Грег Рука
Закрилникът (16)

16.

— Електрошок — каза жената. — След две минути ще се оправиш.

Бял шум, адска болка.

Опитах се да говоря.

Не успях.

Всяко мускулче по тялото ми се беше сгърчило от шока и болезнено пулсираше. Усещах я, че се движи, чувствах как ръцете й опипват тялото ми. С крайчеца на окото си видях как изважда пейджъра и портфейла ми.

Разнесе се пронизителен звук, сякаш наблизо се късаше плат, после шумът и болката изчезнаха. Призовах мускулите си да извършат основната дейност, за която бяха предназначени — да ми помогнат да се движа. Те обаче демонстрираха пълно пренебрежение към заповедите на мозъка ми. Опитах да успокоя дишането си и да погледна жената, която беше проникнала в дома ми. И изпитах смразяващ страх в момента, в който я усетих над мен. Беше с черни ръкавици, а електрошоковата палка беше заменена от нож.

Не бях в състояние да се помръдна.

Тя се отпусна на коляно и металното острие докосна гърлото ми. Затворих очи. Острието помръдна и усетих как ризата ми се разцепва на две и пада на пода. После дойде ред на обувките и чорапите ми. Като приключи с тях, жената разкопча колана на джинсите ми и ги смъкна. Плъзна ръце по краката ми, пръстите й внимателно опипаха гащетата ми.

Нещо в лицето й не беше наред. Беше прекалено едро, а половината от него — прекалено бледа. Другата не я виждах, тъй като чезнеше в мрака.

Прибра ножа и извади пистолет. Полуавтоматичен, със заглушител. Насочи го в главата ми. Дулото не потрепна нито за миг, не се отмести, не се сведе надолу дори когато самата тя се отдръпна, за да огледа още веднъж антрето. Уверила се, че никой не ни е чул, тя отново се обърна към мен.

— Не носиш оръжие.

Гласът й беше тих и леко приглушен.

— Не нося — съгласих се.

— Ставай! — заповяда тя.

Станах. Движех се като изстиващо олово.

— Седни на нещастното си канапе — заповяда тя. — Заеми индианска Стойка, ако обичаш, с ръцете в скута.

Прехвърлих се в хола и заех исканата поза. Подът беше студен за босите ми крака, придвижването сякаш продължи цяла вечност. Запитах се дали не сънувам. Или пък бях катастрофирал някъде и бях умрял.

Или ми предстоеше да умра…

Тя седна в креслото срещу дивана; продължаваше да ме държи на мушка. Кръстоса крака, близо до глезените. Беше облечена изцяло в черно, в едно от онези прилепнали към тялото гимнастически трика, които носят крадците във филмите на Джон Ву. Беше горе-долу мой ръст, но малко по-тънка. Успях да зърна кичур коса, вероятно кестеняв. Трикото беше плътно прилепнало, а отпред имаше нещо като джоб. Беше жена в отлично физическо състояние.

Лицето й беше скрито зад пластмасова маска. Едната й половина беше мраморнобяла и изразяваше Комедията, а другата — катраненочерна, беше Трагедията. Очертанията на устата май бяха в червено, но не бях сигурен.

Тя ми позволи да я огледам, после маската леко се извъртя, за да могат очите й да обхванат стаята. Вдигна ръка и посочи стената зад гърба ми. Другата остана стиснала пистолета, а дулото му остана насочено в мен.

— Уморена е — рече.

Кимнах. Сочеше картината, която Рубин нарисува малко преди да умре. Беше композиция в две части — всяка в отделна рамка, и се казваше „Пищов в главата“. Първата се състоеше от една ръка с автоматичен пистолет в момент на изстрел — с пламъчето от дулото и изхвърлянето на гилзата от затвора. На втората имаше мъжка глава в пълен фас, от тила на която излиташе куршум, обвит в кръв и слуз. Композицията беше изпълнена с акрилни бои и приличаше на анимация, но въпреки това излъчваше едновременно сериозно и гротескно звучене. Изражението на жертвата беше по-скоро смаяно-недоверчиво, отколкото болезнено или яростно.

Дадох си сметка, че в момента съм абсолютно идентифициран с тази картина.

Без никаква прелюдия жената с драматичната маска рече:

— Аз съм сътрудничка на човека, който ти е известен с името Джон Доу.

— Че как иначе — отвърнах. — И какво от това?

— Искам да си поговорим — отвърна тя. — Мислиш ли, че ще се справиш с един малък разговор?

— Ти държиш пистолет.

— Разбира се, че държа пистолет.

