прави с него каквото пожелае.

Но всичко това все още беше само теория.

— Къде са ти доказателствата? — попитах.

— Имай малко търпение. Ако ти беше на мястото на тази жена и имаше задачата да ликвидираш Гриър, как щеше да постъпиш? При положение, че не искаш да оставяш следи, от които да личи, че човекът е припаднал с чужда помощ?

— Щях да използвам игла — отвърнах. — Едно директно убождане в бедрото може би… Не познавам много добре съответната химия, но предполагам, че много лекарства могат да постигнат този ефект.

— Това обаче би могло да доведе до дупки и петънца кръв, тоест до улики.

— Разбира се, но само за онзи, който знае какво търси.

Хейвъл протегна ръка към раничката на съседния стол и го прехвърли в скута си.

— А ако не искаш да оставиш никакви следи? — подхвърли тя, докато развързваше връзките на капачето. — Какво би направил?

Замислих се, заковал поглед върху пъргавите й пръсти.

— Бих използвал зашеметяващ патрон или спрей.

— Браво! Заслужаваш голямата награда! — Хейвъл най-сетне отметна капачето и извади някаква хартиена торбичка, която обърна на масата. Между дреболиите, захарницата и няколко пликчета сол, които се оказаха вътре, проблеснаха ръбестите форми на малък зашеметяващ пистолет, черен на цвят.

— Удря с 250000 волта — обясни Хейвъл. — Някъде около полунощ се върнах на перона и потърсих някой от бездомниците, които живеят в метрото. Скоро открих човека, който ми трябваше. Беше видял всичко и срещу десет долара се съгласи да говори. Самарянката изхвърлила нещо на релсите в момента, в който пристигал влакът. Отидох да го потърся и го открих. Беше в средата на коловоза и трябваше да прогоня плъховете, за да го взема.

Не можех да кажа дали Драма бе използвала същото оръжие и срещу мен. Предварително знаех, че върху него няма да има никакви отпечатъци, нито пък нещо друго, което би ни помогнало да я открием. Изборът на оръжието безспорно беше гениален и не можех да не съм впечатлен. На практика това не е точно оръжие. Зашеметяващите пистолети са предназначени по-скоро да вдигат шум и това е част от възпиращото им действие. Но Драма бе проявила достатъчно съобразителност, за да го използва едновременно с пристигането на влака, погълнало всички странични шумове. Гледано отстрани, действието е било пределно просто — тя само е протегнала ръка да докосне гърдите на Гриър. Човекът се е строполил моментално, парализиран от болка. Драма се е престорила, че посяга към шията му с цел да провери пулса, приближавайки буза до устата му, за да види дали диша…

Пръстите й са докоснали сънната му артерия, лицето му е било скрито под нейното. Натискът е бил колкото безшумен, толкова и фатален. Убила го е за секунди, след което е започнала да му прави изкуствено дишане.

Единствената видима следа би трябвало да е малко червено петънце на мястото, на което го е докоснал зашеметяващият пистолет. То обаче е било надеждно покрито от енергичното й изкуствено дишане, в резултат на което неизбежно се е зачервила и останалата част от гръдния му кош.

— Добра работа, а? — подхвърли Хейвъл.

— Ювелирна — съгласих се.

— Благодаря.

Едва сега си дадох сметка, че има предвид собствената си работа. Махнах към зашеметяващия пистолет и казах:

— Това би трябвало да го предадеш на полицията.

— Няма да знаят какво да правят с него. — Хейвъл поклати глава. — За тях престъпление няма.

— Обади се във ФБР и поискай да те свържат със специален агент Фаулър. Кажи му, че си разговаряла с мен, разкажи му всичко за Джон Доу. Гарантирам, че ще ти обърне внимание.

— Забрави ли, че имахме уговорка, Кодиак? — Тя се втренчи в мен. — Ти, аз, Натали Трент и другите хора от екипа ти се разбрахме да преследваме един професионален убиец.

Използвах една от салфетките на масата, за да пусна оръжието обратно в книжната торба. После я вдигнах, подадох я на Хейвъл и казах:

— Извън играта съм.

— Много смешно! Предлагам да не губим повече време и да се залавяме за работа!

— Наистина съм извън играта. Тази сутрин напуснах. Ако искаш да преследваш убиеца на Гриър, ще трябва да се обърнеш към Елиот Трент.

Книжната торбичка жалостиво изшумоля под гневния натиск на пръстите й.

— Какво става, по дяволите?

— Операцията се поема от „Сентинел“.

— Защо?

— Не мога да ти кажа.

— Ама ти си бил голям мръсник бе! Подмамваш ме тук, караш да ме изплюя всичко, което зная, след което заявяваш, че вече не играеш! Майната ти! — Показа ми среден пръст и гневно повтори: — Майната ти!

— Ако бях в играта, положително щях да те допусна — уверих я. — Но тази сутрин Трент ме принуди да се оттегля.

— Как? Защо?

— Не мога да навлизам в подробности — отвърнах. Тя намръщено гледаше как взимам празната бутилка от масата и отивам да я изплакна на умивалника. Подсуших шишето с кърпата за чинии, след което го пуснах в коша за рециклируеми отпадъци.

В апартамент 4-Д под мен Мидж започна да забива нещо в стената.

— Агентът ми е говорил с трима издатели, а аз вече започнах предварителна работа по книгата си за Доу — подхвърли Хейвъл.

— Обади се в кабинета на Трент или на някой друг в „Сентинел“ — посъветвах я. — Може пък да те допуснат до операцията. Трент обича рекламата, особено когато е в негова полза.

Крис Хейвъл натика книжната торбичка в раницата си, след това с резки движения завърза капачето й. Преметна я през рамо, стана и тръгна към вратата.

— Гадно копеле! — отсече на прощаване.

— Обади се на Трент — повторих съвета си.

— Никога няма да ме допусне до себе си и ти прекрасно го знаеш! — Обърна се да ме погледне. — Особено след начина, по който го подредих във вестника. Много ти благодаря, Кодиак! Направо ми разказа играта!