Дори да ме мислеше за смешник, това пролича само по едната половина на лицето й.

Забелязах, че оръжието й е „Хеклер и Кох“, модел П-7, но с допълнителното обозначение С за заглушител. Такива бях виждал само на картинка. Според държавния стандарт с тях въоръжаваха единствено антитерористичните подразделения като ГСГ-9 и „Тюлените“.

— Не си много приказлив — подхвърли тя, сви устните си в кръг и ги докосна с палец.

— Възхищавам се на оръжието ти — рекох.

— Хубаво е, нали?

— Много.

Чух звук като от отваряне на бутилка, после гилзата издрънча на пода. Във въздуха се усети миризма на барут.

— И е точно — добави тя.

Погледнах към поредната дупка на нещастния ми диван, зейнала на сантиметър от лявото ми рамо.

— Ще ти бъда благодарен, ако не го превръщаш в навик — промърморих, като успях по някакъв начин да запазя спокойния си тон.

— Но не пистолетите убиват…

— Знам, знам — отвърнах. — Убиват куршумите…

Свободната й ръка махна към белега на корема ми.

— Кога го получи?

— Не много отдавна.

— Раните в корема са най-лошите.

— Така е.

— Преди време и мен ме простреляха — призна неочаквано тя. — С трийсет и осми калибър, излезе от другата ми страна. — Потупа с длан лявото си бедро и проследи с пръст невидимата рана. — Адски болеше.

— Кой те гръмна? — попитах.

Маската леко се наклони на една страна, сякаш жената обмисляше отговора.

— Когато бях по-млада и преди да срещна Джон, бях ангажирана с работа, подобна на твоята — отговори най-сетне. — И един тип не ме хареса.

— Това ми се струва невъзможно.

— Знам. Дълбоко съм убедена, че светът няма нищо против мен.

— С пистолет в ръка е лесно човек да е убеден — промърморих.

— Сарказъм — отбеляза тя. — Ти не си ли приятел със света, Атикъс?

— Не.

— Не го допусках. И Джон е така.

— Радвам се, че имаме нещо общо.

— О, не е само това, повярвай ми. Разследвам те по негово нареждане още от момента, в който рискува живота си на Чембърс Стрийт. Той е впечатлен, аз също. Разбира се, важно е мнението на Джон, а не моето.

— Бях на точното място в подходящото време.

— Не беше само късмет. Ти прояви съвсем конкретни умения. Джон смята, че имаш опит.

— Джон е в малцинство. — Поклатих глава.

— Не бъди излишно скромен, Атикъс — каза тя. — Разбира се, че вършиш много по-добра работа от Трент. Какво по дяволите се случи в „Орсини“? Нима някой искаше да ни нанесе обида? Нима Трент наистина е вярвал, че ще мине плоският номер с регистрацията на името на мишената?

— Май е вярвал — рекох.

— Ти му спести много неудобства — поне така пише в последния материал, публикуван от „Нюз“. Чете ли репортажа на господин Хейвъл? Доста добре те е обрисувал.

— Не следя вестниците — промърморих. „Е, и тя не знае всичко — рекох си. — След като взема Крис Хейвъл за мъж“.

— Докато беше в гората, не бях в състояние да си поръчам доставка за вкъщи — подхвърли тя.

— Значи ме следиш отдавна, така ли?

— Не се надувай, не е повече от необходимото. Просто пътищата ти се пресякоха с тези на Джон, това е всичко. И той е впечатлен, както вече ти казах.

— Значи ме шпионираш само от любов към спорта, така ли?

— Е, има и по-тъпи начини за прекарване на времето.

— Радвам се, че имам някаква забавна стойност — промърморих.

— Безпокоиш ли се от факта, че си бил под наблюдение? Някои мъже се чувстват поласкани, когато са обект на внимание от страна на конкретна дама.

— Ако си решила да ме каниш на среща — давай! Вечеря? Или може би кино?

— Не става. — Тя поклати глава. — Едва ли ще ме харесаш заради самата мен. По-скоро ще кажеш „да“ заради пищова, който съм насочила в челото ти.

— Би могла да го махнеш.

— Няма да стане.

— Не съм чак толкова опасен.

— Не ме обиждай! — сопнато рече тя, но дулото все пак се сведе леко към пода. Дупката в края на заглушителя беше съвършен кръг, който трудно се виждаше в мрака. — Не е необходимо.

— Зависи дали гледаш през мерника, или си срещу дулото — рекох. Не бях убеден, че това са най-подходящите думи за случая. Като нищо можех да получа куршум в челото. Запитах се дали на онзи свят ще имам възможност да вземам душ и да си купувам бира в кутийки. Прости удоволствия.

Тя не реагира. Навън някой пееше на испански. Самотен глас, тъжна песен, която бавно заглъхна.

— Ние трябва да събираме информацията си — промълви жената. — Точно както ти събираш своята. Винаги е добре да знаеш нещо повече за човека, срещу когото се изправяш. Вие с Джон много си приличате.

— Иронично, но погрешно — изсумтях.

— Как така?

— Ами, нека да видим… Първо, моята професия не е да убивам хора срещу заплащане. Второ, не убивам хора срещу заплащане. Трето… Да продължавам ли?

— Това е опростенческо отношение. Не можеш да прилагаш остарели морални догми към действията и противодействията на днешния ден. Мислех, че си по-съвременен.

— Съмнявам се, че гледаме на света по един и същ начин — отвърнах. — В моя свят убийството е нещо лошо.

— Мислиш, че Джон е луд, така ли?

— Да, мисля, че дава на късо.

— А за мен?

— Все още не съм си съставил мнение.

— Какво мислиш все пак?

— Че трябва да взема един душ и да си легна. А ти какво мислиш?

— Че трябва да си побъбрим още малко. Не се ли забавляваш?

— Не.

— А пък аз си мислех, че си прекарваме страхотно.

— Мнението ми е готово — рекох. — И ти си откачалка като шефа си.

Тя, изглежда, хареса това, защото се приведе напред и рече:

— Не, грешиш. Ние с Джон сме професионалисти. Това е нашият бизнес — както охраната е твоят. Ще е грешка, ако ни възприемеш като побъркани, които са превърнали смъртта във фетиш. Джон си върши работата, при това по изключителен начин.

— Работа, която е дълбоко неморална.

— Ти никога ли не си охранявал човек, когото не харесваш? Клиентът си е клиент, точно както мишената си е мишена.

— Не е така.

— Точно така е!

Очилата се плъзнаха към върха на носа ми, но от страх да не ме гръмне, изобщо не посегнах да ги наместя. После реших, че тя и без това ще ме гръмне, и вдигнах ръка.

— Трябва да си сложиш контактни лещи — подхвърли тя. — Без тези рамки със сигурност ще изглеждаш по-добре.

— Благодаря за съвета.

— Харесах и гащетата ти.

— Съжалявам, но копринените ги дадох на пране.

— Не си ги дал на пране, защото са в бюрото ти. Най-горното чекмедже вляво. Но не са в твоя стил.

— Те са само за специални случаи. След като ти си жива, кой беше застрелян в „Орсини“?

Маската й изненадано подскочи.

— Аз? Нима мислиш, че аз съм Джон?

— Мисля, че всичко, което ми каза дотук, е чиста лъжа. Джон Доу спокойно може да не е мъж, нали?

— Обиждаш ме — промълви тя.

— Мисля още, че той — или тя — е достатъчно умен, за да си дава сметка, че може да остане анонимен единствено ако работи сам.

— Да работиш сам означава да се потопиш в самота.

— Това ли си ти? Една самотница?

— А ти не си ли? Когато проникнах тук, апартаментът беше абсолютно празен. Не си ли самотен, Атикъс?

— Как бих могъл, след като имам теб?

В продължение на две секунди тя остана напълно неподвижна. Уличният певец отдавна се беше разкарал и в стаята цареше пълна тишина.

— Трупът в „Орсини“ е без значение. Просто един подизпълнител, нает от Джон.

— Много труд за един декор.

Тя сви рамене.

— Представи си какво би станало, ако ударът беше успешен. Трент щеше да дава доста подробни обяснения, нали?

Не отговорих. Ако ударът на Доу беше успял, всички щяхме да сме мъртви: Кори и Натали, Файф и Д’Анджело, самият аз… Това не само щеше да разстрои Трент, а щеше и да го унищожи. Той би изгубил бизнеса, репутацията и дъщеря си, а охраната на Пъф щеше да излети през прозореца заедно с нас.

— Ти разбираш — подхвърли тя. — Джон каза, че ще разбереш всичко.

— Тоя Джон трябва да е дяволски сръчно копеле — подхвърлих. — Жалко, че тази вечер не е с нас.

— Е, той е зает човек. Освен това аз пожелах да си поговоря с теб.

— И затова знаеш всичко за мен.

— На практика да. Искаш ли да чуеш?

— Само ако нещата са приятни — отвърнах. — Приемам хората да ме одумват само ако говорят приятни неща…

— Добре, ще опитам. Започвам с възрастта ти: двадесет и девет, роден си на девети октомври. Номерът на социалната ти осигуровка е 550-02-0012. Имаш две сметки в Ситибанк — чекова и спестовна. Общите ти активи по тях са малко над четири хиляди долара. Роден си в гинекологията на Университетската болница в Лос Анджелис, но си израснал в Сан Франциско. На деветнадесет години се записваш доброволец в армията на САЩ. Професионалната си подготовка получаваш в Центъра за охрана на ВИП персони във Форт Враг, Северна Каролина. Досието ти е чисто, ако не броим няколко дребни случая на неподчинение. Те са незначителни на фона на наградите, които си получил. Напускаш армията малко преди двадесет и петия си рожден ден, след като си бил персонална охрана на трима висши офицери и си служил в щаба на армията. Да имаш някакви възражения дотук?

— Нямам — отвърнах. Информацията, с която бях засипан, положително се съхраняваше в нечий компютър, номерът е да знаеш къде да търсиш. Нямаше нищо изненадващо в това, че е била открита от нея или от работодателя й. Дразнещо беше желанието й да я сподели с мен.

— Продължавам — каза след кратка пауза жената с театралната маска. — Живееш тук с Ерика Даниъл Уат, бащата на която си охранявал по време на службата си в Пентагона. В момента и двамата й родители са мъртви. Ти си нейният легален настойник и…

— Не се опитвай… — започнах, но тя вдигна ръка.

— Спокойно, Атикъс. Няма да те притискаме чрез Ерика. Ние не работим по този начин.

— Това ме кара да се почувствам много по-добре — излъгах аз.

— Нима би предпочел да го направим?

— Бих предпочел изобщо да не работите.

— В такъв случай и ти ще останеш без работа. Ние имаме нужда едни от други.

— Дрън-дрън — рекох.

Тя замълча, а аз отново пожелах да зърна лицето й зад маската. Не виждах нищо от нея, дори очите й бяха скрити изцяло от тесните процепи. Кой знае защо, реших, че са кафяви.

— Родителите ти са университетски преподаватели — поднови сводката си тя. — Майка ти е професор по английска литература, а баща ти е специалист по юдаизма. Имаш по-малък брат, също учен, който работи в Орегонския щатски университет. Нямах време да разбера с какво точно се занимава.

— Пише дисертация по американска литература — осветлих я.

— Сериозно? А ти защо си избрал армията, след като цялото ти семейство е с научни предпочитания?

— Мислех, че си отгатнала.

— Не съм ФБР и нямам никакво желание да изготвям профили. Ако искаш да чуеш оценката ми, нямаш проблем. Но не чета чужди мисли.

— Жалко, защото щеше да харесаш това, което мисля в момента — подхвърлих.

— Някаква мръсотия?

— По-скоро е шантаво.

— Ще го споделиш ли с мен?

— Свали си маската.

— Направя ли го, ще трябва да те убия.

— Значи оставам жив след нашия малък разговор, така ли?

— Така е по план. Фактически, вече трябва да тръгвам, защото е късно.

— Нощта ми е свободна. Ако искаш, можем да изпием по една бира и да хвърлим по някоя топка на боулинга.

— Звучи съблазнително, но не, благодаря — отказа тя. — Имам срещи, имам неща за довършване. Знаеш как е. — Изправи се с неподправена грация, но пистолетът остана насочен в главата ми.

— Защо бързаш толкова? — попитах.

— Не ли си чул? Ламия променил решението си и остава защитник по делото. То ще се гледа на определената дата, а това означава изключително натоварени две седмици за мен.

Спря на две крачки от дивана, маската й леко се наклони. Очевидно ме оглеждаше. Отново се запитах дали не лежа в някоя неизвестна болница с тежки халюцинации.

Ако беше така, значи подсъзнателно се стремях към по-дълъг разговор.

— Да те изпратя? — предложих.

— Не, благодаря, остани на мястото си. — Помълча малко, после бръкна в страничния джоб на трикото си и извади някаква черна кутийка, от която стърчаха две стоманени пръчки.

— Недей — помолих я.

— Ти май никога не се отказваш — тихо се засмя маскираната ми гостенка. — Радвам се, че се запознахме, Атикъс Кодиак. За съжаление, едва ли някога ще се видим пак.

И още преди да успея да реагирам, допря зашеметяващия пистолет до тила ми и натисна копчето.

Пред очите ми се спусна черна завеса